Уилям Дийл
Владетелят на Ада (17)

17.

Същата сутрин, докато Вейл и Кастен пътуваха за срещата с президента, Дон Удбайн закусваше в една претъпкана закусвалня в Лима. Бе напуснал мотела в шест и половина. В седем и половина си поръча закуска. Беше облечен, без да бие на очи, носеше очила с телени рамки — човек, който едва ли може да направи впечатление на някого.

Предната вечер бе променил бойния си план. Не си падаше много по алкохола — една-две чаши вино на вечеря му бяха достатъчни, както и понякога по някоя бира. Но беше изтощен от двата дни непрекъснато летене и опитите да проследи маршрута на Файърстоун и мистериозния му спътник, така че обърна три чаши вино, които подпалиха въображението му, и обмисли фактите, както си лежеше в леглото.

Факт: Файърстоун не лети с боинга, а се прехвърля на малък самолет, лети до Лима, после наема кола, за да се срещне с някого. Извод: Целта на пътуването е в дълбока тайна.

Факт: Мистериозният спътник на Файърстоун трябва да е от висок ранг. Файърстоун не би рискувал да отведе дори и член на семейството при човек, включен в програмата за защита на особено важни свидетели. Извод: Непознатият спътник е ангажиран по някакъв начин с правителството.

Факт: Той бе изгубил черния „Таурус“ за около петнадесет минути. Беше прелетял петдесет мили на юг над магистралата и бе успял да зърне автомобила едва при завръщането му. Извод: Файърстоун бе слязъл от магистралата, или западно или източно, по време на петнадесетте минути, докато го беше изгубил от погледа си.

Факт: Уолър бе израсъл върху конско седло и бе работил като фермер при престоя си в Посе Комитатус. Извод: Правителството му е купило ферма. Неголяма, защото иначе би правила впечатление. Някаква малка ферма, сравнително отдалечена от съседните крупни ферми.

Заключение: Файърстоун е дошъл да се срещне с човек, държан в дълбока тайна, като разговорът вероятно е продължил час, най-малко. Има голяма вероятност въпросната личност да е Уолър. Ако се приеме, че разговорът е траял час, остават тридесет и три минути за пътя до срещата и обратно до летището в Лима.

Той се изправи и разгледа картата. Прецени разстоянията и реши, че Уолър живее в района на десет мили източно или западно от магистралата и в рамките на десет мили южно от Лима. Най-големият град в тази площ беше Уапаконета. Освен него в областта имаше половин дузина по-малки селища.

Щеше да претърси първо най-близката до летището дъга.

Беше решил да оглежда местността с кола, като търси малки, отдалечени от пътищата ферми, отбелязва ги на картата и прави оглед от колата си на магазините в Уапаконета, които Уолър би посещавал с най-голяма вероятност: аптеки, магазини за железария, бакалии; имаше вероятност да го засече там. И си бе легнал с тази мисъл.

Сега обаче се зачете в местните вестници и внезапно очите му бяха привлечени към страницата за търговия с недвижими имоти, специално към две обяви, в които ставаше дума за ферми. Прочете внимателно и двете дребни карета и после бързо плати сметката си и потърси най-близкия телефон. Обади се на първата фирма за търговия с недвижимо имущество.

— Добро утро, тук фирма за търговия с недвижимо имущество „Бъкай“ — обади се женски глас, игрив до дразнене.

— Добро утро. Обажда се Уолт Демпси от „Фарм Джърнъл“. С кого разговарям?

— Казвам се Марджъри Уилсън, господин Демпси. Какво можем да направим за вас?

— Марджъри… мога ли да ви наричам Марджъри?

— Всички ми казват Марджи.

— Марджи, списанието ни планира основна статия за цените на фермите в региона Индиана-Охайо. Избрали сме областта между Лима и Уапаконета като една от целевите области. Дали бих могъл да получа малко информация?

— Боже Господи, колко вълнуващо! Какво значи това „основна“ статия?

— Най-важната в броя. Със снимка на корицата.

— Божичко, ставаме известни!

— Искрено вярвам в това — заяви Удбайн с възможно най-убедителния си тон. — Това, което се опитвам да разбера, е колко ферми са били продадени в тази област за последните девет месеца, колко са големи, евентуално да науча имената на новите собственици и да ги интервюирам. Нали разбирате — какво харесват на областта, защо са дошли тук, от този род.

— Да ви кажа, господин Демпси…

— Уолтър.

— Уолтър… това е много лесно. Първо на първо, фермите обикновено се продават пролетно и лятно време, а тази година няма много голям оборот. От миналата пролет сме продали осем ферми. „Уигинс Риълти“, нашите конкуренти, успяха да продадат само две. Нека да погледна в регистрите… — Той долови шум от прелистване.

— Да видим…

Тя мина по списъка и Удбайн си записа и осемте ферми. След като приключи, той отхвърли пет от тях или като прекалено големи, или защото формата на собственост не съответстваше на случая. Отбелязваше върху картата си, докато тя му описваше месторазположението на трите, които можеха да се окажат целта му.

— Бих искала да ви разведа наоколо, да ви запозная със стопаните. Сигурна съм, че те с удоволствие ще разговарят с вас.

