Уилям Дийл
Владетелят на Ада (24)

24.

В шест сутринта Хенри Уу паркира колата си на паркинга на ФБР и затича под ръмящия дъжд към страничния вход на сградата „Хувър“. Уикендът се бе оказал добър за Уу. Бе прекарал цели два дни със съпругата си и десетгодишния си син. Предния ден момчето го бе изтощило с обиколката им по Смитсъновия институт, последваха вечеря и кино. За пръв път от месеци изкараха такъв хубав уикенд.

Но през цялото време идващата седмица не излизаше от ума му. Като експерт по логистика на Хардистан, той трябваше да координира разследващите екипи между Охайо и Монтана, да служи за връзка между ФБР и специалните групи на Службата по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия, да отговаря за обслужването на заповедите за обиск на Светилището и да придвижва хора и оборудване в района на Форт Яхве, без да разлайва прекалено много кучетата. Плюс всичко това, да движи всички останали дела, с които беше ангажирано Бюрото.

Точно по вкуса му. Направо умираше за такива предизвикателства.

Хардистан вече беше в оперативната зала — просторно помещение в подземието на сградата, истински меланж от електронна апаратура, карти и сателитни комуникации. Хардистан седеше в средата на залата и гледаше замислено голямата карта на стената. Видя влизащия Уу и въздъхна с облекчение.

Уу хвърли само един поглед върху небръснатото лице на шефа си и кървясалите му очи и мигом разбра, че е прекарал уикенда в Бюрото, открадвайки по някоя минута сън в стаичката до кабинета си. Това не беше нещо необикновено. От смъртта на съпругата си заместник-директорът на ФБР прекарваше по-голямата част от времето си на работното си място. Не беше вземал отпуск от четири години въпреки настойчивите призиви на екипа си и на личния си лекар.

— Трябва да удвоим хората — изръмжа той.

— Може би не се налага — каза усмихнато Уу. — Мисля, че можем да пораздвижим хората оттук-оттам и да покрием всички дупки.

— Никога ли не те тормози нищо?

— О, много го обичам този тормоз — повтори все така усмихнат Уу.

Хардистан всеки път не успяваше да скрие удивлението си как е възможно такава скучна и отегчителна работа като поддържането на връзка с хора, оборудване и операции да доставя такова удоволствие на младия харвардски възпитаник.

— Можем да отзовем по два или три екипа от всеки регионален офис и да ги разположим, да кажем, в Бат, Хелена, Мисула и Грейт Фолс — каза той, посочвайки върху картата. — Ще прекараме оборудването през нощта. Вече изпратих Лари Олсен да наеме място за ровърите и оръжието. Разчитам, че можем да придвижим подразделенията от всичките четири градчета за не повече от два и половина до три часа. Можем да го направим през нощта преди да представим заповедите. Необходими са ми не повече от шест до осем души да обработим банките и отделните хора. Освен това можем да придвижим и екипите от Охайо, ако Маккърди скоро не открие нещо.

Веднага щом пое ръководството на разследването на убийството на Джордж Уолър, Флойд Маккърди състави плана си за действие. Първоначалното предположение беше, че убиецът е проследил Файърстоун и Вейл със собствения си самолет, прелетял е над къщата на Уолър и го е заснел от въздуха, за да е сигурен в самоличността му. Със сигурност беше отседнал в мотел или хотел и бе наел кола. Самолетът му трябваше да е бил паркиран на някое летище през двата дни, които убиецът бе прекарал в областта на Лима. Съществуваше и вероятността, разбира се, убиецът да живее в района, но тя беше толкова малка, че Маккърди на първо време я изключи.

Хардистан изпрати шестдесет и осем агенти да претърсват околността, а Маккърди реши да използва Уапаконета като щаб. Наеха един малък магазин, и веднага го оборудваха като база — докараха телефони и бюра и на един базов екип от десет души беше възложено да дежурят и да въртят телефоните. Експертите изпънаха голяма карта на региона, набелязвайки летища, грунтови писти, мотели, хотели, къщи под наем и агенции за даване на коли под наем в претърсваната област — квадрат, разделен на четири части, с център Уапаконета. Всяка част представляваше квадрат със страна тридесет мили.

Деветстотин квадратни мили на екип.

Четири екипа получиха задача да започнат проучване от врата на врата в цялата област на Уапаконета.

