Уилям Дийл
Владетелят на Ада (19)

19.

Флойд Маккърди беше шефът на местния офис на ФБР в Кълъмбъс, щата Охайо. Ветеран от ФБР с двадесетгодишен стаж, спокоен набит мъж с кестенява коса и кафяви очи зад очила без рамки. Носеше тъмносиньо яке с инициалите на ФБР, старомодни галоши върху обувките и тъмносиня скиорска шапка, нахлупена върху ушите. Бе пристигнал на мястото на убийството на Уолър в три през нощта с двадесет агенти. С него бе дошъл Джон Наш, съдебномедицински експерт, с полевата си лаборатория, паркирала до къщата на Уолър. Още двадесет агенти трябваше да пристигнат всеки момент.

Стоеше в кървавочервената ранна зора, с ръце, пъхнати под мишниците, и рамене, присвити срещу хапещия студ, когато Вейл, Файърстоун, Майер, Флахърти и Хардистан слязоха от колата.

— Здрасти, Флойд — каза Хардистан и представи четиримата си спътници.

— Шест градуса под нулата е — каза Маккърди. — Ще трябва да се поразсъмне преди да започнем претърсването на района. Да почакаме вътре.

Всекидневната беше преобразувана в подвижен щаб, на масата бе разтворена карта. Агентите пиеха кафе и гледаха ранните новини по телевизията.

Вейл надзърна в разрушената кухня. Тракторът се бе врязал в стената. От развалините стърчаха разкъсани водопроводни тръби. Бяха успели да спрат водата, но всичко беше наводнено. Кръгъл кухненски часовник се бе търкулнал по средата на стаята. Стрелките му бяха застинали на 6 и 23. Около кухнята бяха опънати жълти найлонови ленти. Единственият звук беше шумът от равномерно капеща вода.

— До този момент знаем следното — започна Маккърди. — Около шест и петнадесет снощи Уолър е взел торбата с боклука и излязъл до трактора, който бил заседнал в една кална яма от два дни. Взел руло оградна мрежа да я сложи под гумите и успял да измъкне трактора. Жена му била до прозореца в кухнята и го видяла да спира и да се обръща, очевидно за да провери задните гуми. В същия миг главата му клюмнала и той се проснал върху двигателя. Тракторът тръгнал право към къщата и се врязал в кухнята. Бил е прострелян два пъти, веднъж над лявото око и веднъж отстрани. Куршумът влязъл под лявата му мишница и изглежда, го е улучил в сърцето. Тялото беше в местната морга, но хората ни го отнесоха в Лима да му направят аутопсията там.

— Какво оръжие е било използвано? — попита Вейл.

— Петдесети калибър, вероятно карабина.

— Стрелял е с талони — обади се Джон Наш.

— Какви талони? — попита Вейл.

— Специални куршуми — каза Наш. — При удара куршумът се пръска. На влизане прави малка дупка, но при излизане тя става широка като палачинка. Открихме куршума близо до останките от черепа му.

Той вдигна една прозрачна найлонова торбичка. Вътре имаше куршум, покрит със засъхнала кръв и слуз. От него стърчаха дълги стоманени мустаци.

— Господи! — възкликна Майер.

— Жена му направо полудяла — продължи Маккърди.

— Те нямат телефон, най-близката къща е на две мили оттук. Стрелецът е пробил и предната гума на пикапа преди тракторът да се блъсне в къщата. Не е чула изстрели. Най-силният шум бил гърмът от пръснатата гума.

Наш, съдебномедицинският експерт, висок мъж със старомодна филцова шапка, продължи разказа.

— Можем да направим триангулация по трите изстрела. Моето предположение е, че е стреляно от около километър. Вижте онези дървета и храсти. Зад тях не би имал пряка видимост. Очевидно е използвал заглушител. Мисля, че за момента спокойно можем да приемем, че това е професионален изстрел.

— Жената изпаднала в паника — каза Маккърди. — Издърпала Уолър и чак тогава разбрала, че е мъртъв. Накрая се посъвзела и подкарала пикапа, както бил със спуканата гума, към магистралата. След половин час една минаваща кола я качила и я докара в полицейския участък. Тогава ти позвъних, Били. Беше в 8 и 35, повече от два часа след убийството.

— Той отдавна се е прибрал, откъдето и да е дошъл.

— Местната и щатската полиции ни помагат много — каза Наш. — Отцепиха целия район, за да не допускат външни лица.

— А пресата какво прави?

