Уилям Дийл
Владетелят на Ада (2)

2.

10 юли

Шефийлд, Илинойс, бе на шестдесет мили южно от Чикаго — заможно градче с над седем хиляди жители, повечето от средната класа и нагоре, които или ходеха на работа в града всеки ден, или работеха в проспериращата електронна индустрия, която им осигуряваше по-висок от средния доход. Самото градче бе запазило вида си от петдесетте години — главна улица с магазини и фирми на местни бизнесмени, подкрепяни от местните жители. На няколко мили от града имаше търговски център и голяма закусвалня, но хората от Шефийлд бяха лоялни и посещаваха само магазините на съседите и приятелите си. В Шефийлд престъпността беше почти непозната — истински анахронизъм в края на деветдесетте: градче, опитващо се да съхрани историята си и моралните ценности, които прогресът така безжалостно бе прегазил.

Беше съвършено място за съдебен процес, макар че местните жители бяха повече от отегчени от представителите на пресата, плъзнали навред и изпълнили до пръсване стария четириетажен хотел, мотелите в предградията и трите скъпи ресторанта в центъра. Фургоните на екипите от телевизиите със сателитните чинии, монтирани по покривите, задръстваха местата за паркиране около сградата на съда — старо здание, наскоро отпразнувало стотния си рожден ден.

Кафето на Шефийлд се бе превърнало в командния пункт на медиите. Те го изпълваха от край до край, пиеха кафе и съставяха специалните си новинарски емисии. Местните жители първоначално горчиво се оплакваха, че пришълците били взели връх, но сега, в навечерието на съдебния процес, те също прииждаха и се смесваха с пресата, заслушани в теориите и слуховете, заразени от възбудата покрай най-голямото събитие в историята на градчето. Шестнайсетте съдебни заседатели и заместници, които трябваше да се уединят със започването на процеса, се ползваха със статуса на местни знаменитости.

Джак Конърман седеше на една масичка в ъгъла на кафето, откъдето се откриваше гледка към сградата на съда. Писателят беше в Шефийлд от два дни, като през цялото време разговаряше с местните жители, попивайки местния колорит. Масичката беше покрита с бележници, местни вестници и един линиран бележник, в който той нахвърляше бележките си. Така дълбоко бе потънал в работа, че не видя високата жена, която влезе в ресторанта, огледа се и тръгна към масата му.

— Джак Конърман?

Стреснат, той вдигна глава и смъкна старомодните си очила в рогови рамки. Веднага я позна. Издокарана в черен костюм и бяла копринена блуза, тя беше направо зашеметяваща; още по-красива на живо, не толкова официална, може би, и по-нежна, отколкото изглеждаше на телевизионния екран. Носеше горскозелено кожено куфарче.

— Госпожице Азимур — каза той, стана и протегна ръка. В ръкостискането й нямаше нищо нежно, между другото.

— Съжалявам, че ви прекъсвам работата. Нещо спешно ли имате да предавате?

— Не.

— Добре. Мога ли да ви направя компания за минутка?

— Моля.

Тя седна срещу него и се усмихна, хвърляйки поглед върху масичката. Той събра бележниците и листовете на купчина и захлупи бележника най-отгоре.

— Не беше необходимо да го правите заради мен — каза тя.

— Масичката не е моя частна собственост — захили се той момчешки. Беше слаб мъж със сивееща коса и младежко лице, което опровергаваше календарните му четиридесет и осем години. Беше облечен небрежно в омачкан поплинов костюм и бледосиня риза с широко отворена яка.

— Как е храната? — попита тя, разтваряйки менюто. — Умирам от глад. Това, дето го сервират по авиолиниите, скоро вече и прасетата няма да го ядат. — В гласа й имаше следа от британски акцент.

— Също както готвеше мама — каза той. — Направо страхотна.

Тя махна на сервитьорката и си поръча.

— Пристигнах само преди час — продължи тя. — Не можах да си намеря стая в хотела. Запазили са ми ъгълче в мотел „Сънфлауър“, някъде из Канзас.

Той се изсмя.

— Вие сте разглезена. Това е само на петнадесет минути път от градчето. В хотела май не се впечатлиха от ранга ви, а?

— Не мисля, че до този момент някой тук е чувал за „Уърлд Уайд Нюз“. — Тя поклати глава. — Умирам да съм на мястото на събитието.

— Е, тук е точно мястото, където ще се развие действието през деня. Вечерта всички се събират в ресторанта на Харникър хей там отсреща. — Той се извърна и посочи.

— В девет часа, когато затворят скарата, става бар.

— Отдавна ли сте тук?

— От два дни. — Той направи пауза, после попита: — Мога ли да направя нещо за вас?

— Доколкото разбирам, вие сте официалният биограф на Мартин Вейл.

Той се изсмя от сърце.

— Без пълномощия.

— Всички твърдят, че сте специалист по Вейл.

— Пиша за всичко, което прави, от петнадесет години.

— Чувам, че сте написали повече от петнадесет статии в списания за него.

— Четири е доста по-точно. Плюс няколко колони.

— На свободна практика ли сте?

— Писател съм на договор за „Сити Магазин“ и поддържам една колона за „Трибюн“ в неделните дни. Оперативен редактор.

— Приятели ли сте?

— Да кажем, че никога не ме е удрял по носа, задето си го навирам в работите му.

— Той удря хората по носовете?

— Образно казано. — Конърман извади портфейла си, прелисти няколко визитни картички, извади една и й я подаде. Името на Вейл беше написано в долния десен ъгъл. По средата на картичката имаше само две думи: БЕЗ КОМЕНТАР.

— Корав мъжага, а? — повдигна вежди тя.

— Е, не е от най-приказливите извън работата си.

— Как мислите, дали ще се съгласи на интервю?

Конърман отметна глава и се изсмя толкова силно, че половината ресторант се извърна да го погледне.

— Ако това е било целта на посещението ви, само сте си изгубили времето.

— И преди са ми го казвали.

— И Кастро ли?

— Охраната му. Фидел беше повече от лесен, когато успях да мина през охраната му.

— Голяма работа беше.

— Гледахте ли го?

— О, да. А трябва да имате предвид, че Куба въобще не ме интересува.

— Всички твърдят, че Вейл е изключителен дръвник.

— Той е изключително спокоен и избягва да си отваря устата извън залата на съда. Има много силно изразена алергия към адвокатите, които подготвят делата си на стъпалата през съда.

— Интересно защо.

— Кое защо?

— Защо е решил да се захване с „Уестър Пълп енд Пейпър“ и „Атлас Кемикъл“.

— Не е само това.

— Не и що се отнася до националната преса. Знаете ли, че акциите и на двете фирми паднаха рязко, след като се разчу, че той се е заловил със случая?

Той кимна.

— А бе тоя Вейл да не е хвърлил око на губернаторския стол или нещо от тоя род?

— Вейл не прави абсолютно нищо с рекламна цел. А и никога не е имал каквито и да било мераци за държавна служба. Съмнявам се дали изобщо ще ги има някога.

— Той беше областен прокурор в Чикаго преди да стане генерален прокурор на щата. Как стана това?

— Беше определен за главен обвинител в Чикаго и стана областен прокурор, когато шефът му се помина от удар. Губернаторът го избра за генерален прокурор, когато предшественикът му беше заловен, ааа, така да се каже, с веществените доказателства, както се казва.

— Това беше на първите страници по целия свят. Искам да кажа, изпълненията на предшественика му, неизбирането на Вейл на поста.

Сервитьорката донесе поръчката и тя залапа както пехотинец нагъва обяда си по време на учение.

— Какво искате от мен, госпожице Азимур?

— Наричайте ме Валери, нали нямате нищо против?

— Окей.

— Вие самият не сте от особено приказливите, Джак. Нали нямате нищо против да ви казвам Джак?

— Всички ми казват така. Значи минаваме на „ти“.

— Искам просто да разбера какво представлява този човек. Защо се захваща с две от най-мощните корпорации в света?

— Както вече казах, зад това се крият и други неща.

— Като?…

— Един цял окръг, просмукан от корупция и рекет. Това е процес по РИКО, Валери. Той иска да извади кирливите ризи на четирима посредници, двама души от защитата на околната среда в щата, една банка.

— Повтарям въпроса си. Защо?

— Добре, като за начало, три огромни корпорации в заговор за подкупване на държавни служители и щатски следователи, отклоняване на пари от всички видове правителствени програми и използването им за техни собствени нужди, пране на пари през банки под техен контрол, прикриване на един от най-страшните случаи на замърсяване на околната среда в страната, корумпиране на местен вестник, тоест репортерите да лъжат читателите си, така че хората да не знаят какво става… От друга страна, може пък и нещо да му е вдигнало кръвното до небесата.

Сега беше ред на Азимур да се изсмее гръмогласно, придържайки салфетката пред устата си.

— Ирландец с гореща кръв, така ли?

Конърман се отпусна в стола си и я загледа.

— Какво знаеш за Вейл?

Тя повдигна рамене, после отвори куфарчето си, измъкна няколко списания и снопче защипани изрезки и ги изсипа на масата пред него.

— Време за изповед. Прочела съм всичко, което си писал за него.

Той разбърка нещата й с показалец и кимна.

— Поласкан съм. Значи знаеш всичко, което е известно и на мен.

— О, хайде!

— Какво още мога да ти кажа?

— Бих искала да мога да проникна в душата му. Да разбера какво го кара да прави тия неща, какъв му е личният живот, защо живее по този начин? Имам предвид, че се изправя срещу две от най-големите акули, най-големите корпоративни адвокати в страната.

