Уилям Дийл
Владетелят на Ада (8)

8.

Хеликоптерът кацна меко в един отдалечен ъгъл на „О’Хеър“. Висок чернокож мъж, трийсетинагодишен, стоеше наблизо, с ръка, пъхната в джоба на подплатеното му с кожа яке. На яката си носеше значка. Вейл скочи от машината и докато тичаше приведен да се измъкне от обсега на въртящите се витла, мъжът го приближи и му подаде ръка.

— Господин Вейл?

— Да.

— Аз съм Роджър Нилсън, секретни служби. Последвайте ме, моля.

Високо над тях в стартовия команден пункт един мъж изучаваше небето с бинокъл. Той го обърна към хеликоптера, който току-що бе кацнал, и проследи Нилсън и Вейл, докато двамата крачеха към един бял Боинг 737. Самолетът беше с нарисуван американски флаг на опашката, а по фюзелажа му пишеше МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО НА СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ.

— Извинете, но трябва да ви обискирам, сър — каза Нилсън. Вейл вдигна ръце и Нилсън сръчно го опипа за оръжие.

— Благодаря, сър. — Той кимна към стълбичката, където ги чакаше един по-млад мъж, нисичък и тъмнокос.

— Господин Вейл, аз съм Пол Силвърман — каза той. — Стюард. Моля, заповядайте. Генералният прокурор ще дойде след секунда, трябва да се обади по телефона.

Вейл се качи на борда на самолета. От лявата страна на вратата имаше нещо, което напомняше на миниатюрна комбинация от трапезария и зала за конференции, заемащи цялата ширина на самолета. Десет завинтени за пода стола обграждаха ебонитова маса. Телевизор с голям екран беше вграден в стената на залата, а една врата водеше към предната част на самолета. Отдясно имаше нещо, за което Вейл предположи, че трябва да е стая за отдих — голям диван, масичка за кафе и три фотьойла. Още един телевизор, по-малък, в момента включен на WWN, но с изключен звук.

— Кафе, сър? — попита стюардът.

— Направо ми взехте думите от устата — отвърна Вейл.

— Три лъжички захар и една сметана, нали?

Вейл вдигна изненадано поглед и кимна.

— Генералният прокурор си позволи да поръча закуската без вас. Пъпеш, яйца по бенедиктински и препечен ръжен хляб. Добре ли е, сър?

Вейл само продължи да кима. Знаеха името на кучето му, как обича да пие кафето си и любимата му закуска. Какво ли още знаеха, по дяволите?

— Настанете се удобно, сър.

— Благодаря, господин Силвърман.

— Моля ви да ме наричате Пол, сър.

Вейл седна на един от фотьойлите. Стюардът донесе кафето му в чашка от китайски порцелан. Вейл хвърли поглед към екрана на телевизора и разпозна Валери Азимур, журналистката, която се бе опитала да го интервюира по време на процеса за „Атлас-Уестърн“. Беше облечена с подплатена с кожа канадка, кожена шапка обрамчваше лицето й, дъхът й излизаше на пара. Беше застанала нейде на тъмно, гледаше сериозно и говореше в микрофона. Тъй като звукът беше изключен, той не можеше да разбере къде се намира и каква гадост разнищва, така че насочи вниманието си към вестника и прехвърли заглавията. Миг по-късно влезе генералният прокурор.

Маргарет Кастен беше малко по-ниска, отколкото си я беше представял Вейл, набита жена с прошарена черна коса и тъмнокафяви очи. Беше симпатична, не красива, добре поддържана жена, с бежов вълнен костюм и тъмнозелен шал. Усмихна му се, но той усети как очите й хладно го преценяват.

— Добро утро, господин Вейл — каза тя.

— Добро утро, госпожо генерален прокурор — отвърна той.

Ръкостискането й напомняше менгеме.

— Добре дошли на борда на ВПОЦ — каза тя.

— ВПОЦ?

— Въздушно-подвижен оперативен център. Не ме питайте откъде идват тия съкращения, вероятно някой първокурсник, дето си няма друга работа, се гордее с тях. Благодаря ви, че станахте с пукването на зората, за да ми направите компания. Надявам се, че ще си струва труда.

