Уилям Дийл
Владетелят на Ада (34)

34.

Бад Рапидс, 9 часът и 35 минути, централно стандартно време

Хардистан се тътреше сред останките от къщата на Удбайн като сред някакъв кошмар наяве. Къщата бе изравнена със земята от експлозията. Единадесет от хората му бяха мъртви, трима други, включително, и Латимор, бяха откарани от медицински евакуационен хеликоптер в една чикагска болница. Директорът на ФБР Хари Симънс бе получил задачата да извести семействата на жертвите и да изясни събитието на пресата. Хардистан не даваше пет пари какво щеше да каже шефът му на медиите. За него повече работа в Бад Рапидс нямаше.

Той потегли с полицейски хеликоптер към вилата на Вейл, за да му разкаже лично за трагедията. По пътя Маккърди му се обади по телефона и каза:

— Самолетът е на „О’Хеър“.

— Сигурен ли си, че е неговият?

— Регистрацията му е фалшива. Неговият е, няма съмнение.

— Какво ще прави в Чикаго, по дяволите, щом… Господи, Флойд, той е тръгнал към Вейл!

— А може би…

— Зарежи „може би“! Не можем да поемаме никакъв риск. Вдигай всички по тревога. Веднага ще се обадя на охраната и ще им наредя да отведат Вейл и Джейн на сигурно място. Искам да изпратите два хеликоптера над вилата, за всеки случай. Ти тръгваш с тях, ръководиш операцията на място и изпращаш още два екипа с автомобили. Стой във въздуха и оглеждай гората. Свържи се с щатската патрулна служба и местната полиция и им нареди веднага да тръгват към вилата. Слушаш ли ме?

— Да, сър.

— Аз отивам на летище „О’Хеър“. Вземи осем души и снайперист и затегни обръч около самолета. Не се приближавай прекалено много до Туни, освен ако има опасност да го изтървеш. Махни всички цивилни от района и ги замени с наши хора, но не предизвиквай голямо раздвижване, направи го да изглежда като нормална смяна на работния състав. И за Бога, не се приближавай до самолета, защото и той може да е миниран. След двайсет минути съм при теб.

Хардистан затвори и набра обезопасения телефон на Ейвъри Бакстър, старшия агент на екипа, охраняващ Вейл.

Никой не отговори.

След като двамата агенти на ФБР бяха проверили околността и самата къща, Вейл и Джейн бяха отишли до езерото да стрелят по панички. Както винаги, Джейн го бе накарала да се чувства аматьор. Магу бе предпочел да остане до къщата, понеже мразеше гърмежите, и дори по едно време зави сърцераздирателно, защото го бяха оставили сам.

— Слава Богу, че не си ловец — каза Джейн, докато се връщаха през ливадата с празни пушки.

— Изобщо не знаех какво е това летяща мишена, докато не се запознах с теб — каза той.

— Искаш да кажеш паничка?

— Каквото и да е — засмя се той и я прегърна.

Навътре в гората се виждаше Ейвъри Бакстър, старшият агент, който проверяваше околността. Клиф Мандел, другият агент, и Бакстър бяха станали техни неразделни компаньони и защитници.

Това беше първият им уикенд заедно, откакто Мартин бе поел делото по Светилището.

По-късно, когато Бакстър и Мандел вече се бяха нахранили, Джейн и Мартин седнаха заедно на масата в трапезарията. Мартин бе запалил полови дузина свещи и стаята беше огряна от меката им светлина. Дървата в камината пращяха.

— Какво ти е, Марти? — попита Джейн.

— Нищо, Защо?

— Просто изглеждаш… напрегнат и изнервен.

— Ами… всъщност исках да поговоря с теб за, такова…

Той спря насред изречението, сякаш бе изгубил нишката на мисълта си.

— За какво? — усмихна се тя.

— На Магу наистина много му харесва тук — каза той, поглеждайки към песа, който се бе сгушил под прозореца.

— Аха.

— И, такова…

— Марти, какво има? — попита тя и го докосна по ръката. — Това дело наистина те изнервя, нали?

— Това няма нищо общо с делото.

— Какво е тогава?

Той вдигна чашата с шампанско към нея и се усмихна.

— Обичам те.

