Уилям Дийл
Владетелят на Ада (35)

35.

Пийквю, Монтана, събота, 9 часът сутринта, монтанско стандартно време

Абел Стенър, бившето ченге от Чикаго, който бе станал довереник, приятел и партньор на Мартин Вейл, беше един от най-интуитивните детективи, които Вейл бе познавал. През десетте години, докато Вейл беше адвокат, двамата се бяха сблъсквали много пъти в съда. Всеки от двамата уважаваше таланта на другия.

Най-знаменитият им сблъсък бе станал, когато Вейл успешно бе защитил Аарон Стемплър за накълцването на католическия архиепископ на основанието за невменяемост, доказвайки, че подзащитният му страда от раздвояване на личността и не е отговорен за действията си. След приключването на процеса обаче Вейл бе разбрал, че Стемплър е изиграл всички, включително и него.

Впоследствие Вейл бе станал главен прокурор на Чикаго и изведнъж бе открил в лицето на Стенър силен съюзник. Когато Вейл бе събрал Дивата банда, Стенър бе станал техният учител. Любимият му ученик беше Дърмот Флахърти — хулиганът, решил да стане адвокат.

Флахърти бе научил уроците си добре. Стенър подхождаше към всяко престъпление студено и пресметливо, като често часове наред изучаваше мястото на престъплението, опитвайки се да погледне през очите на престъпника. И тъкмо това беше методът, който Флахърти използва при изследването на трите едновременни банкови обира в Монтана. Банковите служители го гледаха любопитно, докато седеше спокойно и наблюдаваше всеки аспект на работата им. Той беше любезен с тях, но не задаваше никакви въпроси. Просто седеше и гледаше.

Докато Бен Майер следваше теорията си, че малката щатска верига от банки пере незаконно придобитите средства на Светилището, Флахърти се интересуваше повече от факта, че никой не е видял грабителите да излизат.

В събота сутринта след трагедията в Бад Рапидс и нападението на Туни срещу вилата на Вейл, притиснати от нуждата на Вейл да търси обвинителен акт срещу милицията, Майер и Флахърти се върнаха в банката в Пийквю, този път с Джим Хайнс. Бяха решени да открият човека, отговорен за перачния механизъм. Докато Хайнс и Майер изучаваха регистрациите в банковия компютър, Флахърти зае обичайната си позиция пред затворената банка и продължи да я изучава. Беше съсредоточен и търпелив, също като своя учител.

Майер беше убеден, че парите, придобити чрез обири и незаконни сделки с оръжия, наистина са обработвани пирамидално, но му се налагаше да изследва всички банкови депозити, трансфери и разплащания, за да открие как точно е извършено всичко.

Хайнс, бившият хакер и сегашен компютърен експерт на ФБР, беше дошъл с тях, за да им помогне. Разрешенията за обиск, които бе осигурил Вейл, им позволяваха да разучат специфичните регистри на няколко от принципалите на Светилището, но не им даваха достъп до всички банкови трансакции. Без този достъп Майер беше с вързани ръце. Беше сигурен, че има специална програма, която да разхвърля големи депозити в брой върху няколко сметки, като по този начин ги укрива от очите на Службата по контрола върху данъците и приходите, но не можеше да го докаже.

Докато Флахърти работеше върху аспекта на обира, Майер успя да уговори Хайнс да проникнат в най-добре охраняваните данни. След като събираха информацията по незаконен начин, тя не можеше да се използва в съда, но както бе посочил Флахърти: „Пипнем ли за врата копелето, което ръководи това пране, той ще ни изпее цялата история в съда.“

И Флахърти, и Майер бяха сигурни, че „звеното“, което можеше да свърже всички аспекти на делото по РИКО в едно, се намира някъде във веригата от банки.

Две имена непрекъснато изскачаха при проверките. Едното беше на Луис Грейнджър. Другото — на Дуайт Улф.

Хайнс беше изградил база данни и за двамата.

— Грейнджър ми изглежда тъкмо човекът, който ни е нужен — каза той.

— Свързан ли е със Светилището? — попита Майер.