— Първо искам да видя как са приготвени тия яйца по бенедиктински, Ангажиментите после.

Тя се засмя и кимна.

— Напълно честно. Да видим как си живеят в министерството на правосъдието, а?

— Зависи — отвърна той с усмивка. — Колко ще струва тази разходка на данъкоплатците?

— Абсолютно нищо. — Тя се усмихна и посочи към предната част на самолета. — Там отпред са кабината на екипажа и залата за конференции, която се използва и за трапезария. Това е залата за отмора, обикновено се използва за приятелски разговори. А това… — Тя го въведе в следващото помещение — … е моят кабинет.

Помещението беше съвсем обикновено; бюро със стол зад него и два стола пред бюрото. Бюрото беше празно, ако не се броеше снимката на двама млади мъже, с рамка завинтена към плота, и два телефона, единият черен, другият червен. На стената имаше вграден телевизионен екран.

— Синовете ви? — попита Вейл, и кимна към фотографията.

— Да. По-малкият отляво е Емилио. Всеки момент ще се дипломира в юридическия факултет на Харвард. Отличник. Арни, отдясно, е черната овца на семейството. Той е археолог. В момента е в Египет, търси трескаво гробницата на Александър Македонски.

Вейл се усмихна и огледа малкия кабинет.

— Вие май много си падате по гледането на телевизия?

— Те всички са свързани в мрежа, господин Вейл. Можем да се свържем във видеоконферентен режим буквално с всеки в света или да наблюдаваме на живо излъчвания от мястото на събитията. Освен това телевизорите са свързани към компютрите в командно-оперативния пункт. Всичко е кодирано и засекретено с изключение на обикновената кабелна телевизия и каналите. — Тя отвори вратата към следващото помещение. — Това е командно-оперативният пункт, сърцето и душата на ВПОЦ.

Продълговатото полутъмно помещение представляваше истински лабиринт от електроника: система от компютри и видео с шест монитора, сателитен приемник, защитен срещу подслушване телефон и факс, червен телефон с пряка връзка с Белия дом, монитор за наблюдение, цифрови видеокамери, цифрови магнитофони, директна видеовръзка с АУАКС и един сателитен приемник за кабелна и канална телевизия с още един монитор. Кастен описа оборудването, макар и да изглеждаше малко объркана от цялото това разнообразие.

— Моят електронен гений отскочи до терминала да си купи някакъв местен вестник — каза тя. — Макар че имам съмнения, че това е претекст да оглежда момичетата на летището.

— Нима в този час на летището гъмжи от момичета? — запита язвително Вейл.

— Е, колкото и да са, Джими ще ги открие — отвърна тя. — Отзад има още една малка зала за конференции, с компютър и телевизор, там е и личната спалня на командира. Командир е високопарна титла за всеки пилот на този самолет. Екипът ни се състои от осем души плюс самолетния екипаж от четирима души, и място за още двайсет.

— И парите от данъците ни отиват за всичко това?

— Ще се изненадате, ако ви кажа колко много часове прекарвам в този самолет — каза тя с малко отбранителен тон. — Всъщност ние имаме четири такива. И всички са непрекъснато в движение.

— Не се оплаквах — отвърна Вейл.

— Че защо, дори и не съм си помисляла, господин Вейл — промърмори тя, докато се връщаха към предната част на самолета.

Силвърман изникна отнейде и обяви, че закуската е готова. Отидоха в трапезарията, която беше подредена със сребърни прибори и памучни салфетки. Само домашен уют, никаква пластмаса или хартия за еднократна употреба.

— И така, чакам въпросите ви — каза Кастен, когато седнаха.

— Да — отвърна той. — Откъде знаете името на кучето ми?

Тя се изсмя.

— Признавам, че си направих собствена проверка — прочетох всички статии на Джак Конърман. Конърман, изглежда, знае повече за вас от всеки друг човек. Приятели ли сте?

— Понякога му пийваме по едно.

— Също така разполагам с пълно копие на документацията от процеса в Гранд. За мен това е учебник как да се води дело по параграфите на РИКО. Брилянтна работа.