— Може би го прави именно заради това — ухили се Конърман.

— Значи не му пука от нищо, а?

— Да не се бъзикаш с мен? — Той поклати глава. — Ще ти кажа само едно. Когато утре Мартин Вейл влезе в залата на съда, той ще спечели, и то крупно, и в ума му няма дори и една въпросителна по този параграф.

— Значи добре го познаваш, така ли?

— Е, да кажем, че сме израснали заедно, в професионално отношение имам предвид.

— В какъв смисъл?

— Наблюдавал съм много от процесите му. От арогантен, дебелоок защитник той стана непреклонен обвинител и израсна до човек, който наистина вярва в конституционното право.

— Ха!

— По този параграф мога да те уверя, че не е загубил и минута от съня си заради тия корпоративни акули, както ги нарече. Вейл е един от най-добрите живи адвокати. И се обзалагам и на последния цент, който ще изкарам от тази история, че няма да изтръгнеш повече от три думи от устата му. Първата ще бъде „Здравейте“.

— Ти си направо влюбен в него, а?

— Обожавам съвършенството.

Вейл вкара черния си седан в подземния хотелски гараж и паркира до служебния асансьор. Полицейски редици държаха представителите на пресата настрани от гаража. Той се обади на рецепцията по клетъчния си телефон.

— Обажда се Мартин Вейл. На служебния асансьор съм. Благодаря.

Прибра антената на телефона, пъхна го в джоба си и когато вратите се отвориха, влезе в малката кабина.

— Някакви проблеми, Джери? — попита той цивилния детектив, който го чакаше вътре.

— Никакви. Двама смотаняци се вмъкнаха рано сутринта в хотела, но ги пипнахме за вратовете още преди да се доберат до фоайето.

— Добре си вършите работата, детектив Фенърман.

— Справям се добре за ченге от малко градче.

— Ако някой ден решиш да направиш кариера в големия град, обади ми се. Все още имам известно влияние в полицейското управление на Чикаго.

— Не, благодаря. Последното убийство тук беше преди четири години. А последната стрелба, с която се сблъскахме, беше на един тийнейджър, който си играел с едно от приятелчетата си.

— И аз бих останал тук, стига да можех — изкикоти се Вейл.

Той слезе на шестия етаж. Екипът беше заел повече от половината от горната част на хотела, коридорът беше преграден. Единственият начин да се добере човек до щаба на генералния прокурор на щата беше чрез охранявания асансьор.

Наоми Чанс, която буквално ръководеше операцията му, се усмихна при влизането му. Зад нея служителите трескаво подреждаха доказателства, събираха папки, подготвяйки всичко за следващия ден. Офисът на Вейл беше в един съседен апартамент.

— Здравей, шефе, добре ли пътува?

— Ако на разходката из затвора в Джолиет му казваш приятно прекарване, тогава съм изкарал приятно.

— Добре, беше ли поне успешно?

— Липсващото звено.

— Без майтап? Значи всичко е наред.

— Преди месец направих на Джими Фокс Доктора една оферта. Днес той реши, че условията й му допадат.

Наоми придоби загрижено изражение.

— Няма да сключиш споразумение с тоя боклук, нали?

— Джими Фокс излежава присъда от десет до двадесет години за убийство втора степен. Вече е излежал пет, така че още две и ще кандидатства за пускане под гаранция. Пъхаме го в някой селски клуб като Стейтсвил и му гарантираме, че след две години ще е на свобода.

— На този убиец?

— Всичко, което върша, е, че го местя от Джолиет. Ако там се държи примерно, ще си излежи наказанието и ще излезе.

— И какво сподели?

— Ще ти кажа, след като си взема душа. Искам да се отърва от тоя затворнически дъх, дето съм го попил. Нещо ново тук?

— Шонеси позвъни — произнесе тя нехайно.

— Майтапиш се.

— Той е на третия етаж — в президентските покои, разбира се. Обади се и поръча да си отскочел на чашка.

— Утре е процесът и той ме кани да отскоча на чашка?

— В действителност беше много любезен. Обикновено ме третира, сякаш съм заразноболна.

— Това едва ли, но Шонеси е нещо наистина заразно.

Тя се изсмя.

— Да му се обадя ли, че нямаш време?

— Абел да се е обаждал?

— Това е второто съобщение. Вечеря с тайнствен джентълмен в седем и половина в „Кок д’Ор“. Отзад има малка зала за поверителни срещи. Дърмот и Абел ще го доведат, за да сме сигурни, че никой не го следи. Изпитват опасения да го докарат тук.

— Хитро. — Той погледна часовника си. Четири и половина.

— Обади се на Шонеси. Кажи му, че разполагам с петнайсет минути в пет.

Тя се изсмя.

— Господи, Марти, ти ще му вдигнеш кръвното още преди да те види.

— Искам само да се уверя, че е наясно, че генералният прокурор на щата е по-високо в йерархията от един второразреден щатски сенатор.

— Какво мислиш, че си е наумил?

— Той е политическа курва. Ще се опита да изкопчи сделка за приятелчетата си.

— Мислиш ли, че Дилмор се притеснява от нещо? След Джейн той е най-печеният адвокат в щата.

— Това е криминално дело.

— Точно затова е взел Нийл Джармън.

— Наоми, Шонеси има готово предложение в джоба си. Обзалагам се на един долар.

— Не мога да си позволя да залагам заплатата, която ми плаща щатът.

— Мъчно ти е за доброто старо време на Гейлърд Стрийт?

Наоми беше с Вейл, откакто той бе започнал да гради репутацията си на най-безкомпромисния защитник в щата, преди седемнадесет години. Бяха работили в къщата на Вейл в една възстановена част на града преди той да стане окръжен прокурор.

— Да не се майтапиш? Парите бяха добри, но клиентелата… — Тя остави изречението недовършено.

— По дяволите, Наоми, клиентелата си е все същата, само че сега е от другата страна.

Вейл отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода. Наоми го чакаше с хавлиена кърпа да свърши.

— Как е старият Рой тези дни? Не му ли е време вече да излиза в пенсия? — попита тя.

— Не съм много сигурен. Шейсет, шейсет и пет, там някъде. А той никога няма да се пенсионира. Ще стане като Стрьом Търмънд — беззъб, одъртял пръдльо, който само увонява легислатурата.

— Последните две години направо се е издул като балон. Станал е същински Джаба.

— Ще му предам думите ти.

— Да не си посмял.

Имаше време, когато репутацията на Рой Шонеси като най-безкомпромисен политик в щата беше сериозно разклатена. Бившият чикагски паразит се бе издигнал от щатски представител до генерален прокурор на щата, после до държавен секретар на щата. Той беше щатският политически първожрец, „страшилището“, което държеше младите и напористи момчета в стойка „мирно“. Шонеси бе подкрепил Кливланд Бригс, един неизвестен, в битката срещу свой бивш съюзник, встъпилия в длъжност Харолд Грос. Беше ръководил кампанията на Бригс, като бе използвал натрупаните през годините политически задължения към него, бе заплашвал, бе се подмазвал, бе привличал гласове. Четиридесет години го бяха брулили политическите ветрове, бе преживял пет администрации — и доказа, че все още не е загубил политическата си хватка. Младите демократи, които си търсеха политически офис, пътуваха от цялата страна, за да го поканят на обяд или вечеря, с надеждата да получат от него безценен съвет срещу черпнята.

И губернаторът Бригс му дължеше голямо уважение.

Той беше човекът, успял да привлече на негова страна всички гласове, необходими му да съкрушат опозицията. Не една стара кримка трепереше, когато Шонеси звъннеше по телефона или се отбиеше за някоя приказка.

Мартин Вейл беше единственият трън, който упорито не искаше да излезе от петата на Шонеси. По ирония на съдбата Вейл се бе издигнал от щатския най-безмилостен защитник през стола на областния прокурор до генерален прокурор на щата благодарение на Шонеси. Иронията се състоеше в това, че Шонеси бе успял да го убеди да смени положението си на най-непреклонен защитник в щата с това на главен обвинител на Чикаго. В политическо отношение беше много по-благоразумно да го привлекат на щатска страна, един наистина мъдър ход, само дето първото нещо, което Вейл направи на новото си място, беше да подложи на углавно преследване по криминално дело една корпорация и двама градски съветници за незаконни сделки, като малко остана да вкара в кюпа и самия Шонеси, който бе успял овреме да се отдръпне от корпорацията. За да го махне от гърба си, Шонеси бе уговорил губернатора да го назначи за генерален прокурор на щата — нещастникът Оскар Левинсън бе пипнат от обектива на един амбициозен папарак в колан с жартиери и високи токчета да се гушка с една курва с тарифа хиляда долара на нощ, която имаше завързан на кръста си изкуствен член. И бе подал оставка още преди сутрешното издание да гръмне.

Сега отново бяха в състояние на война. Вейл бе подложил на углавно преследване по криминално дело изпълнителните директори на два от най-големите индустриални гиганти в страната, шефа на отдела по охрана на околната среда, двама от неговите служители, четирима щатски комисионери и главата на най-печелившата компания за разработки на земи в щата — всички или основни политически спонсори, или твърди поддръжници на губернатора и повечето от неговите съюзници в легислатурата. Обвинението беше рекет и включваше корумпиране на държавни служители, пране на пари, незаконно използване на правителствени фондове, нарушаване на законите за охраната на околната среда в щата и различни други тежки престъпления. Окончателната ирония беше, че самият Вейл бе преписал наново статута за рекета, използвайки за модел федералните статути за случаите по РИКО. После успешно бе лобирал проекта си през легислатурата. Беше го направил без много шум. Повечето от законодателите дори и не прочетоха поправките.