— Засега нищо. Тук сме доста отдалечени. Най-близкото градче е Лима, на петнадесет мили.

— Дръжте ги далеч — предупреди Хардистан.

— Разбрано.

Слънцето вече започваше да хвърля дълги сенки по полето. Излязоха и тръгнаха по замръзналата пръст към редицата дървета, която се чернееше на около километър от тях. Замръзналият сняг хрускаше под обувките им.

— Знам как се чувстваш, Мартин — каза Файърстоун.

— Недей да се мислиш за виновен.

— Не се чувствам виновен — отвърна спокойно Вейл. — Уолър не беше от моите ВС.

Файърстоун се изненада от грубия му отговор. Челюстта му се стегна и той се загледа през полето към федералните агенти, които започваха огледа на района. Хардистан също беше изненадан от реакцията на Вейл.

— Не съм казал, че грешката е твоя, Сам — продължи Вейл. — Ти взе всяка възможна предпазна мярка при идването ни тогава. По дяволите, това е пробив в сигурността.

— Не може да бъде — възрази Хардистан.

— Съгласен съм, че вероятността е минимална, но трябва да разгледаме всички възможни варианти. Не мисля, че е просто съвпадение, не вярвам в случайности. Но и никога не ги изключвам.

— Било е тъмно — каза Хардистан. — Той би могъл да се приближи и да го простреля отблизо.

— Не би го направил — възрази Файърстоун. — Стрелял е отдалече, за да може да се измъкне по най-бързия начин. Но където и да се е намирал при стрелбата, наблизо до това място ще открием път.

— Да — съгласи се Маккърди. — Има един черен път зад дърветата. Извежда на шосе 501. Оттам би могъл да потегли накъдето си иска. Имал е два часа и половина преднина още преди полицията да пристигне. В този момент е бил на поне 150 мили.

— Но как, по дяволите, е успял да открие Уолър? — попита горчиво Хардистан.

— Мен ме вълнува повече кой е бил стрелецът, отколкото конкретното място, откъдето е стрелял — възрази Вейл.

— Мен пък най-много ме вълнува как ни е открил — каза Файърстоун. — Не сме съобщавали плана за полета до Ню Мексико, докато не кацнахме. При излитане от Ню Мексико не съобщихме никакъв план на полета, същото важи и за полета от Форт Уейн. Дори не резервирахме кола, докараха ни я двама съдия-изпълнители от Кълъмбъс.

— Може би е бил телепат — подхвърли саркастично Хардистан.

— А може би има собствен самолет — намеси се Флахърти, който до този момент не се бе обаждал. Хардистан, Вейл и Файърстоун се обърнаха към него.

— Ами това са вариантите — разпери ръце той. — Или има пробив в сигурността, или сте били проследени. А ако ви е проследил, значи трябва да го е направил със самолет.

— Преследвал ни е по целия път с частен самолет? — попита с усмивка Вейл.

— Не му се е налагало. По всяка вероятност от някое място на два часа полет от Форт Уейн.

— И как е разбрал? — запита Файърстоун.

— Някой е прехванал плана на полета ви на скенер при излитане от Ню Мексико — каза Флахърти. — И се е обадил на човек, който е бил достатъчно близо, за да се добере до Форт Уейн в същото време, както и вие. Това са два часа. Той ви е подслушал при размяната на реплики с контролната кула на пистата, после е проследил колата по въздуха, чак до прага на Уолър.

— Тия неща стават само във филмите — изсумтя Хардистан.

— Значи остава пробивът в сигурността. Което означава, че някъде по върховете има техен човек.

— Никой не знаеше новото име на Уолър освен Сам, генералния прокурор и аз. Никой — повтори Хардистан.

— И само Сам знаеше къде живее Уолър, а той не си държи данните в никакъв компютър.

— Съгласен съм с Дърм — намеси се и Майер. — Търсим убиец, който има собствен самолет, може да го управлява, суперстрелец и живее в радиус два часа полет от Форт Уейн.

— Значи свиваме кръга до какво? Петнадесет-двадесет милиона души, така ли? — каза Флахърти.

— Ако това е вярно, тогава той е на свободна практика — каза Файърстоун. — Светилището не може да държи някакъв суперстрелец да си седи ей така, по средата на нищото, в случай че някой, когото искат да отстранят, реши да се скрие тук.

— Може би е някой, с когото са действали във Виетнам — каза Вейл.

— Имаш предвид някой от „Фантомите“?

— Да.