— И аз те обичам, мили — отвърна тя, чуквайки чашата си в неговата.

— Тогава… ще се омъжиш ли за мен, Джейни?

Въпросът я свари абсолютно неподготвена. Бяха заедно от повече от две години, но до този момент никой от двамата не бе споменавал думата „брак“.

— Това ли ти било на ума?

— Ами… просто не знаех как да го направя. Бих искал да падна на колене пред теб и да ти поискам ръката по старомодния начин — каза той, почти заеквайки.

— Марти, ти се изчервяваш!

— Много е горещо.

— Не е горещо, ти просто се изчервяваш. Мисля, че това е прекрасно. И разбира се, че ще се омъжа за теб. Не мислех, че си от тоя тип мъже, иначе аз щях да те помоля първа.

— Сега съм от този тип мъже — каза той. — Не мога да си представя да прекарам остатъка от живота си без теб.

— Не е необходимо да се женим, за да изживеем живота си заедно.

— О… тогава какво да правя с това?

Той извади от джоба си една кутийка от черно кадифе, отвори я и й я подаде. Пръстенът беше с трикаратов кръгъл диамант, инкрустиран в злато. Просто и елегантно.

— Беше на баба ми — каза той.

Тя закри уста с ръка.

— О, Марти, толкова е прекрасен!

— Знам, че тя щеше да е страшно щастлива, ако можеше да ни види в този момент — каза той.

— Сигурна съм, че е някъде наблизо. — Тя стисна ръката му.

Той сложи пръстена на пръста й и я целуна.

— Чудя се дали момчетата ни наблюдават — каза тя, като вдигна ръката си и огледа пръстена.

— Може би трябва да ги поканим да изпият с нас по чаша шампанско?

— Позволено ли им е, докато са на работа? Имам предвид да пият.

— Една чаша шампанско?

— Ще е прекрасно да споделим радостта на момента с телохранителите си — засмя се тя.

Той вдигна уоки-токито и звънна на Ейвъри.

— Да, сър?

— Ейвъри, бихте ли отскочили с Клиф за минутка?

— Да, сър. Някакъв проблем ли има?

— Не, просто елате.

Момент по-късно двамата се появиха на вратата на кухнята. Ейвъри беше висок мъж, вече побелял. Клиф Мандел беше по-нисък, с черна, късо подстригана над ушите коса и черни очи, които бягаха неспир, проверявайки обстановката.

— Влизайте — каза им Вейл и ги въведе в трапезарията. — Знам, че не е по правилника, но двамата с Джейн бихме искали да споделим с вас радостта си. Ние ще се женим.

Двамата агенти се засмяха и ги поздравиха. Вейл напълни чашите им, доля и своята и тази на Джейн.

— За здравето и на двама ви — каза Бакстър. — Желая ви цял живот да сте щастливи така, както сте в този момент.

Джейн протегна ръка и диамантът заискри под светлината на свещите.

— Красиво — продума Мандел. — Желая и на двама ви най-голямото щастие на света.

Джейн се просълзи.

— Кога ще е големият ден? — попита Бакстър.

Джейн погледна Вейл и повдигна вежди.

— Веднага щом се справим с това дело — каза той. — Това устройва ли те?

— Трябва ли да чакаме толкова дълго? — прошепна тя.

Двамата агенти допиха шампанското си и Бакстър каза.

— Трябва да се връщаме на работа.

Беше девет и двайсет. Двамата излязоха от къщата.

Мартин и Джейн седнаха пред камината и довършиха шампанското си. Магу се бе излегнал в краката им и лениво оглозгваше кокала от една от пържолите. Внезапно спря и вдигна глава, ушите му щръкнаха.

— Какво има? — попита го Вейл. — Да не си чул някой заек да припка отвън?

Отвън Мандел вървеше покрай двуметровата телена ограда, която Хардистан бе настоял да вдигнат около имението. Прожекторът му бляскаше в мрака.

— Тук е спокойно, Ейвъри — каза той в микрофона си.

— Тук също — отвърна Бакстър. — Щеше да е чудесна нощ, стига да не беше тоя кучешки студ.

— Е, шампанското ни постопли малко — отвърна Мандел. Мислеше си за Вейл и красивата Джейн Венъбъл и колко щастливи бяха.

