Уилям Дийл
Владетелят на Ада (14)

14.

Вейл вече знаеше защо Кастен го беше пратила да разговаря с тези двама мъже.

Джордан беше истински фанатик, човек, който се чувстваше предаден от правителството си, отказал се от законното търсене на правата си и посветил се на идеята за революция, също като хипитата от шейсетте. В много отношения историята му беше по-вледеняваща от разказа на Ралф — въпреки че той бе разказал без никакво разкаяние за линчуването на невинния чернокож войник. Джордан беше човек на чувствата, много по-опасен от младия негодник, който от самото си детство е бил обучаван да бъде психопат, в пълно неведение относно моралните задръжки, налагани от скъпоценната му Библия. Ралф беше просто изпълнител, който изпълняваше каквото му е наредено, без дори и да се сеща за Десетте Божи заповеди. Джордан беше водач, чиито чувства можеха да предизвикват граждански неподчинения, които неизменно довеждат до съпровождащото ги насилие.

Кастен бе направила необходимото, за да може Вейл да се запознае с двата полюса на хората от милициите.

Той стисна зъби при мисълта за Ралф и гневно се взря през прозореца.

— Успя да ти вдигне кръвното, нали? — проговори накрая Файърстоун.

— Може и така да се каже.

— Но Джордан не успя да го направи.

— Знаеш ли, при Джордан се опитах да видя нещата през неговите очи. Не съм съгласен с абсолютно нищо от позициите му, но мога да видя целия път, който е изминал, за да стигне дотам. Той всеки ден блъска като вол, докато този негодник тук живее на гърба на данъкоплатците.

— Той ни снабди с много информация, Мартин.

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че това дребно копеленце е знаело предварително, че работата в банката ще се осере, и е намерило идеалното решение да се пише невинен. Знаел е, че или техните ще го спипат, или ние. В единия случай е мъртъв, а в другия — на врата ще му висят обвинения в убийство и въоръжен грабеж. Така че се е писал хитър. Дава ни информация и си спестява появата пред съда.

— Това не е необичайно при програмата за запазване на важните свидетели.

— Вместо да се озове като Джордан в ада, без право на помилване, с пълна присъда, той се сдобива с ферма и прекрасна мъничка женичка, която по всяка вероятност е също толкова чукана в главата, както и той, и за капак е успял да се отърве от обвинението в убийство и въоръжен грабеж.

— Ти не спестяваш нищо, нали така?

— Виж, не те укорявам за това, че си приел уговорката му, аз самият съм вкарал няколко отрепки в тази програма. Сигурен съм, че в онези моменти ми е изглеждало добър ход.

— Това беше първият пробив, който успяхме да направим по отношение на Светилището.

— Ще ти кажа още нещо. Нямам му вяра и за грош за ония лайна, дето ги изтърси за „Списъка на Шиндлер“. Тоя тип е най-големият расист и расов ненавистник на света. Той просто е предложил сделка и Бюрото се е съгласило.

Файърстоун, който не откъсваше поглед от шосето пред автомобила, кимна.

— Няма да споря за това.

— Както вече ти казах, не те укорявам, Сам. Този плъх явно е усетил отлично ситуацията и се е възползвал максимално от нея.

— Истинското му име е Джордж Уолър — каза Файърстоун. — Можеш и сам да се добереш до това с всичко, което знаеш за него. Хардистан и генералният прокурор са единствените други хора, които знаят истинското му име, но нямат никаква представа какво е сегашното и къде се намира в момента.

— Значи ти си единственият, който го знае?

— Не, вече сме двама.

— Страшна отговорност — изрече след няколко секунди Вейл.

— Да. Не е необходимо да ти казвам, че не трябва да споменаваш на никого за този човек.

— Това вече го разбрах — отвърна Вейл с усмивка.

— Момъкът е прав в едно отношение. Ако го разкрием, като го вкараме в съда, те ще се доберат до него.

— Звучи ми песимистично.

— Не, реалистично.

— По дяволите, ще разполагаме само с неговите показания срещу техните и те ще хвърлят всичко върху него и ще го изкарат лъжец. Да ти кажа, стана ми страшно, когато нарече засадата акт на обявяване на война. Каза го съвсем сериозно.

— Ако приемем, че до този момент не са убили никого, тогава това със сигурност бележи решителен поврат в тактиката им.

— Може би страшно им е трябвало оръжието и камионът и са искали да избягнат подпалването му.

— Това променя нещата из корен — каза Файърстоун.