— Те всички са изяснени случаи, Мартин.

— На онази фотография има двама непознати. Единият е мъртъв. Но кой го казва? Гари Джордан. Никой друг до този момент не е потвърдил думите му. А няма начин да направим обратна проверка, защото няма никакви регистри.

— Не им се е налагало да подправят нищо — каза Флахърти. — Просто са разпространили вестта, че този човек е мъртъв. До този момент никой не е дал и пет пари.

— А й не е необходимо да е от Виетнам — каза Хардистан. — Проектът „Фантом“ беше и в Никарагуа. И в Пустинна буря. Някъде по веригата този момък изчезва и започва да работи самостоятелно.

Вейл вдигна рамене.

— Така или иначе, този човек е професионалист. Изпипал си е нещата до съвършенство. Първият му изстрел е точно в главата. Нощем! Невероятен стрелец. И да го открием, едва ли ще ни каже нещо.

— Искам го този тип — изръмжа Файърстоун.

— Всички го искаме. Нека Били си блъска главата с него. Ако изобщо може да бъде намерен, само ФБР може да го открие.

Четирима агенти вече ги чакаха при дърветата. Бяха с униформени якета на ФБР. Водачът на групата беше висок чернокож мъж с късо подстригана коса.

— Били, познаваш Дик Линкълн — каза Маккърди. — Това са Фостър, Кравиц и Шеридан. Какво откри, Дик?

— Следи от автомобилни гуми. Водят до ей онзи дъб. — На шосе 501 следите се губят. Взехме отпечатъци.

Отидоха до дъба — старо дърво с дълбока вдлъбнатина в основата на стъблото.

— В пръстта има малка вдлъбнатина, ей тук. Предполагам, че е използвал статив, седнал е в тази вдлъбнатина и е изчакал момента за стрелба.

— Някакви гилзи? — попита Хардистан.

Линкълн поклати глава.

— Вероятно си ги е прибрал.

— Мислите ли, че човек може да се побере тук? — попита Маккърди и посочи вдлъбнатината в основата на дъба.

Линкълн се наведе и провери.

— Има някакви влакънца. Нещо тъмно е, или синьо, или черно… — Той млъкна и присви очи.

Джон Наш бе извадил стоманена ролетка и проверяваше дълбочината на един отпечатък.

— Адидас — каза накрая той. — Доста износени. — Заобиколи дървото и огледа следите от гумите, като измери и тяхната дълбочина. — „Гудиърс“. Нови. На по-малко от пет хиляди мили. Обикновени като мухи. — Той вдигна някакво парче кал с отпечатък. — Има малък белег. Като че ли е прегазил някаква счупена бутилка.

Шеридан бе застанал пред дървото и оглеждаше линията на стрелбата през бинокъл.

— Според мен е хиляда и двеста метра, че и отгоре — каза той.

— Някой да ми даде найлонова торбичка — каза Линкълн. Кравиц му подаде една и Линкълн пъхна ръка в кухината, после измъкна с торбичката фотография пет на седем инча и кабарче в нея. Хардистан пое торбичката и я вдигна срещу светлината. Представляваше размазана фотография, очевидно дигитализирана, на мъж, който гледа към камерата, засенчил очите си срещу слънцето.

— Уолър е — заяви той. — Стрелецът явно е използвал фотографията, за да е сигурен, че е попаднал точно на целта.

— Вижте на гърба, сър — каза Линкълн.

Хардистан обърна торбичката. Всички се втренчиха върху цифрите на гърба на снимката: 2–3–13.

— Кучи син! Кучи син! Всеки път, само да обърнем гръб, и тия копелета се изгаврят с нас — задъха се Файърстоун.

Флахърти огледа внимателно снимката и каза:

— Зад трактора не се виждат дървета.

— Е, и? — попита Вейл.

— Значи фотографията е била снимана отгоре, доста отвисоко, ако се съди по качеството на изображението. Стрелецът е открил Уолър от въздуха.

— Добре. Искам да разгледате целия район под микроскоп, Флойд — нареди Хардистан. — Искам отпечатъци от автомобилни гуми, от подметки, влакна, косми, всичко. Искам пълно претърсване на всяка писта в радиус сто мили. Проверете мотелите, колите под наем, бензиностанциите, всичко. Тръгнете от врата на врата, чукайте по всички къщи, хамбари, силози, складове. Все някой ще е видял самолета.

Файърстоун се отдели от групата, леко наведе глава на една страна, после погледна на север и попита:

— Чувате ли нещо? — Всички се вслушаха и го чуха.

