Уилям Дийл
Владетелят на Ада (27)

27.

Шофьорът на таксито погледна свещеника през прозореца. Беше облечен в тежко черно палто, черна филцова шапка и сив костюм със свещеническа якичка. Седеше, опрян на бастуна си, на една пейка срещу парка на Оклахома Сити, където навремето се бе намирало зданието на Алфред Б. Мурах.

Аарон Стемплър, известен в момента като Авраам, бе плъзнал контактните си лещи под долните клепачи и гледаше право през слънчевите си очила, покрай телената ограда, окичена с играчки, цветя и фотографии на жертвите. Пулсът му бе ускорен — той си представяше взрива, предизвикан от заредения с експлозив камион. Пред мисления му взор изплава рухването на половината сграда, до ноздрите му стигна мирисът на пожар и смърт, слухът му улови грохота на разрушението и хаотичните писъци, които го бяха последвали, очите му, видяха разрушената сграда със стърчащите арматурни железа и тръби.

„Истинско произведение на изкуството“ — помисли той.

— Извинете ме, отче.

Той бавно се завъртя към посоката, от която идваше гласът, и видя една млада жена. Държеше букет цветя и се усмихваше.

— Да?

— Не можах да се сдържа да не ви заговоря. Помислих си, че може би ще пожелаете да ви опиша парка.

— Каква прекрасна мисъл — каза той. — Но аз предпочитам да си го спомням както едно време.

— Вие сте били тук и преди?

— Не, но са ми го описвали.

— Загубили ли сте някого при експлозията?

Той се замисли за човека, взривил камиона, и отвърна:

— Да.

— Съжалявам. Тогава ще си тръгна — каза тя.

— Благодаря ви. Много сте мила.

— Загубих цялото си семейство тук — каза тя и си тръгна.

Авраам остана още две-три минути, наслаждавайки се на момента, после се върна в таксито.

— Летището — каза той на шофьора.

Беше изненадан, че Магьосника познава толкова добре летището на Оклахома Сити. Простото съобщение на Авраам гласеше: „Магьосник. Утре ще направя сбирка на летището на Оклахома Сити, от десет сутринта до обяд. Надявам се да се видим. Рибаря.“

Отговорът не беше по-сложен или по-дълъг: „До Рибаря: Чакалня Две. При Броген. Десет сутринта. Магьосника.“

„При Броген“ беше ресторант с бар, кой гледаше към прохода на чакалнята. Авраам седна на бара и си поръча диетична кола. Телефонът иззвъня и барманът вдигна слушалката, слуша няколко секунди и после захлупи микрофона с длан:

— Някой тук на бара да се казва Фишърман^[1]?

Авраам вдигна ръка.

— Аз съм.

Барманът му подаде портативния телефон.

— Благодаря — каза Авраам. После каза в слушалката:

— Тук е Симон Петър.

— Не споменахте, че сте сляп.

— Просто не стана дума.

— Тръгнете през чакалнята наляво. Проход С е вторият отдясно. Там в момента няма никой, загдето полети за този терминал ще има чак след два часа. Идете в дъното на чакалнята. Там има редица столове. Избройте шестата редица седалки и седнете. — И телефонът замлъкна.

Авраам сложи два долара на бара, благодари на бармана и тръгна. Вървеше близо до стената от дясната страна, преструвайки се, че опипва пътя с бастуна. Когато стигна до Вход С, последва инструкциите на Магьосника.

Умно. Шестата редица гледаше към стената. Никакви прозорци, никакво отражение. Той седна и зачака.

От другата страна на залата Удбайн проследи как слепецът опипва пътя си. Имаше бакенбарди до брадичката и беше облечен в черно и сиво. Удбайн навлезе в зоната на прохода, намери седалката и седна, после изчака две или три минути. Никой не следеше Симон Петър, който премина през прохода и зае място точно зад Удбайн. Удбайн отвори брой на „Ю Ес Ей Тудей“, като го вдигна високо, за да затули лицето си, но така, че да вижда над горния му ръб.

— Аз съм Магьосника — проговори Удбайн с нисък глас.

— Симон Петър — отвърна Авраам, после добави: — Рибаря, ако познавате Библията.

— Изглеждате ми като мормонски проповедник.

— Не, аз съм обикновен баптистки свещеник.

— Не исках да ви обидя.

— Не сте ме обидили. Някои от най-добрите ми приятели са мормони.

— Защо избрахте Оклахома Сити за срещата ни? — попита Удбайн.

— От отдавна исках да дойда тук. Исках да се проникна от изумителната атмосфера на майсторството и професионализма.

— Майсторство и професионализъм, как не! Той е осрал царски цялата работа. Така става, когато се, изпраща аматьор да върши работата на професионалист. Лайняно планиране с абсолютно никакво измъкване.

— Е, аз поне извлякох определена наслада от присъствието си там, само като си представях как се е случило. Как само за секунди се срутва половината сграда. Целият този хаос. Сирените вият, хората пищят, мирисът на взрива. Още веднъж си го преживях в представите.

