Уилям Дийл
Владетелят на Ада (16)

16.

Мардж Кастен беше нервна. Вейл не й се беше обаждал и тя не знаеше как да изтълкува мълчанието му. Дали щеше да отхвърли предложението на президента? Или щеше да приеме? Или пък предпочиташе да изчака и да види как ще мине срещата му с Пенингтън преди да вземе решението си?

Вейл беше истинска загадка за нея. Беше чела и препрочитала десетки пъти статиите на Конърман. Как на млади години Вейл бил пресметлив, изключително хитър и арогантен адвокат, истинско предизвикателство спрямо закона на всеки ъгъл. Той размазваше обвинителите, включително и любовницата си, Джейн Венъбъл, бе изпратил не един от тях — включително и Венъбъл — в частния сектор, и беше истинско страшилище за съдиите.

Като обвинител се бе превърнал в страховит опонент на бившите си колеги, познаваше всеки техен номер — нали повечето беше измислил сам, — можеше да се вмъкне в главата на всяка защита, да предскаже накъде ще поеме делото и да сгащва противниците си на всеки завой. Бе сформирал страхотна група млади адвокати, които пресата бе кръстила „Дивата банда“. Вейл бе посял в тях любовта към битката. Конърман навремето бе писал: „Вейл и неговата Дива банда гледат на залата на съда като на римски Колизеум, като на арена, където царуват хитростта и знанието; където адреналинът ги подгонва срещу закона, каноните му, традициите, статутите и структурата, за да лъжат, маневрират и съблазняват съдебните журита да приемат тяхната гледна точка за истината.“ Брилянтните му начални забележки към журитата бяха като зловеща поличба за защитата, а заключителните му речи я довършваха. Той беше представител на Божия гняв за углавните престъпници и техните адвокати. И за съдиите. Веднъж бе споменал на Конърман: „Обичам закона. И виждам дълга си да го ритам непрестанно по задника, за да не се отклонява от правия път.“ И наистина довеждаше всяко дело до края, а понякога и отвъд него. През петнайсетте години, откакто Конърман бе започнал да следи кариерата на Вейл, адвокатът беше проявил неуважение към съда повече от двадесет пъти, бе платил глоби на стойност 175000 долара и веднъж бе прекарал десет дни в един областен затвор.

Но ако фактите на Конърман показваха Вейл като смел, колоритен, циничен, арогантен юридически вълшебник, нехаещ за властта и авторитетите, прозата му описваше един донякъде различен човек: мъдър и чаровен веселяк, непокварим, неподкупен и непобедим, и който, когато Конърман веднъж бе цитирал веруюто на Дизраели, че „Истината е правосъдие“, бе отвърнал: „Истината е възприятие, правосъдието е илюзия“.

Той не цепеше басма никому, факт, болезнено познат на Рой Шонеси, най-могъщия политически хулиган на щата, който бе избрал Вейл за областен прокурор на Чикаго и когато Вейл се бе приближил прекалено близо до тъмните дела на Шонеси, го бе издигнал до поста генерален прокурор на щата, откъдето той незабавно се зае да разследва Лейси и Гросман, двамата най-големи политически поддръжници на Шонеси. Поведението на Вейл бе принудило Шонеси да обяви, че „Проблемът с Вейл е там, че той не си познава приятелите“, на което Вейл бе отвърнал, че „знам кои са приятелите ми, но повече ме интересуват враговете ми“. При друг случай Шонеси го бе нарекъл „неблагодарен кучи син“, на което Вейл бе отвърнал: „Някой би трябвало да попита Рой какъв смисъл влага в думата «благодарност».“

Мардж Кастен, чиято кариера не се различаваше много от тази на Вейл, също не беше от наивните. Тя бе подбрала двамата мъже, с които Вейл бе разговарял предния ден, с надеждата, че фанатизмът и чувствата на единия и змийската съобразителност на другия ще го убедят, че страховете на президента по отношение на Светилището не са лишени от основание. Тя също така знаеше, че поема политически риск с препоръката си за човек, който ненавижда всякакви правилници и протоколи, който винаги върши нещата така, както той си ги разбира, който нито може да работи в екип, нито е подлизурко. Човек, достатъчно циничен, за да вижда зад фасадата.

Тоест той бе всичко онова, което политическите играчи във Вашингтон ненавиждаха.