— Имаме ли хеликоптер в района, Флойд? — попита Хардистан.

— Още не. Два са на път.

— Е, значи си имаме компания.

Хеликоптерът се изви над дърветата и закръжи над тях. Обезопасен с колани, един оператор се бе провесил през отворената врата и снимаше с камера. Зад него, над рамото му, Вейл видя познато женско лице и мигом обърна гръб на камерата.

— Валери Азимур от WWN — каза той.

— Закъсня — каза му Файърстоун. — Току-що стана световноизвестен.

В пет сутринта на същия ден, както винаги, Еди Максуел пристигна в мозъчния център на „Уърлд Уайд Нюз“. Беше едър мъж, с отпуснато и сбръчкано лице, отразяващо грубия и безразборен живот, който бе водил. Закрачи покрай редицата компютри на така наречената платформа, като проверяваше върху какво работят репортерите. След това провери голямата карта, която покриваше едната стена на залата и показваше с различно оцветени светлини местата, където работеха репортерите и видеооператорите и къде се намираха фургоните със сателитните антени. В червено светеха местата, откъдето изскачаха новини. После тръгна към офиса си — един стъклен мехур в ъгъла, който му осигуряваше панорамна гледка на новинарската зала, оживена дори и в този ранен час. Точно срещу него, в противоположния ъгъл, се намираше студиото за главните новини, едно от трите на етажа.

Това беше сърцето на новинарския отдел — тук се приемаха слухове и доклади по телефона, пишеха се нови планове за деня, задаваха се теми за репортажи на журналисти и се вземаше решението за ключовата новина.

Максуел смъкна палтото си и спортното яке, захвърли ги на един стол, наля си кафе, сложи му половин лъжичка захар, взе си кутия гроздов сок от хладилника, дръпна капачката и седна на огромното си бюро.

Зад него на стената шпалти и награди чертаеха една продължителна и внушителна кариера: от вестникарски кореспондент във Виетнам, през телевизионен репортер до директор на новините в голяма телевизионна мрежа. Това, което го нямаше на стената, бяха медицинските от трите години, през които Максуел бе представлявал безработен пияница. Един успешна рехабилитация обаче бе привлякла вниманието на Рей Кантън, изпълнителен вицепрезидент на WWN, който го бе взел като репортер. Само за няколко месеца Максуел бе започнал да се изкачва по стълбата.

Максуел взе лист хартия от кошчето за отпадъци, сгъна го на малък квадрат и постави чашата с кафето си върху него. Извади пакет цигари, отброи десет и ги сложи до бележника си — по една за всеки час работа, освен ако светът не свършеше, което не би било нещо необикновено. Изпи сока, хвърли кутията в кошчето, отпи от кафето и се облегна на стола да прехвърли сутрешните новини, да провери какво става, какво се кани да става или не след дълго ще стане.

Секретарката му Ан Уелс изчака, докато той свърши обичайния си ритуал, преди да потропа върху вратата, която беше винаги отворена, освен когато шефът пристигаше сутринта или когато внезапно се пръкнеше нещо голямо. Той й махна да влиза.

— Добро утро, господин Максуел — каза тя, вдигна палтото и спортното яке и ги преметна върху ръката си. — Имаме хубава вест и лоша вест.

— Аааа — изръмжа той. — Каква е добрата вест?

— Валери Азимур е напипала страхотна новина близо до Лима, Охайо.

— Лима, Охайо ли? Там няма нищо. Мислех, че още е в Ейкрън.

— Там вече е приключила.

— И каква е лошата вест?

— Взела е единия от видеооператорите, които я придружават с фургона за сателитна връзка. И… такова… наела е хеликоптер.

— В Лима, Охайо? Хеликоптер?

— Тя е на линията.

Той сграбчи червения телефон, запазен само за извънредни случаи, и изрева:

— Какво става там?

— Мисля, че напипах страхотна новина, Еди — отвърна репортерката.

— Мислиш! Гледай само да не я изтървеш! Повтарям, какво става, по дяволите?

