Уилям Дийл
Владетелят на Ада (13)

13.

Самолетът кацна с рев и Удбайн отвори куфарчето си, извади една цифрова камера, която се побираше в шепата му, пристъпи през вратата и закрепи камерата на касата, за да не мърда. Движеше се небрежно. Никой не обръщаше внимание на невзрачния човечец в току-що изгладен сив костюм. Боингът спря, наземният персонал дотъркаля една стълба до корпуса и миг по-късно вратата на самолета със съскане се отвори.

Видеокамерата имаше превключвател, който позволяваше на Удбайн да снима видео или да прави снимки. Той премести превключвателя в позиция „видео“ и зачака. Висок чернокож мъж слезе по стълбата и се огледа. Това трябваше да е Нилсен. Зад него пристъпи по-нисък мъж в синьо сако. Силвърман. Беше го виждал и преди, винаги през обектива на камера или през бинокъл. След няколко секунди се появи и Файърстоун със спътника си и Удбайн ги записа, докато слизаха по стълбата. Последва ги капитанът на самолета.

Вейл и Файърстоун разговаряха. От време на време Файърстоун сочеше към един едномоторен „Чероки“.

„Кой ли е онзи до него? — чудеше се Удбайн. — Не изглежда важна клечка, поне по начина, по който се носи.“

Удбайн превключи камерата на единични снимки и изщрака половин дузина в едър план на мъжа с неустановена самоличност.

„Отиват в онзи «Чероки» — каза си той. — Правят всичко, за да не могат да ги проследят.“

Зад цялата тая игра на секретност трябваше да се крие нещо. Да, сигурно отиваха при Уолър.

— Ал Рикардо, Мартин Вейл — каза Файърстоун. — Господин Вейл, Ал е от ФБР.

— Ясно де — засмя се Вейл, докато разтърсваше ръката на Рикардо.

— Зареден е с гориво и готов за полет — каза Рикардо.

— Там ще ви чака двуместен черен „Таурус“. Ключовете са в калника, задния десен.

— Добре си вършиш работата, Ал — каза Файърстоун, докато се качваше в самолета.

— Ще ви помоля да внимавате — отвърна Рикардо. — Разписал съм се за колата и самолета.

— Имай ми малко вяра — каза Файърстоун.

— Това ми каза и последния път. — Рикардо се усмихна, докато Файърстоун затваряше вратата. Вейл се качи, седна до него и попита:

— Ти ли управляваш тая машинка? — попита го той.

— Че кой друг? Летя вече тридесет години.

— Каква беше тази история за последния път?

— Доста дълга — изсмя се Файърстоун. — Нямате проблем със самолетите, нали?

— Веднъж ми се наложи да прелетя седемдесет мили с хеликоптер сред виелица с нулева видимост и височина.

— Когато сте преследвали Стемплър в Кентъки?

— И това ли знаете?

— Генералният прокурор ми показа всичко за вас, господин Вейл.

— Трябва ли да бъдем толкова официални? Защо просто не ми казваш Мартин или Марти, което предпочиташ, а аз ще ти казвам Сам.

— Чудесно.

Файърстоун настрои радиото на честотата на кулата, информира ръководителя на полетите, че се насочва на югоизток към Лима, Охайо, и поиска разрешение за излитане.

— Разбрано, Чероки Н-32 — отговори кулата. — Заемете полоса за излитане две. Имате два самолета пред вас. Към Лима се задава буря.

— Разбрано. Може и да я изпреварим.

— Ясно. Изчакайте разрешението за излитане.

— Ясно, край.

Удбайн подслушваше разговора върху скенера си.

Лима, Охайо. Дотук добре.