— Много мило от ваша страна, Марджи. Ще ви се обадя по този повод след два дни, ако ви е удобно, разбира се.

— О, това ще бъде чудесно — изрече тя с известно разочарование. — „Фарм Джърнъл“ ли казахте? Не си спомням да съм виждала дори и един брой от списанието ви.

— Е, вие току-що ми дадохте адреса си и аз ще ви включа в списъка за разпращане на писма. Ще ви изпратя и новия брой на списанието към края на седмицата.

— Е, наистина много мило от ваша страна, Уолтър.

Конкуренцията на „Бъкай“ му даде същата информация — той използва същия подход. Първата ферма беше хиляда акра, прекалено голяма и точно до магистралата. Втората беше друга история.

— Южно от Юниополис се намира фермата на стария Уейнрайт каза му секретарката. — Малка е, около сто и двайсет акра, притисната между две по-големи ферми. Приключихме я на осемнадесети май.

— Кой е собственикът?

— Ралф Андерсън. Хубавец. Младоженец, да знаете. Нямам го в списъка на телефонния указател.

— Наистина ли? Как да стигна дотам?

— Не е толкова трудно. Съгласно документацията ми, тя е на 2,2 мили южно от Юниополис. Покрай магистралата се виждат пощенски кутии.

— Отлично — каза Удбайн и постави звездичка до името на Андерсън.

В момента, в който Вейл и Кастен излизаха от асансьора на първия етаж на западното крило, Хардистан влизаше в Белия дом.

— А, ето го и Били. Време беше да се запознаете — каза Кастен. — Между другото, покрай множеството си таланти, Били може да се справя с бюрокрацията по-бързо, отколкото молец да изгризе вълнен пуловер. В този град това е наистина рядък талант.

— Това е наистина рядък талант и във всеки друг град.

Хардистан беше едър мъж с кафяви очи, които непрестанно шареха и проверяваха всичко около него. Челюстта му изразяваше пълната решителност да се справи с всяко изникнало препятствие. Изглеждаше човек, който се вслушва в съвети, но рядко променя мнението си.

Кастен топло го поздрави и го представи на Вейл.

— Вече сме на работа — каза тя. — Запознай се с новия си шеф.

Хардистан кимна и каза:

— Ще имаме доста работа.

— Така изглежда — отвърна Вейл.

— Колко време ще останете в града?

— Днес следобед се връщам. Трябва да видя как се чувства старата ми банда за тази работа.

— Имате ли време за обяд? — попита Хардистан.

— Разбира се, с удоволствие.

— Ще трябва да отидем до офиса ми и да попълним обичайните формуляри, за да впишем Мартин във ведомостите ни — каза Кастен. — Защо не го вземеш след това?

— Чудесно. Трябва да го информирам за Изгубената следа.

— Разполагаме ли с нещо? — попита Вейл.

— Гилзи, кутии от патрони, ушечуец и няколко души, които мислят, че са дочули нещо. Следи от експлозив С-4, с който са взривили двата края на прохода. И цифрите, надраскани на гърба на ровъра. Извадили са късмет с времето, но и без него са си били професионалисти. Операцията им е засечена във времето. Шест минути и след това са изчезнали. Разпратили сме хора из цялата област, но по този пункт съм песимист за резултата.

— А с камиона какво стана? — попита Кастен.

— Изчезнал е. И се съмнявам, че ще го видим повече.

Удбайн водеше самолета на юг над шосе 501. Ралф Андерсън разполагаше с реални възможности, бе решил той. Къщата беше купена някъде по времето, когато Уолър се бе разпял преди обира в денвърската банка. Беше малка и изолирана и Андерсън нямаше телефон. Той реши да проучи мястото от въздуха.

Сърцето му препускаше. Тази част от работата си той обичаше най-много. Ловът. Намирането на най-доброто място за стрелба. Набелязване на най-добрия маршрут за оттегляне.

Фермата се разпознаваше лесно. Беше самотна сграда на около миля от магистралата, остров в средата на една обширна ферма. Къщата се намираше в единия край на малка нива. Три черни пътя кръстосваха голямата ферма — един от тях очевидно бе северната граница на фермата на Андерсън. Самата къща лежеше между две щатски шосета, които се сливаха приблизително на миля северно от Уапаконета. Той отвори клапаните, снижи и заописва кръгове около къщата на двеста метра височина. Извади видеокамерата и даде максимално увеличение. Докато изравняваше самолета, зърна един мъж да прави нещо по трактора си. Мъжът очевидно бе потънал в заниманието си. Удбайн форсира двигателя и мъжът вдигна глава, засенчвайки очите си от слънцето. Удбайн разклати крилата в поздрав и мъжът махна в отговор. Удбайн даде газ и се изкачи на четиристотин метра. Покръжи още малко и преди да се насочи на запад, засне целия район.

След час си отдъхваше в мотелската си стая. Беше четири и половина. След деветдесет минути щеше да се стъмни. Той се преоблече в черен спортен екип, после включи видеокамерата към лаптопа си и разгледа заснетия материал. Къщата се намираше на около миля от шосе 198 на запад и от 501 на изток. Два черни пътя се пресичаха на миля североизточно от къщата. Той даде увеличение върху кръстопътя. На десетина метра западно от него се издигаше голям дъб. Той намали увеличението и проследи правата линия до къщата. Всичко изглеждаше чисто. Най-близката къща беше на около две мили.

