Уилям Дийл
Владетелят на Ада (22)

22.

Канцеларията на съдийката Макинтайър се намираше на втория етаж. За разлика от повечето канцеларии, които бяха студени, официални и с ламперии от тъмно дърво, нейният кабинет беше боядисан в бяло, а от двете страни на прозорците висяха пердета на цветя. На рафта с книгите зад бюрото е имаше половин дузина фотографии на сина е и семейството й. На единия ъгъл на бюрото й имаше ваза с цветя, а столът й с висока облегалка беше тапициран с пъстър плат вместо с тъмна кожа. Подът бе застлан със светлокафяв килим.

Но както го бе предупредил Хардистан, декорът можеше да се окаже много заблуждаващ.

— Тя е много корава дама — предупреди ги той, докато чакаха да дойде съдийката. — Има особено язвително чувство за хумор и ръководи съдебната зала със стоманен юмрук. Не позволявайте на обстановката да ви размекне.

— Успокояваща мисъл — каза Вейл.

— С нея трябва да се кара направо. Тя може да забележи играта даже и насън.

— С това вече няма да се провалим — засмя се Вейл.

Миг по-късно съдийката влезе — приятна, но малко прекалено сериозна червенокоса дама, среден ръст, на около четиридесет и пет години, с туидов костюм с панталон.

Вейл имаше известна представа за миналото й благодарение на Наоми, която го бе снабдила с няколко статии за нея. Омъжила се в колежа, дипломирала се първа в юридическия факултет и станала президент на адвокатската колегия на Южна Каролина още преди да навърши тридесет години. На четиридесет и пет бе член на Върховния съд на щата. Съпругът й бе основал малка счетоводна фирма няколко години след дипломирането си. И докато навърши четиридесет и пет години, фирмата му се бе превърнала в най-престижната в Кълъмбия.

Бе починал от инфаркт точно преди да навърши четиридесет и шест, оставяйки Люси безутешна и самотна вдовица.

Година по-късно тя бе приела назначение като съдия в Осмия съдебен окръг и се бе преместила в Линкълн. Носеха се слухове, че била на челно място в списъка на Пенингтън за състава на Върховния съд на САЩ, но съдията Лукас Фрай успял да прескочи трапа при последния си удар.

Това беше белег на радикалната й независимост — тя бе избрала да се премести в град, който не познаваше, в другата половина на страната, далеч от сина си, биолог в Центъра по венерически болести в Атланта, снаха си и двамата си внука, да приеме съдебен пост в сърцето на Америка и да започне живота си отново.

Вейл се представи, после представи и Хардистан, Файърстоун, Майер и Флахърти.

— С Били се знаем отдавна — каза сърдечно тя. — А вашата слава ви предшества, господин Вейл. Следих случая по РИКО в Илинойс, макар и не толкова отблизо, колкото бих желала. Изиграхте няколко наистина интересни карти.

— Това като комплимент ли да го приема? — усмихна се той.

— Обичам да гледам добрите адвокати в действие. Вие имахте много силна подкрепа от вашите младежи. Как им казваха?

— Дивата банда. На един вестникар му щукна.

— Много театрално — каза тя с едва доловима усмивка и се обърна към Флахърти и Майер. — Вие сте двама от бандитите, нали?

И двамата кимнаха. Тя се обърна към Сам Файърстоун.

— Лицето ви ми изглежда познато, господин Файърстоун.

— Докарах ви един обвиняем в съда веднъж — каза той.

— Кой по-точно?

— Роджър Бъкхолтър.

— А, да, спомням си. Беше доста див, нали?

— Е, вече го поусмирихме.

— Доста време мина, откакто се видяхме за последен път, Били — каза тя на Хардистан.

— Беше през 1995 — отвърна той.

— Доколкото си спомням, наложи ми се да цапна обвинителя няколко пъти през пръстите.

— Трябваше да научи няколко урока, но оцеля — каза с усмивка Хардистан.

— Сигурна съм, че е оцелял.

— Госпожо, както знаете, ние сме тук, за да търсим санкции по Раздел трети — каза Вейл. — Приготвили сме ви едно кратко запознанство, за да подкрепим молбата си.

