Уилям Дийл
Владетелят на Ада (40)

Епилог

Беше ярко априлско утро, необичайно топло за Вашингтон. Лимузината спря пред главния вход на Белия дом. Един млад офицер от морската пехота отвори вратата и помогна на бледия посетител да слезе.

— Добро утро, сър — поздрави офицерът. — Добре дошли в Белия дом.

Посетителят се опря на бастуна си и каза с мрачна усмивка:

— Последния път, когато идвах тук, ме въведоха през страничната врата.

Офицерът му протегна ръка и му помогна да изкачи стъпалата.

— Мартин, радвам се да ви видя — каза президентът. — Нали си спомняте Клод Хукър?

Те си стиснаха ръцете.

— Клод, би ли ни оставил сами, моля те — обърна се към него Пенингтън.

Хукър не можа да скрие неудоволствието си от молбата на президента, но кимна и излезе.

— Е, Мартин, изглеждаш много, много добре.

— Благодаря, господин президент.

— А как е Джейн?

— Взе си неплатен отпуск — отвърна Вейл. — Грижи се за мен и Магу. Магу е нашето куче.

— Да, спомням си. Истински герой.

— Той прие куршума, който беше предназначен за мен — каза Вейл.

— Нека да поседнем. — Пенингтън поведе Вейл към двата дивана и те седнаха един срещу друг. Пенингтън си падаше много по подредбите. Подреждаше нещата по масичката за кафе, докато разговаряха, и спря едва когато подреди всичко като по конец.

— Следях отблизо как се възстановявате. Операциите са минали добре, доколкото разбирам. — Това прозвуча повече като съжаление, отколкото като изразяване на съчувствие, сякаш Пенингтън търсеше някакъв повод да влезе в разговор.

— Бяха нужни четири операции, за да възстановят сърцето ми, но сега се чувствам отлично — отвърна Вейл. Макар че още не мога да се изправя стабилно на крака.

— Искам да ви благодаря за всичко, което направихте — каза Пенингтън. — Вие и вашият екип свършихте отлична работа по случая. За нещастие, Енгстрьом и момчетата му предпочетоха смъртта пред безчестието. Но прахът най-после се слегна; нещата се подредиха.

„Може би за теб — помисли Вейл, — но не и за Мардж Кастен. Не и за Джеси Джеймс и Хари Симънс.“ Всички бяха поели „официално“ отговорността за случилото се и бяха изпили като Сократ чашата с бучиниш, подавайки оставка или пенсионирайки се след трагедията, като по този начин оневиняваха Пенингтън за решението му да нападне Светилището с военна сила. През трите месеца след нападението Пенингтън ловко се бе измъкнал от всички последствия от фиаското, макар и публично да бе поел „пълната отговорност“ за него.

— И така, какво планирате да правите след като се възстановите напълно?

— Не съм мислил много по въпроса, господин президент.

— Вашите хора се справиха добре с приключването на делото. Определено доказаха правотата на гледната ви точка.

Вейл не отговори. Само гледаше втренчено Пенингтън през масата.

— Сетих се нещо — каза Пенингтън. — Очакваме в скоро време да се освободи място в Пети съдебен окръг, вероятно още преди да свърши лятото. Мисля, че от вас ще стане отличен съдия.

Значи това било! Пенингтън изплю камъчето. Вейл бе останал подозрително мълчалив по време на възстановяването си, поддържайки любимото си „без коментар“, с което беше известен. Сега президентът му предлагаше авторитетен пожизнен пост като възнаграждение за мълчанието му.

— Маса съдии със сигурност ще получат апоплектичен удар само при мисълта за това — каза Вейл.

Пенингтън се изкикоти.

— О, не мисля така — увери го той. — Вие със сигурност притежавате опита и знанията. А и вашето уважение към конституцията ви прави отличен кандидат.

— Оценявам предложението ви, сър — каза Вейл, — но не мога да приема.

— Разбирам — каза Пенингтън. — Може би… имате наум нещо друго?

— Вие не ми дължите нищо.

— Мисля, че не ме разбирате… — започна Пенингтън, този път вече с по-официален тон.