Това беше последната мисъл в живота му.

Фигурата сякаш израсна от земята зад него, надигайки се бавно сред гъстата шума, с очи блестящи върху почерненото лице. Инфрачервените очила бяха вдигнати на челото на убиеца, в ръката му имаше назъбен нож.

Мандел не долови шума. Туни бързо се пресегна, облечената му в ръкавица ръка сграбчи брадичката на Мандел и дръпна рязко главата му назад. Преди още Мандел да успее да извика, ножът преряза гърлото му. Въздухът със свистене напусна дробовете му. Мандел беше мъртъв още преди тялото му да рухне в краката на убиеца.

Убиецът бързо приклекна, изтри окървавеното острие в пръстта, взе радиошлема на мъртвия агент, изтри с шепа листа кръвта от него и го сложи на главата си. Посегна в ямата, в която се бе крил, и измъкна една найлонова торба — в нея беше пушката му. Изключи фенерчето, смъкна инфрачервените очила върху очите си и огледа гората. Внимателно избягваше светлините на къщата, които биха го заслепили. После се запромъква през гората да намери другия агент, когото умиращият бе нарекъл Ейвъри.

В деня преди мините да убият единадесетимата агенти Туни, иначе казано Удбайн, бе долетял от Мичиган. Бе прочел статиите от вестниците и списанията, които Авраам му бе оставил в гардеробчето на летището в Оклахома Сити. В една се споменаваше къщата, в която Вейл и Джейн ходели през уикендите. Пишеше, че „вилата има прекрасен изглед към езерото Слоун“.

Туни провери справочниците си и откри езерото. Не беше толкова голямо. Той зададе курса и полетя натам. От въздуха се виждаха половин дузина къщички и бунгала по брега.

Най-голямата привлече вниманието му. Беше оградена и не се виждаше от пътя, който минаваше покрай нея. Той описа кръг около мястото. Голям прозорец на задната стена гледаше към езерото. Струваше си да се провери. После кръстоса площта от другата страна на пътя, срещу къщата. Накрая откри онова, което търсеше — някаква постройка на миля и половина от къщата на Вейл. Чудесно. Безопасно място, където да скрие колата през нощта.

Привечер хлътна в гората в близост до къщата, прехвърли се през оградата и внимателно приближи къщата. Светна с фенерчето си през прозореца. Това беше кухнята. На пода до мивката имаше голяма порцеланова купа, на която пишеше МАГУ.

Обиколи къщата. Навсякъде имаше стъкла. Превъзходно. После провери гората. Тя беше гъста, от борове и храсталаци. Първата му мисъл беше за маршрута му за бягство. Първо трябваше да елиминира агентите на ФБР, защото те представляваха главната заплаха. Останалото беше фасулска работа. Щеше да застреля Вейл и Венъбъл през прозореца. Тя също трябваше да умре, за да не извика полицията. Върна се до оградата. Ако имаше агенти, маршрутът им трябваше да минава покрай нея. Значи тук трябваше да направи засадата си.

Магу се изправи с щръкнали уши, душеше въздуха. После изтича до вратата и заръмжа.

— Какво ти става? — попита Вейл. — Нали познаваш Ейвъри и Клиф?

Кучето задраска по вратата, без да спира да ръмжи. Вейл му отвори и Магу се стрелна в мрака. Вейл натисна ключа и половин дузина мощни лампи прогониха мрака около къщата.

Туни ахна от болка, когато ярките светлини, многократно усилени от инфрачервените му очила, се забиха в очите му.

Магу тичаше сред боровете, носът и ушите го водеха право към окървавения труп на Мандел. После видя Туни, застанал на колене, да търка очите си и скочи.

През просълзените си очи Туни зърна някакво бяло петно да лети срещу него с оголени зъби. Претърколи се на една страна и стреля от бедро. Куршумът се вряза в Магу, подхвърли го във въздуха и го завъртя. Кучето се стовари на земята и замря.

Бакстър затича на зигзаг през поляната, шмугна се в гората и се хвърли зад едно дърво.

— Клиф — прошепна той в микрофона, — чуваш ли ме?

Момент по-късно прегракнал глас му отговори:

— Помогни ми.

— Проклятие! — изръмжа Бакстър.