Случаят бе привлякъл вниманието на нацията, защото засягаше две от основните промишлености на страната, обвинени, наред с другите неща, в съзнателно нарушаване на законите срещу замърсяването на околната среда и подкупването на изследователи от природозащитните агенции с цел прикриване опасното ниво на замърсители, които се изхвърляха във въздуха, водата и почвата. Но това беше само върхът на айсберга. Те бяха сформирали един дяволски съюз с разработчика и в продължение на години трите корпорации бяха управлявали окръга както им скимне, подкупвайки политици, контролирайки един безсрамно неетичен ежедневник с реклами, като дори бяха избягвали плащането на данъци за милиони долари чрез подкупване на данъчни служители. Пипалата на този аморален алианс бяха проникнали дълбоко в окръга, корумпирайки зоновите съвети, съветите по здравеопазването, шефове на отдели, дори и главите на двете местни политически партии. Те бяха злоупотребявали по възможно най-лошия начин с властта и бяха съсипали всеки човек, осмелил се да се възправи срещу империята им.

Вейл бе прекарал осемнадесет месеца, използвайки енергията на целия си млад екип, известен като Дивата банда на Вейл, за да заведе дело по параграфите на РИКО срещу президентите и генералните директори на трите корпорации, четирима от комисионерите с право на глас, двама свалени комисионери, трима щатски служители, шефа на окръга и шестима членове на съвета по здравеопазването. Делото бързо бе привлякло вниманието на националната преса и щеше да се отразява широко и по телевизията.

Политическият елит вече считаше Вейл за крайно опасен и неуправляем враг.

За което той не даваше и пет пари. Поради което беше единственият човек, способен да извади от релсите Рой Шонеси.

От едър и здрав мъж, Шонеси се бе превърнал в някакво подобие на Буда благодарение на алкохола, добрата храна и застоялия живот. Ръцете му представляваха пухкави пъпеши. Лицето му — балон с прихлупени очи, които бляскаха алчно под клепачите. Масивните му пръсти бяха сключени върху гърдите, а палците непрестанно се триеха един о друг. Издутите му от холестерола устни бяха сгърчени презрително в нещо, което някой неподозиращ нищо човек би взел за усмивка, и в добавка той беше плешив като яйце.

Седеше на любимия си стол по средата на всекидневната на президентските покои. Един не по-малко внушителен диван подпираше срещуположната стена, а пред него имаше масичка за кафе с размерите на маса за билярд. Барът в ъгъла пращеше от луксозни напитки също като кръчмата в „Риц“. Когато Вейл влезе, Шонеси му махна и му посочи дивана.

— Дай на този джентълмен нещо старомодно и после си свободен за известно време, Джордж — обърна се Шонеси към бармана, без да го гледа. Джордж приготви старомодния коктейл, донесе го на Вейл и излезе безмълвно.

Шонеси въздъхна и поклати глава.

— По дяволите, какво да правя с теб, Марти? Всеки път, когато те повиша, ти се извърташ и ме изритваш в ташаците. — Гласът на Шонеси представляваше полуръмжащ шепот.

— Странно, аз пък си мислех, че губернаторът ме е избрал да запълня празното място, оставено от Оскар.

Шонеси провеси долната си челюст и повдигна вежди.

— Хайде да не си играем игрички, какво ще кажеш? Какво искаш, губернаторът да се вдигне чак от Спрингфийлд и да дойде тук, за да ти целуне задника, само защото изритваш в ташаците най-големите политически контрибутори в щата? Да не си мислиш, че това шоу се приема добре в щата?

— Рой, не давам и пукната пара какво се приема добре и какво не се приема добре в щата. Аз си върша работата.

— Работата си! Що за шибана работа! Да разрушаваш окръга, да изхвърляш стотици хора на улицата. Това ли ти е проклетата работа? Аз самият бях навремето генерален прокурор на щата, както може би си спомняш. Аз знам каква е работата на щатския генерален прокурор и каква не е.

— Моя работа е да решавам това.

— Дрън-дрън. Този процес ще струва на данъкоплатците поне два милиона долара.

— Е, надявам се глобите да ги възстановят.

— Господи, ти никога няма да се промениш. — Шонеси се приведе напред и смени тактиката. Дори се насили да се усмихне.

— Виж, момчето ми, да предположим, че ти кажа, че съм упълномощен да направя сериозно предложение за примирие. Да спестим на данъкоплатците допълнителни разходи и да те освободим да си гледаш другите работи.

— Тук става дума за цял куп много сериозни престъпления. Хора ще влязат в затвора, Рой. Аз бих те посъветвал да се държиш настрани от някои лица. Мръсотията полепва, нали знаеш.

— Том Лейси е съветник в икономическия екип на президента, за Бога! А Харолд Гросман е почетен председател на Националната асоциация за борба с рака.

— Искаш ли да направим един облог, Шонеси? Още преди процесът да приключи, президентът ще приеме оставката на Лейси, която вече е написана и подписана — остава само да й сложат датата. Хората от Раковата асоциация пък по всяка вероятност ще прекъснат договора си с Гросман.

— Винаги си бил оптимист. Наистина си мислеше, че Стемплър има раздвоена самоличност. И се хвана на въдицата му, нали?

Вейл се усмихна и поклати глава.

— Все забравям, че си майстор на дребното заяждане.

— Е, какво пък, по дяволите. Той прецака съдията, прокурора, всички. Което ми напомня за едно друго нещо. Как е госпожица Венъбъл? Планирате ли да се ожените?

— Не ставало дума за това, сенаторе.

— Питам се какво ли е да лягаш при жена, която прави по два милиона на година, докато ти все още продължаваш да цоцаш държавната цица?

Вейл не се поддаде на провокацията.

— Все забравям и че нямаш никаква класа.

Престорената веселост на Шонеси изчезна в миг. Очите му блеснаха от гняв.

— Тук съм само защото полагам усилия да разреша една много гадна ситуация. Никой не иска да затворят заводите и никой не иска да ходи в затвора. Казах ти, че получих оферта. Искаш ли да я чуеш?

— Обзалагам се, че си изповръщал и червата, когато си разбрал, че съдия ще е Патриша Робъртс. А не някой от онези дърти мръсници, които ти се разписват на ведомостта от деня, в който са се научили да пишат. Една почтена, корава дама, която не можеш да докоснеш и с малкия си пръст.

— Попитах те, искаш ли да чуеш офертата?

— Ти ми правиш оферта, защото не можеш да се справиш със съдията, не можеш да купиш прокурора и не можеш да се добереш до свидетелите. Нямаш абсолютно нищо, за което да се хванеш, Рой. Как ли се чувства човек в твоето положение?

— Искаш ли да чуеш шибаната оферта, или не?

— Ти, изглежда, изобщо не слушаш какво ти говоря. Тук изобщо не става дума за пари. Искам всички да научат до каква степен е способна една страна да се корумпира и как става това. Изпращаме съобщение на всички, които имат уши да слушат. Ако някой от управляващите щата отиде на топло и бъдат присъдени ясни глоби, така че хората на щата да си получат нещичко обратно, това няма да е малко.

— Ще се върна и ще им предам, че си имаме един тъп задник за прокурор и че той плаче да се озове на първите страници на вестниците. Работата ще се раздуха здравата при обжалване — ако се наложи да обжалваме, което не е много вероятно.

— А аз си мислех, че действаме съвместно в интереса на обществото. Сега слушай внимателно какво ще ти кажа да предадеш на аверчетата си. Върни се и им кажи, че сделка няма да има — освен ако не са съгласни да направят пълни самопризнания и да се оставят на милостта на съда.

Веселото настроение на Шонеси се завърна.

— И какъв ще ни е процентът от цялата тая работа?

— Никакво излагане пред публиката освен самите признания, и никакъв продължителен процес, при който ще бъдат на устата на всички масмедии най-малко два месеца.

— Ще изгубиш, Марти. Ще ти го начукат и ще те оставят да се мумифицираш точно както онзи път… кога беше, преди двайсет години? Точно за това става дума, нали? Стига с тая ирландска гордост. Пресата от цялата страна се е събрала тук. Топките ти ще се свият като грахови шушулки, когато се изправиш пред тях.

Вейл повдигна рамене и се засмя.

— Може вече и да са се свили. — Отиде до вратата, спря и се обърна към политикана. — Опичай си акъла, Шонеси. Дръж се по-далеч от тия играчи. Гледай какво правят президентът и хората от Раковата фондация и си имай едно наум. Съветът ми е безплатен.

— И аз ще ти дам един. В този щат с теб е свършено. Никога вече няма да заемеш обществена длъжност и всеки съдия в щата ще те изритва в топките всеки път, когато припариш до съда. По-добре кажи на майка си да не изтърва работата си на час.

— О, тя ще изпита истинско облекчение, когато й предам съвета ти, Рой. До скоро виждане в съда.

„Кок д’Ор“ беше най-добрият ресторант в града — отлична френска кухня и отличен главен готвач. Вейл отиде първо там, като се промъкна в закътаната малка зала през кухненските помещения. Трима от следователите му бяха в кухнята — двама с престилки на готвачи и един облечен като сервитьор, който кимна към вратата на служебното помещение.

