Уилям Дийл
Владетелят на Ада (21)

21.

Авраам седеше пред телевизора. Чуваше как Морди и момичетата в съседната стая приготвят закуската. Плъзна белите си контактни лещи под долните си клепачи и загледа напрегнато. Интересуваше го репортажът на WWN за едно убийство в Охайо, което бе привлякло ФБР. Знаеше, че жертвата е Джордж Уолър. Знаеше и кой е стрелецът, макар и да не знаеше името му. Това обаче, което не знаеше, беше защо на екрана се мярна едно лице от миналото му.

Неговият ангел на отмъщението — Мартин Вейл.

Сигурен беше, че е Вейл, особено след като бе зърнал снимката му на стената в комуникационния център с думите отдолу: „Някой да познава този мъж?“ Авраам го познаваше, и то много добре, но не можеше да го каже никому. Дори и Морди вярваше, че той е сляп. И сега Вейл отново се пръкваше, този път на мястото на екзекуцията на Уолър.

Какво ли беше намислил? Защо се интересуваше толкова от Уолър? И защо беше с Хардистан?

За Авраам следенето на кариерата на Вейл се бе превърнало в натрапчива психоза. По време на процеса в окръг Гранд той бе седял с часове пред телевизора, като бе изпращал Морди и момичетата до градчето с някакви поръчки, бе спускал лещите си и се бе отдавал на мечти.

Колко начина бе успял да изобрети? Колко начина имаше да убие Вейл и да го накара да страда като никой друг? Гневът му избуяваше до такава степен, че после преминаваше в необуздан полов нагон. Когато Морди се връщаше от задачите си, Авраам откарваше трите млади момичета в стаята си и се отдаваше на възможно най-перверзните полови актове. Младите момичета, всяко от тях на не повече от тринадесет-четиринадесет години, бяха непрестанно в „състояние на благодат“, както се изразяваше той.

А сега Вейл се бе върнал в Охайо. Първият път можеше и да е било случайност. Вторият път обаче означаваше само едно нещо. Вейл или бе станал консултант на ФБР, или се бе ангажирал с нещо подобно. Въпросът беше защо? И какво преследваше?

Докато гледаше Валери Азимур, в ума му изплува представата как да разбере.

В 11 и 15 Джуди Шейн, оператор в телефонната централа на WWN, отговори на едно обаждане.

— Тук WWN, какво мога да направя за вас?

— Госпожица Азимур, моля — изръмжа груб глас.

— Съжалявам, госпожица Азимур е извън града. Ще ви свържа с редактора й.

— Искам да говоря с госпожица Азимур — изръмжа в отговор гласът. — Знам, че можете да се свържете с нея по клетъчния телефон.

— Мисля, че трябва да говорите с редактора й.

— Казах ви вече, че не ме интересува никакъв шибан редактор. Ако тя наистина иска да разбере какво се е случило в действителност на Ралф Андерсън в Охайо, намерете я и я докарайте на телефона. Ще се обадя след три минути.

И затвори.

Операторката набра клетъчния телефон на Азимур. Тя веднага отговори.

— Госпожице Азимур, обажда се Джуди от телефонната централа. Току-що ви търсиха. Може и да е някое куку, но може и да не е. Ще ви пусна записа.

Азимур изслуша краткия разговор и каза:

— Вероятно е куку. Но мога да му отделя една-две минути. Свържи ме веднага щом звънне.

— Разбрано.

— Току-що ме е търсил някакъв хахо — каза Азимур на Сид. — Твърди, че знаел истината за убийството на Андерсън.

— Сигурно е някой, докопал се до телефон в някоя лудница — коментира той.

— Да — съгласи се Теди, видеооператорът. — Или пък Нострадамус току-що е възкръснал от гроба, за да ни помогне да изпреварим конкуренцията.

Всички се заляха от смях.

В предградията на Мисула, щата Монтана, Морди и Авраам — бившият брат Трансгресор, бившият Аарон Стемплър — седяха в една тъмносиня кола. Авраам носеше брада, която подчертаваше челюстта му, също като брадата на някой възрастен мормон. Беше облечен в черно, с черен пуловер и кожено сако. Ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете. Бяха паркирали близо до една телефонна кабина край пътя.