Туни лежеше неподвижен зад един дънер и гледаше към къщата, като търсеше в мрака оцелелия агент.

Щом чу изстрела, Вейл се втурна из къщата да гаси лампите. Джейн угаси свещите в трапезарията.

— Ела тук — прошепна Вейл.

Бе взел двете ловни пушки от кухнята, където ги бе оставил за чистене, но шкафът за оръжието и патроните бяха на отсрещната стена.

— Какво става? — попита Венъбъл. Гласът й прозвуча изненадващо спокойно.

— Мисля, че е Туни, убиецът на Уолър. Ще изпълзя до шкафа с патроните.

— Недей — помоли го тя. — Ще те види на светлината на камината.

— Няма. Трябва да се защитим, в случай че успее да се промъкне покрай Бакстър и Мандел.

— Магу е вън.

— Знам. Не се изправяй, за да не види.

— Къде са Клиф и Ейвъри?

— Не знам, скъпа.

Той запълзя по пода към шкафа, сграбчи две кутии с патрони и се върна.

Ейвъри Бакстър лежеше притаен на земята и се ослушваше за подозрителни шумове. После реши, че трябва да върне в къщата, за да може да защити Вейл и Венъбъл, и затича на зигзаг към входа.

На стотина метра от него Туни го следеше в инфрачервения си прицел. Изчака, докато Бакстър стигне задния вход, и стреля в мига, в който Бакстър отваряше вратата. Куршумът го улучи в гърба и го хвърли в затъмнената къща.

Бакстър се претърколи по корем и запълзя през коридора към всекидневната.

— Аз съм, Ейвъри! — извика той. — Не стреляйте!

— Докажи го — чу се гласът на Вейл от мрака.

— Диамантеният пръстен — изпъшка Бакстър. — Три карата. Златен обков.

Вейл пусна пушката и превит на две затича към входа. Едва виждаше Бакстър в замиращата светлина на камината. Клекна до ранения агент и огледа раната му.

— Минал е през бронираната ти жилетка. В рамото е.

— Повикахте ли полицията?

— Да, Джейн се обади.

— Добре — простена Бакстър. — Изтървах си оръжието, когато влизах. До вратата е. Автомат. И включи осветлението. Това ще му попречи.

Туни беше на петдесет метра от къщата. Виждаше всичко през прозорците на кухнята и всекидневната. Изведнъж външните лампи отново раздраха мрака. Проклятие! Той свали инфрачервените очила, захвърли ги настрани и отправи един откос към къщата.

Куршуми профучаха през кухнята, пръскайки късчета дървесина и стъкло. Забиваха се в печката, улучиха микровълновата фурна, разтрошиха миксера и тостера и се забиха в газовия грил по средата на стаята. Един куршум разкъса тръбите за газта. Нажеженото олово възпламени изтичащия газ и той експлодира с глух тътен. Избухналите пламъци задействаха противопожарната инсталация и пръскачките.

Друг откос разби прозорците на хола, разпаряйки диваните и креслата, и в стаята заваля сняг от разпраните мебели.

Туни бе чул гърмежите през деня и знаеше, че в къщата има оръжие. Беше мярнал и оръжието на Бакстър — най-вероятно „Узи“. Притича към храсталака до къщата и се надигна да огледа.

И в този момент чу сирените.

Беше прекалено добър професионалист, за да продължава нещо, превърнало се в загубена битка. Моментално се обърна и хукна през гората, покрай тялото на Мандел, прескочи оградата и затича към пътя. Мигновено се хвърли на земята, когато една полицейска кола изрева и зави със стържене към вилата на Вейл. От другата посока пристигнаха още една полицейска кола, после линейка и един противопожарен камион.

„Вдигай гълъбите и се спасявай — помисли си той. — Нищо на този свят не е толкова важно, че да умреш за него.“

 

 

Летището „О’Хеър“, петък, 10 часът и 14 минути вечерта, централно стандартно време

— Беше прав, Били — каза Маккърди. — Той уби Клиф Мандел.

— О, Господи! Това беше възможно най-лошият кошмар.

— Улучил е и Бакстър, но той е наред — продължи Маккърди. — Вейл и Венъбъл са добре. Къщата е пълна развалина.

