Уилям Дийл
Владетелят на Ада (6)

6.

13 януари, 4 часът и 35 минути, източно стандартно време

Събуди я телефонът. Нощното й шкафче беше умело подредено: лампа с бутон, лесен за достигане и включване; цифров будилник, така че веднага да вижда колко е часът; осигурен срещу подслушване портативен телефон с гореща линия, която я свързваше директно с Белия дом. Първото прозвъняване още не беше свършило, когато Мардж Кастен вече беше грабнала слушалката, поглеждайки в същото време зеления циферблат на будилника: 4 часът и 36 минути. Не вещаеше нищо добро.

— Кастен слуша.

— Госпожо генерален прокурор, обажда се Клод Хукър. Президентът иска да свика съвещание колкото е възможно по-скоро. Колко бързо можете да стигнете тук?

— След двадесет минути. Какво става, Клод?

— Не знам, но е много развълнуван.

— Охо!

— Лимузината ви вече е на път към вас.

— Благодаря.

Кастен беше добре организирана. Всичко беше подготвено преди да си легне, точно в случай че позвъни прекият телефон, както често се случваше. Дрехите й бяха готови за скачане в тях, куфарчето също, кафемашината — и тя. Мардж Кастен наметна халата си, забърза в кухнята, включи кафемашината, после взе един бърз душ.

Можеше да е станало всичко. Някой можеше да е починал. Някой член на кабинета, може би. Или може би съдия от Върховния съд. Не. Това едва ли би го развълнувало до такава степен. Значи някаква криза. Каквото и да беше, само след минути щеше да го научи.

Бързо се облече, сипа лъжичка захар в пластмасовата чашка с кафе, отпи глътка, после отиде в спалнята, извади 9-милиметровия си „Глок“ от кобура, закрепен под плота на нощното шкафче, и го пъхна в чантата си.

Обличането, душът и излизането й отнеха девет минути. Лимузината чакаше. Десет минути до Белия дом.

Блъскан от вятъра, хеликоптерът се спусна в долината Битъррут на тридесетина метра над реката, лъчите на двата му мощни прожектора едва успяваха да пробият виелицата. Пилотът се приведе напред и се взря през предното стъкло. Беше едър мъж, грубоват, с яки ръце и набола брада.

— Имате късмет, господин Хардистан — изсумтя той. — Каквото и да е станало в Изгубената следа, няма къде да избяга, поне докато не отмине зимата.

Уилям Хардистан, заместник-директор на ФБР, вторият по важност човек в Бюрото, се гушеше в арктическото яке, с което му бе услужил един от агентите в Бат. Не каза нищо. Очите му бяха втренчени право напред, в завоите на реката под тях.

Пилотът внезапно дръпна машината нагоре и я издигна на шейсет метра. Изгубиха реката сред снежната вихрушка, лъчите на прожекторите безпомощно затънаха в снежния мрак. Хардистан се размърда неспокойно на седалката си.

— Не се притеснявайте, тъкмо минаваме над Сула. Най-нормално градче, но пък си имат църква. Хич не ми се ще да ви видят виснал на камбанарията сутринта.

— Мерси — каза Хардистан с нисък пресипнал глас, малко по-висок от шепот.

— Често ли правите такива неща?

— Само когато нямам избор. А ти?

Пилотът се изсмя.

— Само когато няма нищо по-интересно за правене.

Хардистан зърна малкото градче да се плъзга под тях. Само тук-таме в някои къщи светеше, останалата част беше потънала в мрак.

— След десет минути пристигаме.

— Това са добри новини, Сид. Ти си превъзходен летец.

Хардистан не знаеше фамилното име на летеца. Бяха му го представили като Сид и това беше всичко. А пилотът нямаше и представа, че спътникът му е вторият човек във ФБР, човек всячески избягвал евтината популярност и успял да преживее режима на Хувър, Уейко, Руби Ридж, Оклахома Сити и скандалите с лабораторията на ФБР — и през цялото това време издигал се по служебната стълбица.

Напред сякаш проблеснаха светлини.

— Какво беше това? — запита Хардистан.

— Може би вашите хора използват прожектори при търсенето.

— Сигурно. Докараха един служебен микробус от Мисула. Има всичко освен сауна.

— А, сауна, не е лошо! — Миг по-късно пилотът добави:

— Май са докарали десетхилядиватови прожектори. Ще улеснят работата.

Той прекара хеликоптера над светлините, провери за жици високо напрежение, после снижи машината. Хардистан почти не усети допира със замръзналата земя. На петнадесетина метра от тях в замъглената от неспирния сняг светлина, засипан със скали, дървета, пръст и останки от разбитите машини се намираше входът към прохода Изгубената следа.