Но тя също така беше сигурна, че Вейл е единственият адвокат, който може да вкара Светилището в съда. Така че сега нервно се въртеше до прозореца на спалнята си и потропваше с крак в очакване на лимузината, която щеше да докара Вейл до вратата й и да откара и двамата в Белия дом. Когато автомобилът пристигна, тя бързо се намести до него на задната седалка.

— Добро утро, госпожо генерален прокурор — каза Вейл. Беше облечен в тъмнокафяв двуреден костюм и носеше тъмнозелена вратовръзка на геометрични фигури.

— Добро утро — отвърна тя. — Хубав костюм.

— Ще предам на Джейн думите ви, тя ми купува всички костюми.

— Отличен вкус.

— Знам.

— Как мина пътуването?

— Интересно.

Колко невъзпитано! Впрочем тя не бе и очаквала друг отговор. Реши да опита друга тактика.

— Протоколът за срещата е сравнително официален — каза тя. — Към президента можеш да се обръщаш с „господин президент“ или „сър“. Към другите с „госпожо“ и „господин“ еди-кой си, според случая.

— Добре.

— Ще ти нахвърлям главните участници в срещата. Хари Симънс. Той е шеф на ФБР за пред медиите, в действителност работата ръководи Били Хардистан. Симънс беше доведен да сложи в ред хаоса в лабораториите и осиранията в Оклахома Сити. Веднага щом имиджът на Бюрото се оправи, ще си отиде. Уейн Бродски е директор на СКТАОО. Бори се със зъби и нокти за поста си. Симънс иска СКТАОО да станат част от Бюрото. СКТАОО бяха натопени в Уейко и Руби Ридж, ФБР нахлу в комплекса и приключи съпротивата на Уивър, но СКТАОО обра луфта за осирането. Следва Ед Рандолф, директор на Службата по контрола върху данъците и приходите. Две години мечът вися над главата му. Службата отвътре е пълен хаос, което впрочем не е тайна за никого. Президентът е поел ангажимент да я прочисти. Преди няколко седмици Пенингтън хвана Рандолф, че лобира свои хора в Конгреса да съхранят статуквото му, и му направи строга забележка. Или да си затваря устата, или да си обира крушите. И накрая идва Клод Хукър, съветникът по националната сигурност. Наистина гаден тип. Двамата с Клод сме в дружески отношения, но това е най-многото, което му позволявам. Бивш агент на ЦРУ, бивш морски пехотинец, бивш, бивш, бивш — и не одобрява назначаването на жени на висши държавни постове. Мисли си, че кабинетът трябва да бъде някакъв момчешки клуб. Тия момчета обаче са много ефикасни, когато не става въпрос кой от тях да е най-отгоре.

— Какво им е отношението по тоя случай с РИКО?

— Няма голяма разлика. Президентът иска да го направиш. Край на дискусията. Лари Пенингтън ще ти допадне. Прям е, очарователен и бързо взема решения. И си държи на думата. Обича да говори без заобикалки и ненавижда стойките и позите. Придържай се към темата и не се разгорещявай много. Той изпитва инстинктивно недоверие към прекалено емоционалните хора.

— Няма да го забравя.

Тя изчака малко и продължи.

— Ще приемеш предложението, нали?

— Ще ти го кажа, когато влезем.

— Не се бъзикай с мен, Мартин — изръмжа тя.

Той я изгледа с усмивка.

— Не бих се осмелил.

— Господи, направо ще ми скъсаш нервите — въздъхна тя, загледана през прозореца.

— Имам и няколко условия — каза той.

— О, така ли? Добре, давай.

— Довеждам си моя екип за работа. Разполагам с мобилния оперативен център двайсет и четири часа в денонощието.

— Готово.

— И вземам при себе си Джими Хайнс и Сам Файърстоун за ръководители на представлението.

— Негодник! Те са част от личния ми екип.

— Джими познава движението им като петте си пръста, Мардж. А Сам Файърстоун е израснал на територията, която те обитават. И двамата ми харесват. Джими си мисли, че електрониката е била изобретена за негово лично ползване, а Сам не говори много, но казва много. По дяволите, те всички работят за теб, госпожо генерален прокурор. А ти искаш да разполагам с най-добрите, нали?

— Какво друго има?

— Аз съм единственият шеф. Отчитам се само на теб. Хардистан се отчита на мен и работи под мое ръководство. Да има нещо неясно?