Вейл и Флахърти бяха подготвили сводката на самолета с помощта на Хайнс, като се бяха ограничили до обем от пет страници. Това беше кратко описание на наученото от тях до този момент за Светилището, кои са ключовите фигури в него, заявените им цели и взаимоотношенията между църквите и Светилището. Сводката също така съдържаше цитати от Джордан относно партизанската война и идващата революция, но не се споменаваше записаното интервю с него. Имаше две фотографии — едната снимка от въздуха на Форт Яхве, другата на Джордж Уолър. Вейл сложи сводката пред нея.

— Искате да го прочета още сега? — попита тя с изненада.

— Стига да имате време, ваша чест.

— Разбързали сме се нещо, май, а? — Тя се отпусна в стола си, помисли за момент и каза: — Е, след като е било достатъчно важно, за да прелетите половината страна да се срещнем, най-добре ще е да го прочета. — Тя отвори папката и бавно зачете, като от време на време си водеше бележки. След като свърши, остави листовете върху бюрото и погледна Вейл.

— Да има още нещо?

Той постави диктофона на бюрото пред нея и натисна бутона. Съдийката седя неподвижно през цялото интервю с Джордж Уолър. Към края опря лакти на бюрото, сплете пръсти и опря брадичка върху тях. Записът свърши и Вейл изключи диктофона.

— Значи събирате материали за дело по РИКО. — Това беше твърдение, не въпрос.

— Така е.

— Срещу милицията. — Тя въздъхна и поклати глава.

— Какво става със страната ни?

— Законът РИКО от 1962 година постановява, че рекетьорска дейност е всеки акт или заплаха, включващ убийство, отвличане, хазартни игри, умишлени палежи, подкупи, фалшификации или търговия с наркотици или незаконни лекарства. Той също така определя като рекетиране всякакво препятстване работата на съда, оказването на всякакво влияние върху свидетелите, жертвите или информаторите, отмъщението срещу тях, прането на монетарни инструменти, поръчкови убийства и прехвърляне крадени превозни средства от един щат в друг.

— Пропуснахте оскърбителните материали — каза с усмивка съдийката.

— Така е, госпожо. Вие познавате положенията на РИКО — върна й Вейл усмивката.

— Продължавайте с тезата си, господин адвокат, слушам ви.

— Мнението на правителството е, че Светилището е чадър за четирите църкви и че те са замесени в незаконна рекетьорска дейност. То също така е сигурно, че убийството на Джордж Уолър е било акт на отмъщение, оказване влияние върху свидетел, поръчково убийство и препятстване работата на органите на правосъдието.

— И откъде извлякохте всичко това, между другото, господин Вейл?

— Ние възнамеряваме да свържем четирите църкви със Светилището по обвинения в убийство, отмъщение срещу свидетели и опит да им се окаже въздействие, транспортиране на крадено транспортно имущество от един щат в друг, убийство, въоръжен грабеж, кражба на държавно оръжие и муниции, поръчково убийство, възпрепятстване работата на органите на правосъдието и пране на пари.

— Това са само думи.

— Те са подплатени с доста доказателства.

— Вие разбирате, че църквите са гарантирани с определена защита, поне що се отнася до претърсвания и задържане. И в известна степен, до принуждаването към даване на свидетелски показания.

— Да, ваша чест. Освен ако, разбира се, не докажем, че са замесени в престъпна дейност. Тогава правилата на играта се променят.

— Да, тогава ще се променят. И вие възнамерявате да докажете всички тези твърдения?

Вейл кимна.

— Можем дори да измъкнем на светло и онзи радиоклоун Авраам.

— Обвинението по призив към метеж се доказва много трудно.

— Не става дума за призив към метеж. Той проповядва убийство и насилствена революция почти всяка вечер. Можем да изтълкуваме това като заплаха съгласно раздел 1А.

— В случая имате работата със свободата на словото.

— Ще очертаем ясна граница къде свършва едното и къде започва другото.

Тя се изсмя и поклати глава.

— Явно сте си подготвили пледоариите добре, господа.

— Това е сериозна работа, ваша чест.

— Можете да загазите, докато се опитвате да докажете твърдението, че тези църкви съставляват армия, а не са религиозни организации.

Флахърти се прокашля и вдигна ръка.

— Да, господин Флахърти?

— Религиозният аспект е доста спорен — каза той.

Файърстоун, Вейл, Хардистан и Майер изгледаха изненадано младия адвокат, като се чудеха накъде клони със забележката си.

— И как ще стане това? — попита тя.

