Уилям Дийл
Владетелят на Ада (11)

11.

— Сега, след като сме вече в безопасност във въздуха, можете ли да ми кажете къде отиваме? — попита Вейл.

— Койот Флатс, Ню Мексико — отвърна Файърстоун с дълбок, гърлен глас.

— Никога не съм чувал за федерален затвор в Койот Флатс, Ню Мексико.

— Знам.

— Какво можете да ми кажете за Гари Джордан?

— Не много. Всичко, което имам общо със случая, е, че го арестувах.

— След Койот Флатс къде отиваме?

— Ще ви кажа, щом стигнем.

— Не си падате много по приказките, нали?

— Господин Вейл, аз работя в програмата за опазване живота на особено важни свидетели от пет години. Бих могъл да вкарам човек в гроба дори само с няколко приказки, изтървани по време на сън.

Файърстоун притвори очи, скръсти ръце на гърдите си, отпусна се на седалката и заспа.

— Пол? — обади се Вейл.

Стюардът се появи веднага.

— Обзалагам се, че нямаш кока-кола в бутилка от шест унции.

— Разбира се, че имам, сър.

Стюардът изчезна и след минута-две се появи с безалкохолната напитка, обвита в мека ленена кърпа.

— Нещо друго да желаете, сър?

— Страх ме е да поискам — отвърна Вейл и се върна в командната зала.

Хайнс наблюдаваше едновременно четири различни монитора.

— Можете ли да ми отделите минутка? — попита Вейл.

— Вие сте командирът на този полет — каза Хайнс. — Питайте.

— Какво ще кажете, ако хвърля едно око на материала, който имате за Гари Джордан?

— Мога да го направя — отвърна Хайнс, натисна няколко клавиша и снимките на Гари в анфас и профил се появиха на монитора. Сивеещата му коса беше късо подстригана. Вратът му представляваше мускулеста буца. Очите му изглеждаха почти заспали. Тънък белег се спускаше от дясната му вежда, прекосяваше ъгълчето на окото му и почти допираше линията на брадичката му. Под фотографиите бързо пробягаха биографичните му данни. Хайнс четеше данните със скоростта, с която преминаваха през екрана.

— Гари Джордан, бял, мъж, възраст четиридесет и девет. Роден в Ейда, Канзас. Завършил колеж. Постъпил в армията през 1965. Завършил обучението си като парашутист и подал молба за преместване в специалните служби. През 1967 прехвърлен във военното разузнаване. Виетнам от 1967 до 1975. Служил в Пустинна буря, 1990 до 1991. Почетно пенсиониране през 1992. Притежавал малка ферма близо до Бат, Монтана. Женен, с две деца. Постъпил в Светилището през 1992.

Хайнс се извърна от монитора към Вейл.

— Джордан е от протестиращите срещу данъците. Пребил е един бирник, който дошъл да наложи запор върху фермата, после стрелял по един агент на Службата по контрол върху приходите и данъците, когато конфискували мястото му за неплатени данъци. Хукнал да бяга и бил заловен в Боад месец по-късно от Сам Файърстоун. Получил е двегодишна присъда за неплащане на данъци, опит за убийство и бягство от закона. Знаем също, че службата му във Виетнам е била с Фантомите и че е бил човек номер три под командата на Енгстрьом в Светилището. Черния Боби е номер две.

На един от мониторите се появи серия фотографии, заснети по време на наблюдението: Джордан застанал зад Енгстрьом, главите им сближени, разговарят на някаква маса в ресторант; Джордан на нещо като пресконференция в предния си двор; снимка на фермата на Джордан с няколко служебни коли паркирани около нея; още една негова, снимка с белезници и до него Сам Файърстоун.

— Имаме и няколко изрезки от вестници. Ще извадя и тях.

Вейл прегледа изрезките, но те не добавяха кой знае какво към сухите биографични данни.

— Също така разполагаме и с въпросите и отговорите от трите разговора, провеждани с него, и резюме на разговорите, ако искате да ги прочетете, но генералният прокурор би предпочела да не го правите.

— Защо?

— Може би иска да види какво можете да измъкнете от него, без да гледате нищо предварително — ухили се Хайнс.

— Много смешно.

— Тя е много упорита, господин Вейл. И винаги постига онова, което желае.

— Откъде е откраднала теб, Джими?

— От секретните служби. Вече бях определен за зачисляване към президентската охрана, но тя ме отвлече.

Вейл малко се изненада от новината, че Хайнс е бил в секретните служби.

— На мен лично ми изглежда като доста добра работа.

— Е, отначало бях направо бесен, но след като ми каза, че мога да разполагам с каквото си искам оборудване, се поуспокоих. Това е направо раят за един хакер.

— Значи си се занимавал и с хакерство, така ли?