— Какво е станало, да не е имало свличане? — запита Сид, докато Хардистан разкопчаваше колана си.

— На такова ми прилича.

— ФБР вече и свличания ли разследва? — ухили се пилотът.

Хардистан се усмихна уморено.

— Така изглежда. Благодаря ти, Сид. Ако някой път пак ми потрябва пилот за такива случаи, веднага ще те потърся.

— Е, чак пък толкова — каза пилотът и стисна ръката му. Заместник-директорът на ФБР скочи от хеликоптера и затича, като се приведе да избегне все още въртящите се витла.

Джеф Айзък пресрещна Хардистан веднага щом той излезе от обсега на витлата. Айзък беше агентът, който ръководеше офиса в Мисула, беше на двадесет и девет години, най-младият ръководител от Бюрото.

— Здравейте, господин Хардистан — каза той, докато разтърсваше ръката му.

— Джеф, направо не вярвам на очите си! Да докараш микробуса дотук в това време.

— Аз пък не мога да повярвам, че долетяхте с хеликоптер — изрева Айзък, за да надвика излитащата машина. — Хайде да се качим в микробуса, там е малко по-топло.

Микробусът представляваше подвижна лаборатория, оборудвана с всевъзможна електронна апаратура, сателитен приемник за визуални доклади, две кушетки и кухничка. Отвън бучеше мощен генератор. Вятърът блъскаше немилостиво лабораторията и фучеше покрай прозорците и вратите.

Айзък бе разгънал върху масата две карти. Той бързо обясни на Хардистан къде се намират и опасностите, които можеше да създаде времето. После докладва накратко за самата засада, докато заместник-директорът си водеше стенографски записки.

— Било е брилянтно планирано, сър. Направили са капан на конвоя точно тук, в прохода, разрушили са предната и задната охраняващи коли, убили са всичките десетима души от конвоя, взривили са и двата края на прохода, като са предизвикали свличания, които са го блокирали. И това в мрака, при силна виелица, само за пет минути.

— Откъде знаеш колко време им е отнело? — попита Хардистан.

Айзък отиде до един магнитофон.

— Чуйте това. Името на човека е Норман Шийлдс. Той е ловец, рибар и любител радиооператор, живее някъде там… — младият мъж посочи нагоре към планините — … и е чул нападението. Всички телефони в областта са били прекъснати, така че той е събудил един свой приятел радиолюбител, който живее — забележете — в Мейн. Неговият приятел го е включил на телефония, той се обажда в Мисула и те ни го препредадоха.

— Чудесата на съвременните комуникации.

Айзък включи магнитофона и Хардистан се заслуша внимателно в разговора.

— Господин Шийлдс? Обажда се Джеф Айзък, ръководител на Бюрото в Мисула.

— Норман Шийлдс слуша.

— Доколкото разбирам, тази нощ сте чули някакви пукотевици.

— Пукотевици е точно казано. Легнах си към десет, тук при мен нямам нито телефон, нито ток, спряха ги към седем, и се събудих от експлозиите. Първото нещо беше да погледна часовника, беше точно 10 часът и 27 минути. Първо се чуха две експлозии, почти едновременно, бам-бам, нещо такова. После имаше силна пукотевица, като фойерверки, после силен взрив. Много силен, и след около тридесет секунди още два, още по-силни. И това беше всичко. Свърши точно в 10 часа и 32 минути.

— Чухте ли някакви тежки автомобили след втората голяма експлозия?

— Не чух нищо освен това, което ви казах. Вятърът малко остана да ме отнесе из планините, въобще имах късмет, че изобщо чух нещо. Преценявам, че дойде от северозапад, вероятно на две или три мили. Искам да кажа, че не беше съвсем близо. Станах и отворих прозореца, за да чувам по-добре.

— Сигурен ли сте за времето?

— Всяка неделя настройвам часовника по сигнала от Гринуич по радиото.

Айзък изключи магнитофона.

— Имаме си ушечуец — каза Хардистан.

— Засякъл е точното време. Пет минути, сър. Тук са действали истински професионалисти.

Хардистан кимна.

— Доведох петима души — каза Айзък. — Веднага започнахме да снимаме зоната на престъплението с полароиди и видеокамери, но апаратурата замръзва и човек не може да стои прекалено дълго отвън. След два часа цялото място ще е покрито с поне десет сантиметра сняг. А с него ще кажем сбогом на всички физически доказателства.

— Страхувам се, че е така. Опитваме се да каталогизираме всичко, което открием. Няма останали следи, за които да се заловим. Изобилие от гилзи. И това, което е останало от двата ровъра. — Айзък стана. — Елате навън да ви покажа нещо. Направо няма да повярвате на очите си.

Униформеният пазач от секретните служби на входа на Белия дом отдаде чест, когато видя кой е на задната седалка на лимузината.

