Уилям Дийл
Владетелят на Ада (25)

25.

Вейл си мислеше, че никога няма да забрави този ден — не само защото щеше да се изправи лице в лице със своя противник, но и защото за пръв път виждаше красотата на страната, чиито закони се бе клел да защитава.

Бяха излетели от Чикаго преди зазоряване и издигащото се слънце ги преследваше, докато прекосяваха Уисконсин, южната граница на Минесота и Южна Дакота. Сега самолетът летеше над централна Монтана към Мисула и Скалистите планини.

Файърстоун беше първокласен гид и дори сега, в промеждутъците между залъците и глътките кафе, описваше земята, която се плъзгаше под тях, и нейната история.

Много преди Колумб да открие Америка племената чернокраки, асинибоини, кри, северните шайени и не персе скитали по огромните равнини на Монтана и ловували дивеч и риба по горното течение на Мисури.

Сегашното население било потомци на пионерите, дошли в тази земя: имигранти, фермери, железопътни работници, златотърсачи, търговци на кожи, трапери и индианци от равнините.

Вейл беше очарован от първичната красота на страната, която още изобилстваше от дивеч, зърно, коне и огромни открити пространства. На юг от самолета се намираше Йелоустоун Ривър, а зад нея — богатите на злато Блак Хилс, където край Литъл Бигхорн генерал Къстър бе приключил живота си, създавайки с това един мит, който упорито не искаше да отмре.

Файърстоун познаваше историята, особено що се отнасяше до коренните американци. През седемдесетте години на миналия век, за да направи място за белите заселници, правителството на САЩ бе започнало да преследва и изтребва едно след друго индианските племена от Монтана. Правителството бе лъгало, мамило, заблуждавало и нарушавало споразуменията си с индианците, изтиквайки племената от равнините в резерватите, разположени на най-безплодните земи.

Племето не персе били най-великите ездачи, воини и ловци. През 1877 година, когато правителството на САЩ се опитало да ги изтика от земите им в долината Уолоуа, и да ги изолира в един пустинен резерват в Айдахо, техният водач, сладкодумният вожд Джоузеф, отправил предизвикателство на правителството на САЩ:

— Земята е била създадена с помощта на слънцето и тя трябва да бъде оставена така, както си е. Земята и аз сме един разум. Мярката на земята и мярката на нашите тела е една и съща. Не ме разбирайте криво, но проумейте моята привързаност към земята. Никога не съм казвал, че земята е моя да правя с нея каквото си поискам. Единственият, който има право да се разпорежда с нея, е този, който я е създал. Аз изразявам правото си да живея на моята земя и ви признавам правото да живеете върху вашата.

Когато изпратили войски, за да изхвърлят не персе от земите им, вождът Джоузеф повел племето си към границата с Канада и свободата. Дългият 1800 мили път бил осеян със сражения с армията на САЩ. Три месеца не персе използвали всичките си знания за планините, за да воюват, побеждават и се измъкват от седма кавалерийска дивизия на Съединените щати. Но край Мечата лапа, само на четиридесет мили от границата с Канада, кавалеристите успели да ги настигнат. След четиридневна кървава битка изнуреният и обезверен вожд Джоузеф събрал около себе си обсаденото си племе и казал:

— Чуйте ме, вождове мои, аз съм уморен, сърцето ми е болно и тъжно. От този момент нататък аз повече няма да се бия.

Армията, както винаги, нарушила обещанието си, че не персе могат да се завърнат по домовете си. Вместо това-онова, което било останало от племето, било натирено в резерват в Оклахома, където вождът Джоузеф умрял предаден, с разбито сърце. Но триста души от племето се измъкнали през обсадата и се добрали до Канада.

Прапрапрадядото на Сам Файърстоун бил един от тях.

— Това беше нашият Холокост — каза Файърстоун. — Политиците прилагаха най-страшния вид геноцид. Те разрушаваха нашата гордост и нашето наследство. Обявяваха извън закона церемониалните ни танци и нашата племенна религия. Забраняваха ни да говорим на родния си език. Но оцелелите, като моя прапрапрадядо, съхранили традициите живи и ги предавали от поколение на поколение, и накрая някои от нас ги върнаха в родната ни страна.

