Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мартин Вейл (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Reign in Hell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
mad71 (2014)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Уилям Дийл. Владетелят на Ада

Американска. Първо издание

ИК Бард, София, 1998

ISBN: 984483038

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

12.

От кулата на малкото летище край Койот Флатс пилотът оглеждаше черния път през бинокъла си. Погледна часовника си. Беше 11 часът и 55 минути.

— Трябва да идват вече — каза той на диспечера.

— Не мога да си представя да останат по-дълго, отколкото се налага.

— Не съм стъпвал там — каза пилотът и запали пура.

— Веднъж ходих — каза диспечерът. — Беше ме достатъчно.

— Изглежда достатъчно страшно и от въздуха — каза пилотът. — Нямам нужда да го виждам отблизо.

Терминалът — ако изобщо можеше да се нарече така — представляваше тухлена сграда с едно помещение, автомат за бързи закуски, кафемашина, две дълги пейки и две стаи за отдих. Двуетажната кула беше оборудвана с радар и компютър и се ръководеше от диспечер по полетите, прикрепен към Управлението на затворите.

Кацането на самолет на дългата бетонна полоса се разрешаваше само веднъж месечно — докарваха близки на персонала. За всички останали случаи летището беше затворено. Автобус откарваше посетителите в Гроба. Летището беше оградено с триметрова ограда под напрежение. Охраняваха я морски пехотинци.

Нито ръководителят на полетите, нито пилотът забелязаха разсилния, застанал до вратата. Той надзърна в залата и проследи с поглед пилота да се приближава до разделената на секции карта на САЩ. Пилотът премери разстоянието от Койот Флатс до назначението си на североизток и промърмори:

— Хиляда и двеста мили.

После се върна при ръководителя на полетите и измъкна калкулатор от работната си чанта.

Разсилният потропа на вратата и попита:

— Имате ли нещо против да почистя?

— Давай — каза ръководителят на полетите и разсилният влезе.

— Какви ветрове ще ме брулят на североизток? — попита пилотът.

Ръководителят провери метеорологичните карти на компютъра и каза:

— Чист полет до Канада и на изток към крайбрежието. Десетина метра в секунда на десет хиляди метра.

Разсилният спокойно търкаше бърсалката си по пода — почти невидим служител, изпълняващ задълженията си.

— Значи около два часа и петнадесет минути — обади се пилотът, отново извади бинокъла си и се загледа към шосето. В далечината се вдигна пушилка.

— Идват.

— Довиждане — каза разсилният и излезе.

— Какъв им е крайният пункт на маршрута? — попита ръководителят, след като чистачът излезе.

— Форт Уейн, Индиана.

Разсилният паркира пикапа си в една безлюдна бензиностанция в предградията на Койот Флатс под продънения навес до две стари прогнили помпи. Свърза миникомпютъра и модема с клетъчния си телефон и зачака. В дванайсет и петнадесет видя големия самолет да излита над пустинята и набра един номер на компютъра. От другата страна веднага се обадиха.

— HOREB CQ. U?

— SIMON.

— WHICH?

— PHARISEES. CFLTS. 2–3–13.

— UR HOME.

— AMI TO 12:15. DEST FTWAYNE, IND. ETA 2:300CST.

— UNID PASSENGER?

— NO HIT.

— SELAH.

Мъжът седеше в малкия сгъваем стол и внимателно вмъкваше калем от един розов храст в стеблото на друг. Бе подготвил дупката за новия храст, като бе измерил точното количество пръст и тор преди да пресади розата майка. После направи един тънък срез в храста, отряза клонка от растението донор и подостри върха й. Внимателно я пъхна в среза в първия храст и обви мястото на присадката с лента. След като свърши, напръска присадения храст с вода и завърза към основата на стеблото табелка, на която бе напечатал датата и думите „Розата на Илейн“.

Въздухът в оранжерията беше топъл и влажен — идеалната среда за любимото му занимание. Студеният въздух отвън, който се удряше в топлото стъкло, създаваше вътре слаба мъгла, която се отлагаше върху цветовете и листата на розовите храсти. Въздухът беше топъл и влажен, храстите бяха посадени на точно премерени разстояния един от друг, така че да им се осигури свободно пространство за растеж. Водонепроницаеми колони свиреха Моцарт. Мъжът работеше. Потта се стичаше по лицето и брадичката му. След като приключи с присадката, той бавно сгъна стола си и стана.