— Добро утро, госпожо генерален прокурор.

— Добро утро, Чет.

Колата се насочи към входа на западното крило на Белия дом, спря, агентът от охраната изскочи и отвори вратата. Генералният прокурор се измъкна от колата, изля останалото кафе от чашата, извади хартиена салфетка от чантата си, напъха я в чашата и я остави на пода отзад в автомобила. Пазачът проследи познатия му вече ритуал с кафето и задържа погледа си върху нея, докато тя се приближаваше към него. Беше красива жена, малко над метър и шейсет, с тъмнокестенява коса и кафяви очи, облечена елегантно в сив вълнен костюм, с тъмносин шал около шията. Без връхна дреха. Той се изпъна мирно и каза:

— Добро утро, госпожо.

— Добро утро, Ед — каза тя, като размаха пропуска си.

— Кой е дошъл до този момент?

— Вие сте първа — отвърна той, отваряйки й вратата.

— Добре — каза тя и намигна, докато влизаше в асансьора за първия етаж, където чакаше Хукър. Лицето му бе мрачно както винаги. Съветникът по националната сигурност никога не се усмихваше. Беше с тъмносин костюм, бяла риза и виненочервена вратовръзка. И както винаги имаше вид на буден от часове.

— Кафе и пасти — каза той, докато я въвеждаше в Овалния кабинет. — Той ще дойде всяка минута.

— Не можеш ли да ми кажеш поне нещичко? — помоли тя.

— Нека оставим това на президента.

— Кой още ще дойде?

— Обичайният състав.

— Ти си направо самото изобилие от информация тази сутрин. — Тя отиде до сребърния сервиз, наля си кафе, взе си курабийка със сладко от кайсии и седна на дивана.

Минута по-късно в кабинета се втурна Лорънс Пенингтън. Беше висок грубоват мъж със силен загар и късо подстригана сивееща коса над лице на ястреб. Белегът от дясната му вежда до челюстта го правеше още по-страшен. Всички в страната знаеха, че бе получил раната си в ръкопашен бой с виетнамски партизани, бой, който му бе донесъл Сребърна звезда и Пурпурно сърце. Знаеше се също, че Пенингтън е завършил с отличие военната академия Уест Пойнт, че е герой от Корея и Виетнам, командващ генерал от войната в Залива, станал главнокомандващ армията и пенсиониран с пет звезди, след което бе избрал да се кандидатира за президент. Съвършеният президент — военен герой с грубоват външен вид. Беше избран с огромно превъзходство, но завистливите конгресмени, доминирани от политическите му врагове, бяха саботирали програмите му и го бяха направили за смях поради липсата му на опит в битките с Капитолия. Сега, две години след като бе заел президентското кресло, той беше разбит така, както никога не бе разбиван на бойното поле.

Беше облечен в сив анцуг и бели маратонки и гледаше на кръв.

— Добро утро, господин президент — каза Кастен и стана.

— Добро утро, госпожо генерален прокурор — кимна той. — Съжалявам, че ви вдигнах толкова рано. И ме извинете за неглижето, надявам се да потичам малко след съвещанието.

Той измъкна кутия диетична кола от една кофа с лед, дръпна капачката и отпи. Тя добре съзнаваше, че сега едва ли е моментът да задава най-вълнуващия я въпрос. Той щеше да й каже каквото трябва, когато станеше готов.

— Работният персонал на Белия дом още не е станал — изръмжа той. — Сигурен съм обаче, че ще справим и без тях. Хари, Уейн и Уендъл ще дойдат всяка минута.

Хукър, Симънс, Бродски и Харисън, каза си тя. Националната сигурност, ФБР, Министерството на вътрешните работи, Службата за контрол върху алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия и генералният прокурор.

— Как е Емилио? — попита президентът с насилена усмивка.

— Благодаря, много добре. Завършва през юни. В челната десетка. Не мога да се оплача.

— По дяволите, дори и не съм си помислял за такова нещо — каза той. — Челната десетка в юридическия факултет на Харвард. Сигурно направо сте луда от щастие.

— Луда съм от щастие.

На вратата се почука и Хукър въведе Хари Симънс, шефа на ФБР, Уейн Бродски от Службата за алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия, и Уендъл Харисън — министъра на вътрешните работи. Разумът й трескаво запрехвърля възможностите. Какво би могло да се случи, та да събере генералния прокурор, тези четирима мъже и президента заедно в пет сутринта. Те поздравиха с „Добро утро“ и отидоха да си налеят кафе.

