Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мартин Вейл (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Reign in Hell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
mad71 (2014)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Уилям Дийл. Владетелят на Ада

Американска. Първо издание

ИК Бард, София, 1998

ISBN: 984483038

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

26.

Беше почти десет и половина. Били Хардистан показа удостоверението си за самоличност на агентите от специалните служби и прекрачи прага на служебния вход на хотел „Мейфлауър“. Мина през кухнята и отново удостовери самоличността си. От балната зала, претъпкана с политически спонсори, платили по хиляда долара, за да ядат жилави пилета и аспержи и да отдадат почитта си на най-могъщата политическа фигура на света, се разнасяше гласът на президента, който произнасяше политическа реч.

Хардистан се качи по стълбите до третия етаж. До вратата на ъгловия апартамент — убежището на президента, в което той можеше да провежда срещи извън списъка на дневните си ангажименти — за трети път удостовери самоличността си.

— Благодаря ви, господин Хардистан — каза единият от агентите.

— Някой друг пристигнал ли е?

— Да, сър, генералният прокурор и господин Хукър.

Хардистан кимна и влезе в тристайния апартамент.

Хукър и Кастен си бяха налели питиета и седяха един срещу друг на диванчета, разделени от масичка за кафе.

— Здравей, Били — просия Кастен при влизането му.

— Здравей, Мардж, здравей, Клод — каза заместник-директорът на ФБР.

Хукър се усмихна, повдигна чашата си в приветствие и попита:

— Как се справя там долу?

— Май ги е омаял здравата — отвърна Хардистан.

Той сложи куфарчето си върху масата, извади един голям кафяв плик и клетъчния си телефон, свърза го с един магнитофон и набра един номер.

— Ехо, тук Треньор. Имате ли го на запис? Добре, уредбата ми работи, пуснете записа. — Слуша няколко минути, после каза: — Отлично. Благодаря, Ехо. — И изключи телефона и магнитофончето.

— Какво има? — попита Хукър.

— Още от същото.

— Господи!

Хардистан извади една видеокасета и няколко едроформатни снимки и ги пръсна върху масата. Хукър и Кастен ги загледаха с провиснали челюсти.

— Господи! — прошепна Хукър. — Какво е намислил този кучи син?

— Готви се да защитава планината си — произнесе почти небрежно Хардистан.

— Откога е станала негова? — изрева войнствено Хукър.

Преди Хардистан да успее да му отговори, вратата се отвори и двама агенти от специалните служби влязоха. Те провериха всички стаи, баните и прозорците, после съпроводиха Лорънс Пенингтън в апартамента.

— Добър вечер на всички — каза президентът още от прага. Очевидно произнасянето на речта го бе заредило с енергия.

— Как мина? — попита Хукър.

— Чудесно. Беше претъпкано. Националният комитет може да ме цуне отзад. Така че, Били, докъде стигнахме?

— Тези фотографии са били заснети около 16 часа планинско време. АУАКС-ът тъкмо е завършвал поредния си полет. Имам го на видеозапис, но и тези снимки трябва да ви ориентират.

Фотографиите бяха общо осем на брой. Четири бяха направени от девет километра височина, а останалите представляваха цифрови фотоувеличения на същата област. Хардистан описа терена, докато другите разглеждаха укрепленията на Енгстрьом. Снимките бяха направени строго по вертикалата от височина две хиляди метра. В лявата половина на снимките по вертикалата на изток се намираше Форт Яхве, група сгради, заобиколени с висока ограда. В края на комплекса стръмно се издигаше планина, висока почти три хиляди метра. Горната и половина беше обрасла с борове почти до назъбеното, покрито със сняг било. Долната част на планината беше отвесна — серия от островърхи скали и водопади, които стигаха почти до самото подножие. Тесен път се виеше по планинския склон, като извеждаше до едно малко плато почти на половината път до върха. Тесен мост прехвърляше урвата до една седловина.

Седловината бележеше долния ръб на тренировъчния терен на Светилището — силно насечена камениста местност, където се обучаваха на оцеляване в екстремни условия, с размери три мили ширина и една височина. Отдолу бяха опасните скали, надвиснали над Форт Яхве.

Задната страна на планината, бележеща границата между Айдахо и Монтана, беше дори още по-опасна — серия от дълбоки клисури и урви, накъсани от тераси.

— Страшно — затаи дъх Кастен.

— В доста повече отношения от това — каза Хардистан.

— Ориентирайте се по тези фотографии, докато ви пусна тази касета. Записът е направен само преди половин час.

Хардистан пъхна касетата във видеокасетофона и натисна бутона. Същият изглед на форта и планините му пазачи плъзна по екрана. Един специалист по идентификация на наземни цели монотонно описваше сцената.