Бе построил оранжерията със собствените си ръце, като първо бе начертал сложния план за височината и ширината, откъде да минава водата и колко големи да са стъклените панели. Жена му го бе научила на всичко за розите преди двадесет години и му бе помагала в планирането и изграждането на оранжерията, но не бе доживяла да види делото си завършено — ракът я бе покосил скоро след като той бе започнал строежа и тогава той изостави проекта. Дон и Илейн Удбайн бяха живели в тази къща, откакто се бяха оженили. Макар да нямаха деца, бракът им се бе съхранил. Когато Уорън Фъргюсън почина, Удбайн закупи магазина му за железария и стана един от най-добрите бизнесмени на Бад Рапидс. Местните жители бяха доволни, че той реши да не променя името на магазина — той продължаваше да се нарича Компания за продажба на железария и дървени изделия „Фъргюсън“. Илейн беше открита и жизнерадостна жена, красавица, привлечена от срамежливия, спокоен, оплешивяващ и безинтересен мъж, който не си падаше много по външни изяви на чувствата си. Някои от градските скептици бяха предсказали ранен неуспех на брака, но за тяхна изненада съпрузите се сближиха и заживяха в дълбока любов. Удбайн работеше и за правителството и често му се налагаше да пътува със собствения си самолет, докато през това време Илейн управляваше магазина. С течение на времето пътуванията му зачестиха. Двойката от време на време събираше съседите си на гости. Два сезона Удбайн тренираше футболния тим на Малката лига към Презвитерианската църква.

Удбайн почти до самия край отказваше да приеме факта, че жена му умира, и това самовнушение премина в дълбока депресия, когато тя преди две години се спомина. След половин година обаче Удбайн изведнъж се залови отново с техния проект — реши да го довърши като почит към паметта й. И след като го довърши намираше утеха и самота в любимото и на двама им занимание.

Удбайн вървеше покрай рафтовете с малка ваза, спираше да проверява всяка пъпка за аромата, цвета и размера й и от време на време отрязваше някоя и я слагаше във вазата. След като приключи, се върна в къщата. Подметките му хрущяха върху замръзналия сняг. Събу се преди да прекрачи прага и усети как нещо познато стегна гърлото му при влизането в простичката тристайна тухлена къщичка. Все очакваше да зърне Илейн да го чака и да му се усмихва. Също като оранжерията, къщата беше безукорно чиста и подредена. Два пъти седмично идваше службата по чистотата, освен това той чистеше и сам. От време на време си готвеше вечеря, но обикновено се хранеше в миниатюрното кафе на Дреснър, където храната беше почти същата на вкус, както и домашно приготвената в която и да е къща в това градче в центъра на Мичиган.

Удбайн отнесе калните си обувки в гаража, обу ги и изкара микробуса. Гробището беше само на няколко минути път. Той внимателно сложи вазичката с розите пред надгробния камък и остана минута-две прав, говорейки шепнешком на изгубената си любов.

— Липсваш ми, скъпа — каза той.

По пътя за селището, накъдето се бе запътил да хапне нещо, закаченият му за колана пейджър прекъсна тъжните му размишления. Той натисна бутона, прочете номера и изруга.

Зави и подкара към дома си. Компютърът му, който никога не изключваше, мигаше. Той прочете съобщението, което се състоеше само от две думи: „Свържи се“.

Пръстите му заработиха бързо по клавиатурата, докато отваряше програмата за връзка с модема, и той набра един номер. Заслуша се в жуженето на телефона, после в пронизителните писъци на свързващите се модеми. После се появи и съобщението.

— HOREB.

— SIMON.

— WHICH?

— SORCERER. 2–3–13.

— UR HOME. SF ON THE MOVE. AMOC1 WITH UNID PASSENGER. U AVAIL?

— WHERE?

— AMOC ETA FRTWAYNE, IND, 2&3 0 PM CST.

Удбайн погледна часовника си. Беше 11 и 15. Въздъхна. Трябваше да бърза.

— CAN DO.

— GOOD LUCK.

— SELAH.

Докато набираше номера на магазина си, извика прогнозата на времето на компютъра.

— Компания „Фъргюсън“ — отговори веселият глас на Чарли Мур.

— Дон се обажда, Чарли.

— О, шефе, здравей, какво става?

— Имам работа. Ще отсъствам няколко дни. Някакви проблеми?

— Не, сър, двамата с Хейзъл ще се оправим.

— Добре. Кога ще се ожениш за това момиче?