Това беше малка комфортна стая с голяма маса, която събираше осем души, макар че в единия й край бяха подготвени само две места. На масата имаше блюдо с фъстъци и бутилка червено вино. Вейл седна на масата и нападна фъстъците. След пет минути вратата се отвори. Абел Стенър и Дърмот Флахърти влязоха първи, а след тях и Херман Крамър, който за момент застина на прага.

Крамър, бившият администратор на окръг Гранд, носеше плътно прилепнал костюм, бяла риза и вратовръзка на бели и червени ивици; наближаваше петдесетте, главата му бе почти олисяла. Едър мъж с двойна брадичка и с вида на човек, скоро напълнял. Бдителните му очи се стрелнаха навсякъде из помещението, докато накрая се спряха върху Вейл, който седеше на масата и го съзерцаваше със студените си сиви очи.

Крамър пристъпи в стаята, а Флахърти и Стенър излязоха и затвориха вратата.

В стаята бяха само двамата.

— Господин Крамър, аз съм Мартин Вейл. — Той се изправи и протегна ръка. Крамър я стисна предпазливо, ръката му леко трепереше.

— Не съм сигурен дали изобщо трябваше да идвам тук при вас, господин Вейл. Господин Стенър и…

— Флахърти.

— Да, Флахърти. Те казаха, че е за мое добро да дойда да вечеряме заедно.

— Заповядайте, седнете, господин Крамър.

— Може би трябваше да извикам господин Джармън.

— Неподходяща идея.

— Просто не знам. Искам да кажа, защо сте толкова заинтересован да ме поканите на вечеря?

Вейл се усмихна.

— Приятелство. Сърдечност. Сигурно няма да ми повярвате, но аз съм заинтересован от благосъстоянието ви.

— Да, сигурно е така, само дето ме обвинихте, че съм откраднал почти всичко с изключение на Статуята на свободата.

— Това не е даване на писмени показания под клетва, господин Крамър. Няма никакви пречки от страна на закона да вечеряме заедно. Но ако се чувствате неудобно…

— Мисля, че казах всичко на госпожата ви при даването на писмени показания под клетва.

— Двамата с госпожа Парвър понякога малко поизбързваме, Херман. Имате ли нещо против да си говорим на „ти“?

Крамър кимна със страхопочитание.

— Добре. Казвай ми тогава Марти. Така или иначе, мислех си, че можем да изгладим нещата преди да застанеш пред съда. Искам да бъда честен с теб.

— Защо ти е да се тревожиш заради мен? — попита подозрително Крамър.

— Изглеждаш ми порядъчен човек. Чудесно семейство, прекрасни деца. В никакъв случай не бих искал да ги видя да страдат.

— Никой не може да ми направи нищо. Наел съм най-добрите адвокати в щата.

— Наистина ли мислиш, че Роджър Дилмор и Нийл Джармън са на твоя страна?

Крамър се приведе напред и саркастично каза:

— Те са мои адвокати, Марти.

— Не, те са адвокати на Том Лейси и Харолд Гросман. Именно те са хората, които им плащат, и те са онези, които ще бъдат защитавани от тях. Наистина ли мислиш, че те дават пет пари за някой си Херман Крамър?

— Те знаят, че аз… — Той спря по средата на изречението.

— Знаят, че ти какво?

— Можем ли да пийнем нещо преди вечерята? — попита Крамър, променяйки темата на разговора.

— Разбира се. — Вейл натисна един бутон под масата и човекът от екипа му, дегизиран като сервитьор, влезе с менюто.

— Какво ще пиеш, Херман?

— Водка мартини с маслина, чисто.

— А вие, сър? — обърна се към Вейл сервитьорът.

— Перие с лед. Ще поръчаме вечерята след аперитива.

— Да, сър.

Сервитьорът излезе.

— Не пиеш ли?

— Току-що пийнахме с един приятел. Рой Шонеси, може би го познаваш.

Крамър преглътна с усилие.

— Господин Шонеси е твой приятел?

Вейл загреба шепа фъстъци.

— Всъщност Рой беше човекът, който ме издигна на поста щатски генерален прокурор.

— Шегуваш се. — Крамър придоби съвсем разтревожен вид.

— Познавате ли се?

— Срещали сме се веднъж.

— Наприказва ти куп глупости, нали?

— А?

— Нали знаеш, няма за какво да се тревожиш, всичко е потулено, такива ми ти работи.

Крамър не отговори.

— Рой е много убедителен пич, Херман. Способен е да продаде хладилник и на ескимос. Предполагам, че те е убедил, че няма за какво да се тревожиш. За тях убийството е все едно да не си платиш квитанцията за паркинга.

— Убийство?

Сервитьорът влезе с напитките, купа хляб и масло.

— Давай, Херман, избери си каквото искаш от менюто. Аз ще си взема салата, пържола, средно опечена, и варени картофи. — Вейл отчупи парче от франзелата и го захапа, без да го намаже с масло. Крамър си поръча гъбена супа, агнешко печено и пържени картофи.

— Хлябът е направо вълшебен, Херман.

— Какво искаш да кажеш с това за убийството?

— Мисля, че е убийство, защото онова, което „Уестърн“ и „Атлас“ и компанията „Лейксайд“ са направили с Гранд, си е чиста проба убийство. Как е семейството?

— Много трудно го понасят. В гимназията са много жестоки, знаеш как е. Непрекъснато тормозят момчетата ми, че съм откраднал от хазната на щата. А никога не съм посегнал дори и на десетаче.

— Никой не е казал такова нещо. Ти сам каза, че си допуснал грешка при управление на фондове.

— Но не съм присвоил нищо!

Вейл се приведе към Крамър, усмихна се и съвсем тихо каза:

— Не се прави на гъз, Херман.

— Какво?!

— Да не си мислиш, че ние — офисът на щатския генерален прокурор, сме си съчинили цялата история? Че разполагаме само с предположения? О, хайде, знаеш много добре колко близо сме до всичките ви далавери. Но така или иначе, не това е главната причина сега да вечеряме заедно.

— Защо вечеряме заедно, господин Вейл?

— Марти.

— Мисля, че е по-добре да си останем на „вие“.

— Добре. Искам да си поговорим за бъдещето ви.

— Бъдещето си ми е наред. Имам си хубава работа, до пенсия…

— Това ли ви казва „Лейксайд“? Това е мястото, където сте отишли да работите след като сте напуснали окръга, нали?

— Точно така, в отдела за недвижими имущества.

— И ще си останете там до пенсия.

— Точно така.

— Те явно имат изключително високо мнение за ръководните ви способности и умения.

— Предполагам.

— Колко време работихте за щата?

— Осемнадесет години.

— И с каква годишна заплата напуснахте?

— Деветдесет и две хиляди долара и петстотин. Защо?

— А в „Лейксайд“ ви дават сто двайсет и пет хиляди, нали така?

— Е?

Вейл размаха ръце.

— Само попитах. Трябва наистина да сте много добър професионалист.

Вечерята пристигна и сервитьорът се затрудни здравата, докато отвори бутилката. Корковата тапа се разтроши, от бутилката избликна гейзер и заля реверите му. Вейл извъртя очи.

Херман неодобрително приведе глава.

„Добър подход“ — помисли си Вейл.

— Та да се върнем на думата си — продължи Вейл. — Значи сто двайсет и пет бона на година. Според мен това е доста височка заплата за човек, който допуска грешки при управлението на фондове, губи регистри…

— Това го твърдите вие — прекъсна го гневно Крамър.

— Съжалявам. За човек, за когото се говори, че е направил всички тези неща.

— Може би все пак трябва да извикам господин Джармън.

— Работата на господин Джармън е да ви накара да се отпуснете, Херман — каза Вейл и започна да се храни. — Работата на господин Джармън е да се увери, че се придържате към историята, която те са съчинили. Работата на господин Джармън е да защитава клиентите си. Аз съм сигурен, че той няма да ви каже, че ви очаква обвинение в лъжесвидетелство и възможно съучастничество в убийство, след като този процес приключи.

Херман беше на косъм да избълва всичко погълнато.

— Убийство?! Какво имате предвид?

— Ще стигнем и дотам. Имам няколко въпроса във връзка с някои от вашите отговори при даването на показания под клетва с госпожа Парвър.

— Не, не! Какво беше това за убийството, какво искате да кажете?

— Спомняте ли си Джими Доктора?

Крамър пребледня.

— Доктора?

— Да, Доктора. Истинското му име е Джими Фокс.

— Аз не…

— Излежава доживотна присъда в Джолиет за убийството на един мъж на име Морган.

— Боб Морган.

— Точно така. Сега спомнихте ли си го?

— Познавах Боб Морган.

— Имам предвид Джими Фокс. Спомняте си Джими Фокс, нали?

Над веждите на Крамър избиха ситни капчици пот. Вилицата му с парче агнешко замря във въздуха.

— Нисичък, малко мършав. Поне е такъв сега. Сигурно и на вас пет години в Джолиет ще ви се отразят по същия начин.

— Не си спомням…

— Позволете ми поосвежа малко паметта ви. Вие сте пристигнали в едно малко градче, Талман. В един мотел.

— „Баварската странноприемница“. Десет часа. Стая… аа, 111, на първия етаж. Стаята има врата към съседната 112. Почуквате на вратата, Джими Доктора отваря, удостоверява самоличността си с шофьорската си книжка и вие му предавате пратката. Сега вече спомняте ли си?

— Мисля, че той има предвид някой друг.

— Според компютъра на хотела вие сте се регистрирали със собственото си име. Херман А. Крамър. Платили сте с личната си кредитна карта.

