Уилям Дийл
Владетелят на Ада (18)

18.

Дивата банда се събираше на съвещание в апартамента на Джейн и Мартин. Апартаментът беше собственост на Джейн още отпреди двамата да се съберат да живеят заедно. Беше двуетажен, на покрива на един от най-новите небостъргачи в града. Всекидневната и трапезарията бяха със стъклени стени и към езерото се откриваше замайваща гледка.

Една от трите спални беше заделена за кабинет на Вейл. Вътре имаше голяма претрупана дъбова маса, която му служеше за бюро. Лавиците бяха наблъскани с дебели томове — от произведения на класиците до книги по право, обикновено с разръфани книжни листчета, затъкнати между страници с отдавна забравени отбелязани пасажи. На една малка масичка срещу прозореца се намираше старата му електрическа пишеща машина — той не обичаше компютрите и оставяше на легендарната си секретарка Наоми Чанс да се оправя с електрониката. Единствено Вейл беше в състояние да открие нещо в кабинета — всъщност всичко. Можеше мигновено да открие дори и най-забутаните бележки, ръкописи и картончета от двайсет и няколко години съдебни баталии. Наоми бе останала с него, след като той бе напуснал поста щатски генерален прокурор. Останалите от екипа му все още бяха без преки задачи и се чудеха какво да правят без поръчките, които им намираше Вейл. Защитата на наркотрафиканти, изнасилвачи, и въоръжени грабители или работата в съмнителни адвокатски фирми, защитаващи не по-малко престъпни големи клиенти вече не им подхождаше. И когато той ги повика, всички веднага се отзоваха.

Присъстващите в кабинета му бяха останките от страхотния екип, който Конърман бе кръстил Дивата банда.

„Млади, на по двайсет-трийсет години, агресивни, схватливи, хитри и изобретателни, и макар и извънредно конкурентни, те са свързани с взаимно уважение, талант и силно желание за работа в екип — бе писал той. — През четирите или петте години, в които са работили заедно, всеки е станал специалист в дадена област и подобно на Вейл, всички са станали експерти по ходенето по въже между съблюдаването на закона и забранените процедури, като не се боят да поемат рискове, стига заплащането да е достатъчно високо. И всички обичат залата на съда. Също като за Вейл, законът за тях е и религия, и състезание, а съдебната зала е техният Колизей, арената, където цялата им изобретателност и схватливост се помпат с адреналин в най-секващия дъха от всички кървави спортове.“

Наоми Чанс беше квачката на гнездото. Тя беше изумителна — стройна чернокожа жена с високи скули и големи кафяви очи, с късо подстригана черна коса, вече прошарена. Тя бе защитила юридическата си степен на четиридесет и шест години, след като бе работила за Вейл цели дванайсет, и бе предпочела да остане при него. Беше незаменима. Тъкмо тя бе вербувала целия състав на Дивата банда с изключение само на един човек.

Шана Парвър и Дърмот Флахърти бяха пълни противоположности — и бяха променили живота си при сходни обстоятелства. Шана бе израсла в богаташко обкръжение на Роуд Айланд; Флахърти беше продукт на задните улици на Рочестър, смел уличен хлапак, чийто баща бе прекарал петнадесет години със смъртна присъда, преди да умре от разрив на сърцето, все още обжалващ смъртната си присъда.

Шана беше метър и петдесет и пет, със зашеметяваща фигура, късо подстригана гарвановочерна коса, кафяви очи с тежки клепки и кожа с цвят на пясък. Вейл бе очаквал всичко друго, само не и красив, дребен и агресивен юридически вундеркинд.

— Искам адвокат, не искам на някой старец от съдебното жури да му се пръсне сърцето — каза й той, когато я видя за пръв път.

На което Наоми отвърна:

— Какво искаш да направи, Марти, да си одере лицето ли?

Беше истинска бунтарка, изкарваше само шестици в колежа, без дори да отваря учебниците. И искаше да стане адвокат. Кумирът й беше Мартин Вейл и тя мечтаеше да бъде член на Дивата банда.