Над летището на Лима Удбайн задържа на триста метра височина, на половин миля разстояние, и загледа през бинокъла. Вейл и Файърстоун кацнаха и отпътуваха с една черна кола на северозапад по шосето за Лима. На една миля югоизточно от града колата свърна по шосе 75 и се насочи на юг. Метеорологичната обстановка работеше срещу Удбайн. Блъскан от ветровете, той ту се губеше сред тъмните облаци, ту изскачаше от тях, и накрая изгуби колата. Спусна се под бурята. Колите хвърчаха на север и юг по магистралата. Той задържа на сто и петдесет метра, като оглеждаше пътя южно от Лима за изплъзналата му се плячка. Накрая, шибан от немилостивия вятър, който все искаше да го изхвърли в тъмните облаци, започна претърсването квадрат по квадрат, като проверяваше автомобилната карта на компютъра си и разделяше областта южно от Лима на сектори. Прелетя един квадрат със страна две мили на изток от магистралата, после направи същото и на запад, като се насочи на юг със стъпки от две мили. На два пъти му се стори, че мярва черния автомобил по тесните провинциални пътища, но бинокълът му казваше, че се е излъгал. Продължи да лети на същите двумилни отсечки чак докато се отдалечи на петдесет мили южно от Лима. Все още тормозен от лошото време, накрая той зави и се насочи обратно на север.

Магистралата беше почти опустяла.

Беше изгубил колата.

Файърстоун спря под навеса на една бензиностанция и попита:

— Жаден ли си?

— Да не си биеш майтап с мен? — възкликна Вейл измъчено. — Откакто стъпих на борда на специалния ви самолет, не съм спрял да се тъпча и наливам.

Файърстоун отиде до един старомоден автомат за безалкохолни напитки и започна да го тъпче с монети от четвърт долар. Извади кутията бира, отвори я и огледа пътя.

Всичко беше спокойно, ако не се броеше слабият ветрец, който замиташе разпръснатия покрай пътя сняг, и ревът на някакъв самолет, който прелиташе на половин миля северно от тях.

— Гледаш дали няма опашка, а?

Файърстоун му се усмихна.

— Трябва да съм предпазлив, това ми е работата. — Той хвърли празната кутия в едно кошче и се качи в колата.

— Почти стигнахме.

— Ще ми кажеш ли кой, какво или къде е това „почти стигнахме“?

— Ралф, Марти. Така ще го наричаш: Ралф. Той ще ти разкаже една история. Ти само го слушай, без да го прекъсваш. Сепнеш ли го, ще се наложи да го изслушваш пак отначало.

— Запаметил си е урока, така ли?

— Нещо такова. Изчакай го да свърши и после можеш да го питаш каквото си искаш.

— Защита на важни свидетели, така ли?

Файърстоун кимна.

— Не е чудно, че си толкова предпазлив. Някой явно умира да му пръсне черепа на този Ралф.

— Всеки в програмата за защита на важни свидетели е на челно място в нечий списък за убиване.

Фермата беше на шейсетина метра от пътя — добре поддържана дървена двуетажна постройка, бяла, със сив цокъл. Докато Файърстоун паркираше, белите дантелени завески на един прозорец се размърдаха и една млада жена се втренчи в тях. Момент по-късно входната врата се отвори и тя пристъпи навън, последвана от един едър мастиф. Песът стоеше до нея с приведена глава и се зъбеше. Тя го потупа по главата и той клекна.

— Здравей, Мари.

— Здравейте, господин Файърстоун.

— Къде е Ралф?

— На нивата. Тракторът е заседнал в една дупка.

— Мари, запознай се с господин Вейл.

— Здравейте — каза тя, после кимна към вратата. — Не се плашете от Ной. Влизайте.

Песът ги последва, без да откъсва и за миг очи от тях.

Тя беше крехка млада жена, с дълга руса коса, вързана на конска опашка. Вейл си помисли, че навремето сигурно е била красива, но сега лицето й беше нарязано от бръчки, родени от напрегнат живот, а искриците в зелените й очи отдавна бяха угаснали. Беше с джинси и тъмнозелена фланелена риза с навити до лактите ръкави.

Тя поведе Вейл и Файърстоун към кухнята през всекидневната, която беше обзаведена евтино, но с вкус. На едната стена висеше картина с Иисус, с прострени ръце, сякаш благославяше къщата, върху масичката за кафе имаше Библия в кожена подвързия. Кухнята блестеше от чистота. Голяма газова печка заемаше центъра, а в ъгъла имаше масичка за закуска и на стената — репродукция на „Тайната вечеря“.

Жената отвори задната врата и извика на съпруга си — той беше на стотина метра, седеше в трактора, превключваше скоростите и даваше газ, та дано измъкне машината от замръзналата кална дупка.