Симънс беше висок, със здраво мускулесто тяло и войнствено изражение. Един черен кичур му придаваше сатанински вид. Беше служил като полицейски шеф в Детройт и Ню Йорк преди да поеме работата от Робърт Луис, чиято администрация бе замесена в крупен скандал. Бродски беше плешив, месест и крачеше с вдървена походка. Двамата имаха една обща черта — напрегнати, арогантни очи — на Симънс дълбоко хлътнали, а на Бродски прихлупени от тежки клепачи. Уен Харисън беше различен от тях. Беше строен и слаб, с приятна усмивка, чувствени очи и руса коса. Косата му придаваше вид на сърфист, какъвто всъщност навремето беше бил — на млади години, преди да постъпи в Охраната на горите и да прослужи дванайсет години в Скалистите планини. Баба му по майчина линия беше индианка от племето чероки. Харисън беше първият човек с истинска американска кръв, който бе получил длъжността министър на вътрешните работи, циничен факт, като се имаше предвид, че навремето истинските американци бяха притежавали цялата територия на сегашните Съединени щати.

Хукър, висок, стоик, бивш морски пехотинец, бивш служител на ЦРУ, бе прегърнал параноята така, както обикновените хора прегръщат любовниците си, и очите му бяха присвити от години непрестанно подозрение към всичко и всекиго. Мъж без емоции, чиито устни едва помръдваха, докато говореше, той беше съвършеният съветник по националната сигурност. Хукър беше истинска загадка. Около персоната му непрестанно кръжаха слухове за тъмни дела във Виетнам и Никарагуа. Президентът му имаше особено доверие — факт, който му придаваше особен ореол. Хукър служеше на президента добре и дискретно, а и Пенингтън още преди години бе научил, че не е необходимо да харесваш някого, за да го уважаваш и да използваш талантите му.

Президентът искрено обичаше Маргарет Кастен, първата пуерториканка генерален прокурор в историята на страната, бивш корав федерален обвинител и по-късно федерален съдия в южна Флорида. Масмедиите всячески подчертаваха, че тя е не само най-ефикасният член на страхотния кабинет на Пенингтън, но и поради условията на служебния си пост, негов най-могъщ и всяващ боязън член. Тя заемаше този пост едва от шест месеца, но бързо бе разбрала истината, че властта й се обляга частично и на нейните съюзници. Хукър вечно се държеше настрана и невинаги можеше да се разчита на него. Симънс не беше съюзник. Той беше политическо животно, чиято работа беше да брани ФБР и да оправя един имидж, разтърсен из основи от Руби Ридж, Уейко и собствените му лаборатории. Мъжът, който реално ръководеше Бюрото, в момента се намираше в един микробус сред бушуваща виелица в планините на Монтана. Кастен също така беше напълно уверена, че Симънс я отхвърля като свой шеф и тайно лобира приятелите си на Капитолия да изравнят поста му със статуса на кабинет.

— Имам много лоши новини — започна президентът с гробовен глас, щом седнаха. — В Монтана е било извършено терористично нападение върху един армейски конвой. Десет души са убити, а един камион, натъпкан с оръжия и амуниции, е отвлечен.

За миг всички се стъписаха, после се разбъбриха. Въпросите заваляха един след друг. Президентът вдигна ръка.

— Нападението очевидно е било осъществено около 22 часа и 30 минути вчера, по времето в Скалистите планини. — Той погледна часовника си. — Преди около пет часа. Това е горе-долу всичко, което знаем засега. Имаме обаче един пробив. Били Хардистан беше в Бат. Взел е един хеликоптер и въпреки крайно трудните условия е отишъл на място. Всеки момент очаквам да докладва.

Последва момент тишина, в който членовете на кабинета смилаха чутото до този момент.

— Преди някой да каже каквото и да било — проговори Пенингтън, — мисля, че можем да приемем за достоверно, че това не е било чуждестранно нападение. Не мога да си представя чуждестранни терористи да осъществят такова нападение.

— Всички ли са били убити? — запита Мардж.

Пенингтън кимна.

— Направо не ми го побира умът, че американци могат да предприемат такова нещо.

— О, хайде! — избухна Симънс. — А какво ще кажете за Световния търговски център, за Оклахома Сити?

— Търговският център беше работа на чужденци. Оклахома Сити беше дело на двама смахнати водачи от народната милиция. Този път обаче имаме дело, което явно е било осъществено от много хора.

— Шепа. Десет или дванайсет души — уточни Пенингтън. — На тяхна страна е била изненадата плюс мракът и бурята. Десет души с леснина биха свършили това. И много бързо. Бам, бум и готово. Класическо партизанско нападение.

Телефонът иззвъня и Хукър грабна слушалката.

— Клод Хукър слуша. Здравейте, господин Хардистан, изчакайте секунда, сега ще ви се обади господин президентът.

Пенингтън пое слушалката.