След това проследи маршрута си за оттегляне и внимателно измери разстоянията. Час и половина най-много — и щеше да е във въздуха. Беше подготвил нещата — ключовете от колата бяха в един шкаф на летището, а мотелската му стая беше предплатена до следващия ден.

След това увеличи целта. Премести курсора върху мъжа на трактора и даде максимално увеличение. Лицето се очерта ясно.

— Здравей, Джорджи — изкикоти се тихо Удбайн. — Скоро ще се озовеш редом с Господ.

— Обичате ли китайска храна? — запита Хардистан, докато Вейл се настаняваше на седалката до него.

— Разбира се.

— Ще ви черпя един обяд. Касовите ми бележки ги осребряват.

— А моите не, така ли?

— Господин Вейл, точно в момента можете да имате всичко, което пожелаете.

— Добре, тогава ми казвай Мартин или Марти.

— Чудесно. Аз съм Били. Казах на шофьора ти, че може да си тръгва — ще те закарам до самолета след обяд. Със сигурност ще опиташ най-хубавата китайска храна, която си ял. Ресторантът не е нещо особено, но храната му е супер.

Ресторантът се намираше през няколко преки от Белия дом в стара двуетажна сграда, притисната от всички страни от извисяващите се стерилни стъклени кули. Партерното ниво бе накачено с табели: китайски кулинарен магазин, антикварен магазин, магазин за билки, магазин за цветя, аптека — но не и ресторант.

Хардистан взе куфарчето си и поведе Вейл през един тесен вход и после нагоре по едни стенещи стъпала. Влязоха в голяма зала с двайсетина маси, разместени без определена схема. Едната стена представляваше редица от сепарета. Стените бяха боядисани в пастелносиньо. Нямаше картини или скъпи килими, никакви дракони или аквариуми с риби. Червените покривки на масите осигуряваха единствения цвят в иначе мрачното обкръжение. Миришеше силно на чесън. Имаше само десетина клиенти, ориенталци.

Близо до площадката на стълбището имаше старо бюро и на него — само дървено сметало, сметки и молив. Никакъв телефон. Един възрастен белокос китаец с тъмносин костюм и червена вратовръзка седеше зад бюрото и четеше китайски вестник. Той вдигна поглед и се усмихна.

— Приятелю Хардистан, колко се радвам да ви видя — каза той на изискан английски, докато ги водеше през залата до едно сепаре в дъното. — Липсвахте ми.

— И на мен също. Бях зает, господин Кей.

— Разбирам. Четох вестниците.

— Това е господин Вейл. След днешния ден, сигурен съм, ще ви стане редовен клиент.

— Джой геен. И аз се надявам. Ще пият ли нещо господата?

— За мен обичайното.

— За господин Хардистан оолонг. А за господин Вейл?

— Бира, моля.

— Мога ли да ви предложа „Жълт дракон“, господин Вейл. Това е китайска бира. Особено ви я препоръчвам.

— Звучи ми особено вкусно — изрече с усмивка Вейл.

— Ще изпратя сервитьора с няколко ордьовъра и менютата. Казва се Сам.

— Благодаря ви.

Възрастният китаец се отдалечи с гръбнак, изправен като бастун. Вейл се почувства малко неловко. Дали обядът не беше предназначен да го премерят, да извадят наяве факти от живота му, да усетят начина му на мислене? Хардистан не му се стори човек, който завързва лесно запознанства.

Вейл се огледа, учуден от аскетичността на обстановката.

— Не се тревожи, сепарето не се подслушва — каза Хардистан.

— Дори и не ми е хрумвала подобна мисъл. А трябва ли?

— Не съвсем, ние вече сме от една и съща страна на барикадата, не помниш ли? Помислих си, че бихме могли да се насладим на обяда и на малко уединение, докато те запозная накратко с нещата. Тук няма да откриеш много бюрократи или политици.

Такава била значи работата, щяха да го запознават „накратко с нещата“.

Сервитьорът донесе блюдо с пържени стриди и пиле и напитките. Менюто предлагаше голямо разнообразие от кантонски специалитети. Най-отгоре беше напечатано КИТАЙСКИ РЕСТОРАНТ.

— Така ли се казва? — попита Вейл. — Китайски ресторант.

— Не мисля, че господин Кей би могъл да измисли нещо по-подходящо, така че се е спрял на очевидното.

— Как откри това заведение? — попита Вейл.

