Уилям Дийл
Владетелят на Ада (29)

29.

Форт Уейн, сряда, 9 часът и 25 минути, централно стандартно време

Гърбът на Рон Камбъл го болеше страшно. От две седмици кръстосваха областта около Уапаконета и вече започваше да му писва. Партньорът му, Ед Флорес, се бе свил на съседната седалка и смучеше захарно петле. Това го предпазваше от болките в корема. Флорес бе отказал цигарите преди четири месеца и вече започваше да влиза в релси, след като бе прекарал цялото това време в мърморене и оплакване от всичко. Захарните петлета, които смучеше непрестанно, бяха добавили пет килограма към и без това пълното му тяло.

Той измъкна захарното петле от устата си за време, достатъчно, за да произнесе:

— Как се казваше това? — и да го напъха отново в устата си.

— Търки Ран.

— Господи! Наистина преровихме и дъното.

— Стигнахме до грунтовите писти и паркингите.

— Няма да можем да му хванем спатиите на този тип, казвам ти.

— Как не ти омръзна да повтаряш все едно и също, Ед. Не ти ли омръзна?

— Тъкмо сега не мога да спра. Шансовете са на моя страна — отвърна Флорес. — Няма начин да не позная поне веднъж. — Той посочи надясно. — Ето я. По дяволите, ама това са само два хангара и един навес.

— Прилича ми да имат и сигнализационни светлини за кацане.

— Браво, ти си бил гений бе!

Свиха по един тесен черен път и паркираха до нещо, което се опитваше да мине за терминал. Близо до вратата имаше паркирани три черни автомобила, а от другата страна на сградата имаше две по-стари коли. Висок мършав младеж бърникаше нещо в двигателя на едномоторен самолет. Носеше работен комбинезон, а на рамото си бе преметнал омаслена хавлия.

— Задръж за минута — каза Камбъл на Флорес, слезе пръв и се приближи до механика, който го изгледа през рамо и кимна.

— Здравейте — поздрави Камбъл. — Можете ли да ни отделите минутка?

— Да, какво има?

Камбъл му протегна портфейла си с удостоверението за самоличност.

— ФБР. Казвам се Рон Камбъл. Това е партньорът ми, Ед Флорес.

— Да, сър. Аз съм Джо Бушкин. — Той понечи да протегне ръката си, но спря. — Да не ви изцапам.

— Няма проблем, господин Бушкин. Тук ли работите?

— Да, сър. Наливам бензин, върша монтьорска работа. Имам десетина редовни клиенти.

— През нощта сигурно кацат доста, нали?

— Ами! Нямаме терминал като хората, само едно кафе, телефонен автомат, няколко сепарета и едно радио за метеопрогнозите. „Мидуест Ренталс“ имат кабинка вътре, но Хенри обикновено затваря доста рано, освен ако не му се обадите предварително. Хенри Гошен.

— Господин Бушкин, опитваме се да открием самолет, който може да е кацнал тук на шестнадесети, преди две седмици. Трябва да е бил светъл на цвят, двумоторен.

Бушкин изтри ръцете си в мръсния парцал.

— Не е трудно — каза той. — Такива вече не се виждат под път и над път.

— Спомняте ли си го?

— „Бийчкрафт“, модел „Барон D-55“ от 1983 година, с два мотора 374 „Лайкомингс“. Рядък бисер, а това парче специално беше страхотно. Хвърлих му едно око отвътре. Вградено стерео, компютър и всичко останало.

— Колко време остана тук?

— Момент… Кацна следобед във вторник и го нямаше, когато дойдох в четвъртък сутринта. Трябва да е излетял в сряда вечерта или рано сутринта в четвъртък.

— Успяхте ли да зърнете пилота?

— Не. Бях ей там, до хангара, работех върху един „Чероки“, когато кацна. Съвсем обикновен мъж, доколкото успях да видя.

— Как беше облечен?

— Ами, да ви кажа, самолетите си ги спомням по-добре от хората. Мисля, че беше с костюм. Може би сив.

— Тук ли зареди с гориво?

— Не, сър. Но моделът D-55 има радиус на действие от около хиляда и двеста мили. Може да е долетял и отдалеч, без да му се налага да зарежда.

— Какви бяха опознавателните му знаци?

— Ха де, и това не мога да си спомня. Нали вече ви казах, мога да си спомня всеки произведен самолет, хоби ми е, откакто станах достатъчно голям, за да държа книга в ръцете си, но не обръщам особено внимание на хората и числата.

— Мениджърът на колите под наем беше Хенри, така ли?

— Хенри Гошен. — Той кимна към терминала. — Трябва да е там. Макар че хич го няма по самолетите, горкия.

Гошен наближаваше шейсетте. Раменете му бяха провиснали. Четеше вестник — почти го бе лепнал до очилата си с лещи, дебели цял пръст. При влизането на Камбъл и Флорес Гошен вдигна глава, смъкна очилата на носа си и ги загледа с присвити очи.

— Какво ще обичате?

Камбъл му показа портфейла си.

— ФБР, сър. Аз съм агент Камбъл, това е агент Флорес.

— Брей, брей!

— Според нас е възможно на шестнадесети, в късния следобед, да сте дали кола под наем. Спомняте ли си?