— Знаете си задачата — каза Маккърди на групата по претърсването. — Все някой трябва да е видял този самолет, той не е летял с шапка-невидимка. Искам да знам размерите му, формата, цвета, броя на моторите и всичко останало, което можете да научите. Времето, с което разполагаме, е два дни. Приемаме, че той е проследил Файърстоун в търсената област от Форт Уейн вторник сутринта и е извършил убийството сряда вечерта около шест и половина. Този тип е професионалист и е планирал операцията до последната секунда. Моето предположение е, че се е върнал при самолета си и е излетял за дома си в рамките на един до два часа след убийството. Всичко, до което се доберете и изглежда ценно, идва в базата. Ще координираме всичките данни.

Активността допринесе и друга полза. В малки общности като Лима и Уапаконета местните хора разнасяха клюката за проекта и всеки, който знаеше нещо, или телефонираше, или идваше в щаба. Маккърди очакваше голям процент фалшиви обаждания. Две обаче не се оказаха такива.

Първото попадение дойде от един свит човечец на име Кевин Йънг. Беше набит, към четиридесетте, е риза на райета и кадифени панталони. Носеше дебел кожен колан с инструменти, които издрънчаха при влизането му. Маккърди тъкмо затваряше телефона.

— Да? — каза Маккърди.

— Мисля, че може и да съм видял нещо — каза притеснено Йънг.

— Какво нещо? — попита Маккърди.

— За онова убийство, за което говорят всички…

— Как се казвате?

— Йънг. Кевин Йънг. Работя за телефонната компания. Прокарвам кабели.

— И каква е информацията? — попита Маккърди срамежливеца, докато се здрависваха.

— Работех на един стълб на около половин миля от фермата на Андерсън онази сряда и видях самолета отдалеч. Блестеше на слънцето, затова погледнах натам. Мина ниско над дърветата. Съвсем ниско над земята, сякаш се отделя от писта, пък там няма никакво летище. Летеше някъде на височината на дърветата.

— Какъв цвят беше?

— Е, бял или сребрист. Наистина не можах да определя от тази далечина.

— Един или два мотора?

— Мотори? Беше двумоторен, огледах го добре отдолу, когато набра височина. Направи един кръг и изчезна, ей така. — Той щракна с пръсти.

— Да си спомняте още нещо?

— Беше бърз. С изострен нос. Това мога да кажа. Съжалявам, че не мога да ви помогна повече.

— Справихте се отлично, господин Йънг. Ако си спомните още нещо, веднага ни се обадете. — Той подаде визитната си картичка.

Второто обаждане беше от кантора за недвижимо имущество — обади се една жена и попадна на една стара кримка на име Шустър.

— Аз съм Джери Блум, търговски агент във фирма за търговия с недвижими имоти Лима — каза тя.

— Не знам дали е важно, или не, но в онази сряда сутринта ми се обадиха по телефона, в деня, в който бедният господин Андерсън беше убит.

— Да, госпожо. И какво? — отвърна Шустър.

— Един мъж каза, че името му било Уолтър Демпси от „Фарм Джърнъл“. Не бях чувала до този момент за това списание, но той каза, че пишел статия, че щяло да има снимки и така нататък.

— Да, госпожо. И какво искаше?

— Искаше да знае за фермите, продадени в последно време.

— Каза ли ви защо?

— Статията щяла да бъде за цените на фермите в околността.

Агентът изведнъж застана нащрек.

— Вие какво му казахте?

— Е, нямаше много продадени. Но една от фермите, които му споменах, беше старата ферма на Уейнрайт.

— Аха.

— Фермата, която купи Андерсън.

Шустър направи кратка пауза.

— Казахте ли му къде се намира?

— Да, господине. Да не съм направила нещо лошо?

— Не, не, госпожо Блум, нищо лошо не сте направили. Кажете ми пак кога стана това?

— Ами в сряда, точно когато отварях офиса. Точно в девет сутринта.

— Да си спомняте още нещо?

— Всъщност не. Каза, че щял да ме включи в списъка за разпращане на броеве. Спокоен глас, много приятен. Мисля, че се обаждаше от телефонна кабина в Лима.

— Кое ви кара да мислите така?

— Ами, чувах движението на колите. И по едно време чух ударите на часовника пред Първа национална банка.

— Откъде знаете, че е бил точно този часовник?

— Защото никога не го връщат назад през есента. Все си карат на лятно време. Удари десет вместо девет. Управата така е решила.