Детството на Флахърти бе детство на уличен хлапак, непрестанно търсещ с кого да се сбие, кой магазин да пребара и кой джоб да пребърка, докато една нощ, както си седеше в самотата на затвора за непълнолетни, той взе същото решение и реши да разчита на единственото си предимство — мозъка. На улицата бе правил какво ли не, за да си изкарва насъщния, бе заработвал джобни пари в ръкопашни боеве и незаконни залагания, но сега залегна здравата над учебниците. Също като Парвър, той стана отличен студент, завърши колежа и тръгна на запад на автостоп, докато не свърши парите в Илинойс. После спечели стипендия в чикагския университет. Вдъхновен от идеята да стане адвокат, за да помогне на баща си, той излезе оттам с отлична диплома, колкото ерудиран адвокат, толкова и непримиримо ченге. Също като Парвър, той бе боготворил Вейл още преди да се запознае с него.

Единственият човек, когото Вейл бе подбрал самостоятелно, беше Бен Майер, специалист в подправянията на документи, злоупотреби на пари в особено големи размери, компютърни престъпления и пране на пари. Висок, слаб младеж с продълговато лице и черен перчем, той се обличаше безупречно и беше безмилостна страна в съдебните процеси. Майер бе отраснал в семейството на ортодоксални евреи, които строго съблюдаваха Закона, противопоставяха се на национализма и ритуалната разпуснатост и обръщаха гръб на изящните изкуства и търсенето на исторически знания. Обличаха се в черно и настървено изучаваха Ветхия завет и Кабалата. Бен понасяше насмешките на състудентите си, които виждаха в него физически слаб човек, който не гледа телевизия, не чете нашумели книги, не слуша любимите им групи и не ходи по дискотеки и танцови забави.

Бащата на Майер бе на мнение, че синът му трябва да стане равин. Докато навърши четиринадесет, младият Майер беше мрачно самотно момче, което наистина не виждаше друг път. Един ден обаче отиде у свой приятел след училище и във всекидневната видя една книга. Беше роман — нещо забранено от баща му. Той закръжи около нея, като надзърташе през рамо, сякаш очакваше всеки момент да го връхлетят бесове, и накрая се приведе и тръпнещо отгърна корицата. Отвори на първа страница и прочете:

„В по-младите ми и по-уязвими години баща ми даде един съвет, който от онзи момент нататък не напусна разума ми:

— Всеки път, когато ти се прииска да критикуваш някого — каза ми той, — не забравяй, че никой в този свят не е имал предимствата, с които разполагаш ти.“

„Какви предимства съм имал?“ — изкрещя вътрешният му глас. И не можа да остави „Великия Гетсби“. Внезапно светът се откри пред него и той беше заинтригуван, не, той беше като хипнотизиран от пъстрия свят на Фицджералд за времето от двадесетте години, докато на един дъх поглъщаше гангстерите, плейбоите и черноборсаджиите.

Майер се превърна в неутолим читател. Тайно поглъщаше том след том на Юго, Дикенс и Фокнър. Темите им го вълнуваха — безчестно правосъдие, фанатизъм, ненавист, социални престъпления. Когато накрая информира родителите си, че бие шута на вярата и ритуалите им, за да стане адвокат, го направи демонстративно, като отряза плитката си, подстрига се и пристигна в дома на баща си по джинси и потник. Баща му мигновено го прокълна и го отлъчи от семейството. През годините, които последваха, майка му често го посещаваше, носеше му супа и тайно се радваше на успехите му. Баща му обаче така и не му прости. Той почина три месеца преди Майер да се дипломира в Йейл на първо място в курса си.

Майка му беше особено горда от ролята, която той изигра в делото в окръг Гранд при разкриването на политическата корупция.

Харисън Латимор беше непредсказуемата карта на Дивата банда. Той беше най-новото постъпление и се бе проявил в окръг Гранд като заместник на Флахърти. Баща му бе изгубил и двата си крака във Виетнам, след което бе починал в болница за ветерани. Латимор бе станал адвокат, за да изпълни мечтата на баща си, макар че бе искал да постъпи във ФБР. Наоми, която „вербуваше“ по-голямата част от екипа на Вейл, беше привлечена от красивия външен вид на младежа и приятното му поведение, което обезоръжаваше адвокатите при срещата им в съда, и от чудесното му чувство за хумор, което прикриваше безпогрешната му хватка.