— Абсолютно нищо. Вече разговарях за това с Били. Той знае повече за групите на ненавистта от всеки друг, освен може би с изключение на Джими.

— Не искам никакви шумотевици в медиите. Искам да се пази тишина поне докато събера екипа си и имам ясна представа какво правя. Колкото по-дълго държим Светилището в неведение какво правим, толкова по-добре.

— Тук вече ще е малко по-трудно. Това е Вашингтон. Вътрешноведомствената информация не може да се спре.

— Имаш предвид клюките.

— Аха.

— Сигурен съм, че ще успееш да се справиш.

— Ще спомена това на президента.

— Би трябвало да има ефект.

Колата наближи Белия дом и пулсът на Вейл се ускори. Зад колоните и белите стени живееше най-могъщият човек на света. Не можеше да се отрече, че срещата с президента беше изключително преживяване. Той беше очарован от протокола при влизане в Белия дом. Беше сърдечен и ефикасен. Когато обаче последва Кастен към Овалния кабинет, го обзе ужас. Огледа се из залата, отбелязвайки си дребните размествания, които бе видял по телевизионните репортажи и снимките. Симънс, Бродски и Рандолф бяха вече по местата си. Кастен представи Вейл, след което им сервираха кафето. Момент по-късно влезе и Хукър и закова погледа си върху Вейл.

— Президентът ще дойде след минута — каза Хукър. — В момента са го награбили фоторепортерите — снимат го заедно с президента на Аржентина. Господин Вейл? Аз съм Клод Хукър, съветник по националната сигурност.

— Той му подаде ръка, след това се прокашля, огледа останалите в залата и каза:

— Докато чакаме, бих искал да обсъдя този случай по РИКО.

Кастен пламна цялата и отвърна с леден глас:

— Няма нищо за обсъждане.

— Случаите по РИКО могат да се проточат с години — каза Хукър. — И докато успеем да ги вкараме в съда, цялата страна може да се е превърнала в бойно поле.

— Какво целиш, Клод? — попита Мардж.

— Някои от нас считат, че случаите с РИКО излизат малко извън нормите, без да се обиждате, господин Вейл. Ние мислим, че същият ефект може да бъде постигнат от ФБР, което да заведе индивидуални дела, после генералният прокурор ще ги вкара в съда и Службата по данъците и приходите ще ги довърши на финала. И после изкарваме копелетата пред обективите на пресата като нацистите в Нюрнберг.

— Или приключваме с още някой Ранди Уивър или Уейко — отвърна Кастен.

Бродски, Симънс и Рандолф се размърдаха неспокойно. Вейл не каза нищо. Седеше отпуснат на стола си и следеше размяната на реплики между политическите играчи. Ставаше очевидно, че съветникът по националната сигурност бе обсъдил „проблема“ с другите в залата и бе събрал в ръцете си известна мощ. Всичко щеше да се превърне в политическа игра, както се бе опасявал още от началото.

Хукър прониза със злобен поглед Кастен и изръмжа:

— Това не беше необходимо.

— Тази дискусия също — върна му го тя. — Господин Вейл даде съгласието си да оглави специалния екип и Министерството на правосъдието също е съгласно. Това беше решение на президента. Точка на въпроса.

— Е, тази сутрин май нещо не сме много на кеф — процеди Хукър.

В този момент вратата се отвори и Лорънс Пенингтън влезе, слагайки край на словесната битка. Вейл се изненада, че президентът е по-едър, отколкото на снимките или в репортажите. Всички станаха. Пенингтън беше с тъмносин костюм и червена вратовръзка. Той застина за миг на прага, прошепна нещо на секретарката си, после влезе в залата.

— Добро утро, госпожо генерален прокурор, добро утро, господа. — Той кимна и се приближи до Вейл. — Вие трябва да сте Мартин Вейл. Удоволствие е да ви видим сред нас. — Ръкостискането му беше стоманено.

— Удоволствието е мое — отвърна Вейл и с изненада установи, че гърлото му е пресъхнало.

— Извинявам се, че закъснях — каза Пенингтън, седна на мястото си и веднага се обърна към Вейл. — Е, господин Вейл, имахте ли време да размислите върху предложението ми?

— Аа, господин президент… — започна Хукър, но Пенингтън запуши с жест устата му, след което се приведе към Вейл. — Мога ли да ви наричам Мартин?

— Нямам нищо против, господин президент.