— Имаме две следи — докладва Маккърди на Хардистан. — Вече сме сигурни, че нашият човек е взел кола под наем, освен ако не живее по-близо до Лима, отколкото предполагаме. Почти сме сигурни, че се е обадил на една фирма за търговия с недвижими имоти от телефонна кабина в Лима. — Той предаде разговора с Блум.

— И тя му дала адреса на Уолър?

— Да.

— Господи!

— Е, откъде да знае какво прави? А и освен това дойде и един телефонен техник. Той е видял самолета, Били. Светъл, с два мотора. Свивам претърсването до летищата и канторите за коли под наем.

— Искаш да свиеш толкова много претърсванията?

— Винаги можем да ги разширим, ако не открием нищо. Това обаче вече ми мирише на нещо реално. В областта имаме може би не повече от трийсет летища.

— Добре се справи, Флойд.

— Благодаря за комплимента.

— Какво ще кажеш за медиите?

— Поохладиха се за момента.

— Да се надяваме.

— От твоите уста в Божиите уши.

Джеф Айзък се справяше със ситуацията в Мисула. Докато Хардистан придвижваше екипите в района, Айзък ги ангажираше с работа по случая с прохода Изгубената следа и разговаряше с хората от съседните градчета.

Бойните хеликоптери продължаваха да облитат планините в съседство със засадата, като търсеха всякаква активност или признак за липсващия камион. Нощем АУАКС правеха по няколко кръга над района. Обучените наблюдатели можеха да видят наземни обекти на повече от триста километра, а с помощта на детектори за телесна топлина техниците можеха да открият придвижване на наземен персонал от разстояние десет километра.

От няколко дни те докладваха за учестена активност в планините в съседство с Форт Яхве. Бяха локализирали дванайсет отопляеми палатки, побиращи по осем души. Една седмица след засадата в прохода Изгубената Следа, по време на едно прочистване на района в три сутринта, екипажът докладва, че е видял деветдесет и шест души да спят в палатките и още сто да кръстосват планините.

Снимките и видеорепортажите се препредаваха на Хайнс в подвижния оперативен център. Агентите от разузнаването прецениха, че това е някакъв вид тренировка по оцеляване в екстремални условия — нормално за Светилището, — но препоръчаха повишена активност на наблюдението.

В края на първата седмица на мястото на смъртоносната засада все още нямаше открито нищо ново.

Вейл реши да свиква събрание на членовете на Дивата банда на борда на ВПОЦ всяка седмица. На борда беше уютно. И безопасно. А и Пол Силвърман, главният стюард, сервираше чудесна закуска.

Наоми разпозна безпогрешно признаците на тревога върху лицето на Вейл още в мига, в който прекрачи прага на трапезарията, но реши да не казва нищо. Докладите и обновените данни бяха кратки и недостатъчни за недвусмислени заключения. Флахърти и Парвър събираха информация за нападенията върху банки и складове с оръжия за последната година и половина. Подаваха данните на Хайнс, който ги обработваше и търсеше идентичност или сходство. Майер изграждаше база данни за всички банки в четирите области на щата, като търсеше съвпадения сред служителите и офицерите.

Срещата беше спокойна, макар и да се усещаше лек полъх на напрежение.

— Денят-А. Денят Армагедон — каза Вейл.

— Джордан спомена Армагедон в разговора ни в затвора. Уолър също го спомена. И Авраам говори за него. Въпросът е — какво искат да кажат с Армагедон?

— Възможно е вече да са го започнали — предположи Латимор. — Възможно е да ни се подиграват. Може би това е причината, поради която са оставили и при засадата в прохода, и при убийството на Уолър числения код на Яхве.

— Последните думи на Уолър, когато се разделяхме, бяха, че това може би е обявяване на война — каза Вейл.

— Може би в съзнанието си Енгстрьом вече е обявил война — предположи Парвър.

— Има една област, която е интересно да се изследва — каза Флахърти. — Умът на Енгстрьом.

— Е — каза Вейл, — никога не ще разберем дали Уолър е знаел повече от онова, което ни каза.

— Ти се тревожиш за нещо, Марти — каза Наоми.

— Малко.

— За какво?

— Не знам със сигурност. Имам чувството, че се намираме в камион, тръгнал по нанадолнището без спирачки. Всичко ескалира. АУАКС докладва за повишена активност в Яхве. Уолър говори за Деня-А. Авраам открито проповядва революция по радиото. Не съм сигурен, че имаме на разположение година и половина, за да вкараме делото в съда. Ще имаме късмет, ако имаме на разположение и половин година. Нещата ескалират прекалено бързо.

