Уилям Дийл
Владетелят на Ада (32)

32.

Чикаго, петък, 10 часът вечерта, централно стандартно време

Били Хардистан сложи обработените с корекцията за годините фотографии на Туни и Дженингс на масичката пред Вейл и Джейн Венъбъл. Възрастовата промяна на двамата мъже от фотографията във Виетнам беше повече от изумителна. И на двамата заподозрени бяха направени по шест ракурса.

— В момента Флойд разпраща тези снимки на медиите — каза Хардистан. — WWN ще го излъчи около обяд. Телевизионните мрежи са обещали да ги пуснат в новините в шест и единайсет часа. А утре сутринта всички големи вестници ще ги поместят на първите си страници.

— Страхотно — каза Вейл. — Само се надявам да не ви затрупат с телефонни обаждания.

— Ще ни затрупат — каза Хардистан. — Сложил съм шест души да ги пресяват. Те си знаят работата.

— Искам този човек жив, на всяка цена — каза Вейл. — Дотук имаме доста събрани косвени улики, но много малко доказателства.

— Мисля, че свърши изумителна работа за три седмици — каза Хардистан.

— Благодарение на двегодишния ви труд — отвърна Вейл.

— Но твоят екип го осмисли.

Вейл стана и се приближи до прозореца, който гледаше към езерото. Бързо прехвърли всичко постигнато до този етап по делото.

— Имаме записа на Уолър, който даде първоначалния тласък, но дори и да сме късметлии да продължим, това е в най-добрия случай само подкрепящо доказателство. Имаме и крадеца, който Шана и Сам докараха от Демойн. Това доказва връзката на обира на бронираната кола с Шрак и Светилището, но за тях той е просто предател и те ще го отхвърлят от свидетелската скамейка. Имаме числата върху осемнадесетколесния камион и фотографията на Уолър, но не можем да докажем, че това са подписи, оставени от Светилището. Не разполагаме нито с парите, нито с оръжието. Нямаме и късче солидно доказателство. Трябва ни свързващо звено, Били. Трябва да свържем всички тези престъпления в едно. Намерим ли свързващото звено, остава само да напишем обвинителните актове.

— Това вече е работа на Сам и екипа му — каза Хардистан.

— Трябва да измъкнем по някакъв начин шефовете им от планината, без да започваме трета световна война.

— Какво ще кажеш за банките? Флахърти и Майер измислиха ли нещо?

— Теории. Иска време, ровене сред километри информация за една-единствена следа. Флахърти е убеден, че свързващото звено са банките. Това реши случая по РИКО на юг. Но в сегашния случай може да отнеме и месец, и половин година.

— Не знам дали имаме на разположение дори и седмица — каза Хардистан.

Вейл, усетил тревогата му още при пристигането му, попита:

— Какво не ти дава мира?

Хардистан го погледна със студените си очи.

— Имам тревожни новини за теб.

Вейл се засмя.

— Не виждам нещо ненормално в това при ситуацията, в която се намираме, Били.

— Това е лично, Мартин.

— Всичко е лично.

— Не, това е нещо друго. Ние знаем кой е Авраам.

Вейл и Джейн се загледаха напрегнато в него, с очи, блеснали от любопитство.

— По дяволите, това е добра вест — каза Вейл.

— И да, и не — отвърна Хардистан. — Според Службата по контрола върху приходите и данъците името му е Илайджа Уелс, роден в Олбъни, Джорджия. Тридесет и шест годишен. Изградил си е име като брат Трансгресор, евангелистки проповедник, укротител на змии, до миналото лято, когато внезапно изчезва от хоризонта. Възродил се е като пророка Авраам.

— Че какво му толкова тревожното на това? — попита Вейл.

— Според архивите в Олбъни Илайджа Уелс е починал два дни след раждането си.

И Вейл, и Венъбъл бяха изкарали продължителен стаж като адвокати и имаха отлична представа какво означава това.

— Така че кой е той всъщност? — попита Вейл.