— Ти практикуваш ли тази религия? — попита Вейл.

— Мисля, че коренните американци имат най-правилната представа. Те вярват, че духовете са в природата — земята, небето, слънцето, ветровете. Тяхната вяра е свързана с природата на нещата. Бог е едно вездесъщо присъствие. За мен това е далеч по-смислено, отколкото да вярвам, че някакъв космически кораб ще те отнесе в небесата, или да се моля на човешко същество, чиято майка била девица. Но това си е мое лично мнение.

Вейл не отговори. Погледна към земята, после напред към планините Битъррут и Анаконда. За миг се проникна от голямата сила на една религия, която възхваляваше и почиташе вълшебната красота на природата. После самолетът започна да се снижава към летището в Мисула и той се върна към действителността. Спомни си за малко Джейн и Магу, които го чакаха в Чикаго, после започна мислено да се подготвя за предстоящия сблъсък.

Файърстоун бе подготвил нещата. Щяха да се срещнат с Енгстрьом и хората му в един ресторант — уединено заведение близо до Форт Яхве, на около тридесет мили югоизточно от Мисула, плътно до границата с Айдахо.

Докато напредваха по шосе 93, Файърстоун посочи право напред.

— Проходът Изгубената следа е право по пътя след около петдесетина мили — каза той. — Можем да отскочим дотам след срещата, ако искаш да хвърлиш поглед.

Някъде след миля той свърна от шосето и пое по един тесен черен път през дърветата, към планините, които се издигаха стръмно нагоре.

— Отбий за минутка — помоли го Вейл. — Трябва да пусна една вода.

Файърстоун спря колата до пътя. Гората беше само на четири-пет метра и Вейл се отдалечи на няколко крачки. И внезапно усети, че го наблюдават. Сякаш леден полъх мина по гърба му. Той полека се извърна и се втренчи в мрачните сенки на гъстата гора. Очите бяха с овала на бадем и изпъстрени със златисти искрици — бяха на един бял вълк. Животното пристъпи до края на гората, въздухът излизаше на пара през устата му, очите му не се отделяха от Вейл.

Вейл замря като вкопан. Устата му мигом пресъхна. Вълкът изви глава нагоре и скръбният му вой отекна в гората.

Да остане така неподвижен?

Или да се втурне към колата?

Миг по-късно втори вълк пристъпи безшумно на открития участък, последван от две вълчета, очевидно малките им. Застанаха зад едрия бял звяр и всички загледаха Вейл. Той се затътри заднишком към колата и малката вълча глутница го последва, без да се отделя съвсем от дърветата. В същото време Файърстоун включи на скорост, плъзна колата напред и отвори вратата. Вейл в движение скочи вътре и затръшна вратата.

Докато колата се отдалечаваше, белият вълк се отдели от защитата на дърветата, пробяга няколко крачки покрай автомобила, после се обърна и се скри в гората.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Вейл, останал без дъх.

— Вълците са много любопитни същества — каза Файърстоун.

— Любопитни ли? Сърцето ми за малко да изхвръкне.

— Той нямаше да ти причини злина. Вълците не нападат хора.

— Лесно ти е на теб да го кажеш, ти не стоеше на вятъра с изваден хуй. А и тоя вой!

— Той повика семейството си да се запознае с теб, Мартин. Предполагам, че е съзрял нещо много особено в теб. Вълците са крайно мистични същества. — Той замълча за момент и после добави. — Може би е подушил урината ти. Те подушват на три-четири мили и чуват на една. — Файърстоун се изкикоти. — Може да те е харесал.

— Че как иначе!

