Уилям Дийл
Владетелят на Ада (5)

5.

12 януари, 10 часът и 15 минути, Скалистите планини.

Водачът на маслиненозеления осемнадесетколесен камион се приведе напред — носът му почти опря в стъклото. Едри снежинки бомбардираха автомобила, чистачките ги размазваха в белезникава каша. Водачът едва виждаше ровъра на петнадесетина метра отпред. Вторият шофьор — ефрейтор — изучаваше картата, която бе проснал върху коленете си, захапал тънко халогенно фенерче.

— Навлизаме в тоя проход, за който ни предупредиха, сержант.

— Обади се на Райли и му съобщи. Кажи му, че задните му светлини едва се виждат.

— Разбрано.

— Господи, за какъв дявол ни изпратиха по този път?

— Казаха, че времето щяло да се оправи — отвърна ефрейторът.

— Тия шибани армейски метеоролози сигурно познават само кога идва мензисът на жените им.

Армейският конвой прекарваше товар оръжия и амуниции от един оръжеен склад в Спокейн, Вашингтон, до военновъздушната база в Маунтън Хоум, Юта. Маршрутът им беше през Мисула, Монтана, после на юг по междущатско шосе 93 в Юта на междущатско шосе 84. Пътят им на юг от Мисула минаваше през долината Битъррут. Пътят на запад беше през надвисналите планини Битъррут — една назъбена гранична ивица между Монтана и Айдахо, чиито върхове се спускаха надолу като гладки гранитни стени. На изток реката Битъррут граничеше с пътя, а зад нея се издигаха бляскавите върхове на Сапфирените планини. Цялата околност беше планинска.

Пътят водеше на юг до шестдесетата миля от Мисула, където правеше рязък завой под прав ъгъл на изток в участък с дължина колкото едно футболно игрище, после отново извиваше на юг. Този остър зигзаг беше известен като Прохода Изгубената следа, открит през 1804 година от Луис и Кларк. При ясно време долината нямаше да представлява никакъв проблем за преодоляване. Но един фронт ненадейно се бе раздвижил и сега, по средата на нищото, ги брулеше жесток зимен ураган. В непрогледния мрак на нощта бурята ги бе принудила да намалят скоростта си до тридесет мили в час. Пътят, който трябваше да продължи само осем часа, щеше да им отнеме най-малко от дванайсет до петнайсет — и то при условие, че не им се наложеше да спират.

— Джаг Едно до Джаг Две, чувате ли ме?

— Какво искаш? — изръмжа в отговор груб глас.

— След десетина минути идва един много остър завой. Просто си помислих, че не е зле да ви го съобщя. А и освен това едва различаваме светлините ви.

— Разбрано. Ще ви се обадя, щом стигнем до завоя. Поддържаме стабилно тридесет мили в час.

— Ясно, край.

— Има ли още кафе в термоса, Мартинес? — попита сержантът.

— Да, разбира се. — Ефрейторът разклати големия термос, опря го на коляното си и наля чаша кафе. — Заповядайте.

— Благодаря. По дяволите, тази нощ сякаш няма край.

Той грешеше.

На три мили пред конвоя призрачни фигури се стрелкаха между дърветата и заемаха позиции сред скалите, които обграждаха шосе 93 — фигури в бели дрехи, бели скиорски маски и бели шлемове. Движеха се бързо и точно. Вятърът виеше над главите им, но иначе в тясната долина беше странно тихо. Водачът бе заел позиция в северния край на прохода. Радиото му изпука.

— Апах вика Монти.

— Слушам.

— Десет минути.

— Разбрано.

— Никакво движение на север или юг.

— Разбрано, край.

Той щракна уоки-токито си.

— До групите. Готови ли сте?

— Първа готова.

— Втора готова.

— Трета готова.

— Десет минути — каза водачът, изключи уоки-токито и го подаде на мъжа до себе си, после измъкна пистолета си и вкара патрон в цевта. Дочу щракането на останалите автоматични оръжия в мрака. Стоеше неподвижен, хладнокръвен и студен като бурята.

След няколко минути дочу грохота на приближаващия острия завой конвой. Изправи се и се втренчи между дърветата, видя светлините на трите автомобила само на двадесетина метра.

— Ракетомети, готови — прошепна той в уоки-токито.

Изчака първата кола да навлезе в прохода, после пак натисна бутона на уоки-токито.

— Три, две, едно…

Двамата мъже стреляха едновременно с ракетометите си в първата и третата кола.

Сержантът и ефрейторът бяха зашеметени от ослепителния блясък, който изригна от мрака и се стовари странично върху челната кола. Кабината избухна и изхвърли водача с главата напред на пътя. Другите трима войници бяха разкъсани от нажежените парчета метал, разлетели се при взрива. В огледалото за обратно виждане — само за миг — сержантът видя, че задната машина също е поразена и избухва в пламъци.

— Боже Господи! — изрева той и скочи с два крака върху спирачките.

От мрака изникнаха двама мъже в камуфлажни костюми и скочиха върху страничните стъпала на камиона. Сержантът се загледа в ужас в белите скиорски маски и видя пистолетите в ръцете на двамата нападатели миг преди те да стрелят през страничните стъкла.

— Готово — изрева единият от нападателите. След секунди двата трупа бяха извлечени от кабината и единият нападател скочи зад кормилото на огромния автомобил.

— Готови за тръгване — изрева той в уоки-токито си.

Водачът погледна часовника си. Две минути.

Отлично.

В мрака се чуваха звуци на затваряни ципове.

Водачът закрачи покрай редицата трупове — всички бяха напъхани в яркозелени найлонови чували, циповете бяха вдигнати.

Освен един. Един от облечените в бяло нападатели вдигна глава и каза:

— Още е жив, сър.

Водачът се приведе, стреля в челото на умиращия мъж и изръмжа:

— Закопчей го.

По пътя дойдоха три джипа и облечените в бяло нападатели се качиха в тях. Водачът се качи последен. Отново погледна часовника си.

Четири минути. Перфектно. Извади от джоба си портативен радиопредавател, натисна бутона „Готов“, и после бутона „Огън“.

Зад него, високо в скалите, четвърт килограм взрив С-4 откърти голям къс скала, който се затъркаля надолу. Снегът над скалата също се срути и полетя след отронената скала. С рев и ръмжене лавината връхлетя северната страна на прохода и затрупа пътя.

И последният джип се стрелна през южния край на прохода. Водачът задейства втория взрив. Беше два пъти по-силен от първия и лавините бяха и от двете страни.

Водачът провери луминесциращия циферблат на часовника си.

Пет минути.

Снежната вихрушка погълна отвлечения конвой.