— Взехме няколко набора отпечатъци от пръсти от фургона му и ги прекарахме през компютрите на мрежата ни. И улучихме десетката. Страшно ми е неприятно да ви развалям уикенда, но това е име от миналото и на двама ви. Авраам е Аарон Стемплър.

Вейл и Джейн бяха като гръмнати.

— Аарон Стемплър? — възкликна тя. — Не е възможно!

— Да не е станала някаква грешка? — попита потресен Вейл.

— Отпечатъците му бяха навсякъде по фургона, Марти.

— Господи! Стемплър! — Вейл отново се взря през прозореца. — Всъщност не знам защо трябва да съм изненадан. Той е по-близо до живия дявол от всички, — с които съм се сблъсквал през живота си.

И погледна черната превръзка върху лицето на Джейн.

— Знаем ли къде се намира в момента? — попита Вейл. Гласът му отново бе придобил стоманения си тембър.

— Горе в планината, в нещо, което шофьорът му нарича „бункер“. Шофьорът се казва Джесъпс. Никога не го е виждал отвътре, но казва, че това било напълно оборудван комуникационен център. Имали и малко студио, където Стемплър си записвал проповедите.

— Но, как, по дяволите, се е измъкнал от онази въгледобивна мина? — попита Венъбъл.

— Може да е възкръснал от мъртвите — каза Вейл, погледна Хардистан и добави: — Искам го жив този кучи син. Искам да застане пред съда за всички хора, които е убил.

— Нямаш нищо против да изчакаме до понеделник, нали? — каза Хардистан. — По-добре да не изпращам никого там през уикенда. Ще се налага да претърсваме няколко квадратни мили, а сега там е пълно с хора, а и един Господ знае къде се намира дяволският му бункер.

— АУАКС не може ли да помогне в издирването му? — попита Венъбъл.

— Те не могат да виждат през скали — поклати глава Хардистан. — Но сме изпратили и няколко наблюдателни самолета, които снимат планината във всички възможни ракурси. Стремим се да ги наблюдаваме от максимална близост, без да ги провокираме. Светилището прави веднъж месечно учения в съботните и неделните дни. Надяваме се повечето от хората им да се върнат на работа в понеделник. Което ще остави уязвимо командването, а именно то е, което ни трябва.

— Надявам се да имаме късмет — каза Вейл.

— Дай Боже — отвърна Хардистан.

 

 

Бад Рапидс, Мичиган, петък, 1 часът и 19 минути вечерта, централно стандартно време

Един час след като WWN разпространи първите фотографии на Дженингс и Туни, телефоните в специално оборудваната за целта зала на чикагския офис на ФБР започнаха да звънят. Първите обаждания бяха фалшиви. Но излъчването на портретите имаше отличен ефект.

Агент Линкълн беше първият, който случи на важно обаждане.

— Здравейте — обади се нечий нервен женски глас. — Аз съм госпожа Либи Доув. От Бад Рапидс, Мичиган.

— Да, госпожо Доув?

— Познах мъжа по телевизионните новини, онзи, когото търсите.

— Кой точно?

— Онзи, когото наричате Уейн Туни. Сигурна съм, че това е нашият съсед, Дон Удбайн. Да не е направил нещо незаконно?

— Просто се налага да се свържем с него, госпожо. Искаме да му зададем няколко въпроса. С какво се занимава той?

— Собственик е на местния магазин за железария.

Линкълн извъртя очи.

— От колко време познавате господин Удбайн? — попита той и почна да почуква с гумичката на молива по бюрото.

— Ами поне от двадесет години. Съпругата му Илейн беше една от най-добрите ми приятелки. Почина от рак преди две години.

— И от колко време притежава този магазин за железария?

— Откакто се нанесе тук преди двадесет години.

— Сам ли управлява магазина си?

— О, да. Освен когато пътува.

— Пътува ли? — попита Линкълн, започвайки да проявява интерес. — Много ли пътува?

— Работи като консултант за правителството. Затова има и собствен самолет.

Линкълн моментално спря да почуква с молива.

— Собствен самолет?

— О, да! Истинска красота. Със собствен хангар на фермата му на две мили от града.

— Можете ли да опишете самолета?

— Бял, със син стабилизатор, знаете… крилото е отдолу.