— Здравей, Били, съжалявам, че ти се налага да стоиш там, но не мога да се сетя за по-подходящ човек от теб за тази работа. Включвам телефона на говорител.

Той натисна един бутон и сложи слушалката върху апарата. Гласът на Хардистан се разнесе силно и ясно:

— Благодаря ви, сър. Страхувам се, че тук нямаме много работа. Продължава да вали и вероятно няма да спре до сутринта. По-студено е и от сърце на вещица, а това е най-тъмното място, което съм виждал през живота си. Просто ви описвам обстановката.

— Съвършено описание — каза Пенингтън и съобщи на Хардистан кой още е с него в залата. — И така, какво успя да откриеш?

— Господин президент, нападението е било много добре планирано. Убили са десет души, унищожили са две машини, отвлекли са товарен камион и са затворили и двата входа на прохода, където е станало нападението, и всичко това само за пет минути. Снегът им е помогнал много. Моето предположение е, че са разполагали с поверителна вътрешноведомствена информация за времето на конвоя, знаели са маршрута му и са отработили операцията до съвършенство. Конвоят е напуснал оръжейния склад до Спокейн вчера в 5 часа следобед. Крайният пункт на маршрута му е била военновъздушната база в Маунтън Хоум, Айдахо. Нормално това трае от пет до шест часа. Били са три машини, два ровъра с по четирима души въоръжена охрана и един осемнадесетколесен камион, натъпкан с оръжия и боеприпаси, шофьор и резервен шофьор. Ровърите са прикривали камиона отпред и отзад.

— Какво, по дяволите, са правили там в това забравено и от Бога място в тая виелица? — запита Пенингтън.

— Едно от правилата при превозване на такъв товар е това да се прави нощем, когато има много малко движение, господин президент. Виелицата е била съвсем неочаквана, поне прогнозата не я е предвиждала. Разполагам с документ за товара, изпратен по факса на полковник Хукър и директора, но мисля, че си струва да се спомене, че част от товара е била хиляда фунта експлозив С-4 в пакети по половин фунт.

Пенингтън много добре знаеше какво може да направи половин фунт С-4. Това количество тестоподобен пластичен експлозив можеше да пръсне на парчета цял Боинг 747. Пет фунта, разположени на подходящите места, можеха да сринат цял търговски комплекс. Експлозивът беше изключително труден за производство и поради това цената му на черния оръжеен пазар беше изключително висока.

— Боже Господи — простена президентът. — За какво им е било да изпращат в базата такова количество експлозив?

— Товарът е бил предназначен за изпращане по въздуха до Форт Орд, сър. Така или иначе, една отсечка от маршрута на конвоя ги е отклонила по шосе 93, южно от Мисула към Айдахо. Пътят минава през планините Битъррут. Много назъбени. Върховете се издигат до три хиляди метра. От другата страна на пътя е реката Битъррут, и после планинският масив Анаконда, също много пресечен терен. На едно място шосе 93 прави завой на юг на около стотина метра, после отново завива на изток. И от двете страни на пътя има високи скали. Казват му прохода Изгубената следа. Тъкмо за случая. Разполагаме със свидетел, който е чул, че нападението е започнало в 10 и 27 и целият шум е приключил в 10 и 32. Пет минути. Ако се съди по сцената на престъплението и свидетеля, когато конвоят е навлязъл в правата отсечка, която води на юг, предният и задният ровъри са били обстреляни с ракети. В същото време ударна група атакува кабината на камиона и убива двамата шофьори. Очевидно са внимавали да избегнат всякаква стрелба по камиона. Осмината войници в ровърите също са били убити, няколко с довършителни изстрели зад ухото. От двете страни на прохода са били задействани експлозии, които са предизвикали малки лавини, блокирали и двата входа на прохода. По мое мнение отвлеченият камион е поел на юг. Осъществяването на завой в такова тясно място, за да поемат на север, би било практически трудно осъществимо, а по описанието на свидетеля южният край на прохода е бил затрупан втори. Там са били поставени два заряда.

— Имаме ли изобщо някакви улики, Били? — попита Симънс.

— Никакви. Съобщението за канонадата е пристигнало малко преди единайсет и преди местният полицай да отиде на място е минал още един час. Щатските служители са пристигнали в дванайсет и половина, а Джеф Айзък от офиса ни в Мисула е пристигнал на мястото с напълно оборудван микробус и петима специални агенти. Аз пристигнах в два и половина с хеликоптер от Бат. До този момент нападателите имат преднина от почти пет часа, а ние сме затруднени от обилния снеговалеж. Според метеопрогнозата снегът ще намалее или спре някъде преди обед, а дотогава върху цялата област ще се натрупа снежна покривка почти две педи. Проследяването ще бъде невъзможно. Дори и да е имало ясни следи от гуми, те ще са затрупани и ще се размият със стопяването на снега. Преки материални следи също ще бъде много трудно да се открият, ако изобщо има такива. Тия момчета са предвидили всичко. Непрекъснато пристигат агенти от Бат, Боа, Мисула, дори от Солт Лейк Сити. Армията изпраща петдесет души помощ. Заповядал съм масово претърсване с хеликоптери на цялата област веднага щом времето позволи, но тук става дума за тежък планински терен, дълбоки долини, покрити с гъста мъгла. Нашите хора ще координират търсенето на физически доказателства и ще разпитат местните жители с помощта на шерифите. Те познават всички в областта. И… Има и още едно нещо, господин президент.