— Благодаря. Мислех, че сте ме измъкнали от леглото само за да ме наругаете.

— Защо? Защото сте измъкнали делото изпод носа на Питър Райкър ли?

— Не съм му измъквал нищо изпод носа, той просто не умее да си пази нещата.

— Това беше федерално дело, господин Вейл.

— А аз го направих щатско, госпожо генерален прокурор.

— Защо не ме наричате Мардж? Всички ми казват така.

— Добре, тогава и вие можете да ми казвате Мартин или Марти, или… — Вейл направи пауза и се ухили — … както ме нарича Райкър.

— Не и при възпитани разговори — усмихна се тя.

— Аааа, ето значи какво било това, приятен разговор, така ли?

— Надявам се да е така.

— Добре. Тогава и аз възпитано мога да ви кажа, че не съм измъквал нищо изпод носа на Райкър. Той просто много проточи работата. Нямаше необходимото свързващо звено.

— Звено?

— Нали знаете колко сложни са случаите по РИКО. В крайна сметка трябва да намерите свързващо звено, нещо или някого, който да свърже в едно всички тези случаи. Извадих късмет и открих свързващото звено, но той не можа. Затова се тутка толкова дълго със случая. Късметът не може да спечели делото вместо вас, но малко късмет винаги помага. — Той направи малка пауза. — И менюто за закуската ли взехте от Конърман?

— Той ме насочи към любимата ви закусвалня. Каза също, че много сте обичали да ходите по ръба на бръснача, че обичате да поемате рискове.

— Е, Конърман не може да знае всичко. Точно в този момент аз знам три неща, за които съм сигурен, че той си няма дори и представа.

— О, така ли? И кои са те?

— Той не знае, че вие сте такъв негов любител, не знае, че аз съм тук, и не знае защо.

Тя се изсмя.

— Едно на нула за вас.

— Ще стигнем ли най-после и до третото, а именно „защо“?

— Може пък просто да съм искала да си побъбря с човека, който тикна зад решетките Том Лейси и Харолд Гросман.

Вейл се изкикоти.

— Разбира се. Аз пък дойдох да проверя майсторлъка на Пол с неговия световноизвестен холандски сос.

Тя попи устните си със салфетката и изрече почти безучастно:

— Президентът иска да ви помоли за услуга.

Вейл се изпъна като струна, пусна вилицата и се втренчи в Кастен.

— Малко рано хвърлихте големия си коз, не мислите ли?

— Понякога правя и така.

— Този специално беше особено добър.

— Знам.

— Още двайсет въпроса ли ще има?

— Не — засмя се тя. — Мислех си, че ще привършим закуската преди да станем пак сериозни.

— Значи ще ставаме сериозни, а? — Той пак пусна вилицата. — Закуската беше вълшебна, а сосът направо несравним. Сега ще ми кажете ли какво сте намислили?

— Какво знаете за милиционерските движения в тази област? — попита тя.

Той се замисли за момент, после повдигна рамене.

— Знам само онова, което съм срещал в пресата, а то не е много. Банда неонацистки бръснати глави и религиозни фанатици. В нашето общество винаги е имало боклуци като тях.

— Мислите ли, че са опасни?

— Изобщо не искам да мисля за тях.

— Искам да ви покажа нещо — каза тя, изправи се и Вейл я последва в командно-оперативния център. Момент по-късно влезе и нейният електронен гений.

— Мартин, това е Джим Хайнс. Джими, запознай се господин Вейл.

— Здравейте, господин Вейл — каза Джими и зае мястото си пред сложния пулт. Беше мускулест, с тяло очевидно оформяно в гимнастическа зала. Имаше огненорижа коса, бледа кожа и лунички, и дяволита усмивка. Можеше да мине и за тийнейджър. Вейл прецени, че наближава тридесетте.

— Ще имаме пряка връзка с Хардистан — каза Хайнс.

— Приемането е много лошо, но се мъча да го оправим.

— Добре. Отвори файла Н, докато чакаме — нареди му Кастен.

Той затвори файла, с който работеше, и превключи на главния екран на компютъра.