Друг член на Дивата банда беше Харви Сейнт Клеър — словоохотлив, стара кримка с инстинктите на хищник, съчетани с енциклопедична памет. Той бе загинал преди две години при автомобилна катастрофа. Сейнт Клеър бе имал природен инстинкт за анализ на свързващите звена, съумяваше да открива връзките дори между факти, които наглед нямаха абсолютно нищо общо, като ги довеждаше до стройна и безупречна схема. Това бе трик, който Флахърти бе научил от него.

Човекът обаче, който най-много му липсваше, беше Абел Стенър, бивш полицай от Чикаго, който бе станал най-добрия приятел на Вейл и негов телохранител. Наскоро Стенър бе получил сърдечен удар и сега живееше с разведената си дъщеря в Трентън, Ню Джърси. Вейл разговаряше с него най-малко веднъж седмично, като често търсеше мъдрия му съвет.

Гостите на Вейл човъркаха нервно ордьоврите и салатите и бъбреха с Джими Хайнс, когото Вейл бе представил просто като приятел на семейството. Той самият беше нервен в очакване как групата ще реагира на новините му. Накрая потропа с кокалчетата на пръстите си по масата и всички млъкнаха.

— Имам някои интересни неща за вас — каза той. — Хайде да отидем във всекидневната и да се разположим удобно.

Дивата банда се събра във всекидневната — насядаха по пода или се разположиха по меките кресла. Магу също се вмъкна, пльосна се в краката на Вейл, прозина се и заспа. Никой не продума нищо, докато не свършиха двата записа, които Вейл бе направил. После той изключи магнитофона и каза:

— Първият запис беше на Гари Джордан. Той е във федералния затвор в Ню Мексико. Другият е от програмата за защита на особено важни свидетели. Ще го наричаме просто ВС. Светилището е най-добре организираната, най-добре обучена и самоотвержена милиция в страната. Четири бригади, действащи като църкви под чадъра на Светилището на Енгстрьом. Шест хиляди войници, обучени до съвършенство на партизанска тактика и оцеляване. Могат да оправдаят всичко, дори и убийство, с цитати от Библията.

— И така — продължи Вейл, — в девет и половина тази сутрин аз станах заместник генерален прокурор на Съединените щати. По молба на президента се съгласих да започна дело по параграфите на РИКО срещу Светилището на Бога и Божия гняв.

Думите му бяха посрещнати с нямо изумление. Накрая Шана Парвър прекрати зиналото мълчание с реакция, която отразяваше настроението на всички.

— Ха!

Наоми беше по-конкретна:

— Охо.

Последва вълна от нервен смях.

— Знам, че ви идва изневиделица. Работата на този пост ми беше предложена преди три дни. Срещнах се с президента, генералния прокурор и човека, който ръководи ФБР, тази сутрин в Белия дом и се съгласих да поема работата. Аз ще бъда шефът и ще се отчитам единствено пред президента и генералния прокурор Кастен.

— Срещали сте се с президента и генералния прокурор? — попита недоверчиво Наоми.

— Да.

— И той ви помоли да поемете този пост? — възкликна Харисън.

— Да.

— Боже Господи! — промърмори Флахърти.

— Имам нужда от всички вас — каза Вейл. — Пред тази работа случаят с окръг Гранд ще изглежда просто загряване. Ще използваме всичко, което сме научили при предишните дела по РИКО, и ще се учим и по-нататък. На наша страна са трима много силни съюзници, които ще работят към екипа ни. Джими Хайнс е един от тях. Той е гений в електрониката, има достъп до всички, архиви, от които се нуждаем, и ще съхранява цялата ни налична информация. Сам Файърстоун е съдия-изпълнител, роден и израсъл във въпросната област. Той е наполовина индианец и познава територията. Вероятно знае по-голямата част от отговорите, които търсим, но не е от особено приказливите.

— Като Харви ли? — попита Флахърти.

— Да, като Харви — каза Вейл, припомняйки си Сейнт Клеър. — Третият член на екипа ни ще е Били Хардистан. Хардистан е човекът, който ръководи ФБР. Хапва си бюрокрацията за закуска. Двамата с него утре имаме среща с една федерална съдийка.