— Да, Били?

— Напъхали са всички убити в найлонови торби и са ги положили по армейски обичай покрай пътя.

— Господи! — Лицето на президента почервеня. Ръцете му се свиха в юмруци и се стовариха върху облегалките на стола. — Проклети да са!

— И още по-лошо, сър. Според нас един от войниците е бил още жив. Бил е прострелян в челото както е лежал в найлоновия чувал. Извлякохме куршума от пръстта под главата му. По всяка вероятност 50-калибров израелски пистолет „Игъл“. До този момент това е единственото материално доказателство, с което разполагаме.

— Искам честното ти мнение, Били. Мислиш ли, че това е операция на някоя милиция?

— Ами… било е старателно планирано. Професионална работа — поне от видяното досега. А полагането на телата по този начин може да е някаква гротескна военна почит.

— Банда мръсни убийци! Акт на тероризъм срещу народа на Съединените щати, просто и ясно. Това ми мирише само на Светилището. Мисля, че Енгстрьом най-накрая вече е превъртял съвсем. Обявил е война на Съединените щати.

— Да, сър.

— Съгласен ли си с мен?

— Сър, тук съм само от тридесет минути и не мога да видя от другата страна на пътя. Не бих искал да правя никакви предположения.

— Ти току-що ни представи подробен доклад при много трудни условия, Били. Заслужаваш поздравления. Благодаря ти. Ще ни държиш в течение, нали?

— Абсолютно, сър.

— Искам да докладваш направо на Клод Хукър.

— Разбрано, сър.

— Благодаря ти.

Хардистан затвори телефона и се обърна към Айзък.

— Задача номер 1, Айзък. Намери тоя проклет камион.

Лицето на президента беше поруменяло от гняв.

— Това проклето копеле Енгстрьом! — изръмжа той.

— Извинете ме, сър, но не е ли малко рано да правим… — започна Симънс.

— Нали чу какво каза Хардистан — изръмжа в отговор Пенингтън. — Добре обмислена и планирана военна операция, и то точно в задния двор на Енгстрьом. Хладнокръвно убийство на американски войници и унищожаване на имущество. Проклет акт на тероризъм. Кой друг би бил способен да го направи?

— Посе, Ковенант, Арийците, някоя банда бръснати глави. Може да е всяка една от тези групировки.

— Мислиш, че една банда пъпчасали хлапаци с бръснати глави могат да осъществят такава засада?

— Някои биха могли.

— Помислете само върху следния факт. Единствената милиция достатъчно близо, за да го извърши, са Арийците в Юта. На другите би им се наложило да пропътуват стотици мили в непознат терен. Вероятността е практически нулева. А и какво биха могли да направят с тоя камион гигант? По дяволите, какво изобщо може да се направи с осемнадесетколесен камион? Та това е все едно да вдигнеш плакат какво са направил.

— Щом са били достатъчно способни да осъществят нападението, можете да се обзаложите, че са имали съвсем ясна представа какво ще правят с камиона — обади се Мардж Кастен.

— А на изгрев-слънце ще имат преднина от шест, седем часа. И да ви кажа, Енгстрьом може и да е религиозен фанатик, но е и брилянтен тактик. Това е само негова работа.

— Просто исках да кажа, че на този етап трябва да бъдем дискретни…

— О, за Бога, Хари, нямам намерение да свиквам пресконференция и да обвинявам публично Светилището. Това обаче става задача номер едно. Отне ни цяла вечност, докато осъзнаем факта, че Енгстрьом и бандата му представляват сериозна заплаха. Сега трябва да наваксаме загубеното време.

— Извинете ме, господин президент — намеси се Мардж Кастен, — бих искала да направя едно предложение.

— Казвай.

— Повече от година душим около генерал Енгстрьом и Светилището и до този момент не сме открили нищо. Ако сте убеден, че те са замесени в сериозни престъпления — убийства, грабежи, пране на пари, престъпления срещу правителството — бих искала да назначим специален обвинител, да сформираме специална част… и да ги обвиним по параграфите на РИКО.

— О, Господи! — простена Симънс и заклати глава.