— Та това е преди повече от две седмици.

— Е, като гледам, тук нещо няма навалица за услугите ви, господин Гошен — каза Флорес. — Може би ще успеете да си спомните.

Гошен запрелиства регистрационните карти, измъкна една, огледа я от двете страни и им я подаде.

— Този е. Сега си го спомням. Беше без палто. — Той вдигна поглед. — Беше студено и валеше дъжд, но беше без палто.

— Спомняте ли си как изглеждаше?

Гошен ги изучава няколко секунди преди да отговори.

— Обикновен мъж с костюм. Без палто.

— А какво ще кажете за косата? — намеси се Флорес. — Дълга, къса, черна, кестенява?

— Май имаше шапка.

— Май? — попита Флорес.

— Бихте ли го познали, ако го видите пак? — попита Камбъл.

— Виж ми очите, синко — изрече саркастично Гошен. — През тия очила все едно гледаш през капаци на печка. Беше гладко обръснат и бял. Всичко останало ще е само гадаене.

— Имате ли копие от квитанцията за наетата кола?

— Мога да го измъкна на компютъра.

— Моля ви — изрече умолително Камбъл.

Гошен затрака по клавишите, освети една дата и копието от квитанцията за наема изскочи на екрана.

— Ето я — каза той.

— Можете ли да ни я отпечатате? — попита Флорес.

— Не. Свърших хартията.

 

 

Вашингтон, сряда, 12 часът и 42 минути, източно стандартно време

Хардистан и Файърстоун бяха на път за летището, когато клетъчният телефон на заместник-директора иззвъня. Той отговори още преди да бе свършило второто прозвъняване.

— Господин Хардистан, обажда се Рон Камбъл, от групата в Охайо.

— Слушам те, Рон, какво има?

Камбъл седеше в колата. Бяха пред мотела „Хузиър“ в предградията на Форт Уейн.

— Открихме сериозна следа от самолета, сър. Бял „Бийчкрафт Барон D-55“, модел 1983 година, със син стабилизатор. Радиус на действие около хиляда мили. Нашият човек е отседнал в мотел „Хузиър“ на шосе 30, около петдесет мили от фермата на Уолър. Броячът на колата му под наем е навъртял 216 мили, което е приблизително два курса от Форт Уейн до Уапаконета.

— Това е голямо нещо, Рон. Докладва ли на Флойд?

— Да, сър, той ми каза да ви го съобщя лично. Този самолет е нещо наистина рядко, господин Хардистан. Мисля, че ако известим Федералното управление по гражданска авиация и получим помощта им, някой може да ни каже нещо повече.

— Добра идея. Ще се обадя на Джим Норкрос от ФУГА веднага щом свършим разговора с теб. Успя ли да научиш опознавателните му знаци?

— Не, сър. По всяка вероятност са фалшиви. Нанесъл се е в мотела и се е регистрирал направо от прозореца на колата, като е платил в брой за две нощи. Също така е поръчал стайно обслужване и пак е платил в брой, но е бил в банята, когато момчето му е занесло вечерята — бил оставил парите на масата. Човекът от фирмата за коли под наем е почти сляп и не си спомня как е изглеждал нашият човек. Никой не може да си го спомни. Всички твърдят едно и също: съвсем обикновен бял мъж. Шофьорска книжка от Флорида, регистрирана на името на Франс Пиърс, Оушън вю Булевард № 3224, Форт Лодърдейл. Книжката е фалшива: в Лодърдейл няма такъв адрес.

— Добра работа си свършил, Рон — похвали го Хардистан. — Ще направим проверка на всички лицензирани „Бийчкрафт“ от този модел и ще видим дали сме късметлии. Двамата с Флорес сте свършили чудесна работа. Предай му, че аз съм го казал.

Хардистан изключи телефона.

— Нещата започват да се проясняват, Сам — обърна се той към Файърстоун. — Но все още нямаме представа как изглежда нашият човек.

 

 

Вашингтон, сряда, 3 часът и 12 минути следобед, източно стандартно време

Компанията „Интернешънъл Секюрити“ държеше под наем два офиса в една невзрачна сграда само на няколко преки от Белия дом. Компанията не вдигаше абсолютно никакъв шум около себе си. Избягваше всякаква публичност, не беше включена в нито един телефонен справочник и в никоя фондова борса и никога не рекламираше. Името й никога не излизаше в нито едно конгресно изслушване. Повечето членове на Конгреса и Сената изобщо нямаха и представа за съществуването й. Медиите също дори и не подозираха, че има такава компания. И въпреки това ЦРУ и Агенцията за национална сигурност използваха КИС като „консултанти“ вече над тридесет години.

Президентът Дейвид Уоръл също беше неизвестен на политическите кръгове. Уоръл никога не посещаваше светски увеселения или официални приеми. Не подпомагаше нито една политическа партия или политик. Телефонния му номер го нямаше в нито един официален документ, а твърдият диск на компютъра му всяка вечер се сваляше и се заключваше в сейф. Уоръл беше висок един и осемдесет, в изключително добра спортна форма, с руса, вече сивееща коса, и силен загар. Обожаваше туидовите сака, сивите пуловери от австралийска вълна и ризите в тъмни цветове с широко отворени яки.