— Ралфи, дошъл е господин Файърстоун.

Мъжът изключи двигателя, скочи от трактора и тръгна към къщата. Избърса ръце в панталоните си и се ръкува с Файърстоун.

— Запознай се с господин Вейл, Ралф. Той работи в екипа на генералния прокурор и иска да чуе историята ти. Какво ще кажеш да поседнем тук, на кухненската маса?

— Разбира се. Мари, ще направиш ли кафе?

Той смъкна дебелото си яке и го захвърли върху един стол. Беше млад набит младеж по джинси и бяла тениска, заякнал от селскостопанската работа. Черната му коса беше късо подстригана, черната му брада беше набола. Кафявите му очи шареха насам-натам. Това обаче, което привлече вниманието на Вейл, беше татуировката върху дясната ръка — зловеща черна паяжина, която се простираше от бицепса през вътрешната част на лакътя до китката му. Той си спомни, че беше виждал такава на една от дузините фотографии, изскочили върху монитора, докато генералният прокурор го осведомявайте за християнските ненавистнически групи.

Мари се зае да прави кафе в една очукана кафеварка.

— Откъде искате да започна? — попита Ралф.

— От началото — отвърна Файърстоун.

_Произхождам от едно градче на име Улф Пойнт, близо до индианския резерват Форт Пек край Мисури в източни Монтана. Имахме малко ранчо на десет мили от града. Едър рогат добитък и коне. На единайсет години вече можех да обяздвам коне. Мама беше медицинска сестра. Работеше за доктор Цимерман, евреин, те бяха малко рядкост по нашия край, но той беше единственият доктор наблизо и тате направо изпадаше в бяс, че мама работи при евреина, но това беше най-добрата работа, която можеше да си намери. Тате беше нисък като мен, с големи мазолести ръце, богобоязлив християнин, четеше всяка вечер Библията, а мама свиреше на един стар хармониум. Сядахме около огнището, а той ни четеше от Книгата и после ни изпитваше. Сестричката ми Лорейн и аз трябваше всяка вечер да заучаваме по един стих. Дума по дума — ха направим грешка, и той ни пронизваше с огромните си черни очи, тръскаше глава и ни караше да започнем отначало. Всичко, което правехме, всяко решение, което вземаше, той го вземаше от Библията. Никакви танци, никакво пушене, никакво пиене. Никаква телевизия. Имахме си само едно радио и той го пускаше само на патриотични станции и само вечер.

Когато бях на дванайсет, мама легна болна от пневмония. Имахме една пристройка, където трябваше да стои по четири или пет дни в месеца, когато кървеше, и около Деня на благодарността настина силно и не можа да се излекува. По Коледа вече дишаше много трудно и Лорейн зае мястото й на хармониума. Един ден двамата с тате излязохме и намерихме една истинска коледна елха, отсякохме я и донесохме у дома. Всички изработихме по някое украшение и си направихме истинска хубава Коледа. Тя беше жива по Коледа, но умря точно навръх Нова година. Това разтърси доста вярата на тате. Той прокле доктор Цимерман, каза, че това било проблемът на страната, че евреите завладявали всичко и били бездарни и низши във всичко, което вършели. Ненавиждаше и негрите, но аз видях отблизо негър едва когато станах на осемнадесет. Тате дълго след това беше много ядосан, излизаше сред полето и проклинаше Господ, като размахваше Библията към небето. Но все още продължаваше да се съобразява със скрижалите за начина ни на живот и четенето на Библията си продължаваше пак всяка вечер, както преди.

Доколкото си спомням, от Арканзас и Мичиган идваха хора два пъти в годината. Те сядаха във всекидневната и говореха за това как страната ни вървяла към гибел и какво не било наред. Когато бях малък, не можех да седя при тях, но лягах горе на стълбите и слушах. Един от тях беше господин Орин Плъмър. Изглеждаше много страшно, защото бе загубил дясната си ръка, докато правел ръчна граната, и цялото му лице бе в белези, и винаги носеше пистолет. По-късно научих, че бил прострелян в гърба от Службите. Когато идваше у дома, аз бягах и се криех в конюшнята, а той заставаше на вратата и се смееше и ми крещеше да съм слизал при тях. И тогава тате ми казваше да сляза и майор Орин, защото така му казваха, се ръкуваше с мен с пластмасовата си ръка. Тя винаги беше студена и малко хлъзгава и направо ми се изправяха косите от нея.

