Уилям Дийл
Владетелят на Ада (15)

15.

Джейн Венъбъл стоеше до големия прозорец на вилата и гледаше Магу, който като някакво привидение се стрелваше в мрака между дърветата край езерото, като от време на време спираше да души някоя дупка на заек или корените на някое дърво. Зад него Мартин се промъкваше сред храстите, спря и хвърли фризбито към бялото куче, то проследи полета му, скочи и го улови със зъби. После зачака неподвижно с отпусната опашка и приведена глава. Когато Вейл се приближи, се обърна и погледна към езерото, където двама души от обед ловяха риба.

— Виждам ги, приятелю — каза Вейл.

Доволен, Магу се завъртя и отново хукна. Вейл вдигна фризбито и тръгна към брега. Спря и загледа рибарите. От време на време единият вдигаше бинокъл и оглеждаше езерото, съсредоточавайки се върху крайбрежната линия.

„Рибари, дрън-дрън“ — каза си Вейл.

Магу излая и Вейл хвърли фризбито към голямата ливада между къщата и езерото. Белият пес затича като състезателен кон, но този път не успя да го настигне навреме. Пластмасовата играчка се удари в замръзналата, покрита със сняг земя, и се отклони към къщата. Кучето извърна с отвращение муцуната си към Вейл, демонстративно заряза играчката и се запъти към къщата.

Джейн му отвори задната врата. Магу се плъзна покрай нея и заситни право към паничката. Вейл също влезе, смъкна ръкавиците си и потри ръце.

— Страшен студ, по дяволите — оплака се той.

— Не притеснява обаче много приятеля ти — кимна тя към кучето.

— По дяволите, колкото е по-студено, толкова повече му харесва. Мисля, че има някакъв ген от ескимоско куче.

Тя се приближи до него и нежно го целуна.

— Доста време ви нямаше.

— Ходихме чак до язовирната стена.

— Видя ли рибарите?

— Да. Магу ми ги показа.

— Доста неподходящ ден за риболов, не мислиш ли?

— Ако те са рибари, аз съм оперен певец. Единият оглежда езерото с бинокъл цял ден.

— Забелязах. Кои мислиш, че са?

— Нацистки шпиони. Искат да взривят стената на язовира и да потопят долината.

— Господи, какво въображение! Това пътешествие явно доста ти е размърдало намотките.

— Не знам какво да правя — каза той. — През цялата разходка само прехвърлях за и против.

— И?

— Джейни, нещата са много дебели. Трябва да помисля много добре.

— Тия дни трябва вече да се връщам на работа, скъпи.

— Това гласуване в полза на решението да поема задачата ли е?

— Господи, не, нямам никакво намерение да оказвам влияние върху крайното ти решение.

— То ще засегне и двама ни. Ти имаш право на глас.

— Какво ще кажеш за Магу, и той ли има право на глас?

— Разбира се.

Белият пес вдигна глава и Вейл го попита:

— Как мислиш, Магу? Да приема ли, или не?

Кучето изръмжа, пльосна се пред прозореца и задряма.

— Ето, на това му казвам живот — засмя се Вейл. — Гладна ли си?

— Аха.

— Ще опека две пържоли.

— Направих ябълков сладкиш.

— Значи затова мирише толкова хубаво. Ама ти си била голяма домакиня.

— Съмняваше ли се?

Той отиде в кухнята и извади две пържоли и една маруля.

— Аз ще направя салатата — каза Джейн и закълца марулята на дъската, а Вейл се зае с пържолите.

Беше й разказал къде е ходил, като внимаваше да не дава много подробности от разговора с Уолър. Но пък за сметка на това й пусна записа от разговора с Джордан в Койот Флатс и й разказа за Уолър и линчуването и обира на оръжейния склад. Тя седеше мълчаливо, гледаше го и виждаше как все повече се ядосва. Долавяше и още нещо в гласа му: възбудата, която не беше усещала у него от последното дело по РИКО. Бе се тревожила за него, беше го гледала как неуспешно се мъчи да се съсредоточи върху книгата си или говори за преподавателска дейност и бе разбрала, че и двете неща не му допадат. Усещаше, че сега е попаднал на онази работа, която му доставя най-голямо наслаждение. Но също така имаше и усет за опасността, която до този момент не бе усещала. Това бяха опасни хора и ако Вейл поемеше работата, веднага щеше да се озове в центъра на опасността.

Тя направи салатата, докато той мариноваше пържолите със специалния си сос и кипваше водата. Идилична семейна сцена, съвместно готвене, Магу търпеливо чакаше кокалите — а през това време в главата на Вейл се тълпяха видения за коварни убийци, смърт и разруха в един съвременен Див запад. И тя имаше своите видения: взривени автомобили, убийства и разкъсани тела в Средния изток, които изведнъж се оказаха съвсем близо — в Оклахома Сити.

Тя се сгуши в него под одеялото и потърси вдлъбнатината под ключицата му — любимата си възглавница. Той не бе обсъждал предложението, откакто бяха започнали да приготвят вечерята. Преди да разсъмне, хеликоптерът щеше да дойде и да го откара на среща с президента. До този момент той трябваше да вземе своето решение и тя със сърцето си знаеше какво ще е то. Част от нея искаше той да приеме работата, защото беше най-подходящият за нея и щеше да я свърши както трябва. Но останалата част се плашеше от бъдещето, което предвещаваше и на двама им този избор.

Тя не го попита. Може би той още не беше решил. Но го попита за друго.

— Кога ще дойдат?

— В пет и половина.

— Ужасно!

— Да. Президентът сигурно е ранобудник.

— Е, нали има да върши доста работа… Този път ще си сложиш ли костюма?

— Тъмнокафявия.

— С коя вратовръзка?

— Нямам представа.

— Ще ти избера.

— Тъкмо на това разчитах.

— Колко време няма да те има?

— Знам ли, по дяволите. Ако откажа работата, вероятно ще ме отпратят обратно с влака.

— В товарен вагон.

— Да де. Като някой скитник.

— Дано да имаш късмет да попаднеш на някоя хубавичка скитница.

Той плъзна ръката си по гърба й и в междината на бедрата й.

— В товарните вагони не пътуват хубавици. — Леко я подразни с връхчетата на пръстите си.

— Ха. Не си ли спомняш… аа… „Пътешествията на Съливан“? Вероника Лейк?

Той плъзна ръката си нагоре и я загали.

— Това става само на кино.

Обърна се към нея, облиза показалеца на другата си ръка и я погали по долната устна. Дъхът й секна и тя прокара ръка по корема му. Усети как се надига срещу дланта й.

— Знаеш как да запушиш устата на едно момиче — прошепна тя.