Устата на Крамър пресъхна. Той излочи чашата си с вода, след което си допи с вино.

— Това… не ми говори нищо.

— Също както при подписването на договора с окръга — не сте прочели написаното със ситен шрифт. Нали си спомняте — от вашите показания под клетва?

Крамър облиза устни.

— Да. Имаше нещо такова. Това беше доста отдавна. Преди четири или пет месеца. Но така си беше, пропуск от моя страна. Нека ви обясня, господин Вейл…

— Какъв беше договорът ви с окръг Гранд?

— Първо беше за три години, подновен за седем, после шест. — И в него се твърдеше, че вие сте напълно запознат с всички закони на щата, свързани с изпълнението на служебните ви задължения, нали?

— Вижте, това вече го изяснихме. Че не съм прочел договора преди да го подпиша и така нататък. Това вече го изясних.

— И сега вече законът ви е напълно ясен?

— О, да, сега вече ми е ясен.

— Ами тогава защо не ми го разясните и на мен?

— Ами, той определя… че не може да вземаш пари от един правителствен фонд и да ги слагаш в друг. Искам да кажа, че не може тези пари да се прехвърлят насам-натам, както ти скимне.

— И така, ти имаш разрешение от правителството да изразходваш средства за образователни цели и не можеш да сложиш тия пари в, да кажем, фонд за нужди от общ характер, нали така? Или където и да било другаде освен за целта, за която са предназначени, нали?

— Да. Вече изясних всичко това.

— Не съвсем, Херман. Виждаш ли, това е един от пунктовете, където си имаме проблеми. По-рано си твърдял, че не разбираш това правило.

— Сега вече ми е ясно.

— Но по време на даването на показания под клетва не си бил наясно, макар че това е закон, а когато си поемал тази работа в областната администрация, си положил клетва, включваща заявление от твоя страна, че познаваш закона и си наясно с отговорностите си.

— Аз…

— Разбираш ли, този нов проблем се състои в това, че твоята работа като администратор е изисквала… изисквала е да си наясно със закона и да го спазваш, когато си имаш работа с щатски и правителствени фондове. Като администратор ти често си имал работа с предназначени за дадени цели щатски и федерални пари. И за да изпълняваш задълженията си според закона, ти си бил длъжен да познаваш правилата.

— Казах ви вече, че това съм го изяснил.

— Аха. Нека повторим още веднъж, Херман: ти си приел работата на администратор, без да познаваш юридическите отговорности, свързани с тази длъжност. Когато си казал на госпожа Парвър, че не си бил наясно с последствията от смесване на фондовете, ти си извършил престъпление. Джармън не ти ли го е разяснил?

— Престъпление?

— Нарушение на щатския закон по РИКО е да се приема длъжност, включваща боравенето с бюджетни средства, ако при приемането на тази длъжност ти си свидетелствал, че си запознат с всички законови положения, свързани с тази работа. Така че ако си излъгал за това и после си присвоил неправомерно такива фондове, ти си виновен в престъпления по два параграфа — неправомерно присвояване и лъжесвидетелстване.

— Лъжесвидетелстване!

— Или си излъгал, когато си казал, че не разбираш закона, когато си приемал работата, или си извършил престъпление, ако си разбирал закона и въпреки това си присвоил неправомерно тия фондове.

— Не ви разбирам.

— Ще ме разбереш — увери го Вейл. — Ти си мислиш, че всички големи клечки са зад гърба ти. Събуди се, Херман. Те ще те прецакат още преди да се усетиш, защото потъват, и то много бързо, и ако не си хитър, ти не само ще потънеш с тях, но когато процесът приключи, ще трябва да те задържим и като съучастник в убийство. И лъжесвидетелство. Имаш гарантирани тридесет до четиридесет години строг тъмничен режим. Без право на помилване.

Херман заби вилицата си в агнешкото печено и прошепна едва чуто:

— Може би все пак трябва да извикам господин Джармън.

— Господин Джармън не дава и пукната пара за теб. Господин Джармън ще се впусне във вихрен танц на улицата в мига, в който научи, че си си пръснал черепа.

— Глупости!

— Единственият интерес на Джармън към теб е да те държи отпред. Да се увери, че продължаваш да лъжеш от свидетелската скамейка. Мислиш си, че той ще се погрижи за теб след като процесът приключи? Кой ще му плаща дневния хонорар от хиляда долара? „Уестърн Пълп енд Пейпър“? „Атлас Кемикъл“? Няма ли да поумнееш някога, Херман? Вълшебната фея отдавна е мъртва. Но…

Вейл извади клетъчния си телефон и го сложи пред Крамър.

— Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, обади се на Джармън. После ще оправя сметката за вечерята и ще си тръгна, а следващия път, когато продължим разговора си, ще бъде, когато си седнал на скамейката.

— На скамейката?

— Имам предвид мястото на свидетелите.

— Той ми каза, че може изобщо да не ми се наложи да давам свидетелски показания. Че може дори и да не ме вика.

— Ако не го направи той, ще го направя аз. Мисли върху това, докато хапваш агнешкото.

— Аз, ааа… такова, не съм гладен.

— Да не загуби апетита си?

Крамър не отговори. Заби поглед в чинията си и разсеяно зачовърка храната с вилицата.

— Какво да правя? — прошепна накрая той.

— Да се събудиш. Да разбереш, че твоята единствена отговорност тук и сега, в тази стая, е за Херман Крамър и никой друг. Още в този момент ти си отговорен по обвинения за извършване на длъжностно престъпление, неправомерно присвояване на фондове, лъжесвидетелстване, и изскачат все нови и нови. Мен обаче много повече ме интересуват типовете, които стоят зад цялата тази работа.

Типовете, които Дилмор и Джармън в действителност представляват. Типовете, които са ти казвали какво да правиш и кога да го направиш. Ти си направил точно това, което са ти казвали да правиш, нали, Херман?

Никакъв отговор.

— И искам от теб да се замислиш също така и върху Джими Доктора и плика, който си му предал в Баварската странноприемница в Талман. Знаеш какво е имало в плика, нали, Херман?

Херман бавно поклати глава.

— Десет хилядарки. Цената за премахването на Боб Морган.

— Изобщо не съм отварял плика, господин Вейл, кълна се в Бога. Не знам какво имаше вътре.

— Кой ти го даде?

Адамовата ябълка на Крамър заподскача като корк на въдичарска корда.

— Кой ти даде плика и ти каза какво да направиш онази нощ, Херман?

— Те ще ме убият — изхърка Крамър.

— Никой никого няма да убива повече. Ти правиш онова, което е правилно, и никой няма да те докосне и с пръст. Обещавам.

— Какво искате да направя?

— Най-простото. Да кажеш истината. Не се позовавай на Петата поправка на конституцията. Просто кажи истината. Не е трудно. Не е необходимо да запомняш никакви лъжи, не е необходимо да са страхуваш, че можеш да допуснеш грешка. Просто разкажи какво точно се е случило.

— А какво ще стане с всички онези обвинения? Онова за… убийството?

— Не мога да ти обещая предварително нищо. Но ако ти кажеш какво точно се е случило, мога да ти обещая следното: ще използвам цялото си влияние пред съдията, за да не влизаш в затвора дори и за един ден.

— Включително и по делото за убийството?

— Кой ти даде плика?

— Джефри Самърс.

— Вицепрезидентът на компанията „Лейксайд“?

Херман кимна.

— Да, Джефри Самърс.

— Някой видя ли ви, когато ти го даваше?

— Имаше и още един човек.

— Комисионерът Стюарт.

— И това го знаете, така ли?

— Той е осъществил първоначалния контакт с Доктора.

— Бяхме в колата на Сид на паркинга зад търговския център. Към осем и половина вечерта.

— Какво ти казаха?

— Просто да отида в Талман и да се нанеса в Баварската странноприемница. Сид ми каза, че е направил резервация. Каза ми, че Джими Доктора ще удостовери самоличността си с шофьорската си книжка. После да му дам плика и да се връщам.

— Страхотни приятели имаш, Херман, няма що. Значи тези са хората, които ще те измъкват от бесилката, а? Те са те нахендрили като съучастник в убийство.

— Никога не съм искал да се набърквам във всичко това. Смесването на фондовете и всичко останало. Но те разполагаха с властта, господин Вейл. Те управляваха всичко. Беше като… Можеха да направят всичко, което си поискат. Всички трепереха пред тях.

— Боб Морган не трепереше.

Крамър вдигна поглед към Вейл, очите му се насълзиха.

— Вие казвате, че съм помогнал да го убият.

— Ти не си знаел какво вършиш. Забрави това. Само го кажи, когато застанеш пред съда. Кажи им точно как се е случило. Нека да ти кажа какво ще стане после, Херман. Приключваме с вечерята, аз плащам сметката, и господин Стенър и господин Флахърти те откарват у вас. След като си отидеш тази вечер, ще разговарям с теб едва на кръстосания разпит. Помисли си за всичко това. Поговори и с жена си на тая тема. Не споменавай за срещата ни на никого. И помни, никога не е късно човек да започне отначало.

— Мога ли да получа онова… как беше… статут на защита на важни свидетели?

— Първо направи каквото трябва. После ще си поговорим и за бъдещето ти. Решението е в твоите ръце. Хайде сега приключи с вечерята си.

