Уилям Дийл
Владетелят на Ада (31)

31.

Чикаго, 2 часът и 42 минути следобед, централно стандартно време

Вейл обичаше да казва, че всичко необходимо да се спечели дело по РИКО е половин дузина добри адвокати, къртовска работа, безсъние и мъничко късмет. В делото по Светилището този мъничко късмет изскочи буквално от нищото. Той започна, когато Наоми отговори на едно телефонно обаждане в офиса на специалния отряд.

— Обажда се агент от ФБР Алан Бъргър от офиса на Бюрото в Демойн. — Гласът бе на стара кримка. — Мога ли да говоря с господин Вейл, моля?

— Съжалявам, агент Бъргър, в момента той отсъства. Тук е Наоми Чанс, аз съм заместник-директор на специалната група. Мога ли да ви помогна?

— Вие ми кажете. Тук имам някаква откачалка, която се втурна в офиса ми преди половин час и настоява да се срещне с Мартин Вейл. Не иска да говори нито с мен, нито с който и да е от офиса ни, но казва, че ако Вейл търси информация за Светилището, той е точният човек.

— Кой е той?

— Казва се Ърнест Гондорф. От Канзас Сити. Може да е поредният балон, госпожице Чанс. Момъкът е прекарал нощта в местното изтрезвително. Блъснал колата си в едно дърво в градския парк. Кара нов „Файърбърд“ с монтанска регистрация, отседнал е в един скъп мотел и е имал четири бона в портфейла, когато са го прибрали след катастрофата.

— Интересно. Ще разговаря ли с някого от нас по телефона?

— Казва, че иска да говори с Вейл на четири очи. Поканих го да ни освободи от присъствието си, но не иска и да чуе. Явно е изплашен, и то доста, но се пише корав.

— Изплашен?

— Казва, че иска защита. И че онзи Енгстрьом бил пуснал награда за главата му.

— Ще изчакате ли минутка, Алан? — И тя го включи на изчакване. В офиса бяха само Парвър и Файърстоун. Тя им обясни ситуацията.

— Какво ще кажеш, Сам? Искаш ли да изиграеш ролята на Вейл и да чуеш този момък?

— Разбира се.

Наоми се върна към Бъргър и попита:

— Наблизо ли е?

— Точно срещу мен.

— Кажете му, че ще говори с Вейл.

— Значи бързо-бързо се е върнал, а?

— Разбира се.

Бъргър приглушено се изкикоти. Тя връчи слушалката на Сам.

— Здравейте — произнесе гласът от другата страна.

— Мартин Вейл слуша. Искали сте да разговаряме?

— Не по телефона. Лично.

— Вижте… как ви беше името?

— Гондорф. Ърни Гондорф. Казвам ви, че мога да ви изпея много неща за Енгстрьом и Светилището, но имам нужда от защита. Нали разбирате какво имам предвид?

— Демойн е доста далеч оттук, господин Гондорф. Бихте ли дали някаква, макар и приблизителна представа за какво става дума?

— Само елате и ме вземете, става ли? Няма да ви губя времето. Точка.

Секунда по-късно отново се обади Бъргър.

— Той остави слушалката.

— Не можете ли да му окажете някакво въздействие?

— Абсолютно никакво. Излязъл е от изтрезвителното, взел си е колата и веднага дойде при нас.

— И не иска да си тръгне?

— Не. И казва, че ако го принудим да си тръгне, ние ще сме виновни за смъртта му.

Файърстоун захлупи слушалката с длан.

— Какво мислиш, Наоми? Този момък не иска и да чуе да напусне офиса на Бюрото. Казва, че ако си тръгне, ще го убият.

— Уф. — Тя се облегна на стола и направи гримаса. — Е, самолетът не е зает. Какво имаме да губим?

— Господин Бъргър, ще дойдем при вас. След два часа пристигаме. Мислите ли, че ще се оправите с него дотогава?

— Нямам избор. Но ще побързате, нали? — изръмжа Бъргър. — Седнал е на бюрото ми и си тананика разни кънтрита, а изобщо няма музикален слух.

— Веднага тръгваме.

 

 

Демойн, 5 часът и 13 минути следобед, централно стандартно време

Ърни Гондорф беше як жилест мъжага, с развалени зъби зад подобие на усмивка, и късо подстригана коса. Носеше вълнена риза на райета, тъмнозелени кадифени панталони и скъпи ботуши. Присвитите му очи се стрелкаха из малкото помещение за разпит. Бъргър, който го въведе там, се присъедини към Парвър и Файърстоун в залата за наблюдение.