Когато навърших дванайсет, тате вече ми позволяваше да присъствам, на събранията. Първият път, когато видях автомат „Калашников“, беше, когато майор Орин дойде у дома с цяла банда други мъже като него и носеше един голям сак. Отидохме до бързеите и той ми даде да стрелям. Това беше нещо наистина различно, да стрелям с това оръжие. Трябва да ви кажа, че бях страшно впечатлен. Майорът ме накара да се чувствам като мъж, все едно че бях пораснал и станал част от тях, макар че си бях още дете.

Говореше се винаги едно и също. Мразехме правителството, защото то искаше да ни отнеме оръжията. Мразехме евреите, защото те контролираха банките и парите. Мразехме Обединените нации, защото те се подготвяха да станат световна полицейска сила и щяха да окупират страната ни, за да арестуват всички, които не мислят така, както нарежда правителството. Говорехме за обири на банки, трезори и оръжейни складове, за трупане на оръжие, и майорът ни говореше как правителството си измислило цялата история за евреите, които Хитлер бил унищожил, и как филмите за всичките тела, натрупани едно върху друго, били заснети в Холивуд, където евреите притежавали всички филмови студии, така че хората да ги съжаляват. Наричахме президента и конгреса предатели, а себе си — патриоти, и аз бях наистина впечатлен, че ме смятат за един от тях. Мразехме и бирника, който идва и взема къщата ви, без да ви поздрави дори. Майор Орин наричаше хората от Службата по контрола върху данъците и приходите банда недоразвити кукувци, които не са способни да си намерят никаква достойна за един мъж работа, и че ги храним с данъците, които плащаме, и че те се отнасят лошо с всички, защото за тях сме нищожества.

Един от посетителите ни се казваше Еди Дюкс и беше някъде от Юга. Имаше татуировка на ръката — кинжал с буквите ККК на дръжката. Той говореше за четирите Б-та: „Библии, куршуми, боб и превръзки^[1], и аз вярвах във всичко това. Във всяка тяхна дума. Те ни оставяха книгите си да ги четем и аз имах цял рафт в спалнята си. Обучаваха ни на тактика за оцеляване и боравене с оръжия и имаше една книга, наречена, «Децата на Сатаната»“, където пишеше, че Библията доказвала, че евреите и негрите били паднали същества и трябвало да бъдат роби. Спомням си как цитираше Откровението, глава трета: „Ще дам от сатанинското сборище ония, които казват за себе си, че са юдеи, а не са, но лъжат.“ Тате цитираше друга книга, „Библията отговаря на въпроси, свързани с расите“, и любимият му откъс беше от Ездра девет: „Не давайте дъщерите си за синовете им, и не търсете мира им, нито благата им до века, за да се утвърдите на тая земя.“ Най-любимата ми книга беше, „Арийският войник“, вътре пишеше за оцеляване и оръжия и как да се укриваме, когато стреляме, и така нататък. Едно лято отидох до бързеите и си изкопах укритие и си взех раницата с някои неща, храна и пушката, и останах там два дни, като стрелях по евреи и негри и предателите от правителството — които всъщност бяха скали и камъни.

Тате мразеше две неща повече от всичко друго и това бяха евреите и бирника. Когато бях на четиринадесет, а Лорейн на деветнадесет, тя избяга и се омъжи за Бен Цимерман, защото знаеше, че тате няма да има милост към нея, загдето се е омъжила за евреин. Те ходели скришом две години, докато Бен бил в колежа, и когато един уикенд си дошъл, те се събраха и избягаха някъде, и нито тате разбра къде, нито аз. Тя се опита да говори с него за това, но той побесня. Той удряше с юмрук по масата в кухнята и й крещеше, че била курва и подобни. На следващия ден тя изчезна и ни остави бележка, но той никога повече не я спомена. Една нощ обаче, след като тя изчезна, аз се събудих и чух долу нещо да трополи, и слязох и видях тате седнал във всекидневната, без да пали лампите, само огънят в огнището светеше, а той с кофа до краката и трошеше всичките и снимки в рамки, хвърляше парчетата в кофата и хвърляше снимките й в огъня. Никога не съм го виждал по-разярен. Не знам къде е сега сестра ми, не съм я виждал, откакто избяга.