Вторият офис се заемаше от един параплегик, бивш „войник на сполуката“ на име Льо Бланк, който говореше перфектно пет езика. Преди четиридесет години, по време на алжирската освободителна война срещу французите, той бе изгубил контрола и върху двата си крака една бомба го бе ранила в кръста. Льо Бланк беше съвсем плешив, с огромен гръден кош и масивни ръце и спаружени, безполезни крака. Изглеждаше странно не на място в оборудваната с най-съвременна апаратура инвалидна количка.

Льо Бланк и Уоръл бяха агенти по рождение. Техни клиенти бяха правителствата на Великобритания, САЩ, Франция, Германия, Южна Африка и Израел. Техните хора бяха действително каймакът на разузнавателната общност на свободна практика: терористи, наемни убийци, касоразбивачи, събирачи на информация. В КИС ги наричаха „актьори“.

Уоръл подрани с пет минути в Националната катедрала на Масачузетс Авеню. Влезе с небрежен вид, огледа почти празната зала и седна на една пейка в дъното на църквата. Две минути по-късно влязоха двама агенти от специалните служби. Те обиколиха катедралната зала, направиха един кръг около редиците със скамейки и се върнаха покрай Уоръл. Нито веднъж не погледнаха директно към него. Единият се дръпна встрани и момент по-късно в катедралата влезе Клод Хукър и седна зад Уоръл.

— Добър ден — проговори той едва чуто.

— Здравей, Клод, имаш проблем ли?

Най-нормален въпрос. Хукър и Уоръл никога не се срещаха, освен ако нямаше някакъв проблем.

— Не — отвърна студено Хукър, — ти имаш.

Уоръл се извърна и изгледа право в лицето смръщения съветник по националната сигурност.

— С кого?

— Не знам със сигурност. Информацията дойде от кабинета на Марагансет.

— Марагансет! Марагансет е една импотентна путка, която само сънува пенсията си. Нямам бизнес с Марагансет.

— Информаторът ми работи в офиса му.

— За какво става дума?

— Предполагам, че знаеш, че този натегач Вейл, адвокатът, стана заместник генерален прокурор.

— Чувах да говорят.

— Това вече не е приказка. Оная кучка Азимур го разгласи пред целия свят. Вейл е извикал целия си екип, млади натегачи, цяла глутница проклети питбули.

— Но нали това се очаква от тях?

— Не и когато си от страната, която искат да заръфат.

— Какво точно става, Клод?

— Един от хората на Вейл прави проучване на проектите.

— Виетнамските проекти?

Хукър кимна.

— Господи, та това са повече от тридесет години!

— За него все едно че е било вчера. Той има списък на всички офицери за свръзка и се интересува най-вече от Фантомите. Дали са му името на Граймс.

— Е, и? Той е вече изкуфял дъртак, с решето вместо мозък.

— Дейвид, Вейл преследва с всички сили Енгстрьом. Вече държи банковите им сметки под контрол и претърси базата им в Монтана.

Уоръл не каза нищо. Гледаше Хукър в очите и го чакаше да продължи.

— Освен това онзи правителствен свидетел, който беше ликвидиран преди две седмици в Охайо, е бивш член на Светилището.

— КИС няма нищо общо с тази работа.

— Но има вероятност да е замесена.

— За какво говориш?

— Това е било работа на професионалист. Хардистан и Вейл явно смятат, че стрелецът е бил някой от предишните войници на Енгстрьом.

— Чакай сега…

— Не, ти ме изслушай. Да предположим, че той е прав. Да предположим, че имаш в бумагите си някой, който е бил заедно с Енгстрьом там. И да предположим, че Енгстрьом е използвал този актьор за онази работа в Охайо. И само за миг да допуснем, че ФБР го спипа.

— Невъзможно. Няма никакви регистри и ти го знаеш много добре.

— Само искам да кажа…

— Няма абсолютно никакъв начин да проследят работата.

Хукър скръсти ръце на гърдите си, загледа се в Уоръл и не каза нищо.

— Чуй ме, Клод. Нека само да предположим, че съм сключил договор с този актьор. Няма начин да знам как да се добера до него. Не знам какво име носи в момента, къде живее, каква му е легендата. Обикновено правя контакт чрез поредица обезопасени телефонни обаждания и електронна поща. Наистина ли мислиш, че тая банда млади натегачи могат да го открият?

— Хардистан може да го направи.

— Тогава му кажи на този кучи син да не го прави!

— Никой освен шефа не може да казва на Хардистан какво да прави, а аз предпочитам да не обсъждам този въпрос с него. Не разбираш ли, Дейвид, че актьорът може да бъде заплаха за мен, но е много по-голяма заплаха за теб, докато е на свобода.

— По дяволите, какво ми предлагаш, Клод?

— Може би той вече си е изпял песента — вдигна рамене Хукър.

Уоръл му обърна гръб, опря ръцете си на облегалката на предната скамейка и погледна към олтара.

— Знаеш ли колко дълго ще остана в бизнеса, ако ликвидирам един от собствените си актьори? Всичките ми актьори ще изчезнат яко дим само за една нощ. Изкарал съм тридесет и пет години, защото те ми имат доверие, както и клиентите ми.