Когато бях още нов в Бюрото, бях прикрепен към офиса във Вашингтон. По онова време тук имаше цветущ китайски район, четири или пет квартала. Същински малък Чайнатаун. Точно на тази улица стана убийство. Един ювелир беше убит, застрелян в магазина си, но нищо не беше откраднато. Повечето от ориенталците тук не можеха или не искаха да говорят английски и ченгетата не стигнаха доникъде. Повикаха ни, защото имаше доказателства, че убийците вероятно са от Сан Франсиско. Кей беше помощник-управител в един ресторант, „Шанхайски градини“, точно зад ъгъла. Почти не знаеше английски. На всичкото отгоре беше нелегален имигрант. Без паспорт, без виза, нищо. Но дойде при нас и ни разказа цялата история. Някакъв шеф от Западното крайбрежие решил да се премести в този район. Убийството било предупреждение. Местните жители бяха прекалено уплашени, за да кажат каквото и да било. Кей разбрал, че единственият начин да се сложи край на това, е като ни каже каквото знае, дори и това да означава депортиране в Тайван. Очистихме бандата от Западното крайбрежие и аз лично ходих в тайванското посолство и имиграционния отдел и издействах на Кей паспорт и зелена карта. Той веднага научи английски — блестящо, както впрочем можа да се убедиш. Когато придоби гражданство, аз му бях поръчител. И когато започна с този ресторант, пак аз му бях първият инвеститор. Притежавам десет процента от заведението. Разбира се, не стига, за да се пенсионирам и да живея от процентите, но ми изплаща обядите тук.

— Чудесна история.

— Е, ние невинаги сме лошите момчета — каза Хардистан. — Храня се тук два или три пъти седмично, когато съм в града.

— Не си ли женен?

— Жена ми почина преди четири години. Имам син на тридесет и една, прекрасна снаха и две внучки. Тони съвсем скоро започна работа на Нюйоркската фондова борса. Слава Богу, че не тръгна по стъпките ми.

— Аз едва ли трябва да споделям нещо от личния си живот, нали?

— Е, никога не сме проучвали дали предпочиташ ваната пред душа или обратното.

— Предпочитам душа.

— Така и предполагах.

— Възможно е да ме гони нещо като параноя, нали разбираш. Федералните агенти наистина бяха много ядосани, когато измъкнах онзи случай изпод носа на Райкър. Какво ви е мнението за това?

— Отделихме много време на това дело.

— Ние също.

Хардистан вдигна ръце.

— Няма да се караме. Вие свършихте страхотна работа. Със страшно малоброен екип, искам да кажа.

— Те са страхотни адвокати — каза Вейл и след секунда добави: — Мисля, че всички до един са неосъществени ченгета. Страшно интуитивни са.

— Така или иначе, делото по РИКО от окръг Гранд е вече минало. Радвам се, че този път си на наша страна.

— Може да не се впиша в бюрократичното обкръжение.

— Не мисля, че то е толкова засмукващо, Мартин. Ти си специален обвинител и заместник генерален прокурор на Съединените щати. Разполагаш с огромна власт. Мощта на САЩ е съсредоточена в ръцете ти — благодарение на президента. Освен това си и мой началник. Работата ми се състои в това да ти оказвам съдействие през цялото време по случая, да ти спестявам бюрократичните разправии, да те подпомагам при събирането на юридически доказателства и да те охранявам така, че когато тръгнеш към съда, по пътя ти да няма никакви димящи дула. Това си е твое представление. Ако ти потрябва нещо, имаш на разположение целия потенциал на Бюрото. Аз съм тук, за да ти спестя всички възможни досадни пречки.

— Какво ще кажеш за Данъчната служба и СКТАОО? Само преди час вдигнах кръвното на Рандолф. Това едва ли ще го накара да се влюби в мен.

— На практика няма никакво значение дали те харесва, или не. Освен ако не си заинтересуван от някакъв популистки стремеж към известност.

— Едва ли.

— Потрябват ли ни СКТАОО, имаме ги. Потрябва ли ни Контролът върху данъците, имаме го. Рандолф е изплашен за мястото си дребен несретник. Докараха го да подпомогне на Пенингтън в разработването на програма за прочистване на Службата. Там е прогнило до корен, както впрочем е известно на всички. Банда некадърни писарушки психопати, които изпитват възторг като тормозят невинни данъкоплатци. Шефът иска да забрани това, да принуди ревизорите да си гледат наистина работата. Да няма вече прикрити операции под формата на ревизии. Открият ли нещо, докладват го — и толкова. Останалото вече не е тяхна работа. Всички дреболии ще се предават на Министерството на правосъдието. То ще разполага с целия полицейски потенциал. Службата по данъчния контрол не ще разполага дори и с властта да праща призовки. Пенингтън даде ясно да се разбере това, когато назначи Рандолф. Обаче какво прави Рандолф? Тича при приятелите си в Капитолия и им обещава, че няма да видят ревизия до края на живота си, ако спрат плана на президента. Пенингтън обаче разбра за това и му наби много яко чемберите. С него е свършено. Всичко е въпрос само на време. Същото е и с Данъчния контрол.

— Ядосах Хукър.

— Е, Хукър се мисли за пръв съветник на Пенингтън, но той отхвърля около деветдесет процента от съветите му. Хукър е просто момче за поръчки от висше ниво. Колкото до въпросите на националната сигурност, там наистина е много добър. Работи без никакви емоции. Просто си върши работата. Отпиши го. Няма нищо, което да направи за теб по-добре от другите.

— Изглежда, от доста време си в бизнеса.

— Двайсет и пет години.

— Как успяваш да избегнеш чистките, когато се сменя стражата?