— Дами и господа от съдебното жури, казвам се Мартин Вейл. Аз съм генерален прокурор на щата Илинойс. Преди всичко, позволете ми да ви благодаря, че отделихте от личното си време, за да изпълните дълга си в този съд. Няма да ви заблуждавам, това ще бъде една много трудоемка и продължителна работа. Но се надявам накрая справедливостта да възтържествува и всички да са доволни. Делото, което изнасям пред вас, е за углавно преследване по обвинителния акт съгласно статутите на щатския закон РИКО. Това ще е един много сложен процес и аз ще положа всичките си усилия да го осветля и да илюстрирам защо престъпленията, които ще ви представя, нарушават този закон. Знам, че по-голямата част от вас вероятно си мисли за рекет със замесени гангстери — мафията, наркотици, нелегални лотарии и проституция — но съгласно закона РИКО деянието рекет се дефинира като всякакво действие или заплаха, включващо убийство, отвличане, умишлен палеж, грабеж, подкупване, изнудване, злоупотреба с държавни фондове, банкови измами; злоумишлено влияние върху свидетел, жертва или информатор; пране на монетарни инструменти, нарушаване на законите на щата за опазване на околната среда или всяко друго углавно престъпление, свързано с току-що споменатите деяния.

Звучи малко сензационно и раздуто, нали? Да, така е. Този щат притежава най-безкомпромисния и най-изчерпателен закон РИКО в тази страна. И настоящият случай касае множество от наказанията, включени в този закон.

Жертвите на тези престъпления са били данъкоплатци, притежатели на частни домове и гласоподаватели от окръг Гранд. Хора като вас, които са се доверявали на избраните от тях държавни служители и лидерите на бизнеса и са били излъгани, предадени и в някои случаи изложени на смъртна опасност поради собственото си доверие. Деяния, за които ние ще докажем, че са отвратителни и често даже извън всякакво човешко разбиране.

Щатът ще докаже чрез наличието на неопровержими факти, подкрепяни от обстоятелствени доказателства, че обвиняемите по това дело в продължение на последните десет години са заговорничели с цел нарушаване на по-голямата част от тези закони при пълно незачитане на хората, избрали ги на тези постове.

Някои от обвиняемите са изтъкнати хора; някои от тях даже са и с изключителна известност. Някои от обвиняемите са изборни държавни служители. Някои от тези обвиняеми са щатски и областни работодатели — вашите работодатели. Някои са углавни престъпници с множество присъди.

За да докажем обвиненията по този случай, ние трябва да докажем, че най-малко два от тези актове на рекет са включвали всичките обвиняеми. С други думи, хората, изброени в този обвинителен акт, са работили съвместно, като съзнателно са изграждали мрежа от измами, лъжи и престъпна дейност, която е коствала на данъкоплатците и гласоподавателите на окръг Гранд милиони долари данъци, навредила е на здравето и благосъстоянието им и е контролирала техните заплати и имуществени показатели. Обвиняемите са мамели хората от областта при прибирането на данъците им и са ги лишавали от правото им на участие в управлението на собственото им правителство.

Ние ще покажем, че посочените три корпорации са встъпили в заговор при провеждането на тези престъпни деяния. Че систематично и съзнателно са отравяли въздуха, водата и земята на окръга, подправяли са болничните регистри, отразяващи трагичните вродени аномалии и смъртни случаи, породени от тези нарушения. Че са застрашавали живота на приятелите си, съседите си и собствените си служители. Че са подкупвали областните и щатските длъжностни лица, прикривали са опасни нарушения на законите, които защитават гражданите от замърсявания на околната среда, застрашаващи здравето на цялото общество. Че са нарушавали местните зонови постановления на муниципалния орган за своя собствена изгода и за изгодата на своите помагачи. Че са подкупвали шефовете на министерства, журналисти от вестници, адвокати, лекари и други граждани като вас, за да продължават незаконните си и престъпни деяния. И накрая, че са злоупотребявали с щатски и федерални фондове за своя собствена изгода.

Ще ви върна десет години назад, за да ви докажа, че тази рекетьорска дейност е умишлена и продължителна.

Ние ще ви докажем, че тримата мъже, главните изпълнителни директори на три от най-могъщите и уважавани корпорации в Америка, Том Лейси от „Уестърн Пълп енд Пейпър“, Харолд Гросман от „Атлас Кемикъл“ и Уорън Смит от „Лейксайд“, съзнателно и злонамерено са действали съвместно и са направлявали тези дейности… една цяла мрежа от алчност и злоупотреба с общественото доверие, което е един шокиращ, разтърсващ и трагичен коментар за неморалната злоупотреба с властта. Една мрежа толкова всепроникваща, че ние настояхме и получихме правото за промяна на мястото на разглеждане на делото извън Гранд, защото не бихме могли да се доверим на съдиите и съдебните, длъжностни лица на окръг Гранд.

Не се оставяйте да бъдете заблудени или подведени от заеманите длъжности или титлите на тези хора, от техния чар или слава. Те са престъпници, чиито престъпления са разрушавали околната среда на невинни хора като вас, на хора, които са им вярвали и са били лъгани от тях, заблуждавани и предавани. Ние ще покажем, че когато пред тях са се изправяли невинни хора, изпълнени с надеждата да променят нещата, тези престъпници често са отвръщали със зловещо унищожаване на живота и кариерите на хората, осмелили се да поставят под въпрос методите им. Никой не е бил недосегаем за тяхната алчност и арогантност.

Моля ви внимателно да разгледате доказателствата. Призовавам ви да не се подвеждате от имената и титлите им. Молбата ми към вас е да се поставите на мястото на гражданите на окръг Гранд.

Ще ви покажем този лабиринт от измама, фалшификации и заблуди посредством диаграми и схеми, сочещи връзката между отделните престъпления. Така че дори и самият закон да е труден за разбиране и вникване, с фактите няма да е така.

И накрая искам да ви помоля да въздадете заслуженото на тези чудовищни престъпления и да изпратите ясно послание на останалата част от страната, че порядъчните хора на тази земя повече няма да толерират престъпници под маската на лидери на обществото ни.

Благодаря за вниманието и за времето, което ни отделихте.

Повече от месец Вейл и сътрудниците му, адвокатите Шана Парвър и Дърмот Флахърти, представяха свидетел след свидетел, съдебни документи, банкови документи, доказателства, трупащи се едно връз друго, които постепенно оплетоха мрежа около Гросман и Лейси. Служители от фирмите им даваха свидетелски показания за среднощни изхвърляния в реките на киселинни отпадъци, случайни изтичания, омаловажавани до незначителни размери, прикривани нива на токсичност във фабриките. Дарил Хамилтън, инспектор от щатското ведомство по безопасност на околната среда, призна, че на едно празненство е бил ухажван от самия Лейси и после подкупен да фалшифицира доклади за чистотата на околната среда. Журналисти от вестниците свидетелстваха, че репортажите им са били преправяни или унищожавани. Посредници — че са били подкупвани с всичко, от нови изкуствени челюсти до ферма в Охайо. В центъра на водовъртежа на тази корупция бяха четирима областни посредници. Ако големите клечки бяха диригентите на измамата, то посредниците се явяваха изпълнителите.

Към края на делото на Вейл все още му оставаше да представи преки доказателства, недвусмислено уличаващи Уорън Смит в съпричастност с престъпната дейност на останалите. Имаше достатъчно обстоятелствени доказателства, но Вейл съзнаваше, че делото му зависи от това, ще успее ли да свърже трите компании в едно.

Херман Крамър щеше да свърши тази работа. Той бе приел подкупи от изпълнителните директори на компанията, бе отклонявал суми от образователния фонд в общия, а оттам във фонда за обществени дейности, където те бяха използвани за разчистване на земи, строежи на пътища, разширяване на улици, дори и за запълване и пресушаване на блата, само и само „Лейксайд“ да може да се разраства, разраства… Херман Крамър беше човекът, който беше в течение на всичко. Той беше свързващото звено.

Първият свидетел, призован от Нийл Джармън, беше Херман Крамър.

„Какво става, по дяволите?“ — помисли Вейл.

Крамър не погледна към Вейл, докато заемаше мястото си. Джармън, мазен млад нюйоркчанин в костюм на Армани, не си губеше времето. След предварителните въпроси: кой, какво, защо, той започна разпита си с най-болезнения въпрос.

— Господин Крамър, в качеството си на областен администратор, някога отклонявали ли сте съзнателно или злоупотребявали със средства в нарушение на раздел 2365 от щатския кодекс?

— Отказвам да отговарям на този въпрос на основание на това, че той може да се използва в моя вреда.

Вейл остана като попарен. Тъпото копеле не спазваше уговорката им. Той злобно се втренчи в Крамър, но свидетелят упорито гледаше пред себе си, докато рецитираше отговорите на следващите дванайсет въпроса.

— Отказвам да отговарям на този въпрос на основание на това, че той може да се използва в моя вреда.

Но още преди да прозвучи и последният отказ на Крамър, Вейл вече знаеше какво да направи.

— Нямам повече въпроси, ваша чест — заяви Джармън.

— Господин Вейл? — обърна се към него съдийката.

Вейл погледна часовника си. Беше 4:55. Той се изправи.

— Ваша чест, в момента нямам въпроси.

В залата се разнесе шум на недоволство, най-вече от групата на гражданите, които бяха изминали 120 мили от окръг Гранд, за да присъстват на процеса.

— Все пак настоявам господин Крамър да остане в ареста.

— Възразявам — реагира мигновено Джармън. — Господин Крамър е тук, готов да свидетелства веднага. Ако господин Вейл няма въпроси в този момент, господин Крамър трябва да бъде освободен.

— Ваша чест, вече е пет часът. Моля ви само за една отсрочка до утре сутринта, когато можем да започнем на свежи глави.