— Този специално носи потенциалната опасност да те унищожи. Ако този стрелец бъде заловен и си развърже езика…

— Чуй ме — пресече го Уоръл. — Имах човек, който загина в Ирак с изтръгнати нокти на краката и ръцете. Прехапа езика си и умря, задавен от собствената си кръв, но не издаде нищо. Схващаш ли мисълта ми, Клод?

— Трябва да го изтриеш от счетоводството си.

— Няма никакво шибано счетоводство.

— Тогава по-добре се обади на този твой актьор, че ФБР е по петите му. Кажи му да се покрие някъде и да стане по-нисък и от тревата.

— Мога да опитам.

— Не опитвай, а го направи — каза грубо Клод.

Уоръл не отговори. Ненавиждаше, когато правителствените палячовци му извиваха ръцете, а Хукър беше един от най-досадните. Когато имаха нужда от услугите на КИС, с радост поставяха националната сигурност в ръцете на Уоръл. Сега обаче Хукър беше загрижен за собствената си кожа. Излизането наяве на КИС и работата й щеше да накара Уотъргейт да изглежда като махленски скандал. Но… ако КИС потънеше, ЦРУ и АНС щяха да си отидат с нея. А нищо чудно и цялата администрация.

— Този човек бил ли е замесен в някоя от нашите операции?

— По дяволите, Клод, знаеш правилата. Ти слагаш парите в банката, аз свършвам работата, никакви въпроси.

— Тогава ще ти го кажа по друг начин: аз си прикривам задника, и ти се погрижи за своя.

— Какво означава пък това, по дяволите?

Той зачака отговор. Когато такъв не последва, той се обърна. Хукър вече излизаше от вратата на катедралата.

 

 

Пийквю, Монтана, сряда, 4 часът и 14 минути, монтанско стандартно време

Касиерите загледаха любопитно Флахърти, когато той дръпна един стол до входа на банката, извъртя го и го яхна, като подпря лакти върху облегалката и се втренчи във вътрешността на залата. От лявата му страна се намираше малък проход и бюрото на информацията, последвано от дълъг плот с две прозорчета за касиерите. След плота имаше малка зала, после идваха клетките за съхранение на ценности и големият стоманен сейф зад метална врата. Отдясно имаше малко пространство със столове за чакане, пак там беше офисът на управителя, един малък салон за парични операции и един прозорец на касиер, обслужващ директно клиенти, които не излизаха от колите си. Малък проход извеждаше до задната врата, която се намираше точно срещу него в далечния десен ъгъл на голямата зала. Комбинираният склад и салон за отмора на банковите служители заемаше по-голямата част от задната стена на банката. Залата беше просторна, но компактна, обляна в мека светлина, с приятна атмосфера — или поне беше такава допреди три месеца, когато един бърз и сръчен екип от крадци бе задигнал сумата от 229000 долара.

Това обаче, което правеше събитието уникално, беше фактът, че в същия момент и със същата прецизност и анонимност две други банки от същата малка щатска верига също бяха ограбени. И трите се намираха в един кръг с диаметър от седемдесет и две мили в западната част на щата, разположени върху една дъга в пределите на сто мили от Мисула.

Според Джеф Айзък трите обира бяха проведени с изключително перфектно планиране и военна точност, което не беше особено трудно, тъй като и трите банки всеки ден следваха едни същи процедури. В осем и половина пристигаше управителят, влизаше през задната врата и изключваше алармената инсталация. В осем и четиридесет заключващият механизъм на сейфа изтракваше в знак, че е отключен. В осем и четиридесет и пет пристигаше работният състав от шестима служители, посрещани от управителя на задната врата. Тримата касиери се настаняваха на работните си места и в девет банките вече започваха работа.

Айзък беше особено съкрушен поради факта, че и трите грабежа бяха станали в неговия район. Всички бяха направени в малки градчета, сейфовете на всички бяха претъпкани с пари за заплати, а крадците не бяха проронили дори и дума, докато бяха освобождавал трите институции от почти един милион долара.

В допълнение към уникалната ефективност на тези три едновременни грабежа беше и фактът, че и трите банки бяха като близнаци. Всички бяха строени по един план: самостоятелни едноетажни сгради, обградени и от трите страни с малки паркинги, като четвъртата представляваше алея, където спираха клиентите, обслужвани директно в колите си. И трите банки бяха филиали на главната банка от веригата в Хелена и гордостта на съвета на директорите от монтанския „Тръст енд Секюрити“ — те не само бяха икономисали доста пари от използването на едни и същи архитектурни проекти, но и изпитваха задоволство от усещането, че в която и банка да отидат клиентите им, все ще се чувстват като у дома си.

— Все едно да си оставиш парите на съхранение в някой хотел „Холидей ин“. — Така описа Айзък случая на Майер и Флахърти, когато им разказваше подробностите по обирите.

А сега, докато Майер разглеждаше под лупа депозитните регистри на банковия компютър, Флахърти оглеждаше интериора на банката и възпроизвеждаше в главата си обира според описанието на Айзък.