— Така е. Забравих да питам кой е бил оцелелият член на групата от опита за банков обир в Денвър.

— Казва се Люк Съндъргард. Излежава доживотна присъда без право на помилване в Левънуърт.

— Какво е казал досега?

— Абсолютно нищо. Все едно че са залепили устата му с туткал.

— Е, ако се заема с тази работа и ми потрябва Ралфчо, той ще се озове в съда и можеш да заложиш фиша на заплатата си, че пет пари не давам каква сделка е сключило правителството с него.

— Чухме, че си бил много корав — усмихна се Файърстоун.

— Така значи, а?

— Да.

— Ако той откаже да сътрудничи, наистина ще разберете колко съм корав. Ще му кажа, че ще му бия шута толкова бързо, че няма да има време даже и да събере сака си с комплект бельо и бившите му авери вече ще са скочили през прозореца му.

— Не вярвам, че ще го направиш, Марти.

— Така е, но преди да съм приключил с него, той едва ли ще се усъмни в думите ми. — Вейл пъхна ръка под сакото си, измъкна малък диктофон и пренави касетата.

— Ти си го записал? — попита изненадано Файърстоун.

— Записах ги и двамата.

Файърстоун не коментира репликата му.

— Знам какво си мислиш. Мислиш си, че записите не се признават за доказателства пред съда, след като предварително не съм поискал официално разрешение.

— Мина ми през ума.

— Никога няма да ги представя като доказателство.

— Значи просто изследване, а?

— Мога обаче да намеря някой федерален съдия да им хвърли по едно ухо и да се изнерви до такава степен, че да ни даде разрешения за подслушване на телефони, заповеди за следене, обиск и задържане, и може би да надзърнем в един-два компютъра. Без тях работата я пиши бегала.

— Значи ще се заемеш със случая под параграфите на РИКО, така ли?

— Не съм казал това. Това ще е само ако реша да се заема със случая.

— Можеш да откажеш на президента?

— Сам, тринайсет години се занимавам с политически футбол, десет като обвинител, три като главен прокурор на щата. Дошло ми е до гуша от всевъзможни политикани кариеристи и конгресмени курви от всевъзможни комисии и от съдии с прекалено много приятели тъкмо на местата, където изобщо не би трябвало да ги имат.

— Днешният ден не промени ли решението ти?

— Това е първият път в живота ми, когато съм свободен. Писнало ми е от ограничения. Знаеш ли, пиша една книга от доста време. Имам и предложение от юридическия факултет в Чикаго. Не искам още един воденичен камък на врата, та ако ще да е президентски.

— И ще му изтърсиш всичко това в лицето?

— Не знам какво ще му кажа.

— Знаеш ли, Мардж Кастен е най-прямият човек в цялото правителство. Кажи й правилата си и ако тя се съгласи, същото ще направи и Пенингтън.

— А какво ще стане, ако на Службата за контрол върху данъците и приходите им хрумне да си наврат носа в нашия случай в търсене на някакви дивиденти или ФБР реши също да си покаже рогата?

— Това е между теб и генералния прокурор. Те всички работят за нея.

— На нея от това няма да й е по-леко. Представи си, че Хардистан отиде при нея и й каже, че имат ясна представа върху случая с отвличането на оръжейния конвой? ФБР веднага се изпъчват в героична поза. Генералният прокурор също е герой. А на делото по РИКО му казваме сбогом.

— Тя е шефът — каза Файърстоун. — Тя единственият човек, който решава кога едно дело отива в съда.

— Политика — изръмжа Вейл.

— Само че в този случай ти ще си само на два стола от президента и ако Мардж реши да играе по правилата ти, няма да има за какво да се тревожиш.

— А ти какво печелиш от случая?

— Аз бих искал да съм човекът, който предявява заповедите за арестуване. Бих искал да закопчея белезниците на Енгстрьом и Шрак и останалите от компанията им.

— Той извърна глава към Вейл. — Между другото, ненавиждам политиката не по-малко от теб.

— От колко време си съдия-изпълнител?

— Ще станат двайсет и една този юни. Преди това бях във ФБР шест години, а преди това бях три години в морската пехота, една във Виетнам.

— Звучи ми доста внушително.

— И аз съм като теб. Много си падам по действието. Поддържа те млад.

— Откъде си?

— От Айдахо. Наполовина съм индианец от племето не персе.

— Не ме ли пързаляш? Тогава познаваш добре планините по онзи край.