Тате отказваше да плаща данъци, защото, както казваше, това били пари, които отивали в джобовете на евреите, които държали правителството за гушата. И накрая те го подгониха. Бяха десетина-петнадесет души и ни изхвърлиха нещата пред къщата, взеха ни фермата и я продадоха, и вкараха тате във федералния затвор в Канзас. Бях на шестнайсет и точно преди да го отведат, той ме изпрати в Арканзас да живея при Посе Комитатус в един комплекс, който имаха в Озаркс. Никога вече не видях тате, защото тогава станаха онези свивания в затвора между бели и негри и тате го наръгали с отвертка. Мразех ги всички. Мразех негрите и кукувците, и шпионите, мразех ги до последния човек за всичко, което ни бяха сторили на нас с тате.

Отец Зийк Лонгфелоу, който беше и един от водачите на Посе Комитатус, ме осинови и от този момент бях обучаван на Библията, на конституцията, учех история и подобни по два часа на ден, а следобедите ни учеха как да се бием и да оцеляваме и на партизанска тактика. Научих се как да правя гранати и как да скъсявам дулото на пушка, и къде са смъртоносните точки по човешкото тяло, и как да правя бомби и запалителни вещества, и ни учеха как да взривяваме мостове и телефонни релейни станции и радиостанции, и летища, и цистерни с гориво. Нанасяш удара и се укриваш, нанасяш удара и се укриваш, това беше основното нещо, на което ни учеха. През лятото ходехме да бивакуваме на север — Колорадо, Монтана, Айдахо — а те ни пускаха в планините само с нож и канче и трябваше да се учим как да оцеляваме сред природата. Страшно ми харесваше.

Когато станах на осемнадесет, отецът ме изпрати в армията и се озовах в 82-ра въздушнопреносима дивизия, и той ми даде името на човека за връзка, когато отида във Форт Браг в Северна Каролина. Той беше сержант — казваше се Грейнджър, Бари Грейнджър — и беше бръсната глава. Там бяхме четиридесетина души от нашите и аз попаднах на мястото си. Бях залепил нацисткия флаг в шкафчето си и носех пречупено кръстче на верижка около шията си. Ходехме много късо подстригани и се обличахме като тях, когато бяхме извън поделението. Джинси и авиационни якета, червени презрамки и черни бойни ботуши с червени, бели или пурпурни връзки. Навъртахме се в онзи бар, дето му викаха „Ровинг Ай“, а там имаха една задна стая, нещо като наш частен клуб. Там пиехме и стриптийзьорките идваха и се събличаха и така нататък.

Грейнджър си имаше къща извън базата и ходехме там, и четяхме нацистка литература и гледахме документални филми за Хитлер на видеото. Имаше голямо мазе и беше складирал в него към пет хиляди пълнители и сума ти експлозиви, взривни капсули и гранати. Даваше ни заповеди какво да донасяме и ние го крадяхме от складовете на базата, и той ни плащаше.

А в събота вечер понякога отивахме на лов. Така му казвахме — лов. Пипвахме по някой педал или пор, така им казвахме на негрите, или някой чифутин и ги смачквахме от бой. Една вечер бяхме излезли петима в градчето близо до базата, заедно с Грейнджър, който имаше открит „Файърбърд“, и гледаме едно негро ефрейтор да се разхожда по улицата с бяло момиче. Грейнджър ни казва: „Я вижте тоя шибан черен педал — с блондинка.“ И спира, ние се изсипваме от колата, изгонваме момичето и брикетът му с брикет, започва да му се дърпа лайното от страх, мрънка да сме го били оставели на мира и тем подобни, и иска да духне, ама ние сме го заобиколили от всички страни. И тогава Бари извади едно въже от колата, направи примка и я нахлузи на врата на брикета, а брикетът реве, та се къса, Бари пък стяга примката и брикетът си прехапва езика. Никога не съм виждал по-изплашено негро. Очите му се бяха издули като палачинки и само хълца, а Грейнджър му вика: „ти, мръсно копеле такова, умри поне като мъж“ — и премята другия край на въжето на един клон и завързва ръцете на чернилката зад гърба му. Казва ми на мен и на едно друго момче да дърпаме въжето, издигаме го над земята и завързваме нашия край на въжето за дървото. Оня рита, мята се и само хърка. Изчакахме, докато най-накрая затихна, и се метнахме, в колата и си тръгнахме. На следващия ден цялата база шуми, че негрото бил линчуван, и всички разправят, че това бил Кланът. Никой не издаде нищо. Никой от нас не беше уплашен или разтревожен. Доколкото знам, не арестуваха никого.