— Една ноемврийска сутрин в петък управителят на банката в Пийквю, градче с население 5600 жители, пристига на работа както обикновено. Докато отключва вратата, внезапно бива натикан в банката. Успява да зърне за секунда нападателя си в едно огледало. Черна скиорска шапка с прорези за очите и тъмен комбинезон, това е всичко, което си спомня. Залепват устата и очите му със скоч-лента. След това дочува два приглушени изстрела, на пода издрънчават разбито стъкло и метал. Ръцете му са завързани на гърба и го вкарват в едно складово помещение без прозорци в задната част на банката, блъскат го на пода и го заключват. Не чува никаква размяна на реплики, но чува, че вратата на сейфа се отваря. През следващите десет минути служителите му също са вързани, със залепени усти и очи, и заключени в същото помещение. Никой не може да говори, никой не може да вижда. След това чуват експлозия извън банката. Всички са изплашени до смърт. Пет минути по-късно следва втора експлозия, този път по-близо. Полицията моментално пристига и намира служителите. Никой не е ранен, никой няма представа колко са били нападателите. И двете видеокамери от системата за наблюдение са простреляни. Сейфът е празен. А никой — никой — не е видял крадците да напускат банката.

— Никой не е видял как крадците напускат банката? — попита изненадано Флахърти.

— В Милтаун имаме една жена, която твърди, че двама души в костюми стояли близо до задния вход на банката около девет, а в Уайлд Банк един портиер казва, че видял човек в работни дрехи да прекосява паркинга около девет. Но никой от тях не носел нищо, а описанията и на тримата не ни дават абсолютно нищо.

— Това се е случило в Пийквю, Уайлд Банк и Милтаун по едно и също време и с еднакви резултати. И трите банки са получили големи суми за изплащане на заплати предната нощ. Три банкови обира и никой не е видял крадците. И в трите градчета никой не ги е видял кога са си тръгнали. Нито един свидетел.

— Защо? — попита Майер.

— Защото в девет без пет един празен магазин е бил взривен на пресечки от всяка банка — отговори Айзък. — Брилянтна работа. Малки градчета, големи експлозии на две пресечки от банката, кой ще ти гледа банка, която още не е отворила? А в девет без една по един откраднат фургон избухва на паркинга на всяка банка. Полицията е заета преди всичко с експлозиите. В Милтаун пък видели, че банката не е отворена, едва в девет и двайсет.

— Това е като фокусника, който прави отвличащо действие — каза Майер. — Ти го гледаш в дясната ръка, докато той прави фокуса с лявата.

— Точно — каза Айзък. — Докато полицията съобрази кое как е, крадците вече са имали преднина от петнайсет-двайсет минути.

— На колко възлизат обирите? — попита Флахърти.

— От Пийквю са отмъкнали 229000 долара, от Уайлд Банк — 306 500, а в Милтаун са направили най-големия удар — 383500. Или общо: 919000.

— Сигурно са се пукнали от яд, че не са успели да го закръглят на милион — беше коментарът на Майер.

Флахърти си представи как управителят отваря вратата, изключва алармената инсталация и внезапно бива натикан вътре. Устата, очите и ръцете му са облепени със скоч-лента, докато през това време друг член на бандата изважда от строя двете камери за наблюдение с два изстрела от пушка със заглушител. Измъкват ключовете за сейфа от управителя и го напъхват в малката стаичка. Следят стрелката на секундарника върху големия стенен часовник над сейфа. В осем и четиридесет зумерът звънва. Сейфът се отваря и те се хващат на работа. Банкнотите от по един и пет долара остават разхвърляни по пода пред сейфа. Колко ли са били нападателите? Трима, четирима? Флахърти предположи четирима — двама, занимаващи се със сейфа, и двама на вратата — да чакат останалите служители.

След като свършват, един използва дистанционно управление, за да взриви бомбата през две пресечки от банката. Щом тя избухва, те излизат, докарват колата за бягството до прозореца за обслужване на автомобили, нахвърлят саковете в багажника и изчезват. Докато градчето е като полудяло, те взривяват и откраднатия предната нощ фургон, като създават още по-голям хаос.

Много професионално.

Ами онези двамата мъже с костюмите, стояли близо до задната врата, която гледа към посоката на експлозията? Ами онзи човек с работни дрехи в Милтаун, който се отдалечил от банката? Дали са били замесени? В какво са отнесли откраднатите пари, в торби за боклук? Прекалено биещо на очи. Колко голям сак е необходим, за да се напълни с 380 000 долара и дребни?

Айзък имаше право. Тия момчета бяха пипали много професионално.

През последните две седмици Бен Майер и Дърмот Флахърти събираха и засичаха информация за банковите обири с помощта на Хайнс и Наоми в Чикаго. Информацията от ФБР беше пълна и изчерпателна — резултат на двегодишно упорито проучване. Бен Майер и Флахърти решиха, че разследванията на Бюрото не са били достатъчни, и облягайки се на опита си от Илинойския случай с делото по РИКО, взеха плода на двегодишния труд на ФБР и го закълцаха като за плодова салата.

През изминалите осемнадесет месеца беше имало седемнадесет банкови обира, девет от тях разкрити, с три ареста и висящи процеси. Оставаха осем неразкрити. Трите от тях, извършени в един и същи ден в един и същи час и по един и същ начин изглеждаха най-обещаващи, тъй като всички банки бяха членове на една и съща малка верига в щата. Двамата адвокати решиха първо да се концентрират върху тях.