Бъргър беше набит здрав мъж с вече сивееща коса, подстригана късо, и наченки на бирено коремче. Беше облечен в изгладена бяла риза, зелена вратовръзка и тъмносини панталони. Гласът му проехтя като каменотрошачка.

— Ваш е.

Гондорф се огледа в огледалото. Лицето му беше само на няколко сантиметра от това на Шана Парвър — разделяше ги само специалното стъкло.

— Уф — възкликна Парвър. — Този човек не е ли чувал, че има четки за зъби?

— Не се приближавайте прекалено близо — предупреди я Бъргър. — Външният вид се придружава и от съответния аромат.

Парвър беше облечена по възможно най-консервативния начин: тъмносин костюм и виненочервена блуза. Дългата й гарвановочерна коса беше опъната назад в стегнат кок. Носеше очила вместо обичайните контактни лещи. Но въпреки това си оставаше все така умопомрачително красива. Файърстоун беше облечен както винаги, в кожено спортно сако, тъмнозелена вълнена риза и свръхмодерни черни каубойски ботуши. Изглеждаше повече като Джон Уейн, отколкото като Мартин Вейл.

Гондорф седна до масата — цялата в белези от гасените по нея цигари — и качи крака върху плота.

— Красиво — каза тя. — Направо е вълшебен.

— Блъснете му краката от масата, когато влезете — посъветва я Бъргър. — Така ще разбере кой от вас двамата е шефът.

— Ще го имам предвид — каза тя.

— Имате ли нещо против, ако гледам оттук? — попита Бъргър. — Взе да ми става интересен този тип.

— Нищо — каза тя. — Този видеорекордер зареден ли е?

— Винаги е зареден — увери я той.

— Ще имате ли нещо против, ако заснема интервюто?

— Не трябва ли първо да питате него?

— Ако откаже, изключете го.

— Разбрано.

Парвър и Файърстоун влязоха в стаичката. Файърстоун застана до стената, освобождавайки място за Парвър.

— Господин Гондорф, аз съм Шана Парвър, заместник генерален прокурор на САЩ. Това е съдия-изпълнителят Сам Файърстоун. Моля, свалете си краката от масата.

— Къде е Вейл? Казах му, че ще разговарям само с него.

— Упълномощена съм да говоря от негово име. А сега свалете краката си от масата и да започваме.

— Искам да видя Вейл.

Тя блъсна краката му от масата.

— Слушайте, Гондорф, прелетяхме толкова път дотук по ваша молба. Нали искате да ви помогнем? Тогава спрете да се държите като идиот и започнете да говорите или си тръгваме, а вие изхвърчате навън, а там вече могат да ви пръснат черепа, щом толкова не ви е грижа за него.

— Чакай бе, чакай — завика панически той.

— Записваме това интервю на видео. Сигурна съм, че нямате нищо против.

— Ами аз…

— Ще започнем с името ви, адреса, възрастта, знаете как е редът, сигурна съм.

— Никога досега не съм бил арестуван, всичко това е ново за мен. Искам да кажа, не съм престъпник, да знаете. Веднъж само се натрясках, но нищо повече.

— Откъде сте, Ърни? Мога ли да ви казвам Ърни?

— Всички ми викат така.

— И така, ние сме тук. Разкажете ни малко за себе си и после ни кажете за какво ни извикахте.

Той сви рамене и завъртя глава.

— Вие сте онези, които се интересуват от милициите, нали?

— Възможно е — отвърна тя. — Нека да чуем какво имате да кажете.

— Казвам се Ърни Гондорф. На тридесет и седем години съм. Карах стари отремонтирани автомобили, две години, обикалях цялата южна част на страната. Уинстън — Сейлъм, Дейтона, Атланта. Всичко беше наред, докато един ден не ми гръмна двигателят и се завъртях на шосе 500 до Дейтона. Гари Бърел беше точно зад мен, заби се в задницата ми, блъсна се в предпазната ограда и автомобилът му се претърколи през половината щат, та чак до моргата. Всички казаха, че съм бил изгубил контрола над управлението, че било моя вина и все в тоя дух. Загубих си работата, загубих си колата, и оттогава вече не съм онзи веселяк, който бях.

— Кога беше това?

— Преди две години.

— Тук в града ли живеете, Ърни?

— Аха. Но инак обикалям много.

— С какво се занимавате сега?

Гондорф се приведе над масата.

— Никога не съм бил в армията, нито съм бил арестуван — произнесе той със смъртно сериозен глас.

— Това ли ви е кариерата?