— В колежа бях луд на тема компютри — отвърна Хайнс. Не беше нещо сериозно, просто се вмъкнах в компютърната система на училището и смених оценките на един приятел. Получих шест месеца поправителен общественополезен труд. Разсъдих, че никога не бих могъл да постъпя в секретните служби с тая си биография, но те харесаха „таланта ми“, както се изразиха. А генералният прокурор пък го хареса още повече.

Той прекъсна, докато вадеше на екрана един от разговорите с Джордан.

— Между другото, сър, всички в самолета, включително и пилотът, са или от секретните служби, или от министерството на правосъдието. Освен талантите ни по рождение ние сме и добри телохранители, и това включва и Силвърман. Салатите му може и да не са върхът, но като нищо може да ви изхвърли от самолета направо през стената.

— Звучи успокояващо — ухили се Вейл.

Чакълестият път се простираше до хоризонта през отровножълтата пустиня. От двете му страни, чак до сивите планини на хоризонта, се редяха скали, гладки като костенурки.

Затворът се появи от дясната им страна, първоначално като невзрачна стена, танцуваща в маранята, издигаща се от пясъците на пустинята. С приближаването им стените се извисиха и оформиха голям сив четириъгълник със зъбери по ъглите. Беше опасан с десетина огради от бодлив тел, на десетина метра една от друга, високи по три-четири метра, и изпъкваше на фона на огрените от следобедното слънце планини. Това беше федералният затвор „Койот Флатс“, кръстен на името на най-близкото градче, на дванадесет мили в източна посока.

Иначе го наричаха Гроба — намек за каменоломната на десетина мили разстояние, където затворниците блъскаха седем часа дневно, шест дни седмично, под нажеженото слънце лете и арктическия студ зиме.

Външната ограда, на неколкостотин метра от стените, бе висока четири метра и половина стоманена мрежа, над която имаше три реда бодлива тел под напрежение.

Вейл подсвирна.

— Значи на това му казват затвор с максимална сигурност.

— Така изглежда максималната сигурност в страната.

До портала имаше квадратна сграда с двуметрови бетонни стени, климатична инсталация и кабелна телевизия, удобни столове, хладилник, шкаф с кухненски съдове и микровълнова фурна за удобство на охраната. Десетки монитори следяха вътрешността на затвора, а една видеокамера запечатваше всеки, пристъпил прага на Гроба. Прозорците бяха затъмнени. Пазачите на входа даваха смени по шест часа.

В стената се отвори едно чекмедже и се плъзна към посетителите. Пазачът, мътен силует зад тъмното стъкло, произнесе с глас, усилен от високоговорител:

— Установете самоличността си, ако обичате.

Файърстоун и Вейл пуснаха картите си за самоличност в чекмеджето.

— Господин Вейл, бихте ли излезли от колата за момент? — чу се от високоговорителя.

— Господи, за какво? — изпъшка Вейл.

— Видеоидентификация — каза Файърстоун. — Камерата изпраща сигнал в главната сграда, а там ще направят компютърно сканиране с вашата снимка.

— И откъде, по дяволите, са взели снимката ми? — промърмори Вейл, докато се измъкваше от колата.

— От шофьорската ви книжка от „Моторс Вихийкълс“, Илинойс.

— Господи, Големия брат бди над всички ни — изсумтя Вейл.

— Просто служебни архиви, господин Вейл.

Вейл се обърна към камерата, монтирана над входа, втренчи се в нея и се захили.

— Моля ви да останете сериозен, сър — произнесе високоговорителят.

Входът представляваше тунел от желязо и бодлива тел, със стоманени врати, управлявани от фотоклетки на всеки петдесет метра. Когато колата преминаваше една врата, тя се затваряше зад нея и чак тогава се отваряше следващата. Всяко превозно средство, влизащо в затвора, трябваше да мине през три такива врати.

Никой не бе успял да се измъкне от затвора до този момент, макар че двама южноамерикански наркобарони, излежаващи доживотни присъди, веднъж се бяха опитали да избягат от каменоломната. Охраната безучастно ги бе наблюдавала как бягат през пустинята. Когато накрая бяха припаднали от жегата и от жажда, един хеликоптер бе зависнал ниско над тях и бе пуснал винта на пълни обороти — и за десет минути ураганният вихър бе разкъсал дрехите им. Двамата бяха върнати голи и ожулени до кръв от пясъка. Наказанието им беше: никаква поща, никакви посещения, никакъв контакт с външния свят в продължение на шест месеца, килиите им бяха постоянно осветени деветдесет дни — двадесет и четири часа на ден.

— Тук управлява морската пехота — каза Файърстоун.

— Службата им трае една година. Получават възнаграждение като при война.