— На какво ниво? — попита той.

— Алфа. Нека да покажем на господин Вейл как работи.

Хайнс щракна курсора върху иконата и екранът стана бял, последван почти мигновено от думите:

— ПРОВЕРКА ЗА СИГУРНОСТ: ГЛАС. ОТПЕЧАТЪЦИ. ВИЗУАЛЕН КОНТРОЛ.

Кастен помести ръката си върху една малка подложка с разперени пръсти, погледна право напред и произнесе:

— Маргарет Кастен, генерален прокурор.

И трите полета позеленяха почти мигновено.

— Достъп одобрен. Име за идентификация?

Хайнс въведе кодовото име на Кастен, което се появи на екрана като шест звездички. Екранът се изчисти за момент и се появиха думите: „Prioax Alpha. File?“

Той въведе „Hate groups\lndex“ и се появи следващото меню.

— Провеждаме множество проверки за сигурност по мрежовата система — каза електронният гений и посочи една банка с монитори и магнитофони. — Ето вижте тази дигитална видеокамера, побира се в шепа. Тя изпраща визуален сигнал на охранителния екип, като в същото време гласът и отпечатъците пък отиват за проверка в компютъра. Ако не се засекат по електронен път, достъпът до системата се отказва.

— Настанете се, Мартин — каза Кастен. — Ще ви изнеса една кратка лекция за групите на ненавистта в САЩ. — Екранът се изпълни с изключително сложна схема, която проследяваше появата на групите на ненавистта от Англия и Тенеси през лабиринт от взаимосвързани линии чак до днешни дни. Докато Кастен говореше, Хайнс движеше курсора по диаграмата, като проследяваше еволюцията на групите в САЩ.

Докато тя описваше началото на ку-клукс-клан в Пуласки, Тенеси, през 1866, който бе набъбнал до половин милион членове само за четири години, на екрана се сипеха фотографии и клипове от филми. Това бяха тъмни и внушаващи страх фигури от миналото: забулени силуети, отдаващи чест на горящия кръст, мъж, обесен на клон, а под него събрана тълпа, дори и всички деца се усмихват; изгорял труп, с ръце замрели умоляващо в предсмъртен ужас; църква, погълната от пламъци, докато през това време чернокожите й енориаши гледат нямо и страхливо в обектива на фотоапарата.

— И тогава, през 20-те години на нашия век, от Англия идва една много по-голяма опасност — продължи Кастен. — Християнската църква на обединението, банда, прокламираща върховенството на бялата раса, която била истинската избрана от Бога нация, докато евреите, чернокожите и другите цветнокожи били на духовното ниво на животните и нямали душа. Те бързо намерили сродна душа в Клана и „Невидимата империя“ се събудила, по-опасна от всякога, и този път действията не били вече ограничени само с Юга… — Сега фотографиите и видеорепортажите бяха повече от смразяващи. Това не бяха фигури от историята, това бяха събития от съвремието. Имаше репортаж от смъртта на Гордън Кал, маниакалният водач на Посе Комитатус. — Кал убил двама съдия-изпълнители на САЩ и ранил други двама, с което дал на началото на преследването си, което приключило със смъртта му: Кал крещял смесица от библейски фрази и ругатни и стрелял с пистолета си от горящата ферма в Озаркс, която се превърнала в погребалната му клада. Кланът се разраснал до четири милиона членове, включително четиридесет хиляди свещеници. Християнската обединена църква се сляла с Арийското братство, Американските патриоти, Лобито за освобождение, дружеството „Джон Бърч“, Майнютмен, Съюза за национално-християнска демокрация и напоследък, Арийските нации, Завета на Меча и Ръката на Бога, Меча на Христа, Посе Комитатус и Ордена.

На екрана изплува друга фотография: двама съдия-изпълнители на САЩ, проснати мъртви на едно шосе в щата Юта. И после една чернокожа двойка, завита със саван на някаква улица в Северна Каролина — били застреляни от една армейска бръсната глава като част от „посвещението“.