— Не мисля така — прекъсна го Вейл. — Когато поех работата, то беше с уговорката, че политиката не може да се бърка в задачата ми. Сега виждам колко наивен съм бил. Мисля, че вашата политика и моята наивност бяха две от главните причини да бъда избран.

Лицето на президента помрачня. Челюстта му се стегна.

— Поканих ви, за да ви благодаря за добре свършената работа — каза той.

— О, съжалявам — каза Вейл. — А аз си мислех, че сте ме поканили да ми благодарите, задето си държах устата затворена, и че ми предлагате чудесна, хубава работа, за да продължавам да си я държа затворена.

Президентът го изгледа злобно.

— Много недостойна забележка, господине, и крайно арогантно предположение.

— Вероятно. Тактичността и дипломатичността никога не са били сред силните ми страни, а арогантността е един от многото ми недостатъци.

— Нека ви кажа нещо, Мартин. Животът е политика. Или играеш играта според правилата й, или го духаш. Това е. Мисля, че можете да си извлечете ценен урок от опита си по това дело.

— Знаете ли какво си мисля? Мисля си, че вие ме въвлякохте в тази игра, за да получите повод да унищожите Енгстрьом. Мисля, че разчитахте на политическата ми наивност, за да събера доказателства, които да покажат Енгстрьом в най-отвратителни краски пред очите на обществото, за да използвате цялата си мощ да го унищожите. Вие имахте много причини да го направите. Дори да успеехме да вкараме случая в съда, вие бяхте наясно, че Енгстрьом никога не би се унижил да застане на подсъдимата скамейка. Бяхте изправен пред една дълга, скъпо струваща на данъкоплатците блокада. Имахте срещу себе си един маниак на тема Библията, който имаше пълната възможност да ви направи глупак пред цяла Америка, който се подиграваше с президентството и който събираше подкрепа сред народа. Мисля, че имахте нужда да демонстрирате, че цялото движение на милициите, отправящо предизвикателство на властта на правителството, е най-малкото самоубийствена авантюра. И аз мисля, че сте знаели, че дори цялата работа да се осере, Мардж Кастен, Джеймс и Симънс ще оберат луфта. По дяволите, ако Стемплър не ме беше прострелял, и аз щях да съм при тях. — Вейл се опря на бастуна си и се изправи с усилие. — Иронията във всичко това е — каза той, преди да обърне гръб на президента на Съединените щати, — че Енгстрьом се молеше за Армагедон и вие отговорихте на молитвите му.

Джейн Венъбъл гледаше как Джак Конърман крачи през ливадата към съпруга й и Магу. Вейл бавно се изправи и стисна ръката на репортера, който бе следил кариерата му, откакто той се бе дипломирал и бе станал адвокат, преобръщайки правото с хастара навън и вземайки здравето на прокурорите. Джейн нямаше представа защо Мартин бе поканил писателя на обяд.

— Как си, Марти? — попита Конърман.

— Добре — отвърна Вейл. Тръгнаха покрай брега.

— Ремонтирате къщата, а? — забеляза Конърман и посочи работниците, които прилежно режеха, ковяха и пренасяха.

— Дано час по-скоро се отърва от тях — каза Вейл. — Повървяха още малко, после Вейл продължи: — Завчера си мислех за фанатиците.

— За фанатиците?

— Да. Когато двама фанатици се изправят един срещу друг, никой не печели — каза Вейл. — Единият свършва като мъченик, другият свършва като политически труп. А онова, с което хората остават след всичко това, е лайняният край на пръчката.

— Интересно — каза Конърман.

— Искам да ти разкажа една малка история.

— За фанатици?

— За фанатици и много други неща.

— Не е ли за публикация? — попита Конърман.

— В никакъв случай — отговори Вейл и започна да разказва. И докато той говореше, а Конърман записваше, Мартин Вейл започна да усеща, че може би един ден раните все пак ще заздравеят.

След два дни, на 19 април, един трансконтинентален „Боинг 747“ с курс Денвър — Вашингтон експлодира няколко минути след излитането си. При катастрофата загинаха двеста и тридесет мъже, жени и деца.

На черната кутия на самолета бяха издълбани числата:

2–3–13