— Пързаляте ме.

— Няма майтап.

— Какво дирим тук, за Бога? — попита Вейл.

— Ще се запознаете с другата страна на монетата — отговори Файърстоун. — Джордан е от ръководството на Светилището, много близък до Енгстрьом. В началото ще ви се налага да дърпате с ченгел думите от устата му, но ако продължите да говорите и ако той си помисли, че над Генерала е надвиснала някаква заплаха, може да си поразвърже езика. Така или иначе, ще се съгласи да поприказвате, та поне да откачи един-два часа от каменоломната. Няма да издаде нищо. Каквото и да ви каже, ние вече го знаем.

— Защо тогава не ми го казахте и не ни спестихте тази ужасна разходка?

— Заповед на началството. — Файърстоун замълча за момент, след което добави: — С оглед целите на посещението ви можете да кажете, че сте от кабинета на генералния прокурор. Просто кажете, че сте от службата на генералния прокурор. Няма нужда да го усуквате.

— Е, все ще се оправя — отвърна Вейл, докато напредваха през тунела от бодлива тел под напрежение, огледа се и добави: — Това място няма да върне на данъкоплатеца дори и един цент от парите му.

— В действителност това е самоиздържащо се учреждение. Пълна самоиздръжка. Тук има две хиляди и петстотин отявлени престъпници — минималната присъда тук е пет години. Отглеждат си сами зеленчуците, също и някои плодове. Предсрочно освобождаване оттук няма. Всеки, попаднал в Гроба, си излежава присъдата до последната секунда.

— Какъв е процентът на самоубийствата?

— Никога не съм се интересувал.

Стигнаха вътрешния двор и ги въведоха в една малка чакалня. Присъствието на морската пехота личеше навсякъде. Залите и стаите бяха безукорно чисти, металните повърхности блестяха, бюрата и масите бяха излъскани като огледала. Двете хиляди и петстотин затворници бяха херметично опаковани в блокове с климатични инсталации, по един в килия. През уикендите имаха право на двучасова разходка в двора. Никаква телевизия, никакво радио, никакви зали за културизъм. Можеха да си поръчват книги и списания от предварително подготвени списъци всяка сутрин — носеха им ги вечерта. Имаха по два часа на разположение да четат, да пишат писма или просто да зяпат тавана.

В чакалнята ги чакаше един морски пехотинец, младеж с упорито изражение, който се изпъна мирно, когато влязоха, и кимна отсечено.

— Добре дошли в Койот Флатс — каза той, погледна табелките с имената им и продължи:

— Господин Вейл, елате с мен, ако обичате.

Вейл се обърна към Файърстоун.

— Вие няма ли да дойдете?

Файърстоун поклати глава.

— Аз само ги доставям, господин Вейл, не разговарям с тях.

Пехотинецът поведе Вейл по един коридор, отключи една стоманена врата, отвори я и попита:

— Пушите ли, сър?

— Да — отвърна Вейл. — Трета година как ги отказвам.

Пазачът му връчи малък метален пепелник и каза:

— Ще доведа затворника. Не му позволявайте да се докопа до пепелника — той може да се превърне в доста опасно оръжие.

— Няма да забравя предупреждението ви. Как се казвате?

— Ефрейтор Бекер, сър.

— Добре, ефрейтор Бекер, благодаря ви.

Малката стая му се струваше позната — стаите за разпити навсякъде си приличаха: маса, покрита с линолеум, два стола с твърди облегалки, малко зарешетено прозорче близо до тавана, мъждива крушка, също зарешетена, гадна миризма на лизол. Той седна, запали цигара и зачака.

След пет минути вратата се отвори и мъжът застана на прага. Краката му бяха оковани с къса верига, която го караше да залита. Ръцете му също бяха оковани — на кръста. Беше почти метър и осемдесет, с тяло кораво като камъните в каменоломната, които трошеше шест дни в седмицата, кожата му бе загоряла до кафяво, кестенявата му коса бе късо подстригана. Двете години, прекарани в Гроба, бяха вдълбали бръчки по лицето и около устата му, но очите му бяха нащрек и огледаха всеки милиметър от лицето на Вейл.

— Ефрейтор Бекер, можете да свалите веригите — каза Вейл.

— Трябва да стоят, сър. Такъв е правилникът на затвора.

Вейл се изправи и каза:

— Е, аз съм от екипа на генералния прокурор, така че мога да ви наредя да ги свалите.

Бекер остана втренчен във Вейл няколко секунди, после отключи веригите и ги свали от китките на Джордан.

— Ще си разделим отговорността, сър. Веригите на краката му остават.

Вейл помисли за момент и после повдигна рамене.

— Добре. — И протегна ръка на Джордан. — Аз съм Мартин Вейл.

