Уилям Дийл
Владетелят на Ада (7)

7.

13 януари, 4 часът и 46 минути, централно стандартно време

Клетъчният телефон иззвъня за втори път преди Вейл да се обърне със стон и да опипа в тъмното за бутона на лампата.

— Ало?

— Господин Вейл?

— Да?

— Съжалявам, че ви будя в такъв час, обажда се Маргарет Кастен, генералният прокурор на САЩ.

Няколко секунди по линията дареше тишина. Той се надигна на лакът и включи лампата. Джейн простена и се извъртя на другата страна. Кучето не помръдна.

Маргарет Кастен?

Генералният прокурор?

На САЩ?

Ха сега!

— Кой се обажда?

— Съзнавам, че е доста необичайно, господин Вейл. Аз съм Мардж Кастен. Ако искате да проверите дали казвам истината, можете да наберете номера на централата на Белия дом и да поискате да ви свържат с мен.

— Аз… окей… ще ви се обадя само след секунди — каза той и затвори. Седна в леглото и затърка очите си. Джейн се обърна и попита сънено:

— Кой беше?

— Маргарет Кастен — каза той.

Очите й мигновено се ококориха.

— Маргарет Кастен?

— Така каза.

— Генералният прокурор на САЩ?

— Да — каза Вейл, откри номера от информацията и го набра върху клетъчния си телефон. — Трябва да я набера в Белия дом.

— Белия дом? Мартин, да не сънуваш? Защо ще ти се обажда в този час?

— Ще ти кажа след мин… Да, добро утро, обажда се Мартин Вейл. Казаха ми да позвъня… Благодаря ви… — Той захлупи слушалката с длан. — Мисля, че наистина е тя. Централата на Белия дом се обади, а те са… Добро утро, обажда се Мартин Вейл.

— Обичам предпазливите мъже, господин Вейл — каза Мардж Кастен.

— Е, човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив, нали?

Джейн направи физиономия при думите му, извъртя очи, поклати глава и зарови лице във възглавницата.

— Господин Вейл, ще бъда в Чикаго след около час и половина. Бих искала да разбера дали ще ви е приятно да ми направите компания на закуска?

— Закуска? След деветдесет минути?

— Съзнавам, че направо ви пришпорвам. Съжалявам много.

— Как да ви кажа, не мога да стигна до града за деветдесет минути, госпожо Кастен.

— Да, знам. Доколкото ми е известно, имате голям преден двор между вилата и езерото. Мога да ви изпратя един хеликоптер, да кажем, след час?

— Можете ли да ми кажете все пак за какво става дума?

— По-добре да не го правя по телефона. Имате ли някакви планове за деня?

— Госпожо Кастен, аз съм в отпуск. Единственото нещо, което правя сутрин, е да водя кучето си на разходка.

— Един час все ще ви стигне, нали? Ще имате време за една малка разходка с господин Магу.

— Добре. Благодаря ви, сър.

— Аз ви благодаря, сър. Ще се видим след час и половина.

Вейл затвори телефона.

— Е? — попита Венъбъл.

Вейл стана от леглото и нахлузи халата си.

— Тя беше, няма грешка.

— Мартин, ти я нарече „сър“.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. — Тя зачака обяснение. — Е?

— Ще закусим в града. — Той тръгна към банята.

— Кога?

— След час и половина. Ще изпрати хеликоптер да ме вземе. Господи, какъв студ!

— Шега ли е това? Тук винаги е студено рано сутрин. Винаги ставам първа и включвам печката.

— О! Благодаря ти.

— Марти? Сериозно ли говориш?

— Да. Сигурно е не повече от десет градуса.

— Имам предвид за генералната прокурорка?

— Да. — Той се изправи, прекрачи кучето, което спеше на пода до него, и влезе в банята. Миг след това подаде глава и посочи кучето. — Това е хранена със специална кучешка храна чистокръвна бяла германска овчарка, далечен братовчед на вълка, който е най-умното животно на четири крака. Човек би си помислил, че телефонът ще го разбуди и ще го накара да излае един или два пъти, не е ли тъй?

— Че защо? Не му се налага да вдига слушалката.

— Не бях помислил от тази гледна точка.

Той пак се скри в банята и после пак подаде глава.

— Тя знае името му.

— Кой?

— Генералната прокурорка. Знае името на Магу.

— Нали е генерален прокурор, за Бога! ФБР работи за нея.