— Не. Той е умерен републиканец. Не изразява никакви радикални политически идеи, не принадлежи към някакви радикални групи. Той е ктитор в Презвитерианската църква в Хелена и директор на Националната асоциация за радиоразпръсквателни компании. В действителност корпорация „Роки Маунтънс Комюникейшънс“ е главният инвеститор във веригата от банки. Грейнджър не фигурира в никой от банковите съвети на директорите, води се управител на ключовата радиостанция в Хелена, но… но е най-големият акционер в компанията.

— Колко процента държи?

— Петдесет и един.

— А какво е капиталовложението на компанията в банковата верига?

— Четиридесет и девет.

— Значи всичко, от което има нужда, е подставено лице с два пункта в банковата верига, и може да контролира и двете компании — заключи Майер.

— Точно така. Той е също така човекът, който е пуснал брат Авраам в ефира и е разпространил радиошоуто му по другите радиостанции. А можеш ли да предположиш кое е това подставено лице? Можеш ли да предположиш кой притежава двата процента от акциите на банката?

Хайнс затрака клавишите на компютъра си, отвори следващия файл и каза:

— Дуайт Улф, главен счетоводител на веригата банки, препоръчан за този пост от Луис Грейнджър.

Разпитът, който Майер бе провел с работния състав на трите банкови филиала, бе донесъл обичайната информация — и един интересен факт.

— Улф посещава веднъж месечно всички банкови филиали — каза Майер. — За един главен счетоводител това не е необичайно. Необичайното е, че главният финансов служител лично ревизира банковите регистри всеки месец.

— В един и същ ден от месеца ли го прави? — попита Хайнс.

— Не, но през първите три дни, в зависимост от това какъв ден се пада неделя.

— Каква ти е теорията?

— Според мен той прави пирамидалните депозити лично.

— Значи някой от крадците идва, дава парите на порции по сто хиляди долара на Улф и той прави депозита, който след това автоматично се разпръсва върху десет или единадесет сметки?

— Точно — каза Майер. — И никой в банката не вижда парите.

— Можем ли да се доберем до програмата, която го прави?

— Може да се окаже по-лесно да сканираме депозитните и трансферните им регистри и да видим дали теорията ти се потвърждава.

— Ами направи го — каза Майер.

— Това е незаконно.

— Ние не променяме нищо, просто само надзъртаме.

— Това надзъртане може да ни докара десет години затвор.

— Няма да ни се налага дори да си водим бележки — каза Майер и се почука по челото. — Тук имам десетгигабайтов твърд диск.

Хайнс потри ръце, духна върху пръстите си също като касоразбивач, готов да отвори сейфа.

— Какво пък толкова, по дяволите! — И се ухили. — И ние сме хора.

Пръстите му затракаха по клавишите. Компютърът поиска кодово име.

— Осем букви или цифри — каза Хайнс.

Използваше комбинация от няколко хакерски метода, включващи една програма, наречена Crackerjack, която сканираше речници с огромна скорост в търсене на буквени съответствия, и друга, наречена SALT, която проверяваше комбинации от цифри.

В главната зала на банката Флахърти внезапно се изправи и излезе през задната врата. Прекоси надлъжно площадката на паркинга, пресече улицата и се загледа в зданието на банката.

— Даа — каза той и се усмихна.

В банката цифрите и буквите продължаваха да прелитат по екрана на монитора, после екранът внезапно се изчисти и кодовата дума се появи:

259HEWHRTX\Y176.

И под нея:

ДОСТЪП РАЗРЕШЕН.

Бяха пробили защитата.

— Това беше най-лесната част — каза Хайнс. — Сега трябва да почнем да търсим за повтарящи се схеми и депозити в трансферите.

— Нека почнем от септември. Тогава са обрали бронираната кола в Сиатъл. 9 септември, за да бъдем по-точни. Провери за един месец след тази дата.

Екранът се раздели на три колони. В първата се изброяваха депозитите, в следващата трансферите, накрая бе колоната с откритите съответствия от проверката. Те бяха изброени от отделните клонове. Хайнс въведе диапазона от 8000 до 9999 долара в машината за търсене и курсорът спря на всеки депозит в горния диапазон и го отдели в третата колона. Хайнс направи същото с трите филиала и главния офис на банката.

След това направи засечка по дати.

— Ето — каза Майер.