— Къде са те сега?

— Линейката ги откара. Съпровожда я половината щатски патрул. Прострелял е и кучето на Вейл, но още е живо.

— А Туни?

— Още търсим.

— Блокирахте ли пътищата?

— Да. Основните. Патрулираме района с хеликоптери. Обаче има и черни пътища.

— Ако се промъкне през блокадата, има само един изход. Да се добере до самолета си.

Хардистан беше загубил дванайсет души. Знаеше, че Вейл иска Туни жив, но повече нямаше да рискува живота на хората си.

Клетъчният му телефон пак иззвъня и той ядосано каза:

— Какво има, по дяволите? Кой се обажда?

— Клод, Били. Трябва да поговорим…

— По дяволите! — изсъска Хардистан. — Загубих дванайсет агенти и трябва да го съобщавам на семействата им! Не сега.

— Чуй ме, Били. Това е, за да се защити човекът, разбираш ли какво ти казвам?

За момент Хардистан беше като зашеметен.

— Разбирам.

— Не го залавяй жив.

— Какво?

— Не го залавяй жив.

— Имаш предвид Туни?

— Пръсни му черепа.

— Той може да се окаже важен свидетел за Вейл…

— Еби го в гъза Вейл. Ако заловиш Туни жив и той се съгласи да даде показания, ще стане по-лошо за нас, отколкото за тях. Разбираш ли какво ти казвам? Пръсни му черепа на този кучи син. Точка.

Телефонът замлъкна.

 

 

Летище „О’Хеър“, събота, полунощ, централно стандартно време

Хардистан и един млад снайперист чакаха в един тъмен офис на втория етаж на терминала и наблюдаваха пистата. Осем агенти, преоблечени като работен персонал, се правеха, че вършат нещо около самолета на Удбайн. Хардистан беше сигурен, че Туни ще се върне за самолета си — той беше единственото му средство за измъкване. Но Удбайн беше експерт и можеше да се досети, че са му направили засада. И може би беше планирал резервен маршрут за измъкване.

Мислеше си за онова, което му беше казал Клод Хукър.

— Как се казваш, агент? — попита той.

— Брандън, сър. Лио Брандън.

— Лио, целта ти е професионален убиец. Той е отговорен за смъртта на дванайсет наши агенти, включително и на шефа ти.

— Знам, сър.

— Не го забравяй.

 

 

Летище „О’Хеър“, събота, 1 часът и 32 минути след полунощ, централно стандартно време

— Някакъв мъж в костюм излиза на пистата — съобщи един от агентите в микрофона под ревера си. — Носи спортен сак.

— Не се приближавайте до него. Да видим какво ще направи. Следете внимателно сака му. Вероятно вътре има оръжие.

— Как го е прекарал през детекторите за метал?

— Не знам и не ме интересува. Просто следете сака.

Мъжът крачеше небрежно по бетонната писта към двумоторния самолет.

— Всички внимание! — изкомандва Хардистан.

Туни отиде право при самолета и спря до крилото. Огледа се. Не знаеше, че е идентифициран. Чувстваше се сигурен и спокоен. Метна чантата на крилото и се качи в самолета. Агентите на пистата се правеха, че не го забелязват.

— Простреляй го, когато посегне за чантата — каза спокойно Хардистан на снайпериста.

— В главата ли? — попита снайперистът.

— Където искаш — каза Хардистан, — но да е мъртъв.

Удбайн извади ключ, отключи вратата и я отвори.

После бавно се извърна и огледа всичко наоколо, проверявайки дали някой не го наблюдава. Докато посягаше към чантата, погледът му падна върху втория етаж на сградата на чакалнята. Той застина и присви очи.

Дали имаше там някой?

Пламъчето в тъмния прозорец му напомни светулка. В следващия момент куршумът го прониза в гърдите и Удбайн се стовари по гръб върху седалката на самолета, с крака, разперени върху крилото.

Хардистан го наблюдаваше през бинокъла.

— Простреляй го още веднъж за по-сигурно — каза той.

— Той е мъртъв, сър — каза Брандън, изправи се и прибра карабината си в калъфа.

— Браво, Брандън, няма да те забравя — каза Хардистан, свали радиошлема си и излезе от офиса.