— Добре. И така, какво ви е мнението за идеята на генералния прокурор?

Вейл усети погледите на всички върху себе си, особено този на Хукър, който го гледаше втренчено. И каза:

— Мисля, че е отлично решение на проблема. — Усети с периферното си зрение как челюстта на Хукър се стяга при думите му и добави: — Ако можем да го осъществим.

— Изпитвате някакви съмнения ли?

— Хубаво е, че заплахата е реална и опасна, но се налагат известни усилия, сър.

— Можете ли да се справите?

Вейл не искаше да изглежда уклончив. Пред него стоеше бивш офицер, който не обичаше извиненията.

— Да, сър. Ако доказателствата са налице, ще се справим, а аз съм сигурен, че ги има. Но трябва да има няколко условия.

Кастен му хвърли поглед и за момент той зърна паника в очите й. „Условия? Това е президентът, Марти!“

— Да ги чуем.

— Господин президент, целта на всеки случай по РИКО е да обхванем в примка трима или повече рекетьори или групи заедно и да докажем, че са виновни в углавни престъпления или са печелили чрез такива. Според мен трябва да ги обвиним в престъпления, които да не позволят на никого да им симпатизира. Клането на американски войници в Битъррут, кражбата на държавно имущество от оръжейния склад в Хелена, убийство, въоръжен грабеж и пране на пари. И с напредването на делото вероятно ще сме в състояние да добавим конспирация и корупция на държавни служители. След като го направим, вкарваме ги в съда и ги осъждаме, и страната ще прогледне за опасността, която я е грозяла. Но ще трябва да наложим някои условия още от началото, сър.

— И кои са те?

— Представлението се ръководи от един човек.

— И този човек сте вие, нали?

— Да, сър.

— Точно това е причината, поради която сте тук — заяви Пенингтън.

— Добре.

— Забелязах, че пропуснахте данъчния аспект на въпроса — намеси се Рандолф. — Той със сигурност трябва да бъде част от делото.

„Хайде, започва се“ — помисли Вейл. Но беше подготвен за първата битка и каза рязко:

— Господин Рандолф, не мога да се съглася с вас по този пункт.

Рандолф изглеждаше зашеметен. Кастен доволна отпи от кафето си. Пенингтън видимо се развесели и попита:

— И защо така, Мартин?

— Избягването на плащането на данъци заема голяма част от пропагандата на милицията — обади се важно Рандолф.

— Оставете човека да довърши, господин Рандолф — каза Пенингтън.

— Защо е необходимо да поемаме този риск с темата за неплащането на данъци? Тук става въпрос за по-малко от хиляда и петстотин долара при повечето от случаите. Да отнемеш фермата на човек само защото дължи хиляда и петстотин долара данъци и четири хиляди в глоби е доста рисковано предложение за съдебното жури. Не бих искал да водя такава битка в съда. Някой наистина тъп адвокат може да ни съсипе. А ако изгубим дори само едно от делата, които трябва да докажем, цялото дело по РИКО хвръкна във въздуха.

— Отказът да се плащат данъци е част от целия случай и е най-лесен за доказване — упорстваше Рандолф.

— Съгласен съм, че е лесен за доказване, директор Рандолф, но е дяволски трудно да се убеди журито в това, а в крайна сметка тяхното мнение е решаващото.

— Искате да кажете, че няма да се занимавате с дела по избягване плащане на данъци? — попита Хукър.

Вейл го игнорира и продължи да говори директно на президента.

— Господин президент, вие ме поканихте, за да събера доказателства по РИКО срещу Светилището. Аз заявявам, че ако прибавим и данъците, случаят вероятно ще бъде компрометиран още от самото начало.

— Значи не искате да се занимавате с тази страна на проблема? — попита Пенингтън.

— Ако вкарам делото в съда, не бих искал да го загубя заради данъчните истории. След като приключим, ще има достатъчно хляб и за Службата по данъчния контрол.

— Смятате, че избягването на плащане на данъци е толкова деликатна тема?

— Изобщо не се и съмнявам, сър. Това е единственият пункт от пропагандата им, която може да събуди съчувствие у журито. Спомнете си, че ние преследваме армия, която се представя за църква. Това без друго е достатъчно деликатно, та да намесваме и данъчни истории. Познавам хора, които ненавиждат милицията, но смятат, че тя е абсолютно права що се отнася до позицията им по отношение на данъците.