— Искам да кажа, че отпечатъците от пръстите ми ги няма никъде, или поне беше така до снощи.

Парвър се втренчи в него, но не коментира думите му. Знаеше кога е най-подходящият момент да се намеси.

— Искам да кажа — повтори Гондорф, — че до снощи никъде не са ми вземали отпечатъци. Нито пък са ми записвали името.

— Но полицаите снощи ви взеха отпечатъци, нали?

— Да, направиха го. Снощи, когато ме окафезиха.

— Когато правеха доклада за произшествието ли?

— Да.

— И така, вие твърдите — ако греша някъде, поправете ме — че някъде в миналото сте оставили отпечатъци от пръсти, където не е трябвало да го правите, така ли?

— Не тук.

— Добре, къде тогава?

— В Сиатъл.

— Във Вашингтон ли? Онзи Сиатъл?

— Аз знам само един.

— Има и друг Сиатъл, в Мейн.

— О, не знаех.

— Значи са открили отпечатъците ви в Сиатъл, Вашингтон.

— Но не са свързани с името ми. Открили са няколко отпечатъци, нали разбирате, но нямат представа чии са.

— И?

— Снощи ме лепнаха за това произшествие, фотографираха ме и ми взеха отпечатъци от пръстите. Ако сега направят проверка в Сиатъл, ще ги сверят и ще ми го нахлузят и за онзи случай.

— Какъв онзи случай?

— Онзи случай в Сиатъл.

— И какъв беше онзи случай, Ърни?

— Вижте, преди да продължим… искам да кажа, ако ви кажа, каквото знам, искам имунитет.

— Имунитет срещу какво?

— Срещу онова събитие.

— Как мога да го направя, Ърни? Нямам никаква представа за какво става дума.

— Ако ви интересува движението на милициите, аз съм точно този, който ви трябва.

— Добре. Ако ни кажете нещо действително от полза, ще се радвам да се споразумеем за някои неща. Можете да разчитате на думата ми. Сам Файърстоун е съдия-изпълнител. Той ще ви охранява.

Гондорф вдигна нервно рамене, огледа се и избърса устата си с ръка.

— Звучи ми доста мъгляво.

— Вие сте този, който звучи мъгляво, Ърни.

— Искам да ме вкарате в програмата за защита на свидетелите.

— Това струва много скъпо.

— Историята ми също.

— Вижте, Ърни, на мен ми се струва, че искате да ме убедите, че имате нещо ценно за казване, само за да можете да отървете въжето заради нещо друго.

— Господи, вие обърнахте нещата с главата надолу!

— Както вече ви казах, това е най-многото, което мога да ви обещая, докато не науча повече.

— Ами… може би… може би е честно. Може би.

— Ърни, никой не може да вземе нещо, без да даде нещо в замяна. Така стоят нещата.

— Значи аз давам, а вие вземате, хе-хе!

Парвър не му отговори. Само го гледаше и мълчеше.

— Е какво пък, по дяволите. — Гондорф отново повдигна рамене. — Искам просто да разберете, че това нещо може да ме убие.

Парвър мълчаливо чакаше.

— Искам да кажа, че няма и съмнение за това, разбирате ли? Само фактът, че съм тук и говоря, е достатъчен, за да ми пръснат черепа.

— Впечатлена съм от този факт. Можем ли най-сетне да говорим за това ваше събитие?

— Беше въоръжен грабеж.

— Въоръжен грабеж? Какво сте ограбили? Да не е бил някой магазин за алкохолни напитки? И после цяла нощ сте пирували, така ли?

Гондорф се огледа и отново понижи глас.

— Бронирана кола. Ударът беше повече от четири милиона.

Парвър беше зашеметена.

— О! Добре… значи въоръжен грабеж, така ли?

— Има и по-лошо.

— Колко по-лошо?

— Един пазач беше прострелян.

— Колко лошо?

— Най-лошото — Гондорф отново завъртя глава из стаята. — Това ме прави нещо като съучастник или нещо такова, нали?

— Нещо такова. Предполагам, че не вие сте натиснали спусъка?

Гондорф трескаво завъртя глава.

— Аз съм крадец. Не съм убивал никого.

— Кога беше това?

— Преди два месеца.

— Сега нека повторя онова, което разбрах от вас до този момент. Преди два месеца вие сте били замесен в нападение и обир на брониран автомобил, превозващ четири милиона долара, в Сиатъл, Вашингтон, при който един от извършителите е убил пазач. А вие сте оставили някакви отпечатъци. Така ли е?

Гондорф нервно кимна.

