Уилям Дийл
Владетелят на Ада (4)

4.

12 януари, 3 часът и 30 минути, Скалистите планини

На назъбения хребет на Битъррут един самотен мъж се бе изправил в снегохода си и оглеждаше склона под себе си през бинокъл. Познаваше и обичаше звуците на жестокия вятър, който свиреше покрай него, устремен към прохода сред скалистите зъбери.

Насочи бинокъла към прохода и огледа пътя на юг — той криволичеше стотина метра и после правеше рязък завой на изток в продължение на около половин километър преди да свърне рязко отново на юг. Пътят беше разчистен, но вятърът го замиташе с пресен сняг от склоновете.

Момент по-късно машинният вой на втори снегоход надви воя на вятъра. Той възкачи билото на хребета и се спусна до първия. Мъжете, и двамата облечени в бели камуфлажни костюми, с лица скрити зад скиорски маски, се свиваха срещу жестокия вятър.

Първият мъж вдигна скиорските си очила на челото и огледа небето. Слънцето вече потъваше зад планинските върхове, зад планините се кълбяха сиви облаци.

— Стъмва се — произнесе той. Дъхът му излизаше на пресекулки през процепа за устата на маската му. Дребни късчета лед обрамчваха процепа.

— Какво става, тате, да не ти е студено?

— Още не е дошъл този ден.

Момчето се усмихна и проследи погледа на баща си.

— Май пак ще вали сняг — забеляза то.

— Да. Нека да прокараме пъртина през онези борове.

— Добре. Аз ще поема по високата страна покрай прохода. Може да ударя някой елен.

— Ще се срещнем на Уидоу Пийк. — Бащата се изсмя.

— Дръж си очите на четири за рейнджъри — и гледай да не ме гръмнеш.

— Взе ми думите от устата.

— Доста си нахакан за шестнадесетгодишен.

— Да. — Младежът се изсмя и включи на скорост, като изви машината настрани, засипа със снежен гейзер баща си и пое нагоре по стръмния склон към билото с боровата гора.

Бащата пое надлъжно по склона. Наклонът беше толкова стръмен, че трябваше да държи здраво кормилото, за да не позволи на машината да се плъзне надолу. Караше покрай долния край на гората, като изкусно заобикаляше отделните дървета. После закова снегохода пред една урва. На стотина метра под него беше първият завой на пътя. Мъжът действаше бързо. Първо завърза едно дебело въже около един бор и го спусна надолу в урвата. Извади един малък квадратен пакет от една от чантите в машината, пъхна го в джоба на якето си, после се спусна по въжето. Плъзна се на петнадесетина метра надолу, като внимателно оглеждаше повърхността на скалата, и в един момент застопори до една плоска ниша. Пакетът беше обвит в мушама и напъхан в пластмасов плик. Той внимателно го напъха в нишата, след което измъкна тръбичка, дълга десетина сантиметра, от другия си джоб, и я мушна в пакета. После се изтегли нагоре по скалата.

Синът му го чакаше на Уидоу Пийк — южният край на планината, където гората свършваше до гола скала.

— Видя ли нещо? — попита младежът.

Баща му поклати глава.

— Не мисля, че там може да има жив човек. Прекалено студено е.

— Не можах да зърна дори и заешка следа.

— Да се прибираме.

Бащата извъртя снегохода си и пое през дърветата. Синът му го следваше. Бяха преминали почти цялата борова гора, когато възрастният мъж внезапно вдигна ръка, забави, после спря и скочи в снега. Синът му го последва.

— Какво… — започна синът му, но бащата вдигна показалец до устните си, протегна ръка към кожения калъф на пушката си и измъкна оръжието. Пушката беше със заглушител. Той пропълзя шест-седем метра по снега, спря зад едно паднало дърво, внимателно вдигна пушката върху дънера, прикладва и погледна в телескопичния прицел. На четиристотин метра от тях от една група дървета изскочи друг снегоход.

Момчето извади бинокъла си, взря се във фигурата, после допълзя до баща си.

— Какво правиш, тате? Та това е Флойд.

— Тихо — изръмжа баща му.

Момчето приближи плътно глава до ухото му и прошепна:

— Флойд няма да ни създаде проблеми.

Бащата разпозна емблемата на Горската служба на снегохода и цифрата 6 над нея. Чип имаше право, това беше Флойд Трейси. Той намести кръста на прицела точно върху сърцето на рейнджъра. Ръката му леко се напрегна, обирайки мекия спусък.