— Ваша чест, можем да твърдим, че те са група, свързана заедно и асоциираща се с описаното в раздел 2С на закона от 1962 година. Въпросите за юридическата самоличност или църковното сдружаване тогава вече стават несъществени.

— Точно — каза Вейл.

Съдийката го загледа за момент и кимна много леко.

— Интересно — каза тя. — Значи вие избягвате религиозния аспект?

— Той просто не е задължителен, ваша чест — намеси се Майер.

— Бихте ли ни разяснили мисълта си?

— Първата поправка: „Конгресът не може да приема закони, установяващи официалното налягане на религия или забраняващи свободното изповядване на такава“. Аз го интерпретирам, че религиозните организации трябва да се третират на общо основание като всички останали организации. Няма логика да ползват някакви специални привилегии, те не са по-различни от която и да било фирма или личност. За нещастие, в чужбина съществува митът, че това е християнска нация — поне християните мислят така. Не мисля, че Америка принадлежи на тлъстите религиозни котараци, които продават християнството като някаква панацея по телевизията или крият политическите си програми зад Иисус Христос, за да могат да заблуждават данъчните власти. С тая представа се обижда самата конституция.

— Мисля, че много трудно ще убедите съда в това.

— Ще го използвам само ако е абсолютно наложително — каза Вейл. — Ние ви го представяме, за да оправдаем санкциите по Раздел Трети. Призовките и заповедите за претърсване и арестуване, които са ни необходими.

— Вашите юридически аргументи са много ефективни, господин Вейл, но имате нужда и от твърди доказателства.

— Твърдото ни доказателство е мъртво, ваша чест. Човекът, чийто глас чухте от записа, беше под закрилата на програмата за защита на особено важни свидетели. Снощи беше застрелян. Светилището е разпоредило убийството му, защото той беше едновременно и информатор, и потенциален свидетел. Използвали са професионален стрелец. Това е поръчково убийство. Никой друг не би имал мотива да го извърши освен Светилището. След като са се страхували до такава степен от него, че да го убият, значи са се бояли от онова, което е държал в главата си. Страхували са се от истината.

— Хареса ли ви този младеж?

— Не съвсем.

— Защо?

— Мисля, че е бил притиснат до стената и е предприел най-добрия си ход, а именно програмата за защита на важни свидетели.

— Вие не сте съгласен с тази концепция?

— Напротив, ваша чест. Аз самият съм я използвал. Не твърдя, че Уолър е нямал място в програмата. Просто не вярвам на мотивите, които той изтъква.

Тя размисли за момент над думите му, после се обърна към Хардистан.

— До този момент не си говорил много, Били.

— Тук съм само за морална подкрепа — ухили се той.

— Извинете ме, ваша чест, но мога ли да взема думата? — обади се Майер.

— Разбира се.

— Върху останките на единия от ровърите от засадата в прохода Изгубената следа е оставен някакъв код. Серия от числа: две-три-тринадесет. Същите тези числа се появяват и върху това. — Той вдигна найлоновото пликче със снимката на Уолър, направена от самолета. — Ако погледнете гърба на тази снимка, ще видите същите числа. Тази фотография вероятно е била използвана от убиеца за идентифициране на жертвата му. Тя свързва двете престъпления в едно.

Съдийката разгледа фотографията и гърба й, после я положи върху бюрото си.

— Имате ли някаква представа какво могат да означават тези числа?

Майер поклати глава.

— Това е някакъв код — каза Хардистан. — Хората ми работят върху него.

— Прилича на дата. Може би е втори март, 1913 година.

— Или пък 1813, или 1713. Нищо значително не се е случило на нито една от тези дати — каза Хардистан.

Съдийката се обърна към Вейл.

— Обичам хората, които идват подготвени за тия неща, господин Вейл — каза тя. — По-голямата част от колегите ви идват при мен с неясни и смътни обвинения и правят какви ли не пируети, за да ме убедят в нещо, дето и самите не го вярват. Истинско нещастие са. Цяло удоволствие е обаче да срещнеш човек, който добре знае за какво говори. Имат ли вече кой да ги представлява?

— Чарли Евърхарт е адвокатът им, предполагаме, че той ще ги защитава пред съда.

Тя извъртя очи.

— О, Господи, само не и Чарли. Той ще възразява срещу всяка заповед, всяко разрешение за подслушване, всяко разрешение за достъп…

Вейл кимна.