— Стоя настрани от пътя им — усмихна се Хардистан.

Той подаде на Вейл визитната си картичка. На гърба беше записал на ръка частните номера на дома си, клетъчния си телефон, пейджъра и телефона в колата си.

— Звъни ми по всяко време — каза той. — Спя много леко.

„Много хубаво говориш, приятел, но ако искаш да ме накараш да ти имам доверие, ще трябва нещо повече от приказки.“

— Имам въпрос — каза Вейл. — Как така ФБР не усети навреме Светилището?

— Хубав въпрос. Много са хлъзгави. Поучиха се от грешките на Клана и Посе, и останалите задници. Прикриват се много, много добре. Не бързат. Придвижват се много внимателно. Парамилитарните им формации бяха и все още са дегизирани като църкви. Не причиняват никакви проблеми, не излизат в Интернет да крещят за намеренията си, не контактуват с останалите парамилитарни формирования. Просто се правят на послушни. Освен това разполагат и с един истински герой от войната, който да ги възглавява. Енгстрьом си обича работата. И си е събрал цяла частна армия.

— Тогава какво ви кара да сте толкова сигурни, че са замесени в случаи с РИКО?

— Нали си разговарял с двама от тях.

— Нищо от това, което ми разказаха, не може да устои в съда.

— Спомняш ли си престрелката с Рой Марсден в Орегон преди две години?

— Оня радикал, който ограби две банки?

— Точно така.

— Той и трима или четирима от хората му бяха убити, нали? Заедно с двама служители на закона.

Хардистан кимна.

— Четирима. Един шериф, двама щатски войници и един от най-добрите ми агенти. Успяхме да възстановим няколко от оръжията в къщата. Марсден е използвал М-16. Серийният номер е бил заличен с киселина, но лабораторията ни успя да го възстанови. Установи се, че карабината фигурира в списъка с оръжия, откраднати от Бат, Монтана, от оръжейния склад на Националната гвардия преди две години. Преди осем месеца Джордж Уолър се предаде. Не ни каза кой знае колко, но по време на един от разпитите спомена, че Марсден закупил три карабини М-16 от Светилището. Е, и нещата си дойдоха на мястото.

— Ами ако Светилището ги е закупило от истинските крадци?

— В този случай те търгуват крадени оръжия на други парамилитарни формации и са непреки съучастници при две убийства.

— Защо тогава не ги закопчахте?

— С какво? Уолър чул, че били продавали оръжия? Глупости! Същата работа е и с ограбването на оръжейния склад в Хелена. Само неговите показания срещу тези на всички останали. Ти би ли отишъл в съда с такива доказателства?

— Не.

— Ето ти и отговора.

— Правихте ли опити да внедрите някого? — попита Вейл.

— Опитахме. Обаче са много хитри. Повечето са минали военно обучение, някои във военното разузнаване. Основно хората ни просто работят в района и си държат ушите отворени. Като изключим Уолър, до този момент не сме успели да презавербуваме никого от тях. А и него не сме го презавербували, той просто сам си дойде.

— Тоя Ралфи не ме изненада особено. Мисля, че го е загазил и е намерил подслон в програмата за защита на особено важни свидетели. Не мисля, че в нещо се е променил. Останал си е все същото дребно гадно копеле.

— Наистина страхотен анализ, при положение че сте говорили не повече от час.

— В играта съм почти толкова години, колкото и ти, Били. Не ми е необходимо да чуя думите „негър“, „педал“ и „шпионин“ повече от веднъж, за да разбера, че срещу мен стои расист.

— Имал си внедрен човек в Гранд, нали?

— Имах един младеж. Внедри се половин година преди да започнем работа. Вслушваше се в клюките и така нататък. По интуиция разбира кое е съществено и кое са дрънканици.

— Това трябва да е Флахърти.

— Да, Флахърти е. Много свястно момче. От Бостън. Изключителен нюх.

Хардистан кимна.

— Един от малцината обвинители, на които сме позволявали да минат през Академията. Беше толкова добър, че се опитахме да ви го откраднем.

— Знам, той ми каза.

— Надявам се, че не таиш лоши чувства към мен — опита се да се пошегува Хардистан.

— Напротив, поласкан съм, защото това показва, че си познаваш работата.

И двамата се разсмяха.

— Така или иначе, той си намери работа в една от фабриките, започна да посещава срещи на комисиите, четеше вестниците, правеше списък на всички лъжи, които бълваха, или направо, или като премълчаваха истината. Създаде си приятели, държеше си ушите отворени. Свърши основната предварителна работа по процеса. Когато започнахме да подготвяме обвинението, вече бе направил целия анализ на връзките между отделните звена. Той беше човекът, който усети, че Крамър е най-слабото звено във веригата. Нито веднъж не сгреши в изводите и преценките си. Цялата работа му достави страшно удоволствие. Истински Серпико.

— А как се отнася госпожица Парвър към работата му под прикритие?

— Намекваш ми колко са добри агентите ви ли?

— Е, в това наистина ни бива.

— И аз така съм чувал. Парвър и Флахърти живеят заедно вече от година. Почти толкова дълго, колкото и ние с Джейн Венъбъл.