— Всички носехме найлонови ръкавици — дето ги носят докторите — и аз разпрах моята. Някъде съм я закачил и тя се разпрала, но отначало не го разбрах, а когато се усетих, вече беше прекалено късно да се връщам и да изтривам отпечатъците си. Аз, такова, разсъдих, че ги няма никъде регистрирани, така че няма за какво да се тревожа.

— А сега вече сте регистриран и имате за какво да се тревожите, така ли?

— Да.

— Защо ми разказвате всичко това, Ърни?

Гондорф за пореден път обърса устата си. По челото му избиха ситни капчици пот.

— Лишиха ме от дяла ми — каза накрая той.

— Как стана това?

— Прецакаха ме.

— Кои?

— Хората, с които го направихме. Бяхме се уговорили за десет процента на човек. Четиристотин хиляди долара, както и да го погледнеш. Хвърлиха ми само двайсет и пет бона, а останалото го инвестирали на мое име. Двадесет и пет кирливи бона за работа на стойност четири милиона.

— Колко други бяха замесени?

— Пет. Петима с човека, който го замисли. Той не участваше, той, такова… само го организира.

— Работили ли сте с някого от тези хора и по-рано?

— Само с един. Той ме включи в тази работа.

— Значи сте участвали и в друг въоръжен грабеж?

Гондорф кимна.

— Първият беше в Модесто. В Калифорния.

— Знам къде е.

— Мислех си да не би да има и някое друго Модесто.

— Доколкото ми е известно, няма.

— Там не беше чак толкова голям удар. Двеста и петдесет бона. Не си струваше труда.

— Какво правихте вие? Каква ви беше работата?

— Аз бях шофьорът. Аз съм страхотен шофьор.

— Снощи не сте били такъв.

— Браво, право куме, та в очи. Едно на нула за вас — изсмя се Гондорф.

— И така, вие искате да издадете тези петима души в замяна на сделка?

— Има и още нещо.

— Какво по-точно?

— Казах ви. Искам да ме включите в програмата за защита на свидетелите.

Парвър го изгледа за момент.

— Това е малко по-трудно, отколкото…

— Вие не разбирате, госпожице Парвър — прекъсна я Гондорф. На лицето му беше изписан искрен страх. — Аз съм вече отписан само с присъствието си тук, в офиса на ФБР. Трябва да ме скриете. Тези хора са навсякъде. На-вся-къ-де. Някой от тях може да стои от другата страна на вратата в този момент.

— Но кои са все пак тези хора, Ърни?

— Вие се интересувате от милициите, нали така?

— Вие сте осъществили обир на бронирана кола с членове на милицията?

— Шшшшшшт! Тихо!

— Коя милиция?

— Да сте чували някога за дивизията „Захария“? Наричат се Светилището на Бога? А? Те ви интересуват, нали? Видях го по WWN.

— Слушам ви внимателно.

Гондорф бавно кимна.

— Делът ми беше десет процента от плячката. Това беше предварително уговорена работа с участието на вътрешен човек. Имам предвид, че ние предварително знаехме, че ударът ще бъде за няколко милиона. След като всичко свърши, се върнахме в Монтана с парите. Всички бяхме малко не на себе си, с толкова много пари. Прибрахме се с четири различни коли, във всяка имаше повече от милион. Карахме като костенурки по целия път на връщане. Когато стигнахме Монтана, шефът на операцията ми дава двайсет и пет бона и ми казва, че останалото го инвестирали на мое име в дивизията. В шибаната им дивизия. Очаквали от мен да окажа подкрепа и да се върна да се обучавам при тях. Били голяма работа. Щели сме да направим и други удари. А междувременно, що не бъда патриот за свободата? Патриотизъм за четиристотин бона? Как не, да ми цунат гъза. Сякаш съм умирал да се включа в библейската им пасмина.

— Този човек, организаторът, има ли име?

— Споразумяхме ли се?

— Може би. Каза ли ви организаторът как се канят да инвестират онези пари на ваше име?

— Не беше необходимо. Оръжия, експлозиви, муниции. Оборудване. Сиреч да ги използват за обучение, летни биваци, такива лайна.

— Току-що споменахте, че очаквали от вас да се върнете в обучението. Да не сте тренирали за обира?

— Да не се занасяте? То си беше чиста военна операция. Нито първата, нито последната. Бяха направили макети в естествена големина на камиона и на всичко останало. Прекарахме две седмици в шибаните им монтански планини. Тренировки по оцеляване и разучаване на бронираните коли до последния болт. Планът беше да направим четири или пет такива удара. Само че плячката беше толкова голяма, че всички страшно се възбудиха и искаха да се върнем в Монтана, да оставим плячката и да го отпразнуваме. Убийствата обаче не влизаха в плана.