— Какво правиш, тате? — зашепна трескаво синът му.

— Той е наш приятел, той знае, че не сме бракониери.

Устата на момчето пресъхна. То следеше как дулото на пушката се мести бавно подир рейнджъра, който се разтъпкваше в снега и оглеждаше планините с бинокъла си.

Бащата трескаво размишляваше: „Ако ни види, да го убия ли? И какво ще правя после с трупа? Какво ще кажа на Чип?“

Синът му го подбутна с лакът.

— Виж наляво ония дървета към ръба. Натам гледа.

Бащата насочи прицела на север. Потънал до колене в снега, един огромен елен хрупкаше ниските клони на една елха и въртеше уши.

— Красавец — прошепна бащата, извъртя пушката пак към Флойд и го заследи през телескопичния прицел. „Хайде, пич, върви си“ — примоли се той наум.

Рейнджърът огледа за последен път планините през бинокъла, после се качи в снегохода си и отпраши на север. Еленът, стреснат от звука, хукна през снега нагоре по склона. Момчето се извъртя на лакът до баща си и попита:

— Какво стана?

Баща му не отговори, изправи се на колене, хвърли още един поглед надолу и каза:

— Добре, отиде си.

— Защо се беше прицелил във Флойд?

Баща му напъха пушката в калъфа.

— Нали веднъж ми каза никога да не насочвам пушката срещу нищо, освен ако нямам намерение да го застрелям? — продължи момчето.

— По дяволите, просто се забавлявах, Чип. Упражненията поддържат формата.

— Спомняш ли си когато ме хвана, че се целя в една от кокошките на Хендерсън? Беше същият ден, когато ми подари първата ми пушка — и ти я заключи две седмици. Това ми каза тогава: „Никога да не насочваш пушката срещу каквото и да било, освен ако не мислиш да го застреляш.“

— Това беше преди цели четири години, Чип. Ама че памет имаш!

— Някои неща не се забравят.

— И ще ми вземеш ли сега моята пушка? — пошегува се баща му.

Момчето се замисли за момент.

— Още не съм достатъчно голям. Може би догодина.

Разсмяха се, изправиха се и изтръскаха снега от дрехите си.

— Да ти кажа, не е зле да проследим този елен и да се пробваш.

— Само един изстрел. Ако не улуча, ще го оставя.

— Тогава се прицели добре.

— По-добре първо да го открием — каза момчето.

— Аз ще тръгна подир него и ще го подкарам нагоре към теб. Сложи заглушителя, защото иначе някоя лавина като нищо може да ни погребе живи.

Бащата се запровира между дърветата, намери следите на елена и тръгна по тях. Накрая зърна животното да криволичи в една горичка, ровейки в снега, и спря. От време на време хвърляше погледи към хълма.

Високо над него Чип също зърна елена, спря и вдигна пушката си. Еленът се изкачваше по хълма на тридесетина метра от него. Той подпря дулото на едно дърво, проследи бягащото животно, улови го с телескопичния прицел и закова кръста върху гърдите му. После изрева:

— Ууууу!

Стреснат от внезапния вик, еленът замря за миг, ушите му щръкнаха. Момчето натисна спусъка, видя как еленът подскочи на място с ужасени очи. Отстъпи крачка-две, после задните му крака се подгънаха. След миг поддадоха и предните и животното рухна в снега.

Бащата излезе от гората и спря над падналия елен. Чип се присъедини към него.

— Право в сърцето. — Баща му се приведе и опипа топлия труп. — Доста добре се е охранил. Сигурно има към двеста кила. — Той вдигна блесналите си в усмивка очи към Чип. — Еленовите пържоли са ни осигурени до края на зимата.

Чип измъкна един брезент от товарното отделение на снегохода, увиха елена и го овързаха с дебело въже, после го закачиха за двата снегохода.

— Тази нощ ли ще го дерем?

— Не — отговори бащата. — Може да изчака. Тази вечер ще ходя в църквата.

Докато се качваха на снегоходите, бащата протегна ръка и докосна сина по за рамото. Момчето го изгледа през рамо.

— Добър изстрел.

— Е, чак толкова — каза гордо момчето, направи малка пауза и добави саркастично: — Когато се прицеля в нещо, аз стрелям.

— Голяма работа си — каза баща му.