— Свършихме си работата тук около четири тази сутрин и Сид поиска да се връщаме, за да се приберем към обяд. В пет, тъкмо закусвахме, пейджърът ми се обади. Един колега тук в Ейкрън казва, че тъкмо разговарял с един радиолюбител — негов приятел в Лима, Охайо, който му казал, че на десет мили от него гъмжало от хора на ФБР по някакво убийство. Обаждам се веднага на този радиолюбител и ето какво научавам. Някакъв фермер на име Андерсън явно е бил прострелян и убит на десет мили южно от Лима рано снощи. Този радиолюбител успял да се докопа до новината от един полицейски скенер към девет часа снощи, така че веднага подкарал към погребалния дом, а директорът на погребалното бюро казва, че Флойд Маккърди, местният шеф на ФБР в Кълъмбъс, му се обадил и му казал никой да не се докосва до тялото, докато не дойдат от ФБР. Така че момчето изведнъж станало любознателно и се позавъртяло там и към три часа Маккърди се пръква с цяла армия. Били сложили около мястото кордон по-стегнат и от корсета на Скарлет О’Хара.

— Давай по същество, Вал.

— Така че вземам хеликоптер под наем, Томи Суел с мен, и фургона за сателитна връзка дотам. Ще стигна някъде към седем…

— Каква история виждаш във всичко това, по дяволите? Някакъв фермер сигурно се е замесил в бизнеса с прекарване на крадени коли и в престрелката е отнесъл куршума.

— Момчетата от ФБР пристигнаха в три часа.

— Каква загуба на време!

— Довери ми се по случая, Еди. След два часа ще знаем какво става, а в момента още никой не е надушил историята.

— Защото никой не дава и пет пари за нея.

— Хеликоптерът излита, Еди. Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя след час или два.

— Слушай, Вал… Азимур! По дяволите! — Той затръшна слушалката.

— Нещо не е наред ли? — попита Уелс през открехнатата врата.

— Да не съм пропуснал нещо? Да не би Азимур да е заела поста ми?

— О, не.

— Тя е наела хеликоптер, взела е фургон със сателитна връзка и екип от петима души, за да ходи в някакво затънтено градче в Охайо само защото на някакъв фермер му пръснали снощи тиквата.

— Забравихте за ФБР.

Той я изгледа злобно.

— Е, и?

— Ами щом и ФБР са намесени, мен ще ме интересува самоличността на този фермер. И кой му е пръснал тиквата.

— Е, май би трябвало ти да си главният редактор…

— Май…

След час и половина Азимур кръжеше над мястото на престъплението, като го оглеждаше през бинокъла. Сините якета на хората от ФБР бяха навсякъде. Някаква група се бе събрала около купчина дървета и хеликоптерът се насочи към тях.

— Чакай, задръж така! — каза тя и настрои бинокъла.

— По дяволите, та това е Уилям Хардистан! Какво прави тук?

— Ха сега де — отвърна видеооператорът, без да престава да снима. — Кой е пък този Уилям Хардистан?

— Той управлява ФБР. Ами онзи другият до него? Не успях да го огледам добре преди да се обърне.

— Не знам. Трябва да го има на записа.

— Господи, Теди! Има десетки федита!

Теди завъртя камерата и заснима този път към къщата.

— Сякаш някой се е опитал да паркира трактора си вкъщи — каза той.

— Завий натам — заповяда тя на пилота.

В седем и петдесет Еди Максуел сграбчи слушалката на червения телефон върху бюрото си и изръмжа:

— Да.

— Валери се обажда. — Тя крещеше, за да надвика воя на хеликоптерните витла и вятъра. — Направо станахме на шушулки.

— Ваша си работа. Но трябва наистина да измъкнеш нещо хубаво, Азимур, или ще ти удържа всички разходи по екскурзията от заплатата.

Тя се втренчи в замрелия кадър от записа, направен преди двадесетина минути.

— Еди, имаме една ферма на гъза на географията, на две-три мили от най-близката къща. Имаме трактор, дето се е опитал да влезе в къщата през стената. Имаме двадесет и четири годишен фермер на име Ралф Андерсън, простреляй два пъти, веднъж в главата и втория път в тялото. Имаме една полева лаборатория на ФБР и поне тридесет федита, дето само не лазят на четири крака.

— Все още не съм впечатлен.

— Вече е по-интересно. Познай кой е дошъл на закуска?

— Памела Андерсън под ръка с Мадона.

— Не позна. Уилям Хардистан.

Максуел внезапно наостри уши.

— Хардистан?!

— Става още по-интересно. Познай кой е под ръка с него?

— О, за Бога…

— Мартин Вейл.

— Адвокатът?

— Колко Мартин Вейловци познаваш?

Мисълта на Максуел запрепуска бясно.

— Да има някой от конкуренцията наблизо?