— Мислиш ли да изпратиш Флахърти и този път?

— Не мога. Случаят с окръг Гранд се предаваше по сума ти телевизии, все някой би могъл да го разпознае. Не че в Гранд нямаше вероятност някой да му пусне куршум в гърба, но сега… Сега най-вероятно ще го намерим увиснал на някое дърво с бележка, забодена на гърдите.

— Те са доста по-внимателни. Едва ли изобщо бихте го намерили. Но си прав, това е смъртно опасна ситуация.

— Аха.

— В окръг Гранд ставаше дума за алчност и власт. Една банда мръсни старчоци, истински аматьори в тази игра. Тук става дума за фанатизъм. Моралните ценности в този случай са ясни и кратки. Ударът с оръжейния конвой е прозрачно заявление. То променя играта. А телата в найлоновите чували направо подлудиха стареца. Направо пощръкля.

— Уолър предположи, че това е акт на война. И ако случаят действително е такъв, тогава моралните положения стават несъществени.

— Ако са в положение на война, защо не са я обявили официално?

— Мисля, че вече са го направили. Поне в главите си. Да я обявят официално е вече съвсем дебела работа.

— Това според мен означава, че още не са готови — каза Хардистан.

— Така ли? Как се сети?

— По чисто логичен път. Те разполагат с четири подразделения плюс щабната част. Това са приблизително шест хиляди мъже и жени, готови да тръгнат сред народа и да се покрият.

— Когато разговарях с Джордан в Гроба, той ми се похвали точно с това.

— Джордан обича да се хвали. Ние измъкнахме повече от хвалбите му, отколкото от признанията на Уолър.

— Той казва, че когато започне, това ще бъде партизанска война. Удрят и се скриват. Вътрешен тероризъм.

— Проходът Изгубената следа.

— Аха.

— Мислиш ли, че Изгубената следа е било пробно нападение?

— Е, това е ваша работа. Аз съм новак, не забравяй.

— Вече не. Имаш на разположение година и половина да надминеш и най-добрите. Особено след окръг Гранд.

— Новините пътуват бързо.

— Осведомих президента за засадата в Изгубената следа. Той ми каза, че си се съгласил да се заемеш със случая по параграфите на РИКО и също така каза, че информацията спира при мен. По дяволите, сега работя под твое ръководство! Игрички ли ще си играем!

— Просто искам да имам малко преднина преди новините да плъзнат.

— Имаш я.

— Да се върнем пак на засадата. Мисля, че полагането на телата в найлоновите чували означава война. Те са отдавали почит на загиналите войници.

— Е, на тях може и да им изглежда като почит. Що се отнася до мен, това си е чисто варварство. Чели са прекалено много комикси.

— Това обаче показва крайна решимост.

— Пет пари не давам какво показва! Просто ще ги пипнем за вратовете и това е.

— Нали затова съм тук — усмихна се Вейл.

Хардистан сложи коженото си куфарче на масата и го отвори. Вътре имаше няколко видеофилма, няколко книжки и малък квадратен кожен портфейл. Той го вдигна и дръпна ципа му. Вътре имаше двадесет пластмасови плика. Всеки съдържаше по един компактдиск.

— Тук има куп информация. Компактдисковете съдържат всичко, което знаем за тази група, връзките й с другите паравоенни групи, няколко поверителни доклада, фотографии и данни за произхода, образованието и развитието на ключовите фигури, дори и някои спекулации на тази тема. Накарах хората си да го съберат за теб. Видеозаписите са предимно заснети проследявания. Има няколко правителствени книги, литература, предизвикваща расова ненавист, издавана от Клана, Посе Комитатус и така нататък. Достатъчно, за да получиш представа какво представлява това движение. — Той извади една малка книга с мека подвързия. — Това е екземпляр от „Дневниците на Търнър“. Настолната им книга. Стилът е ужасен, но призивите са още по-ужасяващи. Това е наръчник за градската партизанска война. Хубавото нещо с материалите на компактдисковете е, че са индексирани. Куфарчето е твое. Честито.

— Доста работа са свършили хората ти.

— Виж, имаш само година и половина, за да свършиш работата по параграфите на РИКО. Това е невъзможно. — Хардистан посочи куфарчето. — Но тук се съдържат две години много здрав труд, така че ето ти я и преднината. Това ще наклони везните малко в твоя полза.

— Благодаря — каза Вейл и се засмя. — Надявам се само да не ми отнеме и толкова време, докато го проуча.

— Не искам да те поучавам. Знам, че една от силните ти страни е умението да разпределяш работата, така че вероятно съветът ми ще е ненужен, но все пак ще го кажа. Разпредели материала между най-добрите си хора. Нека всеки един от тях стане експерт в дадена фаза от разследването. Зад гърба ви сме двамата с Джим Хайнс.

— Естествено. Но шефът е длъжен да знае всичко. — Вейл прибра нещата в куфарчето и започна да го затваря.

— И още нещо — обади се Хардистан, посегна и измъкна една папка от един от джобовете на куфарчето. — Този доклад е с щемпел „Секретно“.

— Още изненади?