Джордан пренебрегна ръката му.

— Гари Джордан — произнесе той с глас, изпълнен със сачмени лагери.

Вейл кимна към масата и столовете и каза:

— Седнете. — После се обърна към Бекер. — Ще ви чукна, щом свърша.

— Но аз трябва да…

— Ще ви чукна, когато свърша, ефрейтор — повтори Вейл, без да гледа към пазача, и седна от другата страна на масата срещу Джордан.

— Да, сър — избъбри Бекер, излезе и заключи вратата отвън.

Джордан се изсмя.

— Оттук до двора има четири стоманени врати с дистанционно заключване и отключване. После петдесет метра открито място, а след това четириметрова стена с електрическа мрежа отгоре. А и сте видели какво е от другата страна на стената. Но не смее да свали веригите от краката ми.

Вейл хвърли пакета с цигарите върху масата и каза:

— Пушете.

Джордан пропусна предложението му покрай ушите си.

— Били сте много път за нищо. — Говореше бавно и провлечено, точно като стар фермер.

— Откъде знаете, че съм бил много път?

— По дяволите, тук е такова място, че откъдето и да идвате, все сте били много път — каза Джордан. — Мислех, че съм разговарял с всички от екипа на генералния прокурор.

— Аз съм нов.

— Е, надявам се пътуването ви да е било приятно, защото иначе си е чиста загуба на време.

— Откъде знаете какво искам?

— Питали са ме за всичко, което има да се пита. Мога да отговоря на всичките ви въпроси само с три думи. — Той се приведе над масата към Вейл. — Не… знам… нищо.

— Вие сте били член на Светилището на Бога и на Божия гняв — каза Вейл. Това не беше въпрос.

— Толкова време мина, че нищо не помня.

Вейл го изгледа над масата и изпита мимолетно чувство на симпатия и съчувствие към този човек. Все още без да е сигурен за причината, поради която разпитва този несъгласен с данъците човек, той реши да разиграе един от старите си номера от времето, когато беше областен прокурор на Чикаго.

— Какво ви липсва най-много? — попита той небрежно.

Въпросът заинтригува Джордан. Той погледна към прозореца и сякаш се унесе в мислите си.

— Какво искате, поезия ли? Мирисът на дъжд, в първите минути, когато закапва, и сеното в хамбара в началото на сезона, да слушам смеха на малкото си момиченце, конете как пръхтят в ранна зимна утрин… — Той спря, извърна глава към Вейл и кремъкът отново се върна в гласа му. — Не ми липсва нищо. Всичко ще си бъде там, когато изляза.

— Гари… имате ли нещо напротив да ви наричам Гари? Добре. Дойдох с едно предложение.

— Вие да не правите предложения?

Вейл се усмихна.

— Може би сте чули за въоръженото нападение над конвоя с оръжие.

— Тук всеки ден само за обири слушам.

— Знаете кое имам предвид.

Джордан се втренчи във Вейл.

— Кога е станало?

— Снощи.

— Господин Вейл, ще го научим, когато го чуем по радиото.

— Един конвой, прекарващ оръжие, е бил нападнат и разбит в Монтана. Десет войници са убити. Има мераклии да го закачат на Генерала.

— На Енгстрьом?

Вейл кимна.

— По дяволите. Няма да стане.

— Откъде сте толкова сигурен? Това е станало снощи, а вие сте тук от две години.

Джордан изгледа с омраза пакета с цигарите върху масата.

— Вие сте нов в тая работа.

— От дванайсет години съм обвинител. Няма нещо, дето да не го познавам. Мога да ви съкратя присъдата с две години. Ще се измъкнете оттук само след шест-седем месеца и ще ви преместя в някой селски клуб като Панама Сити например, където да си изкарате остатъка от присъдата.

Джордан се приведе над масата и когато Вейл в очакване също се наведе към него, прошепна прегракнало:

— Нямам какво да ви кажа.

— Изглеждате съвсем сигурен, че Енгстрьом няма нищо общо с цялата тая работа. Толкова ли не ви интересува?

Въпросът направо разяри Джордан. Той се изправи и понечи да кръстоса крака, но после си спомни, че са оковани. Размишлява някъде около минута, очите му от време на време се присвиваха, сякаш се бореше с някаква мисъл.

— Окей, чуйте ме добре — каза накрая той. — Ще ви го кажа само веднъж. Веднъж. Може и да знам, а може и да не знам кой е взел участие в това. Но така или иначе няма да ви свърши много работа, защото всичко ще е само слухове и предположения от моя страна. Но мога да ви уверя, че Генерала в никакъв случай не може да има нещо общо с убийството на американски войници. Освен ако… — Той се замисли за момент, очите му се свиха, сякаш някаква мисъл не му даваше покой.