— Не, но е въпрос само на време. Току-що разговарях с момчетата от фургона със сателитната връзка. Ще бъдат тук само след десет минути. Ще направим репортаж на живо. Можем да използваме заснетия досега материал с гласа ми зад кадър след въведението.

— Трябва на всяка цена да се добереш до Хардистан.

— Все още сме във въздуха, Еди.

— Успя ли да заснемеш Хардистан и Вейл?

— И питаш.

— Добре. Обади ми се веднага щом отнесеш записа във фургона за връзка. Веднага ще известя Джули Лейн, тази сутрин тя продуцира новините. Мислиш ли, че ще успееш да хванеш Хардистан за интервю?

— Нали го познаваш, устата му е като зашита. А той е истинска бъбрица в сравнение с Вейл.

— Добре, свий го до три минути с десерт накрая.

— Няма проблем. — Тя погледна надолу към полето зад къщата на Андерсън. — Снощи тук е станало нещо наистина голямо, Еди.

— Страшно попадение си направила. А сега открий какво точно е било. — И той затвори.

— Страхотно — простена Вейл, докато се влачеха обратно към къщата. — Започнал съм работа на новия пост преди по-малко от денонощие, единствения ни свидетел го очистват, и сега ще ни изтъпанчат мутрите по цял свят.

— Добре дошъл в реалния свят, Мартин — каза Хардистан. — Крайно време е да привикнеш с него. От този момент нататък няма отърване от нея.

Върнаха се в къщата, наляха си кафе и затъркаха замръзналите си ръце над камината. Вейл мълча няколко минути, втренчен в горящите цепеници.

— Ще ви кажа какво ще направим — каза накрая той. — Ще тръгнем за Форт Уейн. Били и аз имаме среща с един федерален съдия след по-малко от четири часа. Сам, Бен и Дърмот ще дойдат с нас. Така всички се махаме оттук. Флойд, бих искал да поседнеш малко с Азимур, да й предадеш, че сме на път за Чикаго и че Хардистан само се е отбил тук на път за друга среща да види какво става. Аз съм с него по работа, която не е свързана с този случай.

— Несвързана с този случай? Не бих заложил и старата си шапка, че ще се хване — обади се Флахърти и се изсмя.

— Флойд не знае за какво става дума. Знаеш ли защо съм тук, Флойд?

— Все още не.

— Добре, нека да остане още малко така. Така той няма да си криви душата, когато й обяснява.

— Ако стане прекалено нахална — намеси се Хардистан, — предай и, че сме наложили пълно затъмнение по случая и че тя ще научи какво става заедно с всички останали зрители.

— Това ще й подейства направо като електрошок — каза Флахърти.

— Не се занимавай с нея — каза Вейл.

— Тя те хвана в кадър, Марти. Ако не получи някакво правдоподобно обяснение, ще си отвори устата.

— Така или иначе, пак ще го направи.

— Не и ако й направиш малко вятър.

— Какво се опитваш да ми внушиш, по дяволите?

— Нека Флойд й даде едно интервю на живо. Той може да съобрази какво вече й е известно и после да обяви затъмнение върху разследването. Тя първа получава достоверната информация — а и така би трябвало да бъде, нали дойде първа — и може би той ще успее да я убеди да не те закача.

— Ами Били?

— Не мисля, че това ще я задоволи — намеси се Маккърди. — Ще ни се наложи да дадем още информация, за да я накараме да не закача и Били.

— Като например каква? — изсумтя Хардистан.

— Ами, тя вече е заснела забития в стената трактор — каза Флахърти. — Пуснете я да снима и вътре. Нека надзърне през кухненския прозорец и да снима в едър план действителното място, откъдето е било стреляно. Обяснете, че жертвата е била простреляна върху трактора.

— Струва си да се опита — каза Маккърди.

— Откога започна да се подмазваш на пресата? — попита го Вейл.

— Тя е Жената-дракон, Марти. Защо да й вдигаме кръвното толкова отрано? Веднъж вече й би шута. Дай й нещо, за което да може да се хване.

— Добре, нека направим така — каза Хардистан. — Ако й се прииска да размята ташаци, кажи й, че аз лично ще я зачеркна от списъка на представителите на пресата, с които работим. И че никога вече няма да получи никакво интервю от който и да било сътрудник на Бюрото, нито официално съобщение за печата. А пък ако се интересува от развоя на разследването, може да го следи по CBS.

Маккърди повдигна вежди.

— С толкова много думи?

— С толкова много думи.