— Вълците имат най-сложния социален порядък от всички животни. Вълкът и вълчицата се събират в семейство за цял живот, заедно учат малките си на игра, имат изключително силно развито чувство за хумор и са извънредно любопитни. Веднъж се бях качил нависоко в Скалистите планини, дебнех един елен. Седях си под едно дърво и изведнъж един вълк изскочи на открито. Беше на не повече от петнадесетина метра. Знаеше за присъствието ми, но не даваше и пет пари. Излезе на една полянка и после направи най-странното нещо. Загледа отблизо една разцъфнала маргаритка. После потърка носа си в нея, вдигна лапа и я погали. После си продължи по пътя. Страшно красива гледка.

— Вълшебно. Добрият вълк Лупи.

— Хората от племето не персе вярват, че вълците са най-духовните от всички живи същества. Наричат Млечния път Вълчата пътека. Тя отвежда падналите бойци право в Рая. Могат да усещат чистотата на човешкия дух. Ти имаш ли чисто сърце, Мартин?

— Не знам колко е чисто. Точно сега в момента бие така, сякаш иска да изскочи от гърдите ми.

Файърстоун се изсмя.

— Каквото и да, братът вълк определено беше привлечен от теб. Доведе цялото си семейство, за да се запознае с теб. Или… може би е повикал глутницата си, за да те погледне за последен път преди да ти пръснат черепа.

— Наистина много успокояващо, благодаря ти!

— Е, пръснат ли ти черепа, и на моя няма да простят! — Той се ухили. — Добре дошъл в Монтана.

След няколко секунди превалиха един хребет, обрасъл с високи борове, и Вейл видя крайната цел на пътуването им — едноетажна сграда от камък и дърво на една поляна, заобиколена от всички страни с планини. Осем или десет коли бяха паркирани безразборно покрай нея; от комина лениво се точеше пушек. До пътя бе застанал мъж със защитни панталони, кожено яке и карабина; пред вратите на ресторанта имаше още двама, също с карабини. Малка, написана на ръка табела над вратата обявяваше, че ресторантът се казва „Бърлогата“.

Пазачът вдигна ръка и Файърстоун спря.

— По дяволите, та той е още дете! — възкликна Вейл.

— Да, те се захващат отрано с обучението им.

Файърстоун спусна прозореца. Младежът се приведе и ги огледа. Нямаше повече от петнадесет или шестнадесет години, по бузите и брадичката му още имаше само мъх.

Файърстоун му показа значката си и каза небрежно:

— Казвам се Сам Файърстоун, съдия-изпълнител на САЩ. Това е заместник генералният прокурор на САЩ Мартин Вейл.

— Въоръжен ли сте, сър? — попита момчето с глас, който определено не беше толкова корав, колкото би му се искало.

Файърстоун внимателно се пресегна, разкопча палтото си и го отметна. Под дясната мишница носеше деветмилиметров „Глок“.

— Ще трябва да ми го предадете — заяви момчето с внезапно надебелял глас.

— Съжалявам, синко, аз съм съдия-изпълнител и не давам оръжието си никому.

Момчето беше като убодено от заявлението. Отправи умолителен поглед към двамата мъже пред ресторанта, после реши да го раздава възрастен и да се справи само със ситуацията.

— Тогава не можете да продължите.

Файърстоун кимна към колите, паркирани около ресторанта.

— Ако се съди по броя на автомобилите, вие ни превъзхождате в брой. Но…

Той посегна под мишницата си с лявата ръка, измъкна пистолета и извади пълнителя. Пъхна го в джоба на ризата си, след което изхвърли патрона от цевта, хвана го във въздуха и прибра и него в джоба.

— Това устройва ли те?

Момчето го гледа няколко секунди, после извади от джоба си клетъчен телефон и набра някакъв номер. Единият от мъжете на пост пред ресторанта отговори.

— Обажда се Рики. Те са — каза момчето. — Съдия-изпълнителят е с оръжие, но го изпразни. — Слуша няколко секунди и кимна. Единият от двамата пазачи до вратата на ресторанта махна на Файърстоун да влизат.

— Благодаря — кимна Файърстоун на младия пазач, подкара колата по заскрежения път, зави и паркира срещу магистралата.

— В случай че ни се наложи да се спасяваме с бягство — обясни той.

Вейл се размърда неспокойно на седалката.

— Наложи ли ни се да се спасяваме с бягство, едва ли ще стигнем до колата.