— Освен ако?

— Освен ако те не са жертва във война.

— Искате да кажете, че Светилището е обявило снощи война на САЩ, както го направи Орденът през осемдесетте?

— Откъде мога да знам, по дяволите?

— А може би защото трима от убитите войници са били чернокожи?

— Ще ви кажа нещо, господине. Генерала не е расист. А и чете много Библията.

— Вярва ли в Библията в буквалния смисъл на думата? Нали разбирате, дословно?

— Доста, макар и понякога да я тълкува посвоему.

— И как тълкува тази помия за ханаанците и евреите, която практикува Кланът? Те цитират Библията. Той вярва ли на приказките им?

— Генерала е логичен човек, господин Вейл. Той прави разлика между помия и разумни приказки.

— Така ли мислите, Гари? Че това е помия?

— Мисля, че можете да си мислите каквото си поискате. Онзи куку, Авраам, проклятие, този кучи син може да направи бялото черно, да превърне нощта на ден. Той говори по радиото и направо полудява, кара всичките си последователи от Озарк до канадската граница да пощръкляват. Толкова много пъти е бил хапан от гърмяща змия, че езикът му е станал змийски, а в мозъка му тече отрова. Ако той е проповедник, аз съм Дядо Коледа.

— Кой е Авраам?

Джордан изумено поклати глава.

— Човече, ама ти си бил съвсем зелен! Авраам е гласът на Патриотите! Сляп като правосъдието и по-луд от разярена мечка. Той измъква Каин от Ада шест пъти седмично по тия радиостанции, като проповядва проклятие върху всичко, що е правителствено.

— Доколкото разбирам, вие не сте вярващ.

— От него направо ми настръхва козината.

— Генерала обаче подкрепя шоуто.

— Генерала прави онова, което е необходимо. Когато то служи на целите му. Казах ви вече, че е логичен човек.

— Аха. Значи няма никакъв проблем да прави мръсотии.

— Какво означава това?

— Нали знаете, банкови обири, застрелване на охрана, бръснати глави, които излизат през неделните дни и пребиват хора до смърт само защото са негри, обратни или наркомани. Това ли е представата ви за правосъдие и демокрация, Гари?

— Казах ви вече, Генерала не е някакъв тъп расист. Той вярва в свободата. Вярва в правосъдието. Просто иска те да са повече — за всички нас. И може да ви цитира това от Великата книга поне десет пъти.

— Аз пък мога да му цитирам от конституцията. За негово нещастие, Библията не е закон.

— Тя е закон тук.

— Вижте, ситуацията може да се влоши всяка секунда. Ами ако решат да обвинят Енгстрьом и го арестуват?

— Слава на Бога, ще трябва да платят много висока цена.

— О, хайде де, това е една предварително загубена битка и вие го знаете много добре — каза Вейл и поклати глава. — По дяволите, никой не е достатъчно луд, че да обявява война на целите Съединени щати.

— Изобщо не става дума за такова нещо. На нас ни е пределно ясно, че армията ще ни победи.

— Никога няма да има повече Руби Ридж. Нито Уейко. Това няма да се повтори.

Джордан се изсмя.

— Знаете ли какво си мисля? Мисля си, че вие май си ръчкате с пръчка гнездо на оси и си мислите, че всичкото жужене, което се разнася, е на мухи.

— И това ли е от Библията?

Джордан накрая изтръска цигара от пакета на Вейл, подържа я и я огледа няколко секунди.

— Това е Словото на Разума от брат Джордан. Ще ми дадете ли огънче?

Вейл му запали цигарата и Джордан опъна дълбоко, задържайки дима в дробовете си няколко секунди, после го издуха бавно, следейки тънката струя пушек, която танцуваше в лъчите на слънцето, промъкващи се през зарешетеното прозорче.

— Даааааааа — въздъхна той, притваряйки очи. Седеше с протегнати напред крака, отметнал глава, и дърпаше дълбоко от цигарата. После заговори:

— Расизмът е за Клана, Посе Комитатус, Арийците. Това им е работата. Светилището сме преди всичко сепаратисти. Искаме да се отървем от правителството. Генерала вярва, че има еврейска конспирация, която иска да завладее икономиката ни, но не обвинява за това всички евреи. Аз ли? Що се отнася до мен, нямам особено желание да имам чифут до рамото си в битка, нито пък някой брикет. Но правителството е онова, от което най-вече ни е страх.

— Колко души сте в Светилището?

— По дяволите, никой не знае. Има четири отделни армии, това не е тайна. Те си действат най-вече самостоятелно, само дето се обучават заедно и гледат на Генерала като на свой духовен водач. Може би са хиляда или две хиляди във всяка армия плюс петстотин или някъде толкова в базовото формирование.

