Уилям Дийл
Владетелят на Ада (3)

3.

9 септември

Джони Бейлър седеше в затъмнената си кола, с цигара, укрита в шепата, и наблюдаваше нощното хранилище на сиатълската „Банка и Тръст“. Беше спрял от другата страна на улицата, в паркинга на една денонощна закусвалня. Никой не му бе обърнал никакво внимание. Никой не знаеше, че вече е дошъл и е до закусвалнята. Той изчака, докато улицата опустее, и подкара напречно през платното, спря до банката, протегна ръка, отвори стоманения процеп и пусна плика в хранилището. Беше с ръкавици. После потегли.

Докато се отдалечаваше, погледна в огледалото за обратно виждане. Никой не го следеше. Дотук добре.

Половин час по-късно диспечерът във фирмата за бронирани превози „Пасифик“ видя познатия червен „Камаро“ да минава през главния портал. Джони Бейлър слезе от автомобила, отвори багажника, извади един въдичарски прът и рибарско кошче и тръгна към тежката стоманена врата. Предупредителният звънец прониза цялата сграда. Бейлър се приведе до камерата и каза:

— Хей, Пач, събуди се.

— Чух те, чух те — отвърна диспечерът, поглеждайки часовника си. Беше малко след три. — Какво правиш тук толкова рано?

— Нещо не ме хваща сън. Изобщо не съм лягал. Реших, че е по-добре направо да дойда на работа, вместо да се разкарвам до къщи и обратно.

— За какво ти е тази въдица? Тая нощ тук нещо не кълве.

Диспечерът натисна един бутон — вратата се отвори с жужене — и проследи Бейлър по коридора на редицата обзорни монитори.

— Ще ходя на риба — заяви Бейлър, докато първата врата се затваряше след него и той крачеше към втората в тесния брониран и натъпкан с видеокамери и микрофони коридор. — А пък е малко рисковано да си оставям такъмите в колата.

Диспечерът натисна поредния бутон и вратите на асансьора безшумно се отвориха.

— Да не те е страх, че някой може да пребърка колата ти в тая стоманена крепост?

Изчака, докато Бейлър влезе в асансьора, и го задейства. Докато слизаше към подземния център, Бейлър вдигна глава към видеокамерата и й се изплези. Вратите на асансьора безшумно се разтвориха; пред него беше поредната врата. Той прокара картата си за самоличност през един процеп и изчака диспечера да освободи бравата. Бейлър пристъпи в комуникационния център, мина покрай съблекалнята с шкафчетата за дрехи, тоалетната и банята, кухнята, към полукръга от бронирано стъкло, което осигуряваше на диспечера пълен обзор на гаража и двата входа към него. Монитори опасваха една от стените на стаята, а електронното табло пред него му даваше достъп до цялото радиооборудване и всички наблюдателни камери.

Набитият възрастен мъж се извъртя на въртящия се стол и огледа младежа.

— Сякаш котка те е драла цяла нощ — забеляза той и се изкикоти. — Едно ви е на ума на вас, младите пичове.

— Малко попрекалих с мексиканската ракия — простена Бейлър.

— А сеньоритите?

Бейлър се ухили овчедушно.

— И с тях.

— Отмъщението на Монтесума…

— Надявам се само да удържа, докато стоварим първата пратка.

— Първият курс е четиридесет и пет минути по-рано от обикновеното.

— Проклятие!

— Почакай до пет, преди да удариш картона. Знаеш колко са нервни на тема извънредно работно време — каза диспечерът. — Тази сутрин има хубав филм в ранното шоу. Сипи си кафе. Току-що го направих.

— Да не ме бъзикаш? Една чаша кафе и после трябва да викаш градската служба по чистотата. Отивам да си сменя дрехите.

Бейлър отиде до шкафчето, набра шифъра си, извади униформата си, окачи закачалката на дръжката на съседното шкафче и пъхна въдичарския прът и кошчето в дъното на своето. След това облече униформата си: черни панталони, бяла риза, черна вратовръзка с хлабав възел, черно кожено яке с емблемата на компанията над левия нагръден джоб. Окачи якето и панталоните си в шкафчето. После коленичи, отвори рибарското кошче и измъкна кутия със стръв. Под нея имаше един миникомпютър Psion Зс — черна кутия с размери 15х8х2 см, минимодем — овална тръба, дълга само 13 см с прикрепен телефонен кабел, и клетъчен телефон. Пъхна компютъра в единия джоб на якето си, модема в другия, а клетъчния телефон в задния джоб на панталоните. Прибра кутията със стръвта, затвори кошчето, заключи шкафчето и се върна по коридора в кухнята. Без да включва светлината, се изтегна на дивана, като се настани така, че да вижда диспечера, който бе вперил очи в екрана на телевизора в ъгъла.