— Те нямат намерение да започват войната тук и сега — каза Файърстоун, докато вървяха към ресторанта. Подметките им скърцаха по скрежа.

— Гарантираш ли го?

— Нищо в живота не е гарантирано.

— Все гледаш да ме успокоиш, нали, Сам?

Съдия-изпълнителят се усмихна.

— По дяволите, след години ще има да разказваш на внуците си за този ден.

— Това ще е голяма работа, наистина. Нямам деца, да не говорим за внуци.

— Никога не е късно да започнеш.

— Аз съм градско момче, Сам. Не съм издялан от онзи материал, от който правят героите на Дивия запад.

— И за това никога не е късно. Освен това ти си много чаровен, Мартин. Брат вълк го потвърди.

— Може би не си го разбрал правилно.

— Едва ли.

Съдия-изпълнителят извади тютюн за дъвчене и пъхна малко зад долната си устна.

— Що за промяна става с теб, Сам. Говориш като Били Хлапето, дъвчеш тютюн…

— Родното ми място е, а и аз бързо влизам в релси. Искаш ли да подъвчеш?

— Не, благодаря, и без това се мъча да откажа цигарите. Колко ли хора е довел със себе си Енгстрьом?

— Най-малко петнадесет или двадесет, ако съдим по колите.

— Доста гадно съотношение.

— Ти раздаваш картите. Разиграй наивника.

Пред входа двамата мъже ги спряха, но още преди да отворят уста, Файърстоун извади пистолета си, издърпа затвора му и го поднесе под очите им.

— И въпреки това пак се налага да ви обискираме, сър — каза учтиво единият от пазачите. Беше як мъж, прехвърли тридесетте, със защитни панталони и тежко кожено яке със сержантски нашивки на ръкава.

— Генерала въоръжен ли е? — попита Вейл преди мъжът да се заеме с него. Въпросът му направо изуми Файърстоун и здравата изненада сержанта.

— Какво искате да кажете? — попита колебливо сержантът.

— Ако вие нямате вяра на думата на един генерален прокурор на САЩ, тогава ние ще трябва да претърсим Генерала.

— Не мисля така.

— Тогава или отворете вратата, или си тръгваме.

Сержантът го изгледа с убийствена злоба, пресмятайки всички варианти.

— Тук е доста студено, сержант. Решавайте, но не се бавете много.

Сержантът поклати глава, но накрая отвори. Вейл влезе пръв и застана до прага. Помещението беше ниско, с Г-образна форма, с плот и грил вдясно и маси и сепарета пред него. Единствената светлина идваше през прозорците. Докато очите му се нагодят към здрача, Вейл зърна глава на лос и препарирана пъстърва, закачени на стената. До вратата имаше забити половин дузина куки със стари подкови, накачени върху тях. Ухаеше на кафе и току-що изпържен бекон.

Масите пред него бяха празни, освен една, заета от двама мъже. Единият беше мършав като плашило, другият беше месест, с мормонска брада, и носеше слънчеви очила дори и в затъмнения ъгъл. Плотът беше отрупан с мъже в защитни костюми — или седяха на столчетата, или стояха прави. Нисък, набит мъж с мрачно изражение и вензели на полковник на ръкава на якето пристъпи напред и каза:

— Господа, аз съм полковник Шрак. Погледна зад рамото на Вейл и кимна на Файърстоун. — Генералът желае да разговаря с господин Вейл насаме. Господин Файърстоун, ние с вас можем да поседнем, ако нямате нищо против.

— Чудесно — каза Вейл.

— Ей сега ще предам на Генерала, че сте пристигнали.

Шрак отиде в едно ъглово сепаре и заговори на един плешив мъж с островърха глава, който бе седнал с гръб към входа. Това беше Енгстрьом. Файърстоун се приведе към Вейл и прошепна:

— Дотук ги изброих шестнадесет души, включително Шрак, Мецингер, Ренц, Болинджър, Рейни и Генерала.

— Цялата банда, и всички в униформа.

— Ти беше прав, явно обича да се изхвърля.