— Израснах сред тях. Първите десет години от живота си ги изкарах в индианския резерват Флатхед северно от Мисула в долината между Битъррут и планините Анаконда. Точно по средата на северните Скалисти планини. Когато станах на десет години, майка ми ме изпрати да живея при баба и дядо в Сиатъл. Те бяха бели, така че съм възпитаван в две култури.

— Коя от двете предпочиташ?

Файърстоун дълго време не отговори.

— Обичам честността на не персе. Те казват нещата направо в очите. А и религията им е чиста, не е като всичките християнски безсмислици.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Сам, мисля, че двамата с теб ще се сработим добре.

— Някой ден ще те откарам при баща ми — каза Файърстоун. — Той ще ти отвори очите.

— Сигурен съм — отвърна Вейл.

На няколко мили от тях Удбайн правеше лениви осморки над шосето с надеждата да мерне изплъзналия му се черен „Таурус“ при връщането му по 1–75. Нищо. Отказа се и полетя обратно към летището. Двумоторният „Бийчкрафт“ беше все още там. Той реши да се навърта наоколо, без да каца, за да не поема риска да го видят. Небето над летището бе просветляло. Фронтът се придвижваше на изток, така че той се изкачи на четиристотин и петдесет метра и закурсира над шосето в очакване на колата. Държеше се половин миля северно от пътя, за да не би Файърстоун да заподозре нещо, ако зърне самолета. С радиуса на действие от хиляда мили, който му осигуряваше запасът от гориво, не се тревожеше. След десет минути видя колата да свива по пътя към летището.

Провери часовника си. Час и тридесет и три минути.

Това свиваше обсега на търсене.

Удбайн не можеше да кацне на летището в Лима. Щяха да проверяват всички кацащи и излитащи самолети по малките летища, също и колите, взети под наем. Провери в компютъра разстоянията до околните летища и после взе решение. Щеше да кацне на една полоса североизточно от Форт Уейн. От летището имаше права отсечка на юг до магистралата на осем мили от предградията на Ню Хейвън и пресечката с шосе 30, и още петдесет мили до Лима. Провери по картите си. На летището имаше офис за коли под наем. Обади се и резервира автомобил, после провери в Ню Хейвън за мотели и откри един на пресечната точка на магистралата и шосе 30. От мотела до Лима пътят беше около час. А от мотела до летището бяха десет минути.

Всичко беше съвършено.

Час по-късно се регистрира в хотела. Стаята му беше много добра, ъглова, на втория етаж. Той позвъни на стайното обслужване и си поръча вечеря и бутилка френско вино. Извади от куфарчето си карта, пергел и компас. Знаеше, че ги бе изгубил за деветдесет и три минути. Знаеше, че са отишли на юг. Имаше три варианта, всеки в зависимост от продължителността на времето, прекарано от Файърстоун и спътника му в разговор с Уолър, ако той наистина беше човекът, с когото бяха отишли да се срещнат. Скоростта на колата беше около седемдесет мили в час, усреднена, което вече му даваше, някаква основа за по-нататъшните изчисления. Взе калкулатора и пресметна докъде би стигнала колата при половинчасов, четиридесет и пет минутен и едночасов разговор. При разговор от половин час биха могли да се отдалечат на около седемдесет или осемдесет мили южно по магистралата. Той взе компаса и начерта една дъга върху картата при максимално и минимално отдалечаване. После начерта от двете страни на магистралата отсечки, съобразени с тези данни. След като свърши, пред себе си имаше очертана област за претърсване, простираща се южно от Лима и ограничена от три страни с отсечки.

Ако бяха ходили да се срещат с Уолър, той беше вътре в тази дъга.

Щеше да започне претърсването на следващата сутрин в седем, първо по въздуха, после и с автомобил, ако се наложеше.

„Най-много пет дни — помисли си той. — Не открия ли Уолър за пет дни, значи не е в този район.“

Извади цифровата камера и провери шестте единични снимки на непознатия спътник на Файърстоун, снети в едър план. Качеството им беше отлично. Включи камерата към лаптопа си и съхрани най-доброто изображение във файл. После го копира във факсовия файл, след което включи клетъчния си телефон към компютъра. Набра един номер и когато му отговориха, предаде изображението по факса. На две хиляди мили от него в комуникационния център на Форт Яхве в западна Монтана факсът излезе от факс апарата. Дежурният сержант закачи фотографията на Мартин Вейл на таблото за обяви. Под фотографията Удбайн бе написал:

„Някой да познава този човек?“