— Убийствата? Какво искате да кажете? Колко души бяха убити?

— Бяха, такова… четирима.

— Вие сте ограбили бронирана кола на компанията „Пасифик“ — обади се Файърстоун.

— Значи сте чули за това, а?

— Ние сме на страната на закона, Ърни. Как можем да пропуснем обир на бронирана кола, възлизащ на четири милиона долара? Това беше на първите страници на вестниците. При това с четирима убити.

— Те не успяха да открият нищо. Преди обед вече бяхме напуснали щата. Само че ако сега направят повторна проверка на онези отпечатъци, с мен е свършено.

— Не е лъжа.

— Онези отпечатъци не ми излизат от ума още от обира. И снощи излизам, напивам се до козирката и накрая блъскам едно дърво в градския парк. Не си спомням нищо до момента, когато се събудих в изтрезвителното. Пръстите ми още бяха черни от мастилото. Господи, сърцето ми направо спря!

— И това стана тази сутрин?

Гондорф кимна.

— Не сте си губили времето.

— Реших, че ако ви се обадя, ще е по-добре, отколкото вие да ме намерите.

— Разумна мисъл.

— Гледах по новините Вейл. Много им се е наточил на милициите.

— Познавате ли генерал Енгстрьом?

— Срещал съм го. Говори много. Мисли си, че той е написал Библията.

— Чувала съм това.

— И така… госпожице Парвър, можете ли да направите нещо за мен?

— Зависи от онова, което вие ще направите за мен.

— Мога да разоблича цялата им банда.

— Ще ви се наложи да давате показания пред съда, ако успеем да докараме делото дотам. Съгласни ли сте да се изправите пред съда?

— Че защо не, по дяволите? Така съм затънал, че нямам какво да губя. В мига, в който духнах, вече са ме сложили в списъка си. Нали знаят, че съм бесен, дето ме прецакаха така мръсно с дела ми.

— Какво стана с четирите милиона?

— Нямам представа. Искам да кажа, не съм от тези, на които докладват тия неща.

— Когато се прибрахте след обира в Монтана, какво стана с парите?

— Прибрахме се направо във форта. Събрахме се там, отнесохме плячката в една от сградите, а оттам ни закараха в столовата да хапнем. Тогава ми дадоха двайсет и петте бона.

— И вие повече не видяхте парите?

— Не.

— Кой още беше там, когато доставихте плячката?

— Трима в колата. Организаторът и още двама.

— Познавате ли ги? Можете ли да ги идентифицирате?

Гондорф кимна.

— Енгстрьом беше ли там?

— Не.

— Някакви големи клечки? Висши офицери от дивизията?

— Не знам, не чух, не видях. Получавам амнезия, докато не се споразумеем, госпожице.

— Какво правите в Демойн, Ърни? На седемстотин мили от Монтана?

— Скривам си следите. Карах два дни, дремвах по-малко в някоя отбивка. Когато дойдох, реших, че мога да отдъхна. Настаних се в един мотел, излязох, пийнах, потърсих си дружка. И сигурно съм прехвърлил мярката, без да се усетя.

— Защо бягате?

— Те ми купиха кола. Банката финансира покупката и те подписаха документа на мое име. Това беше, защото мърморех. Почнаха да се досещат, че искам да изляза от играта. Не знаех, че още отначало е било планирано да убият онези четиримата. Това никога не стана на въпрос, докато тренирахме. После оня тип, дето го возех, ми каза, че сигурно са разсъдили, че ще се откажа да участвам, ако разбера, че ще ги застрелят. Каза ми също, че внесли в банката на шофьора на камиона някакви пари, за да направят да изглежда ужким, че той е бил вътрешният им човек. Всъщност това беше охраната до шофьора. Май се казваше Бейлър… Та той ми каза, че след като вече и аз съм затънал, няма къде да мърдам. Исках да се махна, но те ми дължаха толкова много пари, че… Е, споразумяхме ли се?

— Сега ще ви откараме в Чикаго — каза Парвър. — Ще ви държим под строга охрана и ще се срещнете с господин Вейл. Той ще се споразумее окончателно с вас. Кой беше организаторът?

— Кълна се в Бога, не знам. Някой спомена, че управлявал няколко банки.

— А физическият ръководител на нападението? Кой отговаряше за обира, Ърни?

Ърни се завъртя няколко пъти в стола си и пак изтри устата си с опакото на ръката си.

— Полковник Шрак. Черния Боби.