Съдийката Патриша Робъртс, красива жена с язвително чувство за хумор и вродено чувство за справедливост, се замисли за момент.

— Съвсем логична молба. Напомням на съдебния състав да не обсъжда този случай. Господин Крамър, очаквам утре да ви видя свеж рано сутринта. Съдът се оттегля до девет часа утре сутринта.

Тя удари звънеца и стана.

— Мислиш ли, че е казал всичко на Джармън? — попита Шана.

— Не. Мисля, че Джармън си въобразява, че е надхитрил всички. Крамър просто направи онова, което са му казали.

— Но защо му е на Джармън да прави това?

— Това е първият му изстрел. С него иска да ни каже, че играта ни със свидетелите му няма да стане.

— И какво ще правим сега? — попита Флахърти. — Крамър ни е нужен, за да нахлузим примката върху вратовете на „Лейксайд“ и Уорън Смит.

— Ще ги надхитрим — отговори Вейл.

В този момент Джармън повтаряше пледоарията си на предните стъпала на съда и представителите на масмедиите направо попиваха всяка негова дума. Вейл, Парвър и Флахърти напуснаха съдебната зала през входа за затворниците и се изнизаха през една странична врата. Абел Стенър ги чакаше в колата.

— Абел, имам една малка задача за теб — каза Вейл.

Крамър беше в залата за свидетелите малко преди девет. Беше страшно изнервен. Вейл щеше да се нахвърли върху него и той го съзнаваше напълно. По дяволите, той просто правеше онова, което му беше казал Джармън — позоваваше се на Петата поправка на конституцията при всички въпроси на Джармън.

— Но всички ще приемат, че аз съм виновен — бе изскимтял Крамър, когато Джармън му бе наредил да го направи.

— И какво от това? — бе отговорил Джармън. — Не могат да ти направят абсолютно нищо. Просто ме слушай и изпълнявай онова, което ти казвам, и не се тревожи за нищо.

Крамър обаче се тревожеше. Дали не беше затръшнал вратата, която му беше открехнал Вейл?

Точно в девет часа вратата на залата се отвори и Абел Стенър влезе. Огледа се и после въведе Джими Фокс Доктора.

Крамър подскочи на стола си. Устните му се разтрепериха. Стенър поведе окования Фокс към него и му нареди да седне. Фокс седна и се втренчи безизразно в отсрещната стена.

Крамър целият се тресеше. Чу как съдийката влезе в съдебната зала, чу я как натисна звънеца си. В следващия момент страховитият му съсед се извърна и заби в него бледосините си ледени очи.

— Отдавна не сме се виждали, Херман — проговори той дрезгаво, след което отново заби поглед в стената.

Съдебният служител отвори вратата на свидетелската зала.

— Господин Крамър, ваш ред е.

Крамър се изправи. Трепереше, докато изтриваше потта от дланите си в панталоните. Докато излизаше от залата, чу за втори път гласа на Фокс.

— Много внимавай, Херман.

— Добро утро, господин Крамър, надявам се, че сте отпочинали през нощта — започна Вейл.

— Наред съм.

— Добре, тогава можем да започваме.

— Да, сър.

— Доколкото си спомням, вчера вие се позовахте на Петата поправка от конституцията при отговорите и на тринадесетте въпроса. Така ли е?

— Да.

— Сега, след като сте имали възможността да го обмислите, може би можем да започнем отначало.

Той се изправи точно пред Крамър, с ръце в джобовете, спокоен и отпуснат.

— В кой колеж сте учили, Херман? Мога ли да ви наричам Херман?

— Да. Разбира се. Учил съм в университета в Илинойс.

— Завършихте ли го?

— Дипломирах се със специалност бизнес администрация.

— Вие сте били пети по успех в курса си, нали?

— Да, така беше.

— Дипломирали сте се магна кум лауде.

— Да.

— Кога беше това?

Крамър се замисли за момент.

— През 1973 година.

— И се оженихте веднага след като завършихте?

— Точно така.

— Намерихте ли си добра работа?

— Да, сър, работих за „Хилдебранд и Кейро“ в Сейнт Луис.

— Това е фирма за данъчни консултации, нали?

— Да, сър.

— И после?

— После бях нает на работа като помощник-администратор в окръг Торънс. Две години по-късно администраторът напусна и аз заех мястото му.

— А как се озовахте в Гранд?

— Бях изкарал там три години, когато те — хората от Джеферсън — се свързаха с мен и ме запитаха дали желая да променя живота си.

— Кой дойде при вас?

— Посредниците Сид Стюарт и Дейвид Катлър.

— Колко печелехте тогава годишно?

— Тридесет и две хиляди долара.

— А те какво ви предложиха?

— Шейсет и шест хиляди и петстотин.

— Доста голямо повишение.

— Да, така беше.

— Нещо друго?

— Кола.

— Аха. И това беше кога… преди петнадесет години?

— Шестнадесет.

— Значи тогава сте били на около тридесет и една, тридесет и две години?

— Тридесет и една.

— С двама синове?

— Да. Чип и Бари.

— Значи когато сте се преместили в окръг Гранд, вие сте имали изключително висок доход, нали така?

— Да.

— Горд от себе си. Шейсет и шест хиляди и петстотин в ония дни бяха наистина добри пари.

— И все още са — кимна Крамър.

— И как се отнасяха към вас?

— Чудесно. Канеха ни на пикници, риболов. Нещата вървяха много добре.

— Купихте си къща?

— Да, сър.

— На каква стойност?

Джармън подскочи от стола си.

— Възразявам, ваша чест. Няма пряка връзка с делото.

— Прокурор Вейл?

— Има пряка връзка, ваша чест.

— Съжалявам, господин адвокат. Отговорете на въпроса, господин Крамър.

— Шейсет хиляди.

— Яхта?

— Тридесет и две хиляди — каза Крамър.

— Друга кола?

— Да, сър, за съпругата ми. Хонда Акорд.

— Още колко, двайсетина хилядарки?

— Двайсет и две.

— Момчетата ви учиха в частно училище?

— Да.

— Доста разходи за толкова кратко време, нали, Херман? И как стана това?

— Сид ме представи на един търговец на автомобили, аз се заинтригувах, а той ми каза: „Не се тревожи, всичко ще се уреди.“ Банката ми даде добри заеми. Бяха много услужливи.

— Това беше „Файделити Тръст“?

— Да.

— Как се свързахте с тях?

— Господин Съмърс ме представи на Чарлз Торнтън, президента на банката.

— Този Съмърс да не е Джефри Съмърс, вицепрезидентът на компанията „Лейксайд“?

— Да.

— Как се запознахте с него?

— Той, Сид Стюарт и някои от другите посредници ходеха често за риба.

— Някакви жени, комар, пиянски истории?

— Нищо такова. Най-много по някоя бира на яхтата.

— И така, вие сте се сдобили с нова къща за шейсет хиляди, съпругата ви е получила нова кола, а вие нова яхта. И двамата ви сина са посещавали частно училище. Това е доста тежък товар за плещите ви.

— Доста тежък.

— И после дойде денят, в който Сид Стюарт ви помоли да му свършите някоя работа?

Крамър се замисли за момент преди да отговори.

— Да.

— Имаше ли нещо необичайно във връзка с молбата му?

— Да. Помоли ме да напиша чек и да прехвърля половин милион долара от фонда за образованието в общия.

— Искате да кажете в общия фонд, нали така?

— Да.

— А това беше углавно престъпление, нали, Херман?

Крамър кимна.

— И двамата сте знаели, че това е углавно престъпление, вярно ли е?

Почервенял като рак, Джармън отново скочи.

— Възразявам! Господин Крамър не може да свидетелства какво е знаел или какво не е знаел господин Стюарт.

— Ще перифразирам въпроса си — каза Вейл. — При какви обстоятелства ви отправиха тази молба за прехвърляне на средства от един в друг фонд, Херман?

— Бяхме на яхтата.

— Вашата яхта?

— Не, тази на Сид Стюарт. Седях отзад. Сид дойде и седна до мен. Поприказвахме си малко за дребни неща и той ме попита: „Как я караш с парите?“, и аз му отвърнах, че трудно, а той ми каза: „Май има възможност да оправим вноските ти за колата.“ „Какво искаш да кажеш?“ — запитах го аз, а той ми отвърна: „Имам нужда от една услуга. Нищо особено. Налага се да прикрием един недостиг.“ И тогава ми каза, че ако успея да прехвърля 600 000 долара от фонда за образование във фонда за общи цели, и после да ги насоча в обществените дейности, вноските за колата ще бъдат уредени.

— Така ли каза, ще бъдат „уредени“?

— Точно така. Да.

— Не е ли било малко рисковано? Нямаше ли хората да разберат какво сте направили?

— Наложи ми се също така да подправя счетоводните книги, за да прикрия прехвърлянето на средствата.

— Значи сте извършили две углавни престъпления — незаконно сте прехвърлили средства от един фонд в друг и сте подправили счетоводни документи, за да прикриете прехвърлянето — а посредникът Стюарт, господин Съмърс и господин Торнтън са се погрижили вноските ви за колата да бъда уредени, така ли?

— Да.

Джармън стовари юмрук върху бюрото си.

— Протестирам, ваша чест. Това е просто предположение. Чисто умозрително.

— Ще перифразирам въпроса си — каза Вейл. — Споменавал ли ви е някога господин Съмърс за трансакцията?