— Успяхме да се вмъкнем в компютъра им за около три часа.

— Вмъкнали сте се незаконно в компютърната им мрежа?

Хардистан задържа известно време погледа си върху Вейл.

— Най-обикновено проучване. Просто искахме да имаме някаква следа за дейността им. Единственото нещо, което измъкнахме, и ни свърши работа, беше споменаването на „Спектър“.

— Проектът „Фантом“?

— Джими те е информирал, така ли?

Вейл кимна.

— Абсолютно обучени на всички мръсни номера. Убийства, експлозиви, мъчения. Майстори в занаята, изключително ефикасни. Шепа хора, използвани във Виетнам и Никарагуа, по-късно в Средния изток, все войници на Енгстрьом. Давали са им задачи и са ги оставяли да се оправят сами. След като приключвали задачата си, те се връщали за следващото поръчение. Съвършени хищници. След Пустинна буря започват да ги считат за прекалено опасни и повече не ги ползват. Армията се опитва да ги реабилитира, но четирима от тях напускат програмата. Един отива да работи за френското разузнаване и загива в Алжир. Друг, специалист по разузнаването в Пустинна буря, също загива. Другите двама още се мотаят нейде, предлагайки услугите си на онзи, който плати най-високата цена.

— Хайнс казва, че архивът за тях е запечатан.

— Не, изчезнал е. Никъде няма никакви записи. Всичко, което ни е известно за тях, го знаем от хората от военното разузнаване, бивши командири и един-двама души, работили с тях.

— Някакви снимки? — попита Вейл, прелиствайки страниците.

— Само тази.

— Виждал съм я. Хайнс ми я показа в самолета. — Вейл посочи мъжа със среден ръст и карабина в ръка и каза:

— Мисля, че този се е подвизавал под името Оз.

— Като Магьосника от Оз ли?

— Така поне звучи. Очевидно е бил някакъв специалист. Джордан казва, че въпросният човек веднъж гръмнал някакъв виетнамски генерал от две хиляди метра, и мисля, че това е оръжието, което е използвал. Джордан обаче твърди, че бил мъртъв. Знаем, че Джордан, Шрак и Мецингер са от „Спектър“. Имам го в записа си.

— Записал си разговора?

— Само за справка — отвърна Вейл.

И двамата се разсмяха.

— Мисля, че единият от другите двама, които са още живи, може би и двамата, работят за Светилището — каза Хардистан. — Тази папка съдържа цялата информация, с която разполагаме за тях. Излишно е да казвам какво може да се случи, ако попадне в чужди ръце.

— Като тези на медиите?

— Или на някои членове на конгреса.

— Познаваш ли една съдийка… Макинтайър?

— Луси Макинтайър, Осми съдебен окръг. Разбран човек.

— Президентът смята, че можем да се сдобием със заповеди за арестуване и одобрение за проследяване от нея. Мислех си да обработя записите, като вмъкна няколко солени забележки, за да я склоня. Може и вие да дадете някое рамо.

— Ти си решаваш. Обаче е неотстъпчива, казвам ти.

— Били, страшно се нуждаем от достъп до тези хора. Ще сплаша здраво Уолър. Ще му кажа, че не давам пет пари за него, ако не се съгласи да даде официални показания. Сигурен съм, че най-малкото ще се съгласи официално да запиша разговора ни.

— Това може да свърши работа — каза Хардистан. — Аз обаче познавам добре дамата. Вероятно ще поиска да разговаря директно с Уолър.

— Какво ще кажеш за видеозапис? Можем да отидем при него и да го запишем на видеокамера. В момента той е единствената ни карта.

— Определено си струва да се опита — каза Хардистан.

— Ако тя настоява за личен разговор с него, ще се наложи да го придвижваме оттам. Много е рисковано.

— Цялата работа е прекалено рискована — възрази Вейл.

Хардистан пъхна папката в куфарчето и затвори. Вейл прокара длан по гладката кожа.

— Имаш добър вкус, Били.

— Благодаря. Имаш ли нещо против, ако ти задам един личен въпрос?

— Давай.

— Защо правиш всичко това? Искам да кажа, че работата е изключително мръсна. Направо мирише на грандиозен провал.

Вейл се замисли за минута, после повдигна рамене.

— Нямам нищо по-добро, с което да се захвана в момента.

Хардистан го изгледа, сякаш да разбере дали току-що чутото не е някаква шега.

Вейл извади портфейла си, измъкна една износена визитна картичка и я плъзна по масата.

— Навремето ги раздавах — когато бях адвокат-защитник и по-късно станах генерален прокурор на щата.

Името му се намираше в долния десен ъгъл. В средата бяха любимите му две думи.

БЕЗ КОМЕНТАР.

Удбайн напусна летището по здрач и подкара към фермата на Ралф Андерсън, като броеше всяка секунда. Пътят му отне четиридесет и осем минути. Когато свърна по черния път, осеян с ледени буци и замръзнала земя, вече беше тъмно. Спря под дъба на кръстопътя, измъкна алуминиевия куфар от багажника, сглоби карабината и монтира прицела. Извади инфрачервен бинокъл и огледа фермата. Заемането на удобно положение му отне известно време, но накрая вече имаше ясна видимост. Огледа прилежащата площ: малък хамбар, пикап, паркиран до него, нещо като обор. Върна бинокъла върху прозорците на кухнята.