Но не наблюдаваше диспечера. Очите му бяха приковани върху горното дясно чекмедже на диспечерското бюро, във връзката ключове в ключалката.

„Той е направил маршрута. Знае, че първата доставка е с четиридесет и пет минути по-рано, така че той е направил маршрута. И ще остави ключовете на чекмеджето, винаги прави така.“

Дотук добре.

След петнадесет минути филмът свърши, диспечерът се изправи и се протегна, сви юмруци, опря ги в кръста си и се разкърши. После тръгна по коридора. Бейлър изглеждаше заспал, дори пухтеше. Диспечерът го обичаше — Бейлър беше бивш морски пехотинец, ранен в операция „Пустинна буря“.

Беше истински герой ветеран, обичаше веселията до полуда, винаги беше точен и в добро настроение. Диспечерът се запъти към кухничката.

Бейлър безшумно се изтърколи от кушетката и се плъзна в коридора точно в момента, в който диспечерът прекрачваше в нишата. Бейлър мигновено се придвижи в оперативната зала и отвори чекмеджето. Картите бяха там.

Чуваше как диспечерът трака с чашите за кафе.

Бейлър измъкна разграфения целулоиден лист от джоба си.

Диспечерът вече изплакваше чашите.

Бейлър наложи прозрачната мрежа върху картата и проследи маршрута с пръст, с другата си ръка трескаво драскаше координатите върху листче хартия.

Чу как вратичката на микровълновата фурна се захлопва. Диспечерът претопляше сандвича си.

Бейлър пъхна картата в чекмеджето, върна се на пръсти в стаичката за отдих и се отпусна на кушетката. След малко диспечерът мина обратно по коридора с кафето и затопления сандвич.

Бейлър изчака половин час и се присъедини към него.

— Как си?

— Трябва да ида до кенефа. Ако не се върна до половин час, викай Бърза помощ.

— Вземи някакво хапче — викна след него диспечерът, докато младежът отиваше към тоалетната.

— Хапнах няколко бисквити — отвърна Бейлър през рамо.

— По-добре да беше хруснал малко бял хляб. Хлябът попива всичките тия гадости в стомаха.

Бейлър влезе в безукорната белота на тоалетната, вмъкна се в една кабинка, затвори вратата и седна на тоалетната чиния. Извади компютъра и го отвори. Измъкна модема и пъхна жака му в страничното гнездо на компютъра. Накрая включи и клетъчния телефон в модема. Включи компютъра, набра един номер по телефона и когато модемът изписука, набра текста на клавиатурата.

— MOSES

— BULL RUSHES — беше отговорът.

— INPROG… 0101,6; Н301,6; Н3 01,2… F300,6; 0226,3… 1406,1; 0226,3… 1406,1; F304,0…

Той въведе координатите в компютъра и зачака. Измина минута и дойде обратното съобщение: f300-i406.

Пръстът на Бейлър проследи координатите.

„Хамли“ и „Ървинг“, чудесно.

Погледна часовника и започна да набира пак. И изведнъж чу как вратата на тоалетната се отваря и затаи дъх.

— Добре ли си, момчето ми? — повика диспечерът.

Раменете на Бейлър се отпуснаха облекчено.

— Горе-долу.

Въведе „720… end“ и безшумно притвори капака.

— Тъкмо си мислех да извикам заместник, ако не се чувстваш добре.

Бейлър откачи модема и клетъчния телефон и ги напъха в джобовете си.

— Знаеш ли, май бисквитите свършиха добра работа, Пач. Вече съм наред.

— Три милиона в новички хрускави двайсетарки, петдесетарки и стотачки, господин Росарио — заяви ухилено диспечерът. — Само подпиши ей тук.

— Защо ли всеки път съм все аз? — въздъхна Росарио.