— Съдийка? — попита Наоми.

— Да, съдия Макинтайър. От Южна Каролина. Бивш прокурор и член на Върховния съд, Казаха ми, че била голям инат, но иначе била почтена.

— Съдии! — изръмжа Латимор. — Желаем ти успех.

Вейл пусна куфарчето на пода, отвори го и извади компактдисковете, литературата за расистките групи и папката за проекта „Фантом“.

— Тези компактдискове са файловете на Светилището и другите расистки групи. Ще направя копия за всеки, който се включи в работата. Това ще ви е за домашно.

Майер простена.

— О, ще ти хареса, Бен, ще видиш — увери го Вейл. — Това е все едно да четеш трилър. В момента това е основната информация от страна на ФБР. С това започваме, плюс един свидетел.

— ВС.

— Точно така, важният свидетел. Надявам се, че този запис ще убеди съдийката да ни снабди с всички необходими заповеди и санкции, които ни трябват.

— А той ще даде ли показания в съда? — попита Флахърти.

— Не знам — отвърна Вейл.

— Значи не го виждаш като свързващо звено, така ли? — попита Майер.

Вейл поклати глава.

— Какво е специфичното на този случай, Марти? — попита Парвър.

— Убийство, въоръжен грабеж, кражба на правителствено имущество, прехвърляне от един щат в друг на крадени превозни средства, пране на пари.

— Ясно — въздъхна Майер.

— Това е по твоята част, Бен. За парите могат да ти помогнат Наоми и Джим Хайнс. Запомни, голяма част от тази информация може вече да я има регистрирана. ФБР и СКТАОО не са проспали последните две години. Искаме да знаем банките им, директорите и собствениците, служителите, какви им са филиалите, с какви пари боравят, какви заеми са правили четирите църкви и Светилището. Също така специфичните холдинги с недвижими имоти на Светилището.

— Няма да е лесно — каза Хайнс.

— Правили сме го и преди — възрази Майер, — при това законно.

— Зависи от радиуса на действие, който ни осигури съдията — каза Вейл. — Дърмот, твоята задача са тежките углавни престъпления. Трябва да съберем информация за всеки банков обир, нападения върху бронирани коли, превозващи пари, всеки ограбен склад за оръжие, всяко отвличане, дори и кражбите от магазините за оръжие за последните две години.

— Коя област? — попита Флахърти.

— Монтана, Айдахо, Колорадо и Уайоминг.

— Сто на сто разполагаме с много регистрирана информация за тях — каза Хайнс.

— Проверявайте всяко нещо най-малко по два пъти. Не бива да изпускаме и най-малката подробност. Освен това трябва да проучим модус операнди на всяко от тези престъпления. Джими, можеш ли да снабдиш този материал с препратки?

— Никакъв проблем — отвърна Хайнс. — Написах една програма за генералния прокурор. Прави кръстосани препратки по име, занятие, полицейски архив, имуществено състояние, шофьорска книжка, дори сходство по външния вид или всяка друга променлива, която искате да въведете. След което ги имате по азбучен ред и по категории.

— Отлично. Наоми е експерт по РИКО. Тя знае с подробности какво търсим и кои съвпадения са от значение. Шана? Четирите църкви. Кой е в тях. Занятия, възраст, каква е субординацията им, къде се намират. И евентуално двамата с теб ще разпитаме тези хора.

— Чудесно — усмихна се тя.

— О, да! Искам да знам и кои са членовете на десантната група — това е разузнавателният им отдел. ВС го споменава в записа.

Тя кимна.

— Харисън, искам да се съсредоточиш върху тая откачалка, дето проповядва по радиото, Авраам.

— ФБР записва проповедите му, ако изобщо могат да се нарекат така, още от самото начало — каза Хайнс. — Това ще ви даде представа какво представлява тая откачалка.

— Добре — каза Латимор.

— Искам да разчепкате този тип. Той проповядва взривяване на правителствени сгради, нападения върху съдилища, складове за оръжие и банки, убийства на съдии и федерални служители. Искам да знам кой е. Откъде се е пръкнал, къде живее, къде записва проповедите си, с кого е в бизнеса.