Шрак се върна при тях.

— Последвайте ме, господин Вейл.

Поведе го към ъгловото сепаре, където седеше Генерала. Той се оказа по-едър, отколкото си го бе представял Вейл, и с по-младежки вид. Беше в отлична форма, с широки плещи и дебел врат, съвсем плешив, с гъсти черни вежди, закриващи дълбоко хлътнали, гневни очи, които се впиха във Вейл. Той се изправи и ръката му стисна ръката на Вейл така, както змия стиска заек в прегръдката си.

— За мен е удоволствие, господин Вейл — изрече той с толкова дрезгав глас, като че ли страдаше от вечен фарингит.

— За мен също, генерале.

— Заповядайте, седнете. Искате ли някаква закуска? Кафе?

— Само кафе, благодаря.

Енгстрьом вдигна ръка, без да откъсва поглед от Вейл.

— Чувам, че ви бива като адвокат.

— Донякъде — отвърна Вейл и се усмихна.

— А сега работите към кабинета на генералния прокурор.

— Точно така.

— Тая Азимур ви заби доста здрав трън в лапата, нали? — Каза го без следа от сарказъм или присмех.

— Ами нали знаете, медиите са като професионалните болести, няма отърване от тях.

— Никога не съм казвал нищо повече от „Здравейте“ на журналист.

— Старал съм се винаги да бягам от тях като от чумави.

Един от хората на Енгстрьом сложи пред Вейл кани с кафе и мляко.

— Идвате отдалеч, господин Вейл. Явно имате да казвате важни неща.

— Така мисля.

— Ами… — Генерала разпери ръце, — ето ме.

— Ще сложа картите на масата, генерале. Преди десет дни един армейски конвой, превозващ оръжие, беше нападнат и ограбен в прохода Изгубената следа. Десет американски войници са били убити и напъхани в найлонови чували. Два дни по-късно Джордж Уолър, известен също под името Ралф Андерсън, беше убит в Охайо от професионален стрелец. Андерсън беше под закрилата на програмата за защита на особено важни свидетели. Има няколко улики, които свързват двете престъпления. Първото е, че проходът Изгубената следа е на ваша територия. И втората, Уолър беше потенциален свидетел в полза на правителството срещу Светилището. Никоя други група или личност не биха имали мотив да убиват Уолър освен вашата бойна част.

— Това е църква, сър, а не бойна част. Християнска църква.

— На мястото на двете престъпления имаше оставени две кодирани съобщения. Числа. Две-три-тринадесет. Те са от главата и стиха в Стария завет, който обяснява употребата на думата „Йехова“ или „Яхве“ вместо Господ. Това също така е името на вашето укрепление.

В ресторанта настъпи пълна тишина, нарушавана единствено от цвъртенето на бекона. Никой не се помръдваше. Сам Файърстоун внезапно изпита силно желание пистолетът му да беше зареден.

— Колкото до вашето споменаване за някаква наша територия, длъжен съм да ви заявя, че ние не сме някаква негърска улична банда, окупирала някакъв площад. Ние не притежаваме територия, това просто случайно е енорията на Светилището.

— Според вашия човек Авраам, това е християнска армия.

— Той не е мой човек, господин Вейл.

— Вие спонсорирате радиошоуто му.

— Това вече незаконно ли е? Да не би най-накрая ционисткото правителство да е отменило Първата поправка към Конституцията?

— Неговите проповеди могат да се изтълкуват като нарушение на определени федерални статути.

— Не мисля така.

— Казах изтълкувани, сър.

— Това ли било цялата работа? Брат Авраам говори истината и изведнъж църквата ми е под подозрение за…? — Той не довърши изречението.

— Генерале, това, за което говорим, са поредица от тежки углавни престъпления. Нищо в Конституцията не дава правото на никого да убива или краде.

— Освен по време на война. Всички закони стават невалидни по време на война, господин Вейл.

— О? Да не би да съм пропуснал нещо? Да не сте във война със Съединените щати?

— Това е просто словесен израз.