— О, ясно! От друга страна, може и да е някакъв майтап. Ще стана, ще се облека и този, който ме събуди, който и да е той, ще ми звънне в шест и ще ми каже: „Ама се върза, нали?“

— По-добре иди се изкъпи.

— Отивам де.

Тя стоеше до прозореца на кухнята, държеше чаша кафе и гледаше как Вейл и Магу си играят до езерото. Той никога не бе имал куче и определено посрещна скептично подаръка, който тя му направи за рождения ден — една десеткилограмова топка бяла козина с жълти очи и изключително остри уши. Сега двамата бяха неразделни. Кучето вече тежеше четиридесет килограма, беше на девет месеца и продължаваше да расте. Напомняше на призрак, докато тичаше между дърветата, с острите си уши, които се обръщаха към всеки звук, с вдигнатия нос, душещ утринния студен въздух. Тя чу Вейл да изсвирва, видя Магу рязко да се извръща и да хуква към него, след което и двамата се запътиха към затрупания със сняг двор на къщата.

Вейл се възхищаваше от постройката, както винаги правеше при завръщането си от разходката край езерото. Беше стара двуетажна селскостопанска постройка, която Джейн и архитектът бяха префасонирали в съвършен дом за бягство от цивилизацията. На първия етаж имаше спалня за гостите, която никой до този момент не бе използвал, и една огромна всекидневна, чийто свод се извисяваше чак до покрива. Имаше две камини — една във всекидневната и една в ъгъла на просторната кухня. На втория етаж спалнята им и банята на Джейн се намираха от едната страна на къщата, а офисът им — от другата. Стаите бяха свързани с мост над всекидневната. Вейл бе предпочел неговата баня да е в пряко съседство с кабинета му.

— Ама голям късметлия си! — каза Вейл на Магу, който пристъпваше редом с него и душеше земята. — Помисли си само каква сделка си опекъл. Имаш си превъзходна къща до езерото, голям апартамент в града, богата красива господарка. И мен.

Магу спря, провери обстойно една дупка в снега, после продължи.

— Докато двамата с Джейн решим да живеем заедно, дори и насън не ми е хрумвало да си имам куче или къщичка на село. Като нищо можеше да се озовеш в някоя схлупена къщурка с малък обграден заден двор, да знаеш. Помисли си върху това.

Магу само го изгледа и се прозя.

— Да ти кажа ли какво си мисля, приятел? — запита Вейл. Дъхът му излизаше на гъсти валма пара. — Мисля, че имаш нужда от гадже. Всеки мъж има право на малко любов през живота си.

Той изтупа ботушите си от снега преди да влезе в кухнята. Магу се стрелна пред него и веднага заби муцуна в купичката си за храна. Джейн подаде на Вейл чаша кафе и каза:

— Двамата сте голяма комбина.

— С всеки ден става все по-хитър и по-хитър.

— Така ли ще ходиш? — попита тя.

— Защо не?

— Ще закусваш с генералния прокурор на САЩ. Не мислиш ли, че едно сако и вратовръзка ще бъдат по-подходящи от кожените ти панталони, фланелената риза и пилотското яке?

— По всяка вероятност госпожа прокурорката ще ми вдигне скандал, задето измъкнах делото от окръг Гранд изпод носа на хората от ведомството й — каза той, отпивайки от кафето си. — Защо трябва да се преобличам специално за случая?

— Мисля, че поводът да те потърси няма нищо общо с това.

— Наистина не знам какво е намислила. Не беше ли преди съдия във втори съдебен окръг?

— Да, скъпи. И бивш федерален обвинител, и преди това истински бяс в адвокатската общност — също като още един човек, когото мисля, че познавам. Двамата имате много общо.

— Единственият път, когато съм работил за правителството, беше в армията. Не беше особено приятна работа.

— Тя е голяма работа, Марти. Чувам, че раздавала шутове по целия Капитолий. Когато получи длъжността, една групичка конгресмени, дето се пишеха за много печени, се опитаха да я смачкат, да я прегазят, да я научат да се съобразява с обстоятелството, че това е Вашингтон, каквото и по дяволите да означава това. Само че нещо май се бяха заблудили, защото се оказа, че ролите са разменени. И продължава да е така. Знаеш за съпруга й, нали?

— Дето почина?

— Защитавайки един приятел адвокат в дело за пране на пари през две врати от залата, където тя ръководела съда. Рухнал мъртъв, докато подлагал на кръстосан разпит един свидетел.