— Веднага щом ми повишиш заплатата — изсмя се Чарли.

— Бедното дете ще си остане стара мома.

— Веднага ще й го предам.

— По-добре я целуни по бузата от мен. Ще се върна до края на седмицата.

— Спокойно пътуване.

— Благодаря.

От Мичиган до границата с Охайо времето беше ясно и студено. От запад се надигаше буреносен фронт, но не чак толкова опасен, че да го разтревожи. Той взе един бърз душ и облече сив делови костюм с тъмна вратовръзка. Отиде в гаража и издърпа встрани една тежка работна маса от задната стена. Пъхна ръка под ризата си и измъкна една сребърна верижка с два ключа. Бяха ключове за депозитни сейфове: с единия се активираше ключалката, вторият я отключваше. Той отключи една вратичка в стената и я плъзна встрани. Видя се стоманен сейф. Той набра кода и завъртя тежката врата.

В сейфа имаше два алуминиеви куфара и две големи отделения за съхраняване на ценности. Той издърпа единия от алуминиевите куфари и го отвори. В отделенията си от стиропор лежаха частите на петдесеткалиброва автоматична карабина с телескопичен прицел и пълнител с двадесет патрона и на една петдесеткалиброва пушка „Игъл“ с два пълнителя с по 16 патрона. В джоба на куфара имаше шест кутии петдесеткалиброви патрони с куршуми със стоманени ризи. Триста броя. Той измъкваше поред всичко от куфара и внимателно го оглеждаше: приклад, дуло, заглушител, телескопичен прицел, алуминиев триножник. Доволен от състоянието на частите, той ги върна по местата им.

След това отвори един от сейфовете. Той беше натъпкан догоре с подредени банкноти по десет, двадесет и петдесет долара. Отброи хиляда долара в различни банкноти, прибра ги в куфара и натисна бутона на една малка черна кутия. После затвори сейфа, завъртя циферблатите на ключалката, плъзна вратата обратно и я заключи. Къщата беше опасана навсякъде с експлозив С-4, а в стените бяха вградени няколко туби бензин. Бомбата можеше да се дезактивира само чрез дистанционен контролер, който блокираше бомбения ключ, закрепен към бравата на вратата на сейфа. Ако сейфът бъдеше отворен или взривен, или пък вътрешната врата на гаража бъдеше отворена, цялата къща мигновено хвръкваше във въздуха; последвалият пожар щеше да унищожи всичко оцеляло при експлозията. Той върна масата на мястото й и отнесе алуминиевия куфар в къщата.

В килера държеше малка пътна чанта с няколко ризи, чорапи, бельо и тоалетни принадлежности. Бързо провери дали всички прозорци и врати са затворени, макар в Бад Рапидс да не бе имало кражби от години, и настрои алармената инсталация. Взе куфара и пътната чанта, върна се в гаража и ги сложи на задната седалка на автомобила. После се качи и потегли към собствената си писта — десетакров парцел на три мили от къщата.

Самолетът беше „Бийчкрафт Барон“ Д-55 с два турбовитлови двигателя с мощност 375 конски сили. Вдигаше 300 мили в час и радиусът му на действие бе хиляда мили. Херметизираната кабина осигуряваше максимална височина десет километра. Държеше го в един бивш обор в края на участъка. Пистата се простираше от вратата на шестстотин метра право напред до другия край на полето — предостатъчно за самолета му, който винаги беше зареден и готов за полет. Той сложи куфара с оръжията и пътната чанта зад седалката, запали и изкара самолета. После слезе, вкара колата в хангара, затвори и заключи вратите. След пет минути вече беше във въздуха.

Погледна часовника си. 12 и 27.

Набра една програма от атласа на Съединените щати на бордовия компютър и маркира курса — от Бад Рапидс, Мичиган, до Форт Уейн, Индиана. 206 мили. Времето беше ясно почти до крайния пункт.

От няколко месеца следяха Сам Файърстоун, като се надяваха да ги отведе до Уолър. До този момент не бяха имали успех. Но след като за всеки полет в търсене на предателя му плащаха по десет хиляди долара, Удбайн с радост се отзоваваше на повикванията. А ако извадеше късмет и свършеше работата, възнаграждението му щеше да скочи на петдесет хиляди, което беше направо чудесно.

Той се отпусна в седалката и включи компактдисковия плейър. „Моят кораб“ на Сара Вон изпълни кабината.

Какъв прекрасен ден за полет!