— Да. Седмица или две по-късно той ми каза, че компанията „Лейксайд“ ми е много задължена и ако той може да ми помогне с каквото и да е, само да му позвъня. Каза ми също така да отскоча и да се видя с Чарли Торнтън. Точно това ми каза, „отскочи“. И аз отскочих. Чарли ми каза, че „Лейксайд“ са купили колата и ми я преотстъпват на лизинг за един долар годишно. И аз се подписах под този документ.

Крамър остана на скамейката на свидетелите още два дни. След неговите показания още двама обвиняеми рухнаха. Защитата беше разгромена напълно.

На Доктора така и не му се наложи да дава показания.

В седем и половина двумоторният самолет изскочи от дъждовните облаци, спусна се ниско над шосето и кацна на чакълената писта, която обслужваше Шефийлд. Вейл стоеше с чадър на ръба на платформата, докато самолетът рулираше да паркира на стоянката.

Джейн Венъбъл бе излетяла предната нощ от Германия — полетът й бе траял цяла нощ — и от летището бе взела частен самолет до Шефийлд. Изскочи от самолета така, сякаш току-що идваше от моден салон. Зелената й рокля беше безупречна, без никаква гънка. Тя отметна косите от лицето си и се усмихна. Черната превръзка върху окото й, което бе изгубила при нападението на Аарон Стемплър, беше както винаги безукорна. Тя пристъпи по стълбичката и се хвърли в прегръдките му. Той изтърва чадъра. Целувката им беше изпълнена със страст.

— Господи, колко ми липсваше! — възкликна той.

— Все още ли ме обичаш? — запита тя, поемайки лицето му в дланите си.

— Повече от всякога. Знаеш ли какво ми е на ума?

Тя се изсмя.

— Надявам се, че се досещам.

— Мислех си, че можем да се върнем в хотела и да закусим в леглото.

— Не трябва ли да си в девет в съда?

— Не. Чакаме за присъдата. Приключихме вчера следобед.

— Не може да бъде! Поздравления. Съжалявам, че изтървах финала. Толкова път да бия чак от Германия и да го изтърва! Беше ли брилянтен както винаги?

— Както винаги.

— Ще спечелиш ли, Вейл?

— Никога не предсказвам.

Тя пак го целуна. Жадна целувка. Държаха се за ръце, докато вървяха към колата. Тя положи глава върху рамото му.

— Шест седмици. Цели шест седмици! Никога, ама никога повече няма да те изоставям за шест седмици. Дори и за три седмици. Това беше направо агония.

— Нямаше ли някой прекрасен германски принц да те задиря?

— Дори няколко. Казах им, че трябва да се върна в хотела и да гледам съпруга си по WWN. Всички следяха процеса.

— Да. Някаква стара чанта искаше да ме интервюира.

— Ооооо…

— Наоми я разкара. Дори и дума не съм разменил с нея.

— И как се казваше тая стара чанта?

— Нещо беше май като Назимова…

— Валери Азимур?

— Да, май така беше.

— Стара чанта ли каза? Та тя е най-страхотното парче по телевизията. Мъжете лудеят по нея. Стара чанта, дрън-дрън.

— Джейни, вече ти казах, дори и не се и познавам с нея.

— Хубаво.

— Гладна ли си?

— Като вълк.

— Тогава първо да хапнем.

Докато тя се измъкваше от дрехите, с които бе изкарала последните десет часа, той поръча кана пресен портокалов сок, яйца по бенедиктински и кафе с много сметана и захар. Беше навлякла черен копринен халат, който открояваше огненорижата й коса.

— Уха! — възкликна той.

Тя се усмихна и се завъртя.

— Купих си го в Париж. Измъкнах се за два-три часа.

И му подхвърли едни миниатюрни бикини от черна коприна. Той ги вдигна и я погледна над ръба им.

— Ами ако пострадам в автомобилна злополука, докато ги нося?

— Сестрите ще оформят бойна редица покрай вратата на болничната ти стая. А аз ще пазя вътре с автомат „Калашников“.

Тя го бутна върху леглото и се просна върху него, подпирайки се на лакти.

— Искаш ли да се обадя на рецепцията и да им кажа да поемат всички обаждания? — попита той.

— Ти чакаш обявяването на присъда, Марти.

— Шана и Дърмот ще се запознаят с подробностите.

— Ти си куку.

— Куку, дрън-дрън. Просто ми се ебе, та две не виждам.

— Не толкова, колкото на мен.

— Искаш ли да се обзаложим?

— Залагам хиляда долара, че ще свърша първа.

— Ти винаги го правиш.

— Недей да бъдеш толкова високомерен.

— Това пък какво означава?

— Самодоволен.

Тя разтвори крака и го възседна, като бавно се раздвижи върху него, и накрая разтвори халата и се приведе напред. Той прокара език по зърната на гърдите й, после всмука едното. Тя простена, надигна се леко, почти без да го докосва, и се раздвижи на бавни тласъци, усещайки как плътта му се втвърдява в утробата й.

— О, Господи, толкова те обичам, Мартин Вейл — прошепна тя с дрезгав глас.

Тя лежеше сгушена в прегръдките му, лицето на Вейл бе заровено в косите й. На вратата се позвъни.

— Стайно обслужване — чу се нечий приглушен глас.

Джейн изхвърча от леглото и трескаво заоблича халата си.

— Недей да ставаш — каза тя.

— И да искам, не мога — отвърна той, придърпвайки завивките върху себе си. — Гол съм.

— Къде са бикините?

— Не знам. Някъде тук отдолу. — Той се разгледа под завивките.

Тя отвори и едно момче с ангелско лице вкара количката с храната в стаята.

— Добро утро, господин Вейл — поздрави то, после кимна към Джейн и добави: — Добро утро, госпожо Вейл.

Тя захлупи с длан устата си и имитира кикотене зад гърба на сервитьора.

— Ще подправя подписа ти — каза тя и взе сметката.

— Мога да те арестувам за това, да знаеш.

— Само ще си изгубиш времето — отвърна тя, докато се подписваше. — Имам на разположение най-жестокия адвокат на света.

Момчето излезе.

— Жесток, а?

— Но любим.

— Дай да похапнем, а?

— Да, яйцата по бенедиктински са направо ужасни, когато изстинат.

Той се изправи и се напъха в копринените бикини.

— Какво ще кажеш? — започна да се пъчи, заемайки възможно най хомо пози.

— Мисля, че папараците ще дават мило и драго само да те щракнат.

Той дръпна два стола до масата и седнаха да се хранят.

— Направо умирах от глад — призна си тя.

— А на мен още ми се ебе.

— Мартин, на теб винаги ти се ебе.

— Я виж ти от чия уста го чувам.

Тя се изкикоти и отпи от портокаловия сок.

— Какво ли ще правя след месец? — замислено каза Вейл. — Дойде ли ноември и оставам без работа.

— Все ще измислиш нещо.

— Нищо не съм измислил до този момент. Нищо сериозно, искам да кажа. Мислех си дали да не напиша книга. Или пък да преподавам в юридическия факултет в Чикаго. Нищо обаче не ми звучи интересно. Трудно ще се намери нещо, дето да надхвърли този случай.

— Какво ще кажеш за частна практика? Можеш да си основеш фирма. Имаш си и хора като Наоми, Шана, Дърм и Майер. Абел не иска да се пенсионира, и него като тебе все нещо го гложди. Както впрочем и всички останали.

— Разговаряли сме на тази тема, но никой не иска да се връща от другата страна на адвокатската скамейка.

— Защо не си вземем отпуск? Имам един прозорец след тая работа, дето я свърших в Германия. Можем да се скрием във вилата, само двамата. Това е най-хубавото време от годината.

Телефонът иззвъня.

— О, мамичката му! — изруга тя.

Той вдигна слушалката и слуша в продължение на минута, после каза:

— Тръгвам. — И затвори.

— Значи присъдата е произнесена? — каза тя.

— След тридесет минути.

Тя въздъхна.

— Толкова път да бия чак от Германия и да не мога да закуся.

— Трябва да взема душ.

— Не, без мен не можеш.

— Имам само тридесет минути.

— Голям праз като имаш само тридесет минути. Нали каза, че Шана и Дърмот ще се погрижат за подробностите.

Джейн седна на първия ред точно зад него, пресегна се през преградата, която разделяше зрителите от участниците, и нежно го стисна за лакътя. Вейл дори и не трепна.

Съдебните заседатели заеха местата си.

Съдийката Робъртс ги огледа и се усмихна.

— Добро утро, дами и господа, подготвихте ли вече присъдата си?

— Да, ваша чест — отговори старшият съдебен заседател, жена към петдесетте, с посребрена коса и приятна усмивка.

— И каква е тя?

Съдебната метла бе помела здраво. Виновен. Виновен. Виновен. Виновен. Виновен. И така нататък. Истинската победа дойде когато съдията прочете присъдите и глобите.

„Уестърн Пълп енд Пейпър“, „Атлас Кемикъл“ и „Лейксайд“: всяка компания трябваше да заплати по тридесет милиона долара.

„Уестърн“ и „Атлас“ получиха заповеди да прекратят дейността си, докато успеят да докажат, че работят съгласно стандартите на Закона за опазване на околната среда.

Лейси, Смит и Гросман получиха присъди от две до пет години.

Четиримата посредници получиха от пет до десет години.

Херман Крамър получи условна присъда и труд в полза на общината.

Шана и Дърмот проведоха пресконференцията.

Джейн и Мартин се върнаха в хотела — в леглото.

Валери Азимур така и не успя да интервюира Вейл.