Уилям Дийл
Владетелят на Ада (33)

33.

Бад Рапидс, Мичиган, 7 часът и 39 минути, вечерта.

Къщата на Дон Удбайн беше скромна едноетажна тухлена постройка, разположена върху голям ъглов участък. Две местни полицейски коли и една линейка с угасени светлини бяха паркирани през една пресечка от нея. Няколко мъже и жени и две деца се бяха събрали на тротоара до четирите черни фургона на специалната част на ФБР.

Облечен в бронирана жилетка и синьо яке с инициалите на ФБР, Грег Флеминг забърза по улицата и докладва на Хардистан.

— Евакуирахме семействата от всички съседни къщи.

— Добре.

Хардистан се обърна към малката група.

— Дами и господа, казвам се Хардистан. От ФБР съм. Съжалявам за неудобството, което ви причиних, но това е предпазна мярка, която винаги вземаме. Вие всички познавате съседката си, госпожа Ричардс. Тя много любезно ви покани всички да влезете в къщата й, за да не стоите на студа. Това няма да отнеме много време.

— Какво е направил Дон? — попита един от мъжете.

— Търсим го за разпит по углавно престъпление — отвърна Хардистан.

— Имате нужда от армия, за да задавате въпроси ли?

— Искаме всичко да мине безопасно за всички вас — кротко каза Хардистан и се качи в един от фургоните.

След малко Харисън Латимор доведе Либи Доув.

— И вие не изпитвате абсолютно никакви съмнения, че това е Дон Удбайн? — попита я Хардистан.

Тя почука по една от снимките.

— Той е. Това е Дои Удбайн. Всички го казват.

— Благодаря ви — кимна Хардистан. — Оказахте ни голяма помощ. Моля ви да се присъедините към останалите в къщата на госпожа Ричардс. Не искаме никого на улицата.

Четирите черни фургона бавно поеха по улицата и спряха пред къщата на Доув — съседната на Удбайн. Членовете на специалния отряд от задните три автомобила се измъкнаха безшумно и заеха позиция в мрака. Флеминг носеше радиошлем.

— Джокер, тук Пингвин. Чувате ли ме? — прошепна Флеминг.

— Чувам ви, Пингвин. Джокер на позиция.

— Стойте на позициите си.

Флеминг влезе в предния фургон.

Уеър разчиташе индикациите на детектора за топлина от къщата, докато през това време видеокамерата бавно показваше панорамното изображение.

— Във всекидневната свети лампа — каза той.

Камерата довърши сканирането на къщата.

— Ако е вътре, той е мъртъв.

— На място ли си, Грег? — попита Хардистан.

— Готов за танц. Имам четиринадесет души, четирима отпред, четирима отзад, двама снайперисти за подкрепления отпред и отзад. При хангара имаме десетима.

— Отлично — отвърна Хардистан.

— Ще атакуваме и двата обекта едновременно.

— Кой е ръководителят там?

— Оливър.

— Добре, знаете процедурата. Пет пари не давам какво казват детекторите за топлинни източници, процедирайте така, все едно е тук. Не забравяйте, че този човек е професионален убиец. Изключителен стрелец.

— Знаем, Били — отвърна с усмивка Флеминг. — Непрекъснато ни го повтаряш.

— Искам просто да се уверя, че не сте го забравили, Грег. Искам този човек жив, ако е възможно, но не на всяка цена. Не поемайте никакви рискове. Не искам никакви загинали герои. Влезте бързо и проверете къщата. Пипнете ли го, веднага го изкарайте отвън, поставете охранителен периметър и лабораторията да идва. И внимателно.

Грег Флеминг поклати глава и се разсмя.

— Всичко е ясно, Били — каза той и излезе от фургона.

— Бих искал да отида с екипа — каза Латимор.

— Оставаш тук с мен. Тези хора са обучени да се справят с всякакви ситуации.

— Аз имам преминат курс по обезвреждане на особено опасни престъпници…

— Латимор, това тук не е епизод от Дивия запад — прекъсна го Хардистан. — Облечи бронираната жилетка и мълчи. Ще влезем след като прочистят района.

— Да, сър.

— Джокер, тук Пингвин, влизаме — докладва Флеминг.

— Разбрано.

Екипът се движеше бързо на зигзаг през ливадата. Единият снайперист бе заел позиция зад едно дърво в предния двор на Удбайн. Другият се бе свил зад предницата на една кола, паркирана от другата страна на улицата. И двамата внимателно оглеждаха района през инфрачервените си прицели. Щори покриваха всички прозорци на къщата. През цепнатините можеше да се види включена лампа във всекидневната. Екипът зае набелязаните позиции около къщата.

— Джокер — прошепна Флеминг, — всички сме по места.

— Ние също, Пингвин. Виждаме през една цепнатина на вратата. Вътре има камион, не самолет.

— Бройте до десет и влизайте.

— Разбрано.

Флеминг изброи до десет и каза:

— Влизаме!

Двама души изкъртиха предната врата с летящ старт. Отзад един от агентите разби стъклото на вратата и я отвори. Нахлуха във вътрешността на къщата, светлинните източници по оръжията им шареха в мрака, докато те сръчно проверяваха стаите, килерите, шкафовете, всичко, в което можеше да се побере човек. Нищо.

Флеминг включи няколко лампи. Къщата беше необичайно подредена и чиста. Беше студено, термостатът на отоплението беше поставен на минимума.

В задната част на къщата един агент се опита да отвори вратата към гаража. Беше заключена.

В хангара тежката верига и катинарът бяха срязани с ножици за метал. Оливър изрита една от вратите и хората му се пръснаха, движейки се бързо през просторното помещение. Светлините проникнаха и до най-потайното ъгълче на огромното помещение.

Оливър провери камиона. Вратата беше заключена.

— Тони — каза той на един от хората си, — иди донеси лоста.

— Веднага — отговори Тони и изчезна.

— Пингвин, тук Джокер, чувате ли ме?

— Пингвин слуша.

— Хангарът е празен. Вътре има заключен камион. Можем ли да го отворим с лост?

Флеминг погледна заключената врата на гаража и каза:

— Избий я.

— Разбрано.

Агентът отстъпи назад и ритна вратата точно под дръжката. Бравата се строши и вратата зейна. Детонаторът на пластичните експлозиви се задейства.

Къщата буквално се разлетя на парчета от тухли, метал, дърво и стъкло. Прозорците на всички къщи и автомобили в радиус три пресечки бяха изпотрошени.

Флеминг и осем от хората му, които бяха в къщата, успяха да зърнат само ослепителен бял пламък преди експлозията да ги изхвърли през стените и покрива. Всички загинаха моментално, телата им бяха разкъсани от жестоката експлозия и после обгорени от бензина, който оформи огромен гъбовиден пламък, раздрал нощното небе. Експлозията се чу на десет километра, а огненото кълбо погълна три квартала.

Хардистан и Латимор паднаха един върху друг зашеметени и с натъртени от експлозията тела.

После Хардистан се надигна на лакът и загледа огненото кълбо с провиснала уста.

— Господи — прошепна той. Латимор се мъчеше да се изправи на колене до него.

— Хангара! — изкрещя той.

Прекалено късно. Нова експлозия раздра нощното небе и ново огнено кълбо разпръсна нощния мрак.