— Той е луд, нали? — обади се Флахърти. — Също като Кореш и Джим Джоунс.

— Много по-опасен е от тях. Командва няколко хиляди обучени бойци.

— Възнамеряваш ли да се договориш с него, когато се срещнете?

— Не планирам абсолютно никакви договаряния — заяви Вейл. — Искам просто да видя врага отблизо. Искам да преценя срещу какво сме изправени.

Латимор слушаше, но както обикновено работеше на собствена дължина на вълната.

— Мислех си за стрелеца — каза накрая той. — Имам идея, която искам да проследя.

— Това ти е работата. Откога започна да питаш? — отряза го Вейл.

Всички се изкикотиха.

— От сега.

— Питай тогава.

— Кой е шефът на военното разузнаване?

Хайнс отиде до компютъра си, потрака клавишите и информацията се появи на екрана.

— Полковник Отис Марагансет. Шейсет и една годишен. Заема поста от четири години, надява се да стане генерал, когато се пенсионира след още две.

— Как да се свържа с него?

— Имаш предвид на четири очи ли?

Латимор кимна.

— Ще му се обадя и ще му кажа, че помощник генералният прокурор на САЩ Харисън Латимор иска да разговаря с него на много важна тема.

— Мислиш ли, че ще захапе?

Хайнс се изсмя.

— Латимор, никой не може да си позволи да игнорира обаждане от кабинета на генералния прокурор.

— Добре, да пробваме. Ще отида в задния офис, а Джими ще пусне разговора така, че всички да го чуете.

— Това не е съвсем законно — обади се Наоми.

— Просто приятелски разговор. Нищо сериозно — ухили се Латимор.

— Полковник Марагансет, обажда се Харисън Латимор, помощник генерален прокурор, прикрепен към групата на специалния обвинител Мартин Вейл.

— Да, сър, какво мога да направя за вас?

— Генералният прокурор госпожа Кастен и господин Вейл се нуждаят от една информация, полковник. Казаха ми, че вие сте човекът, към когото трябва да се обърна.

— На вашите услуги. Каква информация точно им трябва?

— Става въпрос за персонал, действал в края на шейсетте и в началото на седемдесетте.

— Във Виетнам?

— Да. Конкретно става въпрос за разузнавателни бойни части, които са действали на място.

— Не съм сигурен, че…

— Нека бъда малко по-точен. Черни операции.

— Черни операции?

— Да. Не ни интересуват хората, служили в тези подразделения. Знам, че всичко е само слухове. Бихме искали да получим имената на офицерите за свръзка, които са работили по… хм, проектите.

— Вижте, това е доста трудно. Наистина се носеха слухове за части, действали в тила на Виетконг, но…

— О, хайде, полковник, знаем всичко за проекта „Фантом“ и така нататък. Никакви регистри, нищо такова не е съществувало… генералният прокурор знае всичко това. Просто иска имената на офицерите за свръзка, работили с тях. Колко такива има?

— Това е поверителна информация — отряза го полковникът.

— Разбирам. Е, мога ли тогава да ви помоля да се обадите на генералния прокурор и дай обясните това лично? Ще ви дам телефонния й номер и…

— Няма да е необходимо — разбърза се изведнъж Марагансет.

— Било е преди повече от тридесет години, полковник.

— Позволете ми да ви препратя към моя главен сержант, Стив Кослоски. Сигурен съм, че той може да открие информацията много по-бързо от мен. Спешно ли е?

— Естествено. Щом се обаждам от името на генералния прокурор.

— Добре. Задръжте за секунда, сър.

— Благодаря ви много, полковник. Сигурен съм, че генералният прокурор ще оцени експедитивността ви.

Той изчака тридесет секунди.

— Господин Латимор? Тук сержант Кослоски.

— Добро утро, сержант. Каза ли ви полковникът от какво имаме нужда?

— Да, сър. Предполагам, че ви е казал, че това е деликатна информа…

— Разбирам — прекъсна го Латимор. — Никой няма да узнае. Това е само за проучване, данните няма да станат обществено достояние.

— Разбирам, сър. Но ще ми трябва малко време. Нищо от тези материали не е вкарано в компютрите.

— Колко време?

— Сигурен съм, че ще го изровя до края на деня.

— Дооообре…

— Може и по-скоро, сър. Щом е толкова важно…

— Запишете номера на факса ми.

— Бих предпочел да не работим по факса, сър. По-добре да ви се обадя и да ви дам имената по телефона.