— Значи някъде четири-пет хиляди, така ли излиза?

Той повдигна рамене.

— Плюс множество симпатизанти.

— И частта на Генерала се нарича Светилището?

— Светилището включва всички. Генерала нарича частта си Форт Яхве.

— И така, значи две хиляди души се канят да съборят правителството на Съединените щати?

— Те ще се бранят, ако се наложи.

— Срещу Съединените щати?

— Това не са обикновените военни обучения през уикендите — каза Джордан и изгледа косо събеседника си.

— Това са мъже и жени, които тренират непрекъснато. Непрекъснато. Посветени на онова, което вършат. Наистина посветени. Ревнители. Зелоти, това сме ние. — Той отново пое дълбоко от цигарата, изпусна бавно дима и се усмихна. — Това е дума, която много обичам. Зелоти. Хора, които оцеляват при всякакви условия, обучени на партизанска борба с всякакво оръжие, което може да ви дойде наум. Някои идват от операция „Пустинна буря“, други като мен са още от Виетнам и Никарагуа. По дяволите, ние… те… могат да се укрият където и да е, дори някъде в планините Битъррут. След десет години още ще продължавате да ни преследвате. Ние ще стреляме със снайпери, ще нападаме оръжейни складове, ще ограбваме банки, ще взривяваме сгради… за нас правила няма, господин Вейл. Това е партизанска война. Новата революция.

— Тероризъм.

— Наричайте го както си искате. „Аз съм Алфа и Омега, начало и край — казва Господ, Който е, Който е бил, и Който иде, Вседържителят.“ Вие ще се изправите лице в лице с Посе Комитатус, Завета на Меча в Озаркс, Новата християнска църква на кръстоносците, Американските патриоти, Арийските нации — всички те мигом ще се обединят, щом започне войната. ИРА в Ирландия не ви ли напомня за нещо? Всеки път ще убиваме и ще се укриваме. Сгради, барове, авиолайнери, синагоги. И ще се появят гласове, гръмотевици, светкавици и трус.

— Вие воювахте ли в Пустинна буря?

— О, да, и даже пипнах едно арабско шрапнелче. Скимтяща низша маса, банда бъзливци, ядачи на овче месо. Да, дадох си лептата от кръв, за да може онази путка, Буш, да се оттегли точно когато ги бяхме спипали за ташаците, и ни върна всички, за да може да се изтъпанчи на парада и да спечели изборите. Всичко което направи обаче, беше, че изсра една огромна купчина лайна. По дяволите, не спечелихме войната, легнахме им като последните педерасти. Тия мръсни копелета ще ни пуснат някое газче, и то много скоро, да го знаете.

— Вие сте били офицер в Светилището, нали?

— Бях в Яхве, помощник на Генерала. И да знаете — всички, които са лежали във федерален затвор, ще се третират с определена доза уважение, когато излязат на свобода.

— Мислите, че сте по-добри от другите ли?

— Огледайте се. Всички, които са тук, излежават най-жестоките присъди, които могат да съществуват. Всеки от Движението свършва във федерален затвор с много тежка присъда.

— Вие не сте плащали данъци седем години и сте нападнали федерален служител, Гари.

— Точно така. И получих за това пет години. Дължах им дванайсет хиляди долара и ми друснаха пет години. И глоба от десет хиляди долара, която не мога дори и да се надявам, че ще платя някога. Взеха ми фермата, добитъка, къщата. В замяна получих това. — Той посочи стаята с широк жест. — Знаете ли колко души се побъркват тук? Има цяло крило, където ги държат в усмирителни ризи. Стъпите ли тук, обръсват ви главата и ви отнемат всички лични принадлежности. Не можете да задържите дори и снимката на семейството си. Няма с кого да разговаряте. Сам сте през цялото време. Понякога бих дал какво ли не, само и само да мога да зърна някоя хлебарка да притича по пода. Ако направиш нещо и ги ядосаш, друсват ти десет дни карцер. Десет дни с включено осветление, двайсет и четири часа в денонощието. Искат да те превърнат в безсловесно животно. Да прекършат духа ти, да ти отнемат самоличността. И когато си тръгваш оттук, ти си никой, но мразиш всичко на света. Ако, разбира се, не си имал нещастието да откачиш.

— Значи да разбирам, че когато след три години наказанието ви изтече, вие отново ще се захванете с делото си?

— Вече си научих урока. Нека да кажем, че ако някога се измъкна, никога вече няма да допусна да ме върнат тук.

— Значи ще свършите с мозък, пръснат от някой снайперист. Има на какво да се надявате.

— Никой не се надява на нищо — изсумтя горчиво Джордан. — Говорим за оцеляване. Няма значение дали ще сме хиляда и петстотин или петнадесет хиляди, важното е, че ще продължим по същия начин. Нападай и изчезвай, също като призраци.