— Какво означава това? — нахвърли се Пенингтън върху директора на Бюрото.

— Искам да кажа, какво повече би могъл да направи един специален обвинител от онова, което ние вече сме направили? — оплака се Симънс.

— Да се съсредоточи върху проблема — натърти Кастен.

Симънс я изгледа злобно, но не каза нищо.

— Ако тук има такова престъпление, трябва да заведем дело — добави тя.

— Звучи ми така, сякаш сте си наумили някого за тази работа — каза Хукър.

— Така е — кимна тя.

— И кой е този юридически вълшебник? — изсумтя язвително Симънс.

— Мартин Вейл.

— Да не е онзи, дето измъкна делото в Илинойс изпод носа на Пийт Райкър? — попита Хукър.

— Стане ли дума за случаи по параграфите на РИКО, никой не може да му стъпи и на малкия пръст. До този момент е извоювал най-голямата присъда по РИКО в историята. Деветдесет милиона.

— Това беше делото с „Атлас-Уестърн“, нали? — попита президентът. — Той пъхна в затвора Том Лейси и онзи, как му беше името, от „Атлас“…

— Гросман — подсказа Симънс.

— Да, точно така, Гросман. И двамата получиха сериозни присъди, нали? — Пенингтън се усмихна. — Никога не съм харесвал нито единия, нито другия.

— Те не дадоха и цент за кампанията ви — каза Хукър.

— Може би именно поради това.

Всички се разсмяха.

— Вижте, господин президент, Бюрото и без това прави всичко, което по силите му — намеси се умолително Симънс. — РИКО изисква много голямо участие от страна на ФБР…

— Знам, Хари. Знам също така, че ако Светилището — или която и да е друга парамилитарна формация — върши това… тогава следва да им отделим приоритетно внимание.

— Можем да го направим, сър. Изпратил съм заместник-директора на мястото на престъплението…

— Късмет, Хари, късмет — сряза го Пенингтън. — Хардистан просто се е случил само на стотина мили от мястото.

Сразен, Симънс рухна на дивана и заби поглед в пода.

Като всички човешки същества, и Пенингтън беше подвластен на грешки. Неговият недостатък беше, че изживяваше нещата прекалено дълбоко, беше прекалено емоционален във всичките си дела — и в приятелствата си, и в работата, и в гнева си, в любовта, войната и ненавистта. Членовете на кабинета му се бяха научили да разпознават задаващия се гняв, контролиран, но клокочещ под повърхността като вулкан. Той можеше да пресече една дискусия само с поглед, с начина, по който се изкашляше, или чрез каменното си мълчание. В един момент той можеше да понесе и най-голямото нещастие с нечовешко спокойствие, а в следващия една маловажна злоупотреба или непочтеност можеше да го накара да се развилнее като ураган.

В момента гневът му се трупаше само като си мислеше за генерал Джошуа Енгстрьом и Светилището на Бога и Божия гняв. Не се чувстваше принуден да обяснява на подчинените си за причините за гнева си или откъде знае, че Енгстрьом стои зад засадата в прохода Изгубената следа.

Всички се смълчаха. Пенингтън отиде до прозореца, който гледаше към градината с розите, и се замисли за сина си и внука си — как всеки ден играят футбол на ливадата.

Ами ако бяха те? Ами ако бяха те, проснати там на студа в найлоновите чували? Невинни деца, изпълняващи дълга си. Щеше ли да се чувства по-силен в убеждението си, отколкото сега? Отговорът беше не. Пред мисления му взор мигновено изплува Виетнам — как седи в стаята си в Сайгон и пише съболезнователни писма на родителите в Цивилизацията.

— Това е лично — каза той и се обърна. — Разбирам какво предлага Мардж. Сформирайте специална група и поставете начело необходимия човек. Те ще свършат работата. Ако има каквито и да било доказателства, ще се докопат до тях.

— Но това може да отнеме и години! — изплака Симънс. — Не помните ли колко ни трябваше да пипнем Готи? Цели шест години!

— Госпожо генерален прокурор, колко време му трябваше на вашия човек да вкара Лейси и онзи…

— Гросман — подсказа генералният прокурор.

— Да.

— По-малко от две години — отговори Кастен.

— И какво преследва това? — попита президентът. — Искам да кажа, какъв ще е диапазонът на този проект?

— Ще трябва да съберем доказателства, които да докажат престъпно взаимодействие между общностите, съставляващи Светилището.

— Това са църкви — обади се Симънс. — Това само усложнява проблема.