— Кал беше признат за мъченик от цялото движение, Дейвид Кореш и Ранди Уивър също ще бъдат признати за такива — продължи Кастен. — Най-дейната от всички групи на ненавистта е Ордена, клонка от Арийците. Ще се върна след малко и на тях. При тях особеното е, че те търсят корените за расовата омраза в християнството, като по-късно добавят и независимост от правителството. Кланът има памфлет, озаглавен „Библията отговаря на расови въпроси“, който започва с Първата поправка към…

— Конгресът не може да приема закони, установяващи официалното налагане на религия или забраняващи свободното изповядване на такава — цитира Вейл.

— Виждам, че познавате конституцията — каза Кастен.

— Доста по-добре, отколкото Библията — отвърна Вейл.

— Те се крият зад църквите и конституцията и обявяват правителството за враг на хората. Те искат правителството да се върне, местно ниво. Посе Комитатус например е латинският израз на „власт на окръга“. Принципите на партизанската война на Майнютмен проповядват всеобща революция. Техният девиз е „нападай, стреляй отдалеч, нападай от засада и саботирай“… Настолната книга на всички тези групи са „Дневниците на Търнър“ — в нея се прокламира партизанска война срещу правителството на САЩ и всички малцинства. Това е наръчник за партизанската тактика: как да се модернизират оръжия, как да се произвеждат бомби. Книгата описва как се прави мощна бомба от петролно гориво и амониева селитра.

На монитора се появи снимка от взрива в Оклахома Сити — кабели и проводници стърчаха от развалините като вътрешности.

— Работата е там, Мартин, че насилието се е превърнало в запазена марка на милиционерското движение много преди атентата в Оклахома Сити. В началото на осемдесетте Ордена преминава към углавни престъпления. Не пропускат нищо: подправяне на банкноти, банкови обири, отвличания, нападения върху бронирани коли, разнасящи пари, убийства. Хвърлят бомби в синагоги, убиват членове от собствените си редици, за които подозират, че са станали издайници, правят атентат на домакина на предаването на живо Алан Берг…

На екрана се появиха още две фотографии — кошмарен монтаж от насилие: Джордж Матюс, основателят на бруталния Орден, загинал под водопада от куршуми на ФБР на един остров в Пюджет Саунд, и разкъсаният от куршумите труп на Алан Берг, проснат до колата му.

— … така че през 1984 година ФБР сформира специална група и започна да ги преследва. Реакцията на Ордена беше обявяването на война на Съединените щати. Министерството на правосъдието събра доказателства за използването на рекет от двайсет и четирима членове на Ордена. Шейсет и няколко случая на рекетьорска дейност с подправени банкноти, убийства и грабеж. Джордж Матюс не стигна до съд. Предпочете смъртта. Още един мъченик. Останалите двайсет и трима бяха осъдени и Ордена накрая се разпадна. Подозираме, че повечето от членовете, които останаха без обвинения, са се прехвърлили към другите групи.

— Колко голям е бил Ордена? — попита Вейл.

— Не сме сигурни, вероятно по-малко от сто души.

— И смятате, че обществото е вземало тези откачали на сериозно?

— Мартин, предполага се, че в страната има най-малко 75000 активни членове на групи на ненавистта. Според нас може да са и 750000, ако включим и симпатизантите, които не спадат към активните членове. Броят се увеличи неимоверно след Уейко и историята с Ранди Уивър. Ние го очаквахме. Това обаче, което ни шокира, е, че броят скочи и след Оклахома Сити.

„Какво ли цели с това? — чудеше се Вейл. — И какво, по дяволите, правя тук аз? Кога ще си дойде на думата?“

— Джими, изкарай Светилището — каза тя. После се обърна към Вейл. — Да сте чували някога за една група на име Църквата на Светилището на Бога и Божия гняв, Мартин?

Той се замисли за няколко секунди.

— Не беше ли някакъв генерал смотаняк от операция „Пустинна буря“ свързан с тях?

— Джошуа Енгстрьом. Но в Пустинна буря той беше полковник, не генерал. Става генерал едва когато излиза в оставка. Генерал от Националната гвардия в Монтана.