— Шарпшутър, тук Ехо Едно.

— Чувам ви, Ехо Едно. Чувате ли предаването ни?

— Силно и ясно, Шарпшутър. Записваме.

— Чуваме ви, Ехо. Тук Шарпшутър по курс на юг от канадската граница над границата между Айдахо и Монтана. Височина осем хиляди и петстотин метра, скорост петстотин мили в час. Време: 19 часа и 41 минути, планинско стандартно.

— Разбрано.

— Наближаваме целта. Чувате ли ни?

— Ясно. Господи, те изглеждат като мравки.

Далече под тях топлинните сензори регистрираха точки, които щъкаха по цялата планина.

— Ще наложим растер върху видеоекрана и ще получим точния им брой. Изглежда така, сякаш са се удвоили само за една нощ. Увеличаваме десет към едно.

Камерата даде увеличение, съответстващо на сто метра височина над върха на планината Джеймс. Мравките вече изглеждаха подвижни, ситни и бели фигурки на фона на гората.

— Тези „мравки“ са войниците на Енгстрьом, Ехо Едно.

— Разбрано. Какви са тези правоъгълници до портала?

— Училищни автобуси. Събират по тридесет и осем пътници, до петдесет с правостоящите. Тези трите сигурно са докарали от 135 до 150 души.

— Потеглят.

— Отиват да докарат следващите. А тези спални помещения, дългите сгради в задната част на комплекса близо до подножието на планината, събират по деветдесет човека всяка. Или още 270 души.

— А тънките линии по цялата планина?

— Това е тел. Гледайте горния ляв квадрант на екрана ви.

— Разбрано.

— Това е група от четири или пет души около едно дърво. Прокарват тел. Нашият профил сочи, че е тел-бръснач. Долният ляв квадрант. Един мъж явно заравя експлозивно устройство, вероятно мина „Клеймор“ или дори „Танцуваща Бети“.

— Господи! — възкликна Пенингтън.

— Има доста от тях и от другата страна на планината — обади се Ехо Едно.

— Ясно. Те са навсякъде по терена.

— Изключи това дяволско нещо — изръмжа Пенингтън.

Хардистан изключи видеомагнетофона.

— Тази вечер е още по-оживено. Още нямаме броя по растера, но е някъде в рамките от шестстотин до седемстотин души. Използват палатки за оцеляване в особено трудни условия в наблюдавания район, като спят и работят на смени. А в спалните помещения има разквартирувани почти триста души.

— Какво правят там, по дяволите? — попита Хукър.

— Окопават се. Нощем прекарват войниците си с училищни автобуси и фургони. Правят го непрекъснато, откакто претърсихме форта и им предявихме документите за обиск.

— Какво мисли да прави, по дяволите?

— Да защитава територията си. Това е месечното им тренировъчно занятие. Обикновено се провежда със седемдесет и пет до сто души.

— Нека се опитат — изсумтя Хукър. — В началото на осемдесетте Орденът изпрати декларация на Конгреса, с която обявяваше война. Бюрото елиминира Гордън Кал, изпрати водача им, Уейн Снел, на електрическия стол и пъхна двадесет и четирима души от техните в затвора с доживотна присъда. И това беше краят на Ордена.

— Орденът имаше по-малко от стотина членове, Клод — каза Хардистан. — Тук става въпрос за няколко хиляди обучени войници, като в района вече има съсредоточени много от тях, вероятно въоръжени с автоматично оръжие, гранатомети, противотанкови оръжия, ракети земя-земя и земя-въздух, мини и три-четири тона — тона, Клод — С-4.

— Господи, това достатъчно, за да хвърли във въздуха град като Мисула — възкликна Пенингтън.

— Точно така. Те също така са събрали огромен запас от амоняк — закупуват и трупат амониев нитрат от две или три години. Всеки фермер от Светилището си купува непрекъснато.

— Който може да бъде разхвърлян и укрит по цялата територия на щата — каза Кастен.

— Точно.

— Можем ли да ги провокираме? — попита Хукър.

— Ако Вейл не ги провокира, когато им предяви заповедите, не знам какво друго би могло да ги провокира.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кастен.

— Какво ще кажете за нападението върху конвоя? — продължи Хукър, пропускайки въпроса й покрай ушите си. — Убийство на американски войници от засада. Това не би ли могло да се счита като акт на война?

— Не можем да докажем, че са били те. Ние сме сигурни, че са били те, но не можем да го докажем — каза Хардистан.

— Да има някакви следи от камиона? — попита Кастен.