След като се уволних, се прибрах в Арканзас. Тогава за пръв път чух за Светилището. Отец Зийк ме изпрати там. Каза ми, че започвали да сформират армия и че там ми било мястото. Взеха ме в църквата на Зоропат, една от армейските бригади. В армията на Светилището имаше четири армейски бригади. Проповедникът беше майор Мецингер. Бях произведен лейтенант и много се гордеех. Те бяха организирани, не като Посе или Нациите, защото Генерала е велик! Когато за пръв път се запознах с Генерала, си рекох — ето това е истински герой от войната. Стоеше изправен като телеграфен стълб и с глас като лавина ми каза: „Синко, Божият агнец, Който умря заради нашите грехове, се завръща, за да съди греха, както Лъвът от племето на Юда. Нашата мощ расте, и силите адови не ще и надделеят, и никой жив смъртен не ще й се противопостави, и никой враг не ще успее да я съкруши, никое царство не може да й устои.“ Казваше ми го направо на мен и изведнъж се сетих за Откровението, глава десета: „И видях друг, силен Ангел да слиза от небето, обгърнат от облак: над главата му дъга, и лицето му като слънце, а нозете му като огнени стълбове; в ръката си държеше разгърната книжка; и тури десния си крак на морето, а левия — на земята; и извика с висок глас, както лъв вика, а когато извика, седемте гръма проговориха със своите гласове.“ Това ме върна към Библията. Това ме върна към скрижалите. Това ме върна към праведния живот.

Тренирахме упорито. За някои от нас това си беше редовна работа. Всеки уикенд се обучавахме в града и веднъж месечно ходехме до Яхве, прекарвахме по два дни, обучавайки се на оцеляване и залагане на мини, опъване на режещи телове, снайперистка стрелба, модифициране на оръжия и така нататък. Страхотни армия. Дори и жените бяха корави и знаеха какво правят. Инструкторите ни бяха все бивши командоси и зелени барети. Бяха професионалисти в акции в тила на врага, проследяване и партизанска тактика. Генерала ни говореше за Армагедон и Деня-А. Бяха направили макети на банки и бронирани коли, и трезори, и супермаркети, и правителствени сгради, всичко. Центърът за управление разполагаше с най-доброто електронно оборудване, което можете да си представите. Компютри, видеокамери, сателитни връзки, с какво ли не. Чувах, че имали и радиостудио и бункер, пълен с оръжия, и амуниции. Никога не съм ги виждал, но пък си имах достатъчно работа с автомати „Калашников“ и с полските „Скорпион“ и други незаконни оръжия, които използвахме. Имаше специална група, ДГ — десантна група. Състоеше се от командирите на бригади и избрани експерти, които да планират внезапни нападения, което може да означава всичко — от банка до трезор, търговски център или магазин за оръжие. И брат Авраам, който сее словото.

Там е и полковник Шрак, шефът на ДГ, най-добрият офицер на света, но е студен като лед. Преди година ме попитаха дали не искам да се включа в ДГ за едно внезапно нападение. Беше оръжейният склад на Националната гвардия в Хелена. Бяха изпипали работата до най-малките подробности. Знаехме точно какво търсим и къде се намира. Знаехме къде са постовете, телефонните линии, радиооборудването, знаехме всичко. Разполагахме с макет на сградата с коли играчки и тренирахме операцията дотогава, докато Мецингер, който засичаше всичко със секундомер, не ни каза, че сме готови. Имахме макети и на електростанцията и на телефонната мрежа, та експертите ни да тренират. Нищо не оставяхме на случайността.