Хиляда метра. Фасулска работа. Стига само целта да се покажеше.

Той приклекна, заби триножника във вкочанената пръст и нагласи карабината. Сърцето му туптеше силно, но ръцете му бяха спокойни. Огледа прозорците на къщата през прицела, като бавно го разхождаше по кухненските прозорци и задната врата, проверяваше малката веранда и ъгловите прозорци, където мярна телевизор. Предположи, че това е всекидневната. Върна обратно кръста на прицела върху кухнята и различи жената, която очевидно почистваше след вечеря.

Но къде се бе дянал Уолър/Андерсън?

Удбайн не бързаше. Беше се облякъл добре срещу студа и нямаше значение колко щеше да му се наложи да чака. Беше разчел и маршрута за измъкване и знаеше колко време ще му отнеме. Времето беше относителна категория.

Зачака, като плъзгаше дулото на карабината в дъга по прозорците на къщата, в очакване да зърне целта си. И в един момент проумя, че каналът на телевизора се смени.

Уолър беше в стаята и гледаше телевизия.

Трябваше по някакъв начин да го примами навън.

Той отново вдигна бинокъла, който му даваше по-голям простор на наблюдение. Тракторът още си стоеше насред нивата, затънал дълбоко със задните колела в някаква кал.

Удбайн приклекна и започна да анализира проблема.

Последователността на действията беше като закована с гвоздеи в съзнанието му. Спуква гумите на пикапа. Така жената остава без телефон и транспорт на повече от миля от магистралата, освен ако някой точно в този момент не реши да отскочи на гости. Щяха да минат час или два преди да успее да повика помощ.

Другият вариант беше да ги убие и двамата.

Той зачака, съсредоточен върху прозореца на всекидневната.

Вътре в къщата Джордж Уолър или Ралф Андерсън влезе в кухнята.

— Ще изхвърлиш ли боклука? — попита го Мари.

— Добре — отвърна той. — После ще подгрея трактора и ще го наметна с брезент. Страх ме е да не замръзне.

— Няма ли достатъчно антифриз?

— Има. Обаче се притеснявам. Ще взема да пъхна малко оградна мрежа под задните колела и ще опитам да го извадя. Да, така ще направя. Ще се успокоя чак когато го измъкна от тая дяволска дупка.

— Не споменавай дявола, Андерсън — укори го тя.

Той си сложи дебелото яке, взе торбата с боклука и парче брезент, излезе и пусна торбата в един варел. Взе едно руло мрежа под мишница и тръгна към трактора.

От повече от километър от къщата Удбайн го видя да излиза и да се запътва към трактора. Крачеше право срещу него. Удбайн уверено опря приклада в рамото си и допря бузата си до него. Уолър представляваше силует, обрамчен на фона на светлините от къщата. Удбайн го проследи през прицела, докато той се навеждаше и слагаше нещо под задните гуми на трактора. После се качи на седалката и го запали. От ауспуха изскочи пушек. Уолър седна пред таблото и започна да превключва.

Удбайн реши да стреля в главата. Ако стреляше в тялото, дори и точен изстрел в тъмното можеше да не засегне жертвата смъртоносно.

В следващия момент Уолър включи светлините на трактора.

Сега вече беше ясно очертана цел.

Удбайн се прицели в центъра на главата му, но в този миг тракторът рязко подскочи и се измъкна от ямата. Превръщаше се в подвижна мишена. Докато тракторът се измъкваше на твърда земя, Уолър го спря за момент и се приведе.

Удбайн обра мекия спусък и след миг прозвуча приглушен гръм.

Пуф.

Откатът от 50-калибровия куршум разтърси рамото му.

Главата на Уолър рязко се отметна и той се сгромоляса върху таблото, после се плъзна напред, провесвайки се от движещия се трактор. Удбайн зареди следващия патрон, насочи дулото към тялото на Уолър и натисна спусъка втори път. Върху якето на Уолър цъфна разръфан отвор.

Мари чу как тракторът потегля и зърна през прозореца как се измъква от ямата. После внезапно главата на Ралф сякаш беше блъсната от невидим юмрук и той политна възнак. Тракторът продължи към къщата.

Тя изтича навън и видя Ралф провиснал отстрани на машината.

— Не! — изпищя тя и затича към трактора.

В този миг зад нея нещо гръмна и тя се обърна. Предната гума на пикапа се бе пръснала.

Господи! О, Господи! Какво ставаше?

Тя застина от ужас пред гледката на напредващия към къщата трактор. Нищо не можеше да го спре. После се обърна и побягна. Тракторът продължаваше да напредва, събори задната веранда, прегази я и блъсна стената на кухнята. Стената се срути и тракторът се заби в кухненската мивка. Водопроводните тръби не издържаха, пръснаха се и бликна вода.

Мари Андерсън се втурна през прага. Съпругът й висеше от трактора, а водата шуртеше върху тялото му, измивайки кръвта от раната над окото му.

Тя запищя неудържимо, но нямаше кой да я чуе.