— Търсим пране — заяви Майер.

— Търсим суми, надхвърлящи милиони долари — каза Флахърти.

— Точно така. Те може да са обрали няколко банки извън нашата зона, и ако крадат оръжие и после го продават, тогава печалбата им е доста по-висока.

— Най-голямата банка в тази верига е в Хелена — беше им казал Айзък. — Единствената, която още не е обирана.

— Прекалено голяма ли е?

— На много лошо място е. От тяхна гледна точка, разбира се. Триетажна сграда точно в средата на града. Много голяма цел.

— Вие мислите, че тези три обира са били вътрешна работа? — попита Флахърти.

— Бих казал — отвърна Айзък.

— Те биха могли да планират всичко освен информацията за парите за заплати, а тя явно е била известна на всички в тия малки градчета — каза Флахърти.

— Вярно — отвърна Майер и после се усмихна. — Нека да предположим, че има и техен човек сред банковите служители, просто да е по-перверзно.

— Това ми харесва — каза Флахърти.

— Нека да кажем, че този вътрешен човек е планирал операциите. Най-подходящото време за тях, как да го направят…

— Добре.

— Този някой също така им дава информацията за постъпилите пари за заплати и така нататък.

— Този някой също така би могъл да изпира парите през банките — подхвърли Флахърти.

— Добра логика — похвали го Майер.

— И така, как ги пере?

— Успеем ли да го разберем, този някой ще се окаже онова звено, което търси Вейл.

Флахърти повдигна рамене и предположи.

— Подправя банковите отчети?

— Това е възможност. Така че сега вече си имаме някого плюс един много хитър банков счетоводител. Двама вътрешни в главната кантора.

Флахърти се изправи, протегна се и върна стола на мястото му. Тръгна през залата на банката и отвори предната врата. Сградата се опасваше от широк тротоар с храсти, отделящи го от улицата. Той се върна вътре и завари Майер да излиза от малката зала за съвещания, където бе работил до този момент.

— Останах без очи, Дърм — въздъхна той.

— Да се махаме оттук — каза Флахърти. — Имаме два часа път обратно до Мисула.

— Можем ли да спрем някъде по пътя да пийнем кафе?

Спряха до едно крайпътно кафе. Майер набумка захар и сметана в чашата си и мълчаливо започна да ги разбърква.

— Нещо те мъчи — забеляза Флахърти. — Винаги мога да позная, когато нещо не ти дава мира.

— Те имат отлично предимство. Четири банки, с които могат да работят. Нямат нужда да придвижват всичките мръсни пари през една-единствена малка банка.

— Разполагат също така със счетоводители, управители и касиери — допълни Флахърти. — Имам предвид, че не можеш да влезеш в някоя малка банка в Монтана и да депозираш триста бона, без да предизвикаш удивление. Трите екипа са задигнали почти един милион.

— Точно така.

— Така че…

— Така че може би правят депозитите в пирамиди.

— Какво означава това?

— През седемдесетте и осемдесетте на някой банки в Маями им се е налагало да перат пари от наркотици. Става дума за големи суми. Милиони долари. Целта е била да не привличат вниманието на Службата по контрол на данъците и приходите, която изисква банката да докладва всеки паричен депозит, надхвърлящ десет хиляди долара, така че са измислили пирамидалната схема. Идеята е следната: тези милиони се придвижват през банките им на парчета, по-малки от десет хиляди долара. Изградили са си огромен брой фиктивни сметки. Една компютърна програма автоматично разпределя депозитите по тези сметки всеки път, когато се внасят големи суми.

— Това ми е малко като в мъгла — каза Флахърти.

— Добре, представи си, че имаш някаква компания, да я наречем компанията XYZ, за по просто. Та XYZ депозира сто хиляди долара в брой по сметката си, но компютърът веднага разпределя тази сума в единадесет други сметки, така че вместо да показва една сметка с голям депозит, те имат единадесет сметки с девет хиляди и някъде отгоре във всяка. Банките вземат от тридесет до четиридесет процента за извършването на депозитите. Това е цената за прането. След това XYZ си изтегля малките депозити и парите са изпрани.

— Тогава как работи Светилището? Тия юнаци влизат в малки банки с големите торби пари на рамо ли?

— Да предположим, че главният счетоводител на централната банка в Хелена е техният главен вътрешен човек. Веднъж месечно той прави обиколка из клоновете и ревизира банките. Крадците идват един по един и носят, да кажем, по сто хиляди на човек. Счетоводителят депозира всички тия пари в една сметка, но компютърът веднага ги разхвърля по няколко други сметки във всичките четири банки. По девет хиляди и нещо на сметка. Службата по контрола върху данъците и приходите е спокойна. А програмата, която депозира автоматично парите, се съхранява върху компактдиск, не на компютъра, така че банковите проверяващи никога да не я открият. И господин счетоводителят има четири банки, с които да работи.

— Как ще ги проследим?

— Не можем, това ще отнеме месеци и труда на цял куп опитни ревизори — да проследят операциите по всички тези сметки и да търсят фиктивните. Не разполагаме с толкова време.

— Тогава какво ще правим?

Майер го изгледа мрачно.