Морди гледаше ръчния си часовник.

— Не разбирам — каза той. — Защо предупреждаваш тия хора? Шрак ще те убие, ако разбере.

— Това изобщо не му влиза в работата. Онзи адвокат, Вейл, не е бил случайно във фермата на Андерсън.

— Е, и какво от това?

— Това, Морди, че аз трябва да заключа, че Вейл е бил там, за да ни мъти водата. На всички нас. Защо да не го съобщим на света? Каквото и да е скрил в ръкава си, за нас ще е от полза да го разберем.

— Какво толкова си му се надървил на тоя Вейл?

— Имах си навремето работа с него. В предишния ми живот.

— Предишния или скришния? — попита игриво Морди.

— Който ти хареса повече — отвърна Авраам.

— Извинявай, братко, не исках да те обидя — изрече Морди, смутен, че може да е оскърбил проповедника.

— Ти не можеш да ме обидиш, Морди. Колко е часът?

— Има още една минута — отвърна Морди. — Тия хора направо ме карат да сънувам кошмари, Т.

— Че какво му е толкова лошото? Хубава къща, телевизор, хубава нова кола, парички дрънчат в джобовете ни.

— Винаги са ни дрънчали в джобовете, Т.

— Той ме слуша, Морди. Аз съм пророкът на Енгстрьом.

— Пророкът на смъртта, ако питаш мен.

— Никой не те пита — изръмжа Авраам.

— Извинявай, извинявай! Господи, само така го казах.

Авраам отвори вратата на колата, слезе и закрачи към телефонната кабина, потропвайки с бастуна, макар да виждаше през мъгливите лещи. Набра номера на WWN и попита:

— Свързахте ли се с госпожица Азимур?

— Един момент, господине.

Той чу щракане и миг по-късно:

— Да?

— Госпожица Азимур?

— Кой се обажда?

— Слушайте ме, без да прекъсвате. Причината ФБР да се интересува толкова много от човека, когото те наричат Ралф Андерсън, който беше екзекутиран снощи в Охайо, е защото истинското му име е Джордж Уолър. Той беше под защитата на програмата за особено важни свидетели. Беше екзекутиран, защото е изпял един банков обир преди няколко месеца в Канзас Сити. А това е само върхът на айсберга. Ако сте толкова добра, колкото си мисля, ще схванете цялата история.

— Какво искате да кажете с това екзекутиран? Можем ли да се срещнем? Аз трябва да…

Телефонът замлъкна.

— Интересно — каза Максуел. — Имате ли някаква представа кой е този певец?

— Не, каза си репликата и затвори.

— Добре, ще се обадя на Проучването по телефона и ще видя с каква информация разполагаме за банковите обири в Канзас през последните няколко месеца.

— Какво искате да направя?

— Да изчакаш, докато намеря нещо, за което да се хванем.

— Някой пробвал ли е тази информация при Хари Симънс?

— Арт Ферис се опитва да измъкне някакъв коментар от него в момента.

— Той няма да каже нищо. Включил е телефонния си секретар, който само повтаря: „В момента се води следствие“ — и това е.

— Е, тази информация ще раздвижи малко нещата. Къде си сега?

— Тръгваме към Лима да видим дали можем да научим нещо от аутопсията.

— Защо не се повъртиш там още малко? — предложи Максуел. — Ако това обаждане наистина се окаже вярно, ще можеш да пипнеш за гушата оня момък от ФБР…

— Маккърди.

— Да. Може пък и да издрусаме нещо от него.

— Той няма да каже нищо повече от това, което вече ни каза.

— Вярно е, но пък ще каже на Хардистан и може би ще успееш да изцедиш нещичко от него.

— Това наистина ще бъде сензацията на годината, Еди.

— Виж, ти вече разполагаш с достатъчно материал, за да му извиеш ръката. Онова нещо за Вейл, програмата за защита на особено важни свидетели. Как му беше името на оня клетник?

— Джордж Уолър.

— Да. Виж какво още можеш да измъкнеш и после им го начукай, Вал. Това е твоят специалитет.