— Ясно — каза Латимор. — Искаш го цял-целеничък.

— Може и така да се каже. Уредил съм постоянно наблюдение на форт Яхве по земя и въздух. ФБР се занимава с това. Наоми, трябва да информираме всички офиси на ФБР, СКТАОО и всички съдия-изпълнители, че трябва да ни известяват за всяко събитие — всяко събитие, — което касае милицията. Това включва и арестите. Ще ги пресяваме. И да знаеш, че отсега нататък сънят все няма да ти достига.

— Нищо ново — засмя се тя.

— Засега това е всичко. Има само още едно. Ще разкрием един малък офис тук, в града, но основно ще работим от ВПОЦ.

— От какво? — попита Латимор.

— Въздушен подвижен оперативен център — ВПОЦ. Един „Боинг“ 737, оборудван с всички играчки, от които ще се нуждаем.

— Наш собствен реактивен самолет? — възкликна Латимор.

— Да, наш собствен реактивен самолет.

— Мразя самолетите — промърмори Наоми.

— Точно затова ще ръководиш офиса тук — каза Вейл.

— Слава Богу! — възкликна тя. — Имам само един въпрос.

— Давай.

— Какво те е ухапало?

— Нищо не ме е ухапало.

— Мартин, знам кога нещо те е ужилило, а сега си ужилен, и то здравата.

Той въздъхна и се замисли за момент, преди да отговори.

— Имаме на разположение година и половина да вкараме делото в съда — каза накрая той. — Но от ума ми не излизат думите на ВС: „Може би това е акт на обявяване на война“. Може би планират да започнат Армагедон вдругиден. Може би следващият месец да е денят-Д на САЩ. Искам ги изправени пред съда преди да продължат по-нататък, същото го иска и президентът. Просто искам всички да знаят още от самото начало, че часовникът ще ни пришпорва жестоко. Президентът ни даде година и половина. Искам да си гоните задачите така, сякаш тази година и половина изтича утре.

— Не го ли правим всеки път?

— В Гранд имахме време да разработим случая по нашите условия. Този път обаче не разполагаме с този лукс. Дърмот, искам да си навсякъде. Запиши си го в матрицата зад очните ябълки и ми дай свързващо звено. После ще направим всичко възможно, за да прекършим възможната персона. Искам свързващото звено. Искам единственото лице, което да свърже четирите църкви с Енгстрьом. Постигнем ли това, ще можем да предявим обвинителен акт и да вкараме делото в съда.

— Това е рисковано — обади се Майер.

— Всичко е рисковано, Бен. Разликата този път е, че залозите са прекалено високи.

— Трябва да проследим парите — каза Майер.

— Какви пари? — попита Латимор.

— По дяволите, те ограбват банки, крадат оръжия и ги продават — отвърна Майер. — Въртят големи суми. Как ги перат?

— Измисли варианти, Бен. Спомняш ли си как обработвахме банките в окръг Гранд? Хващай бика за рогата. Не забравяй, че цялото ФБР работи за теб.

Вейл огледа групата си.

— Почваме ли?

Хоровият им възглас отговори на въпроса му. Положително.

И тогава звънна телефонът.

Вейл неохотно вдигна слушалката и изръмжа:

— Вейл слуша.

Изражението му от отегчено в миг се промени в недоверчиво и гневно.

— Мартин! Били е. Нашият ВС току-що е ликвидиран. Мъртъв е.

— Господи! — възкликна Вейл.

— Какво има? — попита Джейн, но той вдигна ръка.

— Двамата със Сам веднага се качваме на самолет за Форт Уейн. Оттам тръгваме с кола.

— Къде е станало?

— На фермата. Очевидно е бил на полето, до трактора. Прострелян е два пъти. Можеш ли да дойдеш?

— Разбира се — отвърна той. — Ще се видим по най-бързия начин във Форт Уейн. — Той затвори телефона, обърна се към колегите си и каза:

— Ако решите, можете да промените решението си.

— Защо, какво е станало? — попита Джейн.

— Току-що изгубихме нашия единствен свидетел — каза той. Някой е застрелял ВС.