Пенингтън се отпусна в стола си, замислено затропа с пръсти по бюрото и каза:

— Продължавайте.

— Колкото повече усложним делото, толкова повече ще улесним защитата. Трябва да е максимално просто, ясно и прямо. Вкараме ли и въпроса с данъците, ще привнесем и елемент на съмнение. Хората не ще се примирят с убийства, грабежи или пране на пари… но засегнем ли темата за данъците, ще изгубим. Ще разделим журито на две и не е ясно коя част ще надделее. Достатъчен е само един глас повече против и с нас е свършено.

— Добре — каза Пенингтън. — Какво друго има?

— Искам пълно съдействие от страна на Бюрото и СКТАОО. И Службата за данъчен контрол. — Той погледна Рандолф и каза: — Вие разполагате с информация, до която не можем да се доберем бързо по официален път, господин директор.

— Нашата информация е строго поверителна — заяви Рандолф.

Президентът бе чул всичко, което му бе нужно да знае за ролята на данъчния контрол по делото.

— О, сигурен съм, че можете да заобиколите формалностите — каза той, запушвайки устата на Рандолф.

— Бих искал също така да запазя назначението си в тайна колкото се може по-дълго, господин президент — каза Вейл. — Нека не известяваме още от самото начало Светилището за намеренията ни.

— Добра идея — одобри Пенингтън.

— Има и още един проблем. Трябва ни съчувстващ съдия.

— Съчувстващ в какъв смисъл?

— Ами да ни влиза в положението при подслушване на телефонни разговори, пълно следене, достъп до поверителна информация, банкови трансакции, вмъкване в компютри.

— Хммм — промърмори президентът, помисли малко и после се обърна към Хукър. — Какво ще кажеш за Луси Макинтайър? Тя е в осми съдебен окръг. Вироглава е, но е честна, и предполагам, че ще погледне благосклонно на молбата.

Хукър кимна.

— Искате да разговарям с нея?

— Да, но не толкова директно. Измисли някакъв повод дай се обадиш и й го спомени между другото. Не я карай да остава с впечатлението, че разчитаме на нея. И тогава Мартин може да си уреди среща с нея и да се пробва.

— Да, сър — каза Хукър и започна да драска в бележника си.

Президентът се обърна към Вейл.

— Още нещо?

— Не, сър.

— Значи се разбрахме?

— Разбрахме се, господин президент.

Кастен въздъхна облекчено. Пенингтън беше във възторг.

— Отлично — заяви той. — Добре дошли на борда. Колко бързо можете да започнете?

— Утре сутринта става ли?

Пенингтън погледна часовника си и се усмихна.

— Ще прахосаме сума ти часове от днешния ден. Мардж, ти можеш да свършиш и последната работа. Закълни Мартин и да започваме.

Той се изправи и разтърси ръката на Вейл.

— Моите поздравления, господин заместник генерален прокурор.

— Благодаря ви, сър.

— Господа, не мисля, че Мартин иска нещо повече от пълно съдействие от всеки, и съм сигурен, че ще го получи. Това е работа с върховен приоритет, ясно ли е? Ако възникне някакъв проблем в този аспект, сигурен съм, че генералният прокурор може да го разреши. А ако тя не може, аз ще го реша.

Пенингтън се запъти към вратата, но на прага спря и се обърна.

— И още нещо, Мартин. Искам делото в съда в рамките на година и половина.

И излезе.

Вейл невярващо се обърна към Кастен.

— Година и половина?!

— Не ти ли казах? — попита тя, докато излизаха от Овалния кабинет. — Е, може и да съм пропуснала. — В очите й проблесна весела искрица.

Вейл я последва.

— Дали можеш да ни намериш Библия, Мили? — попита Кастен Милдред Юинг, секретарката на президента.

— О, разбира се — отвърна тя и излезе от кабинета.

— Година и половина? Да не сте луди?

— Ти току-що чу човека, разполагащ с цялата мощ на правителството зад гърба си. С всичко, от което се нуждаеш. — Тя му намигна. Милдред Юинг влезе с една Библия в ожулена кожена подвързия и я подаде на Кастен.

— Това е семейната Библия на президента — произнесе тихо тя — Сигурна съм, че няма да има нищо против.

— Благодаря — каза Кастен, протегна Библията и Вейл положи дясната си ръка върху нея, и там, на прага на Овалния кабинет, се закле като заместник генерален прокурор на Съединените щати.