— Вие сте болен човек, отче.

— А вие не сте ли?

— Аз съм бизнесмен. Ако нямаше търсене на услугите ми, щях да си продавам железарията, за да си вадя хляба.

— Получавате наслаждение от това?

— Що за въпрос, по дяволите?

— Просто бях любопитен. Вие сте изключително ефикасен. Предполагам, че човек, толкова добър в занаята си, трябва да получава наслаждение от работата си.

— Извличам определено удовлетворение от нея. Колкото по-трудна е задачата, толкова е по-приятно изпълнението. Не вземам всякаква работа, както знаете. Обичам мисълта, че с това, което върша, допринасям нещо за обществото.

— Възхищавам се на рационализма ви.

— Нека ви кажа нещо. Не споделям възгледите на Генерала. Армията ми даде хляб и ме научи на занаят, и то както подобава. Нямам нищо против правителството. Но ако Генерала иска нещо да се направи, аз го правя. Дължа му го. Винаги ще му го дължа.

— Лоялността е възхитителна добродетел.

— Вие не сте ли лоялен към него?

— Споделям доктрината му.

— Искате да ви пръснат задника нейде из шибаните монтански планини ли?

— Нещата може и да не се развият по този начин.

— Да, знам. Всички ще почнете да се укривате по планините и да правите партизански набези върху супермаркети и бензиностанции, и ще бесите съдии, и ще разстрелвате горски надзиратели.

— Това ще събуди нацията. Нещата в тази страна трябва да се променят. Не можем да оставим негрите и евреите да я закопават в калта.

— Аз не се оплаквам, отче. Нещата ми вървят много добре. Мога дори и да се пенсионирам.

— Да се надявам, че ще имате време за още една задача.

— Предизвикателна ли е?

— Да, мисля, че отговаря точно на критериите ви.

— Кой е целта?

— Нали гледате телевизия?

— Доста повече от вас.

И двамата избухнаха в смях.

— Добро попадение — произнесе Авраам. — Познато ли ви е името Мартин Вейл?

— Адвокатът, който беше с Хардистан в Охайо. Не е ли на служба в Министерството на правосъдието?

— Той е заместник генерален прокурор на САЩ, ако бъдем точни. Специален обвинител. Насочил е тежката си артилерия срещу Светилището. Това не е ли достатъчно предизвикателно за вас?

— Звучи ми обещаващо. Вие, предполагам, сте наясно, че ако го отстраните, на мястото му ще дойдат други.

— Не, той е единствен, Магьоснико.

— Вие го познавате?

— Да кажем, че пътищата ни са се пресичали.

Авраам извади от джоба си ключ и го сложи на облегалката на стола си.

— Тук има гардеробче със секрет. Намира се в първата банка, след като излезете от помещението за прибиране на багажа. В него има папка с документи за Вейл. Изрезки от вестници, статии, видеозапис. Той живее в една надстройка в центъра на Чикаго, но една от статиите споменава за уединена вила, където обича да си отдъхва. Лошото е там, че никой не знае къде е.

— Не бих нарекъл това проблем. Нали намерих онзи… как му беше името?

— Вие сте абсолютен гений. Това е причината сега да съм тук и да разговарям с вас.

— Той сигурно има доста голяма охрана.

— Двама или трима агенти на ФБР по всяко време на денонощието. Това притеснява ли ви?

— Разбира се, че не. Добирането до него няма да представлява проблем. Проблемът е измъкването след свършване на работата. Винаги е така.

— Сигурен съм, че ще го намерите.

— О, да. Колко е тарифата този път?

— Сто бона. Обичайното уреждане. Половината депозирана в банката ви преди денят да приключи, другите петдесет след свършване на работата. Справедливо е, напи?

— Ако това е сумата, която може да си позволи Генерала, значи е справедливо.

— Не че съм много любопитен, но колко бихте взели нормално за такава работа.

— О, вероятно за по-малко от четвърт милион едва ли бих си мръднал и пръста.

— Може би ще се откажете от другите петдесет като благотворителна вноска.

— Много смешно.

— Значи мога да кажа на Генерала, че работата е уредена?

— Ще ми трябват два дни.

— Разбирам. Това е страшно належаща работа. Уикендът наближава. Той по всяка вероятност ще отскочи да си отдъхне във вилата.

— Ще бъде направено по възможно най-бързия начин.

— Генерала ще бъде във възторг.

— Добре. А сега ще ви помоля да изчакате тук само пет минути, докато си отида.

Ръката на Удбайн се протегна между седалките и захлупи ключа от гардеробчето.

— Желая ви късмет, когато дойде Апокалипсисът.

И си тръгна.

Авраам изчака няколко секунди и после леко се извърна, взирайки се крайчеца на окото си. Всичко, което видя, беше един прегърбен старец в палто, дълго до коленете, който се отдалечаваше към главния терминал.