— Или „Фантоми“?

— Което ви харесва повече.

— Вие говорите за самоубийство.

— Което е сто пъти по-добре, отколкото да позволим на правителството да дойде и да ни вземе всичко и после да ни убие.

— Разкажете ми нещо повече за Генерала.

— Сигурен съм, че имате досие за него, по-дебело и от конски хуй.

— Бих искал да чуя вашето мнение.

Джордан размишлява минута-две, после каза:

— Най-добрият войник на света. Оная путка, Пенингтън, е сол-ташак на всички. Не е и помирисвал истинска война. Генералът беше най-добрият. Никой не обича войниците си като него. Понякога се заравяхме в шибаните джунгли по цели месеци и той нито веднъж не се разсмърдя. Ще ви кажа и още нещо: ако раняха някое от момчетата ни, никога не го изоставяхме. Носехме и чувалите с телата с нас, за да ги върнем в Щатите да получат християнско погребение. Шест души излизахме, шест се връщахме. Десет да излезем, десет се връщахме. Всеки път.

Той се изправи и затропа из стаята, без да спира да говори.

— Вършехме най-мръсната работа. Вършехме го с молитвите на Генерала в ушите си. Отмъщението е мое, казва Господ. И никой не можеше да го прави по-добре от нас. По дяволите, веднъж Оз пръсна черепа на едно жълтооко генералско изчадие от две хиляди метра. Представяте ли си?

— Кой е Оз?

— Няма значение, отдавна го няма. Работата е там, че така и не получихме признание за това, което вършехме. Никакви медали, никакви награди пред строя. Едно „благодаря“ даже. Просто ни отнеха самоличността, точно както постъпват с нас тук. Но Генерала ни я върна. Всички ние, неговите войници, го обичаме.

— А вие сте един от неговите войници.

— Точно така.

— Той трябва да е безумен, за да обявява война на федералното правителство.

— Правата на хората се орязват с всеки изминат ден, човече! Незаконни претърсвания, обиски и задържания. Нахлувания в частни домове без разрешение от прокурора. Проследяване на оръжията ни. Кучета ти се зъбят отвсякъде. Клането в Мариън. Уейко. Руби Ридж. Данъци. Шибаняците от Службата по контрол върху приходите и данъците идват в къщата ти и изнасят всичко. Покъщнината, всичко, къщата ти, дори без да има съдебен процес.

— Започвате битка, която не можете да спечелите.

— Не можем да спечелим ли? Победата е в Библията, господин Вейл. И аз знам някои стихове. Чувал съм го да ги повтаря всеки Божи ден.

Джордан опря лакти на масата и се загледа право във Вейл. Гласът му зазвуча безизразно:

— И застанаха филистимци от едната страна на планината, и израилтяните от другата страна на планината, а между тях беше долината. И от филистимския стан се изстъпи едноборец, по име Голиат, от Гет; на ръст шест лакти и педя. На главата му имаше меден шлем; и облечен бе той в люспеста броня — Джордан се изправи и отново затропа из малката стая, гласът му се усили. — Давид бързо се затече срещу филистимеца. И бръкна Давид с ръка в торбичката, извади оттам един камък и хвърли с прашката, та удари филистимеца в челото… — Джордан спря и се усмихна, — … тъй че камъкът се заби в челото му; и той падна ничком на земята. — Джордан вдигна глава към тавана и заговори като проповедник. — Тъй с прашка и камък надви Давид филистимеца; удари филистимеца и го уби; а меч Давид нямаше в ръце. Тогава Давид се затече и, като стъпи върху филистимеца, взе, та изтегли меча му из ножницата — Джордан се приведе напред, с лице само на няколко сантиметра от това на Вейл. Гласът му внезапно се бе успокоил, и той изрече почти шепнешком: — удари го и отсече с него главата му; филистимци, като видяха, че техният юнак умря, удариха на бяг.

Той избърса потта от челото си с опакото на ръката.

— Първа книга Царства, глава седемнадесета.

— Значи вие наистина мислите, че можете да победите правителството на Съединените щати с прашка и камък, така ли, Гари? — попита с въздишка Вейл.

— Това го решава Господ. Нищо не е невъзможно за праведниците — отвърна меко Джордан.

Внезапен студ прониза гръбнака на Вейл, но не поради думите на събеседника му, а от спокойната увереност, с която бяха изречени.

— Аз съм богобоязлив човек. Ходя на църква, но никога не ме е бивало в запомнянето на стиховете. Като изключим няколко откъса, оставям това на свещениците. — Той се усмихна. — Не искам да им вземам хляба, нали разбирате.

— Мислите ли, че генерал Енгстрьом ще разговаря с мен?