— Наистина ли искате да поведете хората си срещу Съединените щати? Вие сте патриот, генерале, герой от войната. Тъкмо вие ли предлагате на хората си да тръгнат на война срещу страната, на която сте служили с чест?

— Чест, ха — изсумтя Енгстрьом. — Знаете ли какво правих във Виетнам? Знаете ли какво правих в Пустинна буря?

— Знам за „Фантомите“. Знам също така, че службите са загубили следите на тези хора след Виетнам. Знам, че някои от тях са минали на свободна практика и са се наемали на работа към чужди разузнавания. Двойни или тройни агенти, момчета за „мокри поръчки“, специалисти по мръсни операции, както искате го наречете. Те показаха лика си в Никарагуа, Гватемала, навсякъде, където работата беше достатъчно мръсна, а парите — достатъчно. Знаете и това, нали?

— Ако всичко това, което казахте, е истина, вие също така трябва да знаете, че техният най-голям клиент беше собствената им държава, държавата, която ги обучи, ограби им младостта и душите, после ги натири и ги използва за свои собствени цели. Знаете и това, нали?

Вейл не показа изненадата си. Остана втренчен в Генерала няколко секунди, после бавно кимна.

— Това се подразбира, естествено.

Енгстрьом се приведе над масата към него.

— Аз спасих душите им — изсъска той. — Предложих им изкупление, прошката на Христос. Предложих им възможността да крачат в една редица с Христос срещу Дявола.

— А Дяволът е правителството на Съединените щати?

— Неговите креатури и лакеи. Знаете ли за кого всъщност работите вие, господин Вейл? За ционисткото правителство. За евреите. За негрите. За ирландските грешници в Бостън. Курви и алкохолици. Ние сме безупречно обучени християнски воини, мъже и жени, които биха предпочели и най-жестоката смърт пред възможността да молят врага за милост.

— Това е преливане от пусто в празно, генерале.

— Наистина ли? Четете ли Библията, господин Вейл?

— От време на време я разтварям.

— Би трябвало да се засрамите. Не е зле да я разтваряте по-често. Знаете ли кои са филистимците?

— Джордан ми изнесе лекция на тази тема — кимна Вейл. — Давид с прашката си срещу великана Голиат. Нищо не е невъзможно за праведните. Джордан ми изложи цялата ви същност, генерале. Повтарям — какво могат да направят шест хиляди обучени войници, освен да предизвикат временна криза?

— Има между петдесет и сто хиляди членове на групи от милицията, господин Вейл. Със симпатизантите броят им надхвърля милион. В очакване на знак. В очакване на Апокалипсиса да ги освободи. В очакване Новата американска революция да убие политическите лидери, да бомбардира сградите, да изкара на улиците партизанската война, да откаже да плаща повече данъци. Това е започнало дълго преди аз да изляза на сцената, господин Вейл.

— Но сега вие сте гръмотевичният жезъл?

Очите на Енгстрьом блеснаха от гняв, устните му хищно оголиха зъбите. Той се изправи, размаха юмрук към тавана и заби бесен поглед във Вейл.

— Аз съм пророкът на Яхве! — изрева той. — Господ говори с моя глас! „Дайте място на Божия гняв. Защото писано е; отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ.“ Послание до римляни, глава 12, стих 19.

В другия край на залата Файърстоун крадешком погледна часовника си. „Направи го веднага, Мартин, чуваш ли, направи го веднага!“

Вейл пъхна ръка във вътрешния си джоб, извади сноп сгънати документи и ги разпръсна върху масата като на карти.

— Генерале, това са заповеди за претърсване и задържане съгласно Раздел трети срещу вас, вашите главни офицери и регистрите във всички ваши банки. Подписани от федерален съдия. Те също така разрешават пълно претърсване на вашата обител, известна под името Форт Яхве.

Той измъкна клетъчния си телефон и набра един номер. Хардистан отговори почти на секундата.

— Тук е Били. По местата сме.

— Документите са представени. Само минутка. — Вейл се обърна към Енгстрьом. — Генерале, на телефона е Уилям Хардистан, заместник-директор на ФБР. Той би искал да си каже две думи с вас.