— С колко мотора е, госпожо Доув?

— С два.

— Той у дома си ли е сега — или в магазина си?

— Божичко, ами като не знам? Можете да позвъните в магазина му и да поискате да говорите с Чарли Мур. Той работи при Дон. Имам му телефонния номер.

— А сега ме изслушайте, искам да ми направите услуга, госпожо Доув. Не се обаждайте. Всъщност искам да не казвате нищо на никого. И да не се доближавате до къщата на Удбайн.

— Да не е направил нещо незаконно?

— Просто се налага да поговорим с него.

— Добре, но съм сигурна, че всеки в града го е разпознал.

Тя беше права. Светлините на няколко телефона мигаха. Всички обаждания бяха от Бад Рапидс. Агентите, които отговаряха на обажданията, махаха ръце и сочеха, че може да са попаднали на „жила“.

— Разкажете ми малко по-подробно за господин Удбайн, госпожо.

— Ами, той отглежда рози. Построи си много хубава оранжерия в задния двор. След смъртта на Илейн не се среща почти с никого.

— Имат ли деца?

— Не.

— Значи живее сам, така ли?

— Да.

— От колко време има тази втора работа? Тази, която го принуждава да пътува?

— Откакто е при нас. Работите му сигурно вървят много добре, защото купи „Фъргюсън Хардуер“ два месеца след като дойде. Спомням си го, защото бедният Орвил Фъргюсън се помина на моя рожден ден, двадесет и трети септември. А Дон запази името на магазина — то е нещо като традиция тук. Много благородно от негова страна.

— Приятели ли сте?

— Ами да. Както вече ви казах, бях близка с Илейн. Дон е много мил мъж. Беше треньор на Малката лига две години. Презвитерианския отбор.

— И пътува много?

— О, не много. Четири или пет пъти годишно.

— На коя от фотографиите го разпознахте, госпожо Доув?

— На всичките. Няма никакво съмнение. Това е Дон Удбайн.

— Можете ли да задържите така за минутка?

— Да, разбира се.

Агентът захлупи с шепа микрофона.

— Още някой да говори с Бад Рапидс, Мичиган, за Дон Удбайн?

Трима агенти вдигнаха ръце. Телефоните продължаваха да мигат.

— Бихте ли ни казали номера си, госпожо Доув?

 

 

Чикаго, събота, 1 часът и 1 минута следобед, централно стандартно време

(4 и 41 източно стандартно)

Хардистан току-що се бе прибрал в хотела, когато телефонът звънна. Беше Флойд Маккърди.

— Имаме попадение — каза Маккърди. — Пет обаждания и още продължават. Картината е като рисувана от натура.

— Кой е той?

— Казва се Дон Удбайн, от Бад Рапидс, Мичиган. Приблизителна възраст 50. Има магазин за железария, но също така и двумоторен самолет. Работел като консултант за правителството и пътувал пет-шест пъти в годината. Саможив. Не обича да го снимат. Пратил съм двама души там. Ако е той, мисля, че ще ни трябва специалната част.

— Не ще и въпрос. Не искам никой да приближава къщата му или самолета. Информирай местната полиция за това какво правим. Веднага се обаждам на Грег Флеминг.

Хардистан затвори, после набра номера на Вейл на обезопасения си клетъчен телефон. Вейл моментално отговори. Беше на път към вилата си.

— Латимор се оказа прав — каза Хардистан. — Май сме улучили убиеца.

— Кой е той?

— Туни. Сега се нарича Дон Удбайн. Живее в Бад Рапидс, Мичиган, от двадесет години. Това е на около 150 мили оттук. Изглежда ми почти сигурно. Ще вдигна по тревога най-добрия си екип по обезвреждане и ще ги закарам по възможно най-бързия начин веднага щом получа потвърждение за самоличността му.

Второто позвъняване на Хардистан беше до специалния отряд по обезвреждане на особено опасни престъпници към регионалния офис на ФБР.

— Обажда се Били Хардистан. Свържете ме с Грег Флеминг, моля… Пет пари не давам какво прави, трябва ми, и то веднага!