Онази нощ на пост имаше само трима души. Обикновено бяха четирима, но единият от тях, който всъщност беше от нашите, се писа болен в последната минута. Направихме диверсия. Всичко беше синхронизирано до секундата. Двама души се заеха телефонните и електрическите линии, друг влезе вътре и извади от строя радиото и компютрите, двама души имитираха някакво незначително автомобилно произшествие пред главния вход, един шофьор с пушка в микробуса, четирима души да влязат вътре, отварят вратите, товарят стоката и я изнасят. Дванайсет души общо, като броим и човека, който си беше останал вкъщи, и командира на операцията, Мецингер, моя проповедник — предполагам, че затова ме бяха поканили. Мецингер беше на покрива на една сграда през две пресечки, с мощен бинокъл, и направляваше операцията, защото имаше пълен поглед върху нещата. Карах един от автомобилите, дето уж се бяха чукнали и взех участие в пренасянето на товара до микробуса. Всичко мина като по часовник. Никой не пострада, взехме си онова, за което бяхме тръгнали, основно експлозив С-4, гранатомети, патрони със стоманени куршуми, два гранатомета и една ръчна ракетохвъргачка. Цялата операция протече за шест минути. Постовите бяха оставени облепени със скоч от главата до петите. Минаха цели два часа, преди да съобразят, че осветлението и всичко останало не работи. А ние през това време отдавна бяхме изчезнали. Плячката беше разпределена по автомобили. Осем тойоти. Ние… имахме си транспортен парк и трима търговци на автомобили в армията.

След като всичко свърши обаче, някои от момчетата започнаха да пият и им се прииска да отидат при курвите и така се провалиха, защото забравиха, че водим свещена война, християнска война и всичко трябва да е според Писанието.

След това бях включен в друга операция, този път обир на банка, и Мецингер ми каза, че ме проверявали да видят дали съм достатъчно добър за ДГ, защото съм се справил наистина добре при обира на оръжейния склад. Почувствах се страшно горд. Обирът на банката беше доста далеч от базата ни. В Денвър. И още от началото нещо започна да ме стяга. Първо, това беше малка операция — само петима души. Шофьор, тоест аз, трима души в банката, един отвън с радиостанцията, тоест командирът на операцията. Не го познавах. Минахме през цялата предварителна тренировка с макетите и всичко останало също както беше при обира на оръжейния склад и после потеглихме за Денвър.

Две нощи преди обира всички се изпонапиха и замъкнаха жени по стаите си, и цяла нощ пиянстваха и развратничеха. Това ме разтревожи още повече. Искам да кажа, когато вършиш такива обири, трябва да си във върхова форма. На следващия ден отидоха на оглед за пътищата за отстъпление и всичко останало, а аз останах в хотела. Винаги един човек оставяхме в хотела — като команден пункт. Седях до прозореца и гледах навън, а от другата страна на улицата прожектираха онзи филм, дето всички казваха, че бил пълна лъжа. „Списъкът на Шиндлер“ — за евреите, дето ги убивали през Втората световна война. И взех, че отидох. „Глупости“ — мислех си, но накрая всички ония старци застанаха пред камерата и дадоха показания. Тази част беше цветна. И разбрах, че всичко е вярно. Тези хора не се намираха в никакво холивудско студио, те бяха в Израел и не бяха в Америка. Даваха показания и аз започнах да им вярвам и разбрах, че всичко онова преди за правителството и останалите неща са били лъжа. Усетих също така, че работата с банката ще я осерат, със сърцето си го усетих.