— Привилегия на властта, капитан Росарио. Ти си шефът, повелителят на три цяло и три десети милиона. Човекът, отговорен за разнасянето на този прелестен товар… — той вдигна един пакет стотачки, поднесе го под носа си и го помириса с блажена физиономия. — … в „Уест Коуст Туул енд Дай“ и трите банки филиали на полуострова. — Пусна пакета в чувала. — Приятен ден, аверче.

— Да ти го начукам, Пач.

Диспечерът се изсмя и се върна в оперативната зала. Двамата пазачи, Соломон и Уелдън, се покатериха в стоманеното отделение на бронираната машина.

— Ама тук си е направо фурна — възкликна Соломон.

— Ще включа климатика — обади се шофьорът. — Дръжте си очите на четири, момчета.

— Винаги си ги държим — отвърна Уелдън, докато Росарио затръшваше тежките стоманени врати зад тях.

Двамата пазачи заключиха и блокираха вратите, след което се отпуснаха на коравата пейка до стената. Соломон жадно засмука ледена вода от термоса си. Уелдън както винаги отвори на страницата с кръстословицата от „Поуст Интелиджънсър“, сгъна внимателно вестника и го сложи на коляното си.

Росарио се качи в кабината и хлопна тежката врата. Бейлър вече се бе закопчал на седалката на стрелеца. Мощният двигател изръмжа под тях. Росарио включи радиовръзката.

— Заключено и натоварено — произнесе той и Бейлър натисна бутона, който задействаше системата, блокираща кабината.

— Как е стомахът?

— Добре е — отвърна Бейлър, докато измъкваше плика с маршрута и го отваряше.

— За какво са всичките тия игри на война? — попита Росарио. — Тоя тип току-що избърбори на всеослушание целия шибан списък на доставките. Чудя се само защо не се обади на някой журналист от сутрешния ефир, та да го чуе и половината страна. — Той дръпна микрофона и натисна бутона с палец.

— Хей, ти, събуди ли си вече, как ти беше името?

— Седя и не отделям очи от телефона в очакване на обаждането ви, госин капитан.

— Всичко е качено и блокиращите системи са задействани. Отвори Небесните порти.

— Каква е кодовата дума?

Росарио въздъхна. Тоя стар изкуфелник…

— Паролата е „Моят задник“.

Диспечерът се изсмя.

— Приятно пътуване.

Тежките стоманени врати се разтвориха със стържене. Росарио погледна часовника си.

— 6 и 31 по моя.

— Точно.

— Ще ти се обадя от контролен пункт 1.

— Аз ще ти се обадя пръв.

Той беше добър диспечер. Щеше да ги контролира по маршрута на всеки пет или шест минути, макар правилникът да изискваше проверки на десет минути в добавка към обичайните обаждания, които те трябваше да правят при преминаването през обозначените контролни пунктове по маршрута.

Росарио изведе автомобила от подземния гараж. През това време Бейлър проверяваше червената линия, обозначаваща маршрута им.

— Излез на 520 и после поеми по 405, оттам на юг — каза той.

— По 405 и на юг — повтори Росарио.

Бейлър започваше да се изнервя. Наближаваха повратната точка, а диспечерът мълчеше вече от седем минути. Бяха на две минути от „Хамли“ и „Ървинг“.

— Мини още един квартал и завий надясно към „Хамли“ — каза Бейлър.

— Какво му става на Пач? Нали той ни води по целия град.

— Той е параноик.

— По-добре да сме на някое оживено междущатско шосе, отколкото в тия запустели улици.

— По това време този квартал със складовете е съвсем пуст, Роси. Само на десет минути сме от първата доставка.

— Вече двайсет и две минути се разкарваме и не съм видял някой да ни хвърля око. И слава Богу де!

— Нали знаеш, то става веднъж.

Жужащият глас на диспечера прекъсна разговора им.

— Липсвам ли ви? — запита той.

— О, да — простена театрално Росарио. — Тъкмо си бършех сълзите.

— В седем и двайсет и пет трябва да сте точно пред „Уест Коуст Туул енд Дай“, точно по график.

— Винаги сме перфектни, Пач — каза Росарио.

Наближаваха складовете на компанията „Ървинг“.

— Тук правим завой — избъбри Бейлър.

— Ще ти се обадя, когато стигнем.

— Аз ще ти се обадя пръв.

— Да ти го начукам.

— Мерси, подобно.

Бейлър посочи през стъклото.

— Наляво на следващата пресечка.

— Окей.