— Не е лош начин да си отидеш от този свят.

— Не бих споделила това с нея.

— Сигурен съм, че смъртта на съпруга й в съда няма да стане на въпрос.

— Двамата си били лика-прилика. Коравата федерална съдийка, омъжена за железен адвокат.

— Откъде знаеш толкова много за нея?

— Тя беше най-добрият адвокат в областта. Искам да знам за конкуренцията си.

— Имаш планове да се хванеш на работа към правителството?

— Искам да кажа, че бих искала да видя една жена в най-висшата прослойка в окръг Кълъмбия. Някои от онези дърти копелета в Конгреса не могат да търпят, когато някой от протежетата им получи шут в задника — особено от жена.

— Ще ти се отблагодаря дълбоко, когато се върна — каза Вейл. — Между другото, човекът, когото съпругът й е защитавал, получил невалиден съдебен процес, когато Кастен починал. Сключил сделка и не лежал дори и ден. Някои хора си мислят, че Кастен е умрял, само и само да спечели делото. Винаги съм се възхищавал на мъж, способен да направи всичко, за да победи. Разбира се, неговата постъпка е малко крайна.

Той пристъпи до нея и я целуна.

— За обяд ти предлагам телешко и яйца. Аз ще готвя.

— Няма да се върнеш за обяд.

— Откъде знаеш?

— Женска интуиция.

— Е, ще кажа на госпожа Кастен, че си нейна привърженичка.

— И не я наричай госпожа Кастен.

— А как да я наричам?

— Госпожа генерален прокурор, разбира се. Колко бързо забравяш!

— Винаги ми е ставало неудобно, когато са ме наричали „генерален“ и така нататък. Представям си нечий генералски задник, изтъпанчил се отзад на джипа, и да ръкомаха на хората, които току-що е освободил. Патън, Айзенхауер, Норман — ето, това са били генерали.

— Мартин?

— Да?

— Казвай й госпожо генерален прокурор.

— Добре.

— Няма ли да се преоблечеш?

— Няма.

Магу пръв чу хеликоптера. Изтича до прозореца, загледа се през езерото за момент и после заръмжа.

— Телефонът му звъни в ухото и той не дава пет пари. А пък чува хеликоптера от десет мили.

— Казах ти вече защо. Не му се налага да отговаря на телефона.

— Тогава какво ще направи, ще откара хеликоптера до града ли?

— Изобщо не би ме изненадало.

Той я прегърна през рамото и двамата се загледаха към небето.

— За какво ли е цялата тая дандания, по дяволите? — каза на глас той.

Джейн не му отговори. Но със сърцето си съзнаваше, че животът им ще се промени.

Радикално.

Лорънс Пенингтън седеше на бюрото си и прокарваше пръст по списъка с ангажиментите си за деня. Секретарката му, Милдред Юинг, чакаше търпеливо.

— Какво е това кафе с делегация от Мисури в седем и половина?

— С ветераните.

— О, да. По кое време е?

— Седем и двадесет и три, господин президент.

— Тук ли са?

Тя кимна.

— Дай ми пет минути.

— Да, сър. — Тя се обърна и излезе от Овалния кабинет. На нейно място влезе Хукър.

— Можете ли да отделите минутка, господин президент?

— За какво става дума, Клод?

Съветникът по националната сигурност заобиколи бюрото и застана зад него. Приведе се и зашепна в ухото на президента. Той винаги шепнеше, когато бяха само двамата — може би се боеше, че микрофоните могат да уловят думите му.

— Много коварен номер, генерале. Онази работа с РИКО.

— Е, и? — каза президентът, без да се обръща.

— Ако този човек не се справи…

— В политиката винаги има рискове, полковник.

— Но ако не успее да събере необходимите доказателства за съда…

— Не се тревожи за това, Клод, това си е проблем на Мардж Кастен.

— Ако се провали, това може да рикошира в нас при следващата кампания.

Президентът се извърна, изгледа Хукър и каза спокойно:

— Съзнавам рисковете.

— Той не е играч, господин президент. Този Вейл не дава пет пари за никакви правила.

— О, така ли? — изрече сухо президентът. — Тогава чуй ме добре какво ще ти кажа, Клод. Не му се бъркай в работата, но го дръж под око. След като си толкова загрижен, Вейл ще бъде твоя отговорност. Ти отговаряш за него.