Така че излязох от киното и отидох при съдия-изпълнителя, влязох и там седеше господин Файърстоун. Казах му, че ще му разкажа цялата история, но че със сигурност ще ме убият и че трябва да вляза в програмата за защита на важни свидетели. И му казах, че няма да дам никакви показания, защото те са навсякъде и дори и да напуснеш гнездото им, пак ще те открият. И им поднесох на тепсия обира в банката. Сигурно си спомняте този случай. Те направиха засада и изчакаха групата да влезе вътре, и стана голяма престрелка, трима загинаха, а четвъртият беше заловен и получи доживотна присъда, но не издаде, че са ДГ от Светилището. А аз дойдох тук. Правителството ми купи тази ферма и ми дава по двайсет и пет хиляди долара годишно. Започнах да ходя на църква и така се запознах с Мари, и след половин година се оженихме. Това е историята ми._

Вейл беше като зашеметен от стоическата монотонност, с която Ралф разказваше ужасяващата си история. Не показа и най-малкия признак на емоция или разкаяние по време на разказа си. Сякаш четеше менюто в някой ресторант. Вейл не си водеше бележки. Той отпи от кафето и загледа Ралф, който се бе втренчил в брадичката му.

— Какво има предвид Енгстрьом, когато говори за Деня-А? — попита Вейл.

— Второто пришествие. Христос се връща за Армагедон, последната голяма битка между доброто и злото.

— Значи Светилището планира голяма битка в Деня-А?

— Да, мисля, че е така.

— И той се подготвя за това? За това му е цялата тази армия, кражбата на оръжия, ограбването на банките — всичко това е подготовка за големия ден?

— Само предполагам.

— Значи Генерала никога не е достатъчно ясен, когато говори на тази тема?

— Не, никога не е казвал точно кога ще стане всичко това.

— Или къде?

— Не. Не виждате ли? Тук става дума за Свещена война.

— А Денят-А е датата, на която тя ще избухне?

— Предполагам, че да.

— Като войната на Хитлер. Третият райх беше Третият кръстоносен поход в ума му. Той изтреби милиони хора в името на Иисус Христос, Ралф, ти знаеше ли това?

— Да, сър, чувал съм.

— А ако изправим Генерала пред съда, ти ще откажеш да дадеш показания, така ли?

— Това беше предварителната ни уговорка — отвърна нервно той и хвърли един поглед към Файърстоун. Съдия-изпълнителят в първия момент не реагира. В края на краищата, Вейл беше основната действаща фигура.

— Да, ние се споразумяхме за това — отговори накрая той.

— Е, аз пък не съм се споразумявал — изсумтя Вейл. С хубаво местенце си се сдобил тук, Ралф. Доста хора живеят с по-малки приходи от това, което ти дава правителството. Не чувстваш ли, че му дължиш нещо за това?

— Аз вече дадох много — отвърна той.

— Какво си дал? Доста приказки? От какво си се лишил? От живота в Светилището? Ти си извършил съвсем хладнокръвно убийство в Северна Каролина, Ралф, и въоръжен грабеж от оръжеен склад в Хелена. Правителството си е затворило очите за тези престъпления. Сега си на челно място в списъка на Енгстрьом. Те ще ви пръснат черепите — на теб и Мари — при първата сгода. За тях ти си по-малко от нищо. Ти обаче си мислиш, че си е в реда на нещата да живееш до края на живота си на гърба на правителството и да не си мръднеш дори и пръста, за да спрем тая лудост.

— Аз не съм… — започна Ралф и внезапно спря.

— Не си какво, луд ли?

— Те никога не са убивали човек при тези нападения и…

— Снощи в Битъррут Маунтънс са застреляли десет американски войници. Екзекутирали са ги! Чу ли за това?

— Имаше нещо по телевизията, но…

— Те грабят народа на Съединените щати и убиват хладнокръвно десет войници. Тук няма нищо свещено. Какво има толкова да се гордее човек? Знаеш ли, Ралф, за мен това е един страхлив акт на тероризъм. Енгстрьом може да размахва Библията навсякъде, където поиска, а аз ще му размахвам в лицето конституцията на Съединените щати и ще видим на кого ще хване вяра съдебното жури.

Ралф не отговори. Погледна Файърстоун за подкрепа, но съдия-изпълнителят гледаше кафето си и не каза нищо. Ралф се извърна към Мари, която стоеше до печката със скръстени ръце. Тя беше забила поглед в пода.

— Може би е било… — започна Ралф и отново не довърши.

— Може би е било какво? — попита Вейл гневно.

— Може би е било акт на обявяване на война — прошепна Ралф. — Може би е било Денят-А.