— Още не съм го измислил — каза той. — Трябва да открием кой е този тайнствен „някой“ и кой е счетоводителят.

— Ами ако грешим?

— Тогава сме тръгнали нагоре по лайняната река без гребла.

 

 

Мисула, сряда, 7 часът и 2 минути вечерта, средно монтанско време

Двамата агенти на ФБР седяха в колата си с вдигнати прозорци, пуснали отоплението на пълна мощност. Една щатска патрулна кола беше оставена косо на пътя, така че да го блокира. СКТАОО и ФБР бяха направили блокади по всички пътища, които водеха към Форт Яхве, и с помощта на щатската патрулна полиция правеха проверки на номерата и регистрациите на всички автомобили, които влизаха в комплекса или излизаха от него. Целта им беше да сплашат членовете на Светилището, като проверяват за незаконни оръжия с надеждата да обезкуражат по-нататъшния прилив на войници в планинското укрепление.

Това беше ефективен ход. През деня трафикът беше много слаб. Хари Ейкън, който бе извикан в специалната част на Монтана от базата си в Джорджия, от три часа не бе спрял да мърмори.

— Когато излязох от къщи, беше жега — оплака се той.

— Какво правя тук, по дяволите? Измръзнаха ми даже топките!

— Седем часът е, Хари, нощта още не е настъпила — отвърна му Дюк Демей, когото бяха повикали от Вирджиния.

— Вкъщи вече е десет — каза Ейкън. — А аз си лягам с кокошките.

— Още два часа и се прибираме в хотела. И ще си хапнем здравата.

— Чак в полунощ — изскимтя Ейкън. — Закуска посред нощ. Рай за любителите на нощния живот.

Демей избърса предното стъкло, вгледа се в пътя и каза:

— Знаеш ли, май ще си имаме компания.

Ейкън вдигна уоки-токито и алармира патрулната кола.

— Включете буркана, момчета, имаме гости от имението. — Той си сложи дебелите ръкавици, вдигна яката на синьото си служебно яке, разхлаби деветмилиметровия си „Глок“ от кобура на бедрото и промърмори: — Надявам се само този юнак да не се окаже каубой.

Червените и сини дежурни светлини на патрулната кола проблеснаха и един син джип отби от пътя и спря.

Ейкън и Демей излязоха от колата и застанаха зад двамата щатски войници. Прозорецът на джипа безшумно се спусна.

— Дръжте си ръцете така, че да ги виждам — каза единият войник на шофьора. Ейкън и Демей минаха зад джипа и осветиха вътрешността с фенерчетата си. Шофьорът беше сам.

— Нещо не е наред ли? — попита шофьорът.

— Мога ли да видя шофьорската ви книжка и регистрацията на колата? — попита войникът.

— Да, разбира се — каза нервно шофьорът, дълга и кльощава карикатура на човек. — Не съм превишавал скоростта. — Той подаде шофьорската си книжка и регистрацията на войника, който ги освети с фенерчето си.

— Казвате се Джесъпс, така ли?

— Да, сър.

— Според регистрацията автомобилът ви е собственост на Светилището.

— Точно така.

Ейкън пристъпи до войника и показа документите си на Джесъпс.

— Аз съм агент Ейкън от Федералното бюро за разследване. Бихте ли слезли от автомобила, ако обичате?

— Какво съм направил?

— Все още нищо — отвърна хладно Ейкън.

Джесъпс се измъкна от автомобила, пъхна ръце в джобовете на якето си и затропа с крака по пътя. Очевидно беше изплашен до смърт. Дъхът му излизаше от устата на къдрава пара.

— Как така управлявате такава машина, господин Джесъпс? — попита Ейкън. — Каква ви е работата в Яхве?

— Аз съм шофьор — отвърна върлинестият мъж.

— Шофьор, ха! Защо не влезем в колата ми за минутка, вместо да мръзнем на тоя студ?

Той дръпна единия от войниците настрана и каза:

— Може да се наложи да задържим този автомобил.

— Искате да го проверим за оръжия ли?

— Не. Просто нека си постои така засега. — Той взе шофьорската книжка и регистрационните документи, след което обискира Джесъпс за оръжие и го поведе към колата на ФБР. Сложиха го да седне отзад, докато двамата с Демей седнаха отпред.

— И така, вие сте Мордохай Джесъпс, нали? — попита Ейкън.

— Аха.

— И кого возите в този автомобил? — попита Демей.

Джесъпс не отговори веднага.

— Да не возите Енгстрьом? — попита Ейкън.

— Н-н-н-е, сър.

— Тогава кого?

Мордохай се поколеба, после каза:

— Брат Авраам.

Ейкън и Демей се спогледаха, но се опитаха да прикрият изненадата си.

— Вие возите Авраам?

Мордохай кимна.

— Къде е той сега?

Мордохай се размърда неловко на задната седалка и изтри уста с ръка.

— Там — каза накрая той, кимайки към Яхве.

— Защо не го открихме, когато претърсихме форта?

— Той… такова… не беше там.

— А къде? — настъпи го Демей.

— Горе в планината.

— Искате да кажете в планината Джеймс? — попита Ейкън.

— Да, сър.

— Къде точно в планината? — попита Ейкън.

— В-в-ви-жте, момчета, не мога да говоря за това. Ще загазя.