— Не съвсем. — Генералният прокурор не беше съгласна. — Ние завеждаме делото и търсим причини за арестуване на основните престъпни лица и техните сподвижници. Вероятно генерал Енгстрьом, командирите на всяка една от четирите единици и още половин дузина други, плюс всякакви граждани и институции — банки, фирми, радиостанции, всичко, използвано като фасада за престъпна дейност, свързано с обвиняемите. Ако пък се окаже, че институциите са църкви, голяма работа. Започнем ли, сваляме меките ръкавици.

— Това ще ни струва доста — забеляза Бродски.

— Доста — кимна Кастен. — Дори и не мога да си представя приблизително сумата. Щом обаче съберем нужната информация и започнем делото, ще трябва да намерим федерален съдия, който да ни даде празни бланки за арест, защото четирите църкви са намират в четири различни щата. Щом преминем и този етап, можем вече да заведем официално юридическо дело срещу тях, запор върху имуществото, включително и оръжията им, автомобили, банкови сметки, всичко, придобито по престъпен начин.

— И тогава започва големият майтап — намеси се пак Симънс.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пенингтън.

— Имам предвид как ще ги арестуваме. Те няма да се предадат без бой. А и процесът би могъл да се проточи две или три години.

— Мен вече няма да ме има в тази зала.

— Господин президент — каза Хукър, — вие ще бъдете тук още най-малко шест години.

Последва общо одобрение от всички членове на кабинета.

— Можем да се озовем в центъра на обществен скандал, ако докажем, че тези хора са отвличали камиони, убивали хора, ограбвали банки, прали пари — обади се Бродски.

— Този път няма да има нищо подобно на Уейко или Руби Ридж — изрече натъртено Пенингтън и отново закрачи из кабинета. После каза: — Това ми харесва, госпожо генерален прокурор.

— Ако имаме доказателствата… — започна Симънс.

— Ще имаме доказателствата — прекъсна го пламенно Кастен. — Ще пипнем важните клечки, ще им отнемем любимите играчки и ще ги отрежем от приходите им, ще пъхнем водачите зад решетките по двадесет години всеки и ще ги глобим с милиони долари. Това ще направи изключително силно впечатление на публиката… и останалите групи като тях.

— Не бих искал да създаваме впечатлението, че сме срещу всички милиции — каза президентът. — Някои от тях са съвсем законни.

— Сър, прекарал съм повече от дванадесет години в Скалистите планини — намеси се Уен Харисън, — голяма част от тях в Монтана. Те са чудесни хора и се съмнявам, че съчувстват на Енгстрьом и движението му, но те имат много силно развито чувство за честна игра и взаимна порядъчност.

— Ще го запомня, Уен.

— Ако са чисти — каза Кастен, — тогава няма за какво да се тревожат.

— Генерал Енгстрьом може да създаде големи проблеми — каза Симънс. — Той е герой от три войни, на деветнадесетгодишна възраст заминава да се бие в Корея, става генерал във Виетнам…

— Че кой не е станал? — изсумтя президентът.

— Разбира се, сър. Само исках да подчертая…

— Знам какво искаш да подчертаеш и ти казвам, че той е един тъп любител на цитати от Библията и жадуващ слава откачалник. Постъпи като последния глупак и се уволни като строеви офицер. Сега иска да си го върне като взриви половината страна.

— Но е събрал около себе си хора, много по-опасни от него.

— Той е единственото главно лице — заяви твърдо президентът.

— Разбира се, разбира се. Исках само да кажа, нали разбирате, че той си има цел. Не бихме искали да създадем още един Джон Браун.

— Вече го направихме — заяви Бродски. — Този тип е опасен луд.

— Искам ги в съда след година и половина. Това може да окаже голяма помощ при следващите избори.

— Какво всъщност знаем за този Вейл? — попита Хукър.

Кастен отвори куфарчето си, извади една папка и я подаде на президента.

— Това е абсолютно секретна проверка на Вейл и екипа му. Също така резюме на процеса в Илинойс — всеки ден ми изпращат протоколите от съда.

Президентът, силно впечатлен, попита:

— От колко време замисляте тази работа?

— Още от деня, в който заговорихме за Енгстрьом и Светилището. От около година.

Той я изгледа.

— Може ли да събере доказателства по РИКО за година и половина?

— Наистина не знам. Ще трябва да го питам. Никога не съм го срещала, между другото. Може и да ни откаже. Не търпи абсолютно никаква зависимост.

— С какво се занимава в момента?

— С нищо — отвърна тя.

— Колко бързо можеш да се свържеш с него?

— Тази вечер трябва да съм в Сейнт Луис. Мога да спра в Чикаго по пътя и да си кажем няколко думи.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Днес е понеделник. Можем ли да го докараме тук за съвещание, да кажем, в девет сряда сутринта?

Изражението й не се промени.

— Да, сър, ако работата го заинтересува.

— Ако се окаже труден, кажи му, че президентът на САЩ го моли за услуга — усмихна се той.