— Защо не? Той не се крие от никого. Все още не.

— Казахте, че е разумен човек. Може би ще се вслуша в гласа ми.

— Във вашия глас?

— Защо не? Ще се вслушаме един в друг.

— Да, и по-рано сме я чували тази песен — горчиво каза Гари. — Правителството никога не е сдържало обещанията си. Нарушавало е всеки договор, който е сключвало, още от онези най-първите, с индианците. И ето ни 150 години по-късно и то все още не се е научило да държи на думата си.

— Какво обещание ви е дало правителството на вас, Гари? Какво обещание е нарушило?

Джордан не отговори.

— Вижте, ако не искате да плащате данъците си, както си ги плащат всички, вие загивате. По дяволите, ако се опитам да прецакам Службата по контрола върху данъците и приходите, ще ме пипнат за врата като всеки друг нарушител. Опитът ви за убийство на онзи служител не е бил много умен.

— Е, това вече е истински майтап. Той беше само на четиридесет и пет метра от мен. Ако исках да го убия, щях да му пръсна черепа като едното нищо. Просто само го накарах това дребно копеленце да напълни гащите. Но така или иначе, подоходният данък е незаконен. Никъде в конституцията не се споменава да ти съдират задника от данъци само защото не можеш да изправиш гръбнака си от блъскане от сутрин до вечер.

— По дяволите, ако им кажете, че съжалявате за това, което сте сторили, и че то няма да се повтори, бихте могли да намалите присъдата си.

Това беше най-неуместната му забележка. Очите на Джордан пламнаха като факли, гърбът му се изпъна като струна, гласът му затрептя от жарта на евангелист:

— И отговорено му беше: гони, ще стигнеш и отнемеш. Първа книга Царства, глава тридесета. Нека да ви кажа нещо. Когато ме хванаха, бях принуден да търпя онзи дребен плъх всеки ден да набива в главата ми, че трябвало да страдам, задето съм бил измамил чичо Сам. Това бяха думите му. Да страдам! Какъв е този дребен и вонящ педераст, че да ме съди! Някакъв скапан писарушка, който не може да изкара и два цента с ръцете си, който се храни от потта и кръвта на данъкоплатците, да си позволява да ми говори така! Аз съм воювал заради неговия насран гъз. Да се покая? Да му кажа, че съжалявам за стореното? Че аз ще къртя камъни в тази сатанинска каменоломна още двадесет години, ама няма да прекърша думата, дадена на Господ, пред едно такова нищожество като онзи педал.

Вейл се отпусна в стола си и запали цигара. Нямаше никакво желание да влиза в спор относно данъците нито с Джордан, нито с никого. Така че смени темата.

— Семейството ви още ли е в Монтана?

— Живеят при тъста ми. Ония пиявици от данъчното поне него още не са ограбили.

— Може би няма да е зле да ги преместите оттам — каза Вейл.

— Защо? Да не би да става нещо?

— Не, доколкото ми е известно.

Джордан се размърда на стола си, после махна с ръка, сякаш отпъждаше мисълта, която се канеше да изрече.

— Къде да отидат, а? Блъскахме като животни цял живот за онова, което ни отнеха — баща ми, дядо ми и всички преди тях. Идете в Ню Йорк, Сейнт Луис или Чикаго, живейте в някой бидонвил на някой уличен ъгъл? Това е най-шибаното предложение, което съм чувал.

— Не ви предлагам такова нещо. Само казвам да преместите семейството си от фермата…

— Еби се в гъза, педал — прекъсна го Джордан, с лице алено от нахлулата кръв и очи, потъмнели от гняв. — Пет пари не даваме за теб и твоите педалски приятелчета. Йоан, послание, глава трета казва: „Да любим един другиго, не както Каин, който беше от лукавия и уби брата си.“ Всички федерални служители са Каиновци и ти си един от тях.

Той тръгна към вратата, после се обърна към Вейл с присвити очи. Увеличената фотография на Енгстрьом от екрана на компютъра за миг проблесна в паметта на Вейл. Гласът на Джордан трепереше от гняв.

— И дойде Второто пришествие, казва Йоан, и бидоха светкавици, гръмотевици и гласове, и биде силен трус, такъв голям и силен трус, какъвто не е ставал, откак има човеци на земята. На този ден, когато дойде Армагедон, семейството ми ще е сред първите, които ще отлетят в Рая. А вие? Господ ще ви осъди и ще помете федитата като вас и ще ви изпрати всички на дъното на Пъкъла, където ви е мястото.

Джордан затропа на пазача.

В колата Файърстоун го попита за какво са разговаряли с Джордан.

— За смърт и данъци — отвърна Вейл. — Да изчезваме оттук по най-бързия начин.