На екрана се появи снимката на Енгстрьом: плешив, със здрава, висока фигура, малко напълнял около кръста, със защитни дрехи и пистолет на колана, автоматична пушка в едната ръка и Библията в другата, застанал до един танк в пустинята заедно с десетина войници. Повечето войници се усмихваха, но лицето на Енгстрьом беше студено и безизразно като маска.

— Това е Енгстрьом в Пустинна буря, 1990 година.

— Спомням си тази снимка — каза Вейл, загледан в лицето на Енгстрьом. — Той имаше прякор…

— Проповедника.

— Точно така.

— Извади другата, Джими.

Втората фотография се различаваше рязко от първата — беше моментна снимка, размита, избледняла и размита от влага.

— Виетнам, 1973 година — каза Кастен.

Енгстрьом с шестима войници в джунглата. Гледат с пренебрежение, дори ядосано, обектива. Корав мъжага с късо подстригана коса и вече прошарена брада. Всички са голи до кръста, с ленти, препасани около главите. Всички са със защитни панталони и тежки обувки, на някои от кончовите им стърчат дръжките на ножове. По голите им гърди са кръстосани патрондаши, от кобурите по бедрата им висят пистолети, а в ръцете си държат какво ли не: Узи, АР-14, М-1А, всички оборудвани с оптически прицели. Страховита фотография.

Хайнс даде увеличение върху лицето на Енгстрьом. Съсредоточено изражение, огнени, почти маниакални очи, извикващи в представите образите на други фанатици — Джон Браун на бесилката; Джим Джоунс в Гвиана, Върнън Хауел, който по-късно ще се преименува в Дейвид Кореш, в Уейко, в навечерието на личния му Армагедон.

— Мъжът отдясно на Енгстрьом е Робърт Шрак — каза Кастен. — Прякорът му е Черния Боби. До него е Дейвид Мецингер. Сега Шрак е заместник на Енгстрьом, а Мецингер е пасторът на една от четирите църкви, които съставляват Светилището. Този отдясно с белега на лицето е Гари Джордан. Мъжът с брадата и слънчевите очила, коленичил отляво, държи 50-калиброва карабина с оптически мерник. Снайперистка пушка, не е на въоръжение в армията. Той и онзи в средата са или мъртви, или просто не можем да удостоверим самоличността им.

— Не можете ли да ги откриете в армейските архиви?

— Изобщо няма такива. Енгстрьом е водил група, наречена „Фантом“. Черни операции. Мисията им е била толкова секретна, че всички архиви и за нея, и за членовете й са били унищожени. Тя дори и не е упомената в служебното досие на Енгстрьом. Всичко, което се казва там е, че е служил във военното разузнаване във Виетнам от 1967 до 1975 година.

— Толкова дълго?

— Е, зависи от гледната точка — отвърна Кастен. — Сега погледнете снимката от Пустинна буря. Момчетата се усмихват, всички освен Енгстрьом, чието изражение не се е променило и след двайсет години. Вижте Шрак, който е застанал точно до него, и двамата млади мъже, коленичили пред него. Този точно пред него е Гари Джордан, а другият, коленичил до Болинджър, е Карл Ренц. И двамата са пастори на Енгстрьом.

— Пастори ли? — удиви се Вейл.

— Те са пастори на четирите църкви на Светилището.

— Този Мецингер, за когото споменахте, е третият пастор. Кой е четвъртият?

— Джеймс Джоузеф Рейни, последният от тексаските рицари от ордена на Бялата камелия.

— Добрият генерал е с широки интереси.

— Джими, събери я със снимката на президента от Пустинна буря.

— Веднага — отговори червенокосият младеж. Още една фотография се появи до другите — тази на Лорънс Пенингтън, застанал пред една карта с показалка в ръка.

— Ирония на съдбата е, че Лорънс Пенингтън е президент на САЩ, а Енгстрьом е водачът на една от най-опасните групи на ненавистта в страната — каза Кастен.

— Къде е иронията? — попита Вейл.

— Иронията е там, че Енгстрьом ненавижда Пенингтън, а Пенингтън дори и не е подозирал за съществуването на Енгстрьом.

И Кастен му разказа историята.