— Не. Прочесахме целия планински масив с хеликоптери, оглеждахме мястото със спътници, АУАКС и пеш. Според мен едва ли ще го открием някога. Но знаем със сигурност, че имат АТ-4, 66-милиметрови противотанкови пушки 72-Е5, ракети „Дракон“, „Стингър“, М-16 и достатъчно боеприпаси и ракети да започнат Трета световна война. И всичко това е разхвърляно и укрито из планините.

— Той ще трябва да направи първата крачка — каза Хукър.

— Господи, обири на банки, складове с оръжия, убийства на хора… ако това не е първа крачка, какво би могло да бъде? — изрева Пенингтън.

Никой не се обади.

— Дейв, направи ми една услуга, донеси ми едно — помоли Пенингтън един от охраната и извади пура. — Извинете ме — продължи той. — Забавлявах юнаците с дебелите джобове цели четири часа, без да запаля. — Докато той палеше пурата си, агентът му наля пълна чаша уиски, пусна две кубчета лед, наля вода от чешмата и я връчи на президента, който му кимна с благодарност.

— Имаме нужда от случай, по който да го сгащим с неопровержими доказателства, преди да мобилизираме съответна бойна част, да го обкръжим и да го принудим да се предаде заедно с хората си и оръжията — каза Кастен.

— Да го обкръжим ли? — възкликна Хардистан. — Той е минирал дяволските си планини, опънал е навред тел-бръснач и се е обградил с обучени до съвършенство на партизанска бойна тактика хора. Дори да вкарам всички агенти от ФБР и СКТАОО, които съм в състояние да осигуря, пак не бих разполагал с достатъчно огнева мощ, за да обкръжа една укрепена планина.

— Той никога няма да се предаде. Трябва просто да го унищожим. И точно сега е моментът — каза Хукър.

— Целият му щаб и войниците му в момента са или горе, или са на път за там.

— Не можем да се доверим на Националната гвардия — продължи Хукър. — Половината от състава й са членове на Светилището. Това, от което имаме нужда, са специално обучени бойци, които могат да се справят в такъв терен и да свършат работата.

— Да не предлагаш онова, което си мисля? — попита Кастен.

Отговор не последва. В следващия миг очите на Мардж Кастен внезапно се уголемиха.

— О, Господи! — простена тя. Всички я изгледаха. — Трябва ли да ви напомням, че е против федералния закон да се използват американски войски срещу американски граждани?

— Освен ако не са ни обявили война — каза Хукър.

— Не мисля, че Енгстрьом ще го направи без агресивна провокация — каза Хардистан.

— Е, поне едно нещо е дяволски сигурно — изръмжа Хукър. — Че бойскаутите не могат да се справят с тази операция.

Генералният прокурор се притесни от насоката, която бе придобил разговорът. Президентът видя това и й каза с усмивка:

— Мардж, защо не си отиваш? Вече става късно.

Той се изправи. Тя го изгледа за момент, също се изправи и го последва до вратата.

— Никога не бих те поставил в компрометираща ситуация, Мардж — тихо каза президентът. — Само си спомни думите на Бари Голдуотър: „Екстремизмът в защитата на свободата не е порок. Деликатността при установяването на справедливостта не е добродетел.“

— Мислех си за нещо друго, господин президент. Джонатан Суифт го е казал: „Огромна неизгода е да воюваш с хора, които нямат какво да губят.“ Мисля, че на Мартин Вейл това му е ясно. Ние му дадохме дума. Хората му работят денонощно, за да вкарат в съда делата по РИКО.

— Лека нощ, Мардж. — Той я изгледа, без да мигне. Тя му върна погледа и излезе.

Пенингтън се върна на дивана и отпи от напитката си.

— Та докъде бяхме стигнали? За колко голяма бойна част става дума, Били?

— За тази работа бих се доверил единствено на армията.

— Тогава мисля, че трябва да извикаме Джеси Джеймс и да получим мнението на експерт.

Брандън Джеймс — по прякор Джеси Джеймс — беше армейски генерал и бивш заместник на Пенингтън. Беше непокорен командир и често го сравняваха с Патън заради вироглавството му. Беше също така най-добрият полеви офицер, който Пенингтън бе срещал.

— Ще свърши ли тази работа? — попита Хардистан.

— Ще поговоря с него. Само двамата, мъжки разговор.

— На Джеси му сече пипето — каза Хукър.

— Той ще направи всичко, което му нареди неговият командир.

— Мислите ли, че има опасност военната акция да предизвика още терористични нападения? Или това ще ги принуди да се отдръпнат? — попита Хукър.

Пенингтън погледна Хардистан, който само повдигна вежди.

— Зависи от загубите в жива сила — отвърна президентът.