— Това е и причината, поради която имаме нужда от помощта ви, госпожо.

— И как така?

— Говори се, че сте твърда, но честна. Разсъдих, че каквото и да ни разрешите, то ще издържи на атаките в съда.

— Кой ви предложи да дойдете при мен?

Той се замисли за момент, после каза:

— Някой, когото срещнах във Вашингтон.

„Елегантно — помисли тя. — Това е бил или президентът, или Мардж Кастен, но той няма да си признае.“

— Чувам, че имате обичай да хапвате съдии на закуска.

— Само ако стават за ядене.

Тя се разсмя от все сърце.

— А през останалото време само ги работите, така ли?

Хардистан сподави смеха си. Майер и Флахърти следяха очаровани размяната на реплики. Вейл само я изгледа със загадъчна усмивка, но не каза нищо.

— Добре — въздъхна накрая тя, — какво искате?

— Разрешения за подслушване на телефонни разговори, достъп до финансови регистри, плътно следене включително и наблюдение от спътник на вътрешностите на къщите им, достъп до компютрите им.

— Това е страшно много.

— Те представляват страшно голяма заплаха.

Майер внезапно се изправи на стола си, втренчи се в гърба на фотографията на Уолър и възкликна:

— Ама разбира се!

Всички го загледаха и Майер им обясни.

— Това е в Изход, глава трета, стихове тринадесети и четиринадесети… две-три-тринадесет. Това е код за думата Йехова или Яхве, името на тяхното общество и също така думата за Бог. Мисля, че те твърдят, че самият Господ извършва тези актове.

Всички се приведоха над бюрото и се втренчиха в обърнатата фотография.

— Добро попадение, Бен — каза Хардистан.

— Или може би Енгстрьом се мисли за Господ — каза Вейл. — Той определено притежава месиански комплекс.

Съдийката Макинтайър се изправи, приближи се до прозореца и остана там минута-две, втренчена навън.

— Конституцията за мен е нещо повече от свята — каза тя. — За мен тя е най-важният документ, писан някога, и най-уязвимия. Лесен за късане, почти невъзможен за поправяне. Особено съм загрижена, когато правата на отделната личност са поставени под угроза… словото, религията, правото на уединение, свободата от вмешателство във вътрешните работи на личността.

— За мен също, ваша чест. Не забравяйте, че десет години бях защитник.

— Този път се приближавате страшно много до ръба на нарушаването на този документ.

— Това е единственият начин да спечелим. Това е тяхна игра и те задават правилата й.

Съдийката се обърна и заби поглед във Вейл. После посегна към телефона и вдигна слушалката.

— Мери? Ела, моля те, и донеси бележника си. — Тя затвори. — Ще ви дам исканото от вас по Раздел Трети с някои резерви — каза тя. — Можете да подслушвате щаба им, Енгстрьом и лидерите му. Можете да имате достъп до банковите регистри на Светилището и църквите, и ще ви дам заповеди за обиск на форта и обкръжаващите го сгради, но не и частните жилища. Няма да ви дам Раздел Трети за компютрите им. С други думи, никакво хакерство, господин Вейл, ясно ли е?

— Да.

— Също така няма да се съглася да слагате подслушвателни устройства в частни домове. Считам това за нарушаване на неприкосновеност. Но ще си имам едно наум за тези ограничения. Ако при една по-късна дата успеете да докажете, че тези мерки са се оправдали, мога да преразгледам мнението си.

— Благодаря ви, ваша чест.

— И не пресичайте границата, която съм ви поставила.

— Разбрано.

— Между другото, поздравявам ви за избора на сътрудници — каза тя, кимайки към Майер и Флахърти, които се опитаха да останат равнодушни, но явно бяха поласкани от забележката й. — Имам само още една грижа.

— Коя е тя? — попита Вейл.

— Ако Енгстрьом е толкова опасен, колкото твърдите, тогава можете да станете причина за избухването на война, когато го притиснете.

— Възможно е.

— Какво ще кажеш по този въпрос, Били?

— Това е риск, който поемаме с връчването на призовките.

— Не искаме още едно Уейко, ваша чест — каза Вейл. — И не искаме никакви, никакви взривоопасни конфронтации. Ще бъдем крайно внимателни при определяне на правилата за вмешателство. Или може би… — Той не се доизказа.

— Може би?

— Може би ще измислим друга стратегия — довърши той.

— Интересно — каза тя.