— Ти и без това вече си го загазил — каза Ейкън. — На твоя шеф като нищо ще му лепнат присъда за държавна измяна.

— Измяна!

— Всеки път, когато си отвори устата, той подбужда към бунтове срещу правителството — каза Демей. — Проповядва тероризъм и убийства.

— Ама той е страшно религиозен.

— Той е по-луд и от едноок бухал — каза Ейкън. — Откъде си, звучиш ми малко южняшки, Мордохай — нали нямаш нищо против да ти викам Мордохай?

— О, не, сър. От Джорджия съм.

— Да не ме бъзикаш нещо? Щото и аз съм оттам. Откъде по-точно?

— Едно малко градче, Енигма, точно до Тифтън.

— Ти да не си биеш майтап с мен? Аз съм от остров Сейнт Саймънс. Знаеш ли го къде е?

— О, да! Хубаво място.

— Е, беше, преди лешоядите да го връхлетят, да осекат дърветата и да го застелят целия с бетон. Сега съм в Савана.

— И така, разкажи ни за брат Авраам, Мордохай — каза Демей.

— Спомняте ли си онзи евангелист, брат Трансгресор?

— Не мога да кажа, че си го спомням — каза Ейкън.

— Нещо май ми проблясва — каза Демей. — Дето си играеше със змии, нали? Слепец.

Мордохай кимна.

— Точно така. Авраам е брат Трансгресор.

— Сляп ли е? — попита Ейкън.

— Да, сър. Затова го возя. Бяхме партньори. Нещата ни вървяха добре. Искам да кажа, бяхме в Небраска, оттам потеглихме към Оклахома, събирахме по неколкостотин души на вечер. В Омаха не можеха да се съберат под палатката. Събирахме по няколко хиляди долара. Аз карах и уреждах бизнеса, а той се занимаваше с проповедите.

— И какво стана?

— Дяволската му милиция ни се изтърси на главата една вечер и му направи предложение. Той винаги беше малко потаен. Например не даваше на никого да го снима. Ненавиждаше пресата. Не знам защо. Ако беше започнал да дава интервюта, щеше да стане най-великият. След нас щяха да се влачат по десетина фургона с хора от телевизиите.

— Как така Светилището прояви интерес към него? — попита Ейкън.

— Онази нощ, когато дойдоха да го видят, той изнесе страхотна служба. Каза да се борели срещу правителството — не искам да ви обидя, — да не плащат данъците и така нататък.

— Кой дойде тогава? Енгстрьом ли?

— Не, сър, бяха двама плюс сержантът, който ги караше.

— Истински сержант ли?

— От милицията.

— Кои бяха другите двама?

— Полковник Шрак, казват му Черния Боби. И някакъв бизнесмен, който имал радиостанция, но не мога да си спомня името му. Не съм го виждал оттогава. Направиха прекалено добра оферта на брат Т, за да я откаже.

— Каква оферта?

— Пари. Хубаво място за живеене. Голяма публика. И те, такова… — Мордохай спря и отново избърса устата си.

— Какво?

— Те, такова, не обърнаха никакво внимание на слабостта му.

— Каква слабост?

— Той обича госпожици. Млади госпожици.

— Колко млади?

— Нали знаете, четиринадесет-петнадесетгодишни.

— Господи! — възкликна Демей.

— Дето бягат от домовете си. Той ги миропомазва и после те го следват.

— Миропомазва ги? — намръщи се Ейкън. — Там, откъдето идваме, му казват изнасилване, Мордохай. Изнасилване и призиви за бунт срещу правителството. И ти като едното нищо можеш да се окажеш съучастник във всичко това.

— Никога не съм правил такива неща. Не съм ходил да му търся момичета. Опитвах се да го вразумявам, но той изобщо не ме слушаше.

— Защо не ни кажеш къде точно горе в планината се намира, Мордохай? — каза Демей.

— Ама те ще ме убият! Вероятно и без това ще ме убият, че съм си тръгнал, но да ви кажа истината, те са по-луди от всички, които съм виждал.

— Сега вече си под закрилата на закона, Мордохай. Никой няма да те убие.

— Има ли при него млади момичета? Горе в планината, искам да кажа? — попита Ейкън.

Мордохай кимна.

— Къде?

— Там горе имат бункер, дълбоко в планината. Никога не съм бил там, само разузнавателната част ходи горе.

— Разузнавателната част?

— Да, тия, дето планират всичко. Това е редовен команден пункт, доколкото разбирам от онова, което съм чул. Имат си и система за радиовръзка. Там е мястото, където Т си прави записите на проповедите.

— Как му е истинското име?

— О, Господи…

— Ти вече каза доста, Мордохай. Да не искаш да се откажеш точно сега?

— Аз му оправях данъчните декларации, когато пътувахме, оправях му социалните осигуровки.

— Името му — настоя Ейкън.

— Илайджа Уелс.

— Откъде е?

— Олбъни, Джорджия.

— Ще се обадя на Айзък — каза Ейкън на Демей. — Ще задържим автомобила и ще го изследваме за отпечатъци от пръсти. Ти карай в града, Мордохай ще дойде с мен.

Ейкън набра номер на клетъчния си телефон и поиска да говори с Джеф Айзък.