23 септември: три депозита от по 8750 долара по сметки в Пийквю; четири депозита по 9860 по сметки на Уайлд Банк; три депозита по 9910 долара в Милтаун. Общо: 95429 долара.

Всички сметки бяха условни.

— Красиво — проговори Хайнс. — Парите постъпват в условни сметки за недвижимо имущество, коли и от този род. Службата по контрола върху данъците и приходите не проверява условни сметки, освен ако не търсят нещо съвсем конкретно.

— Значи това е начинът, по който Светилището е станало един от най-големите земевладелци в щата.

— И парите са били разпределени и на четирите църкви. Ето ти го свързващото звено, Бен — каза Хайнс. — И погледни тук. Виж този двадесетхиляден депозит в „Независима банка“ на Вирджинските острови.

— Много хитро — каза Майер. — След това тя ги прехвърля в някоя корпорация в Панама. А Панама по закон не издава имената на служителите или директорите на корпорациите си.

— И след това те изтеглят парите обратно тук в съвсем законни банкови трансфери и напълно изпрани — сумира Хайнс.

— Или пък — обади се Флахърти, който бе застанал безшумно зад тях, гледайки прелитащите по екрана регистри, — плащат в брой за оръжията, които купуват от международния черен пазар, без да оставят никакви следи.

— Да, нищо черно на бяло — каза Майер. — И почти всичко е законно. Дори и да успеем да се доберем по законен път до тези регистри, тази информация няма да има никаква стойност в съда.

— Мисля, че знам какво е незаконно — каза Флахърти.

Хайнс и Майер се обърнаха.

— Знам защо никой не видял грабителите да излизат от банките с парите.

— Предавам се. Защо? — попита Хайнс.

— Защото парите никога не са напускали банките.

— Какво! — възкликна Хайнс.

— Парите никога не са напускали банките. Вижте, крадците се вмъкват вътре и вкарват служителите в задните стаички със завързани очи. После смъкват комбинезоните си и ги пъхат заедно с оръжията си в някой депозитен сейф. И когато гръмнат експлозиите, те просто излизат на улицата с празни ръце и с делови костюми и си тръгват по пътя.

— Добра теория — каза Майер.

— И единствената, която обяснява нещата.

— И после се връщат, когато Улф прави месечната си визита — доразви идеята Майер. — Всеки от тримата или четиримата грабители си има ключ за депозитния сейф, пъха си дела от парите в куфарче, влиза в служебния офис и Улф прави депозитите. После той пъха парите обратно в сейфа, така че балансът винаги да излиза.

— Прекрасна теория — каза Хайнс. — Лошото е само там, че не можем да докажем нищо от нея.

— Така че ще имаме нужда от разрешение да хвърлим поглед в депозитните сейфове — каза Майер.

— Може и да не ни се наложи — каза Флахърти.

— Не можем да отворим депозитните сейфове, Флахърти.

— Няма да ги отваряме, Бен. Това е игра за най-добрия майстор на блъфа на света. Мартин ще се справи.

 

 

Вашингтон, събота, 7 часът и 30 минути сутринта, източно стандартно време

В една стая в подземието на Белия дом президентът Пенингтън, генерал Джеси Джеймс, полковник Стю Рембранд и Клод Хукър изучаваха силно увеличени копия от снимките на планината Джеймс.

— Те строят защитни периметри — каза Рембранд. — Защитни зони. Започват ето тук, от седловината, и отиват нагоре до снега. Всяка зона се защитава от тел-бръснач и мини.

Генерал Джеймс посочи група дървета на една от фотографиите и каза:

— Според нас бункерът се намира тук. Най-голямата концентрация от жива сила е в този участък. Тук трябва да е и Енгстрьом. Оттук ще ръководи хората си.

— Енгстрьом вярва, че ФБР и СКТАОО няма да рискуват да се ангажират в огнестрелна война там горе — каза Пенингтън.

— Да — каза Джеймс. — Той мисли, че това ще се превърне в мексиканска обсада, че ще си потят там до Второ пришествие и ще изпращат хората си на нощни терористични акции.

— Временният щаб на република Светилище — каза Пенингтън.

— Те ще ангажират стотици агенти на Бюрото и СКТАОО и сума ти екипировка при една блокада, господин президент — каза полковник Рембранд. Това ще струва цяло състояние на данъкоплатците.