Росарио зави покрай складовете на „Ървинг“. Сградите с три и четириетажни складови помещения се простираха от двете страни на улицата, съвсем пусти в тези ранни часове.

— Зад нас се влачи някакъв бледосин микробус — обади се внезапно Уелдън по вътрешната връзка.

— Следи ли ни? — попита Росарио, като погледна в страничното огледало.

— Паркира.

— Виждам го. Изглежда ми доста безопасен, но все пак го дръж под око.

— Ясно.

Росарио увеличи малко скоростта, без да откъсва поглед от микробуса в огледалото.

Отзад Уелдън също следеше микробуса през тясната цепнатина на задната врата.

— Май не са след нас, Роси, сигурно…

Експлозията секна изречението му. Зашеметен, Росарио видя как капакът на канализацията на метър и половина пред колата се стрелна право нагоре, последван от изригнал пламък. Мигновено изви кормилото, но беше прекалено късно. Предното дясно колело хлътна внезапно в отвора, гумата се заби в острия ръб на зейналия отвор и гръмна. Росарио политна напред, главата му се заби в кормилото, върху челото му зейна дълбока рана.

В същия миг стоманеният капак на канализационната шахта се стовари върху бронираното стъкло. Задните колела, които едва докосваха паважа, изсвистяха и оставиха черни ивици каучук върху настилката.

Бейлър, който бе опрял ръце в арматурното табло, пое удара в раменете си. Сграбчи радиото, за да попречи на Росарио да се добере до него, и блъсна бутона, разблокиращ вратите на кабината.

В същия момент отвън дистанционно бяха задействани пушечните бомби, закачени на уличните стълбове. Гъстият пушек мигновено обгърна камиона.

Отзад Соломон и Уелдън бяха сварени напълно неподготвени — сътресението ги бе захвърлило върху предната стена на стоманеното помещение. Соломон беше в безсъзнание, Уелдън замаян се мъчеше да се изправи и посягаше да сграбчи пушката си от стелажа на стената.

В предната част Росарио се извърна към Бейлър и видя микрофона в ръката му.

— Кажи на Пач, че ни атакуват — изхърка той.

Вратата до него внезапно рязко се отвори. От пушека се протегна ръка в ръкавица, издърпа го и го просна на асфалта.

Росарио със сълзящи очи се взря в изплувалата от пушека фигура в маскировъчен комбинезон и противогаз.

— Ти, мръсен кучи сине… — понечи да каже той. Фигурата опря пушка в гърдите му и го простреля.

Отзад Уелдън все пак успя да се добере до вратите. Пушекът замъгляваше взора му. Той зърна фигури да се движат сред кълбата дим. Миг по-късно двете задни врати бяха буквално издухани от пантите. Експлозията отхвърли Уелдън назад, право в стената. Вече почти в безсъзнание, той зърна двама мъже да прекрачват прага на камиона, зърна пушката да се издига сред пушека и видя блясъка, съпровождащ изстрела, който го уби. Не чу изстрела, който уби Соломон.

Трима мъже скочиха в задното помещение, докато през това време бледосиният микробус с отворена странична врата закова със скърцащи спирачки точно до отвора на изкъртената врата. Мъжете трескаво запрехвърляха чувалите с парите в микробуса.

Все още зашеметен от сътресението, Бейлър допълзя до вратата на кабината и изхърка:

— Дайте маска и на мен!

Дулото на пушката изникна на педя от лицето му. Той усети как нажеженият блясък изгаря лицето му, но така и не чу трясъка на изстрела.

— Съжалявам, приятел — проговори един приглушен от маската глас. — Рисковете на войната.

Той претърколи тялото на Бейлър и измъкна компютъра, модема и клетъчния телефон от джобовете на мъртвия младеж.

Високо над тях някакъв скитник, който нощуваше в едно изоставено помещение на третия етаж на един склад, стреснато се събуди от експлозията. Надзърна страхливо иззад ръба на прозореца и се взря надолу. Видя пушечните бомби, закачени към уличните стълбове, да плюят гъсти валма дим. Внезапно един микробус изръмжа сред пушеците и зави с пронизително свистене зад ъгъла. Скитникът панически приклекна зад перваза от страх някой да не го е видял. След малко внимателно се изправи и отново погледна надолу.

Пушекът бавно се разсейваше и той видя разбитата бронирана кола, откъснатите й задни врати върху платното, и двама мъже, проснати до колата. Единият бе останал без лице.