И подаде клетъчния телефон на Енгстрьом. Генералът го изгледа така, сякаш му поднасяха жарава. Накрая го пое и каза бавно:

— Генерал Енгстрьом.

Застанал пред входа на Форт Яхве, Хардистан се бе изправил срещу един ефрейтор пред вратата. Зад него ровърите и колите с оръжията бяха подредени в колона. Агентите на ФБР и СКТАОО и снайперистите в бронирани жилетки и сини якета се бяха построили като армия. Над тях хеликоптерите „Найтхоук“ бръмчаха като прилепите на ада.

— Говори Били Хардистан — каза той по клетъчния си телефон. — Знаете кой съм.

— Разбира се.

— ФБР и СКТАОО са готови по местата си, както тук, така и в седем различни места, указани в заповедите за претърсване, които Мартин Вейл току-що ви е представил. Не искаме насилие. Документите ви са представени. Това са законни заповеди за претърсване. Моля посъветвайте младежа на вратата — мисля, че се казва Старет — да отстъпи настрана.

Енгстрьом не отговори веднага. Бяха го надхитрили и той го бе проумял. Всеки въоръжен сблъсък на този етап би бил катастрофа за делото им.

— Мога ли да говоря със Старет? — проговори накрая той.

— Разбира се.

Хардистан връчи клетъчния телефон на ефрейтора и каза:

— Командващият ви офицер иска да говори с вас.

Ефрейторът, обрулен ветеран, само го изгледа злобно, после взе телефона.

— Ефрейтор Старет слуша, сър.

— Старет, разпознавате ли гласа ми?

— Разбира се, сър.

— Отдръпнете се. Пуснете ги да влязат.

В първия миг ефрейторът не повярва на ушите си, макар и да знаеше, че в базата са останали само шепа хора.

— Слушам, сър.

Енгстрьом върна телефона на Вейл, който го затвори.

В затъмнения ъгъл в другия край на залата, зад мътнобелите контактни лещи, очите на Авраам горяха с адски пламъци. Само на четири-пет метра от него се намираше мъжът, когото мразеше с чувство, по-силно дори и от любовта му към Сатаната. Само на пет метра! Един куршум и с него е свършено!

— Не искаме второ Уейко или Руби Ридж, генерале — каза Вейл.

— Бих могъл да ви взема за заложници още сега.

— Бихте могли, но това би бил глупав ход и вие го знаете. Всичко ще свърши още сега, тук, по средата на нищото. Целият ви команден състав е в тази стая.

Вейл набра един номер на телефона си и зачака да му отговорят.

— Излизаме — каза той. Затвори телефона, прибра антената и пъхна телефона в джоба си.

— На около четвърт миля оттук има два хеликоптера „Найтхоук“ — каза той, сочейки мъгляво към задната част на ресторанта. — Направо ще станат адски нервни, ако не излезем след няколко минути. — Той се изправи и облече палтото си. — За мен беше удоволствие, генерале.

— Вие сте още по-нечестен дори и от представата ми за вас до този момент — изрече Енгстрьом с присвити студени очи.

— Разузнаването ви не струва и пукната пара.

Вейл отиде до вратата и излезе, последван от Файърстоун.

Енгстрьом се изправи и се загледа през прозореца, докато колата се отдалечаваше по отсечката за магистралата. Авраам затропа с бастуна си през ресторанта, застана зад Генерала, приближи устни до ухото му и прошепна:

— Той трябва да бъде убит, генерале.

— Това няма да промени нищо.

— Но ще ги стресне и това ще ги забави. Всичко, от което се нуждаем, е само още малко време. „Ще обърна лицето Си против вас, и ще паднете пред враговете си; над вас ще владеят враговете ви.“ Левит, 26 глава, стих 17.

Енгстрьом проследи с поглед колата, която пое към Мисула. Минута или две по-късно единият хеликоптер прелетя ниско над дърветата и полетя подир автомобила. Челюстта на Енгстрьом се стегна.

— Тогава нека се спусне връз него десницата Божия.