— И ще се превърне в кошмара на отдела ни по пъблик рилейшънс — добави Хукър. — Всяка вечер ще ни изтипосват по новините в шест часа. Той ще ви унищожи политически.

— Колко близо е Вейл до осигуряването на обвинителни актове срещу тези хора? — попита Пенингтън.

— Седмица, месец, кой знае?

— Дори и да ги осигури, кой ще отиде да арестува Енгстрьом и висшите му офицери? — ехидно каза Джеймс.

— Службата на съдия-изпълнителите няма необходимата екипировка, за да ги арестува. А Националната гвардия просто ще я накълцат на парчета там горе.

— По дяволите, и ФБР и СКТАОО не могат да се справят — изруга Рембранд. — Ако искаме да им развалим пикника, ще ни трябват рейнджъри и специалните части. Те знаят как да се справят с този проблем.

— Това значи…

— Значи нощен десант. Излитат с хеликоптери, спускат рейнджърите с въжени стълби в определени райони… — той посочи областите върху картата — … подкрепят десантите с тежкокалибрена стрелба от въздуха. Така ще контролираме ситуацията. Не можем да използваме парашутисти от ниска височина, ветровете горе са много силни и непредсказуеми. Жертвите могат да се окажат катастрофални.

— Господи, това ще накара Уейко да изглежда като детска игра — простена Хукър.

— Какъв друг вариант има? — попита Пенингтън. — Мога ли да се позова на закона Джонсън за военните сили, използван за ескалацията на войната във Виетнам? Или на законите за антитерористична дейност?

— Това е въпрос, който трябва да отправите към генералния прокурор, господин президент — каза генерал Джеймс.

Пенингтън се втренчи в стената и разтърка с две ръце слепоочията си. После попита Рембранд, който щеше да командва бойното съединение от специални части.

— Какви сили според вас се налага да използваме?

Рембранд погледна картата.

— Препоръчвам да използваме петстотин души при първата вълна. Да ги спуснем там, където започва линията на снега, с което ще разполагаме с предимство по височина. Ще ги подкрепим с още петстотин, щом сражението започне. Групите ще се насочват към най-горещите точки.

— Загуби в жива сила? — попита президентът.

— Щом проумеят срещу какво са изправени, ще започнат да се предават. Освен най-закоравелите.

— Не това имах предвид.

— Господин президент, ако нещата тръгнат гладко, бих казал… губим максимално сто души, срещу триста на противника.

— А ако не тръгнат гладко? — обади се Хукър.

— При най-лошия развой можем да загубим около двеста убити и ранени. Правя съотношението три или четири срещу един в наша полза. Зависи до каква степен са фанатизирани.

— До най-последната — отвърна Пенингтън. — Какво можеш да искаш от хора, на които само Армагедон и Апокалипсисът са им в устата?

— Започне ли боят, бързо ще си променят религията, сър — каза Джеймс.

— Какъв ужас — каза замислено Пенингтън.

— За цялата работа е виновен единствено Вейл с неговите дяволски заповеди за обиск — намеси се Хукър. — Той форсира Енгстрьом.

— Вейл си вършеше работата, Клод — каза Пенингтън.

— А мен не ме интересува причината защо. Това е въпрос от вчерашния ден. Имам да вземам решение и нямам на разположение и секунда.

Той се изправи, приближи се до картата и я заразглежда. После попита:

— Колко бързо можеш да се придвижиш, Джеси?

— За нула време можем да откараме необходимите части и екипировка на междинната база Травис. Стю е наредил на бойните части положение пълна бойна готовност. Ще затворим гражданското летище в Мисула, ще докараме бойните части със С-140 и ще откараме и хеликоптерите. Оттам до целта има само петнадесет минути.

Той погледна часовника си. Беше 7 и 51.

— Там сега е 5:51. Можем да закараме частите в Мисула до четири следобед монтанско време. Ще започнем десанта с падането на здрача. Времето е добро и няма луна. Ще го наречем операция „Сияйна броня“.

— Задействайте ги веднага и ги откарайте до междинната база за съсредоточаване на десанта каза Пенингтън. — Просто за всеки случай.