Уилям Дийл
Владетелят на Ада (30)

30.

Чикаго, четвъртък, 8 часът и 34 минути, централно стандартно време

Харисън Латимор се измъкна от ранния самолет от Вашингтон и побягна през чикагското летище към един малко използван изход в дъното на терминала, размаха документите си за самоличност, мина през пазачите от ФБР и се качи във ВПОЦ. Вейл, Хардистан и Файърстоун бяха в трапезарията и закусваха.

— Добре дошъл на борда — каза Вейл. — Грабвай един стол и сядай да закусваш.

— Благодаря — отвърна Латимор и се настани до Хардистан.

— Къде беше последните два дни? — попита Вейл.

— В Ню Джърси и Вашингтон — отвърна Латимор.

Стюардът Пол постави пред него чаша кафе и попита:

— Какво да ви донеса?

— Всичко, което пазиш там отзад — отвърна Латимор и се изсмя. — Не съм хапвал прилична храна от не знам колко дни.

Стюардът излезе. Без да губи време, Латимор извади копие от снимката на отряда „Спектър“, плъзна го пред Вейл и Хардистан и заяви:

— Вече знам кой е Оз.

— Оз ли? — попита Файърстоун.

— Човекът, застрелял Уолър — каза Латимор и се облегна на стола си със самодоволна усмивка.

— Добре — каза Вейл, без да вдига поглед от закуската си. — Взе ли телефонния му номер и адреса?

— Не, но мисля, че знам как да го намеря.

Всички около масата вдигнаха погледи. Той посочи Дженингс и Туни.

— Тези двамата са единствените, останали неидентифицирани. Този отляво е Оскар Дженингс. А този — Уейн Туни.

— Значи Оз е Оскар? — попита Хардистан.

— Не е задължително. Изслушайте ме за минутка. — Латимор им предаде разговора си с Граймс. — Последното нещо, което ми каза на прощаване, беше: „Това, което е, не съществува. А това, което не е, съществува.“ Моето предположение бе, че нашият стрелец е бил Оскар Дженингс, защото Джордан го споменава при интервюто, което дава на Марти в Гроба. Така че се вдигнах във Вашингтон и проверих погребалните архиви. Туни е вписан като загинал в акция. Дженингс не е.

— Значи Оз е стрелецът.

— Не. Това, което е, не съществува. Туни не е на стената със списъка на загиналите във Виетнам. Минах и хвърлих поглед. Можете ли да предположите кой е?

— Дженингс — каза Вейл.

— Правилно. Аз мисля, че регистрите са били подправени дълго след войната. Вижте, Дженингс е от Милуоки. Израснал е в дом с настойници, постъпил е в армията, когато е бил на осемнадесет години. Не е имал близки приятели или роднини. Туни е бил от Ню Йорк. Майка му и баща му са мъртви, няма братя и сестри. Мисля, че ЦРУ или някоя друга институция са наели Туни преди да го върнат обратно. След като Дженингс е бил убит, той е бил върнат в ковчега на Уейн Туни. Но когато са събирали имената за мемориала, регистрите в погребалната служба още не са били подправени. Това имаше предвид Граймс, когато ми каза онази фраза за съществуването. Дженингс не е изчезнал по време на акция, а Туни е бил погребан от родителите си. Стрелецът е Уейн Туни.

— Той посочи снимката. — Ето този.

— Звучи ми съвсем фантастично — каза Хардистан.

— Не съм съгласен — каза Файърстоун. — Единият от тях е вписан като мъртъв от погребалната служба, а другият е вписан като убит на виетнамската стена. Едното от двете трябва да е погрешно.

— Това, което е, не съществува… — каза Латимор, без да довърши.

— Свършил си отлична работа — похвали го Вейл. — Но няма да ни е от особена полза, ако не успеем да постигнем поне някаква идентификация.

— Ще ни е от полза, ако господин Хардистан вземе тази снимка и накара художниците си да състарят хората с двайсет и пет години и да направят шест различни пози. С коса, плешив, с брада, без брада, със слънчеви очила и обикновена. Дайте я на WWN — те ще я показват всеки час. После я дайте и на телевизионните мрежи навреме за новините в шест часа, а на следващия ден можете да продължите с вестниците. Все някой ще го разпознае.

— Ще ни се обаждат хиляди кукуригалници.

— Не е задължително. Когато се излъчва „Най-търсените престъпници в Америка“ със снимките в едър план, фалшивите обаждания не са чак толкова много. Между другото по този начин се залавят голяма част от търсените престъпници.

— Какво да кажем на медиите — искам да кажа, защо търсим този човек? — попита Вейл.

— Важен свидетел в текущо разследване — предложи Латимор.

— Явно си го обмислял много — каза Вейл.

— Само това ми беше в акъла, когато преди два дни потеглих оттук.

— Ами ако се окаже, че си сбъркал, Латимор? — попита Хардистан. — Какво ще се получи, ако се окаже, че погребалната служба казва истината? Ще се окаже, че търсим не този човек, когото трябва, и Дженингс ще се покрие дълбоко. Никога няма да го намерим.

— Как тогава се е озовал Дженингс на мемориала? — възрази Латимор.

— Слушайте, а защо не ги потърсим и двамата? — каза Вейл. — Да нанесем корекциите за възрастта и на двете фотографии, да измислим някаква история за пресата и да им кажем, че търсим и двамата.

— Ами ако и двамата са живи?

— Тогава ще имаме двама души вместо един — каза Вейл. — Дайте го първо на Азимур. Тя ще се скъса да го излъчва всеки час. Телевизионните мрежи ще го поемат два часа по-късно, а утре пресата също ще гръмне.

Хардистан отпи от кафето си, изучава известно време снимката и после кимна.

— Така може да изскочи нещо.

— Залагам на Туни — каза Латимор.

— Добре — съгласи се Хардистан. — Ще изпратя снимката по факса на нашия най-добър художник, Норм Фридкин. Не е необходимо даже да му обяснявам какво да прави. Той го прави от години.

— Имам само една молба — каза Латимор. — Ако го открием, бих искал да присъствам, когато му слагате белезниците.

 

 

Вашингтон, четвъртък, 10 часът и 24 минути сутринта, източно стандартно време

Президентът Лорънс Пенингтън седеше зад бюрото си в Овалния кабинет. Енгстрьом го бе поставил в невъзможна ситуация. WWN бе показала снимки и няколко неясни видеокадри от предявяването на заповедите за претърсване във Форт Яхве, като бе разровила отново засадата в прохода Изгубената следа и убийството на Джордж Уолър. Последното проучване на общественото мнение в сутрешното издание на „Ню Йорк Таймс“ бе показало спадане на рейтинга му с три точки. За първи път от месеци насам.

На вратата се почука и секретарката подаде глава.

— Генерал Джеймс е тук, господин президент.

— Да влезе, Милдред. Й никой да не ни прекъсва.

— Да, сър.

Джеймс влезе в кабинета. Беше висок мъж, наближаващ шейсетте, с бяла, късо подстригана коса. Носеше парадната си униформа и влезе енергично, сякаш кабинетът беше негов.

Пенингтън се надигна от бюрото си и тръгна към госта си.

— Както винаги, подранил с пет минути, Джеси — каза той, като го тупна по рамото. — Винаги един и същ. Кафе, нещо сладко?

— Не, благодаря, господин президент.

— Недей да бъдеш толкова официален, по дяволите. Сега сме само двамата. За Бога, двамата с теб се движим заедно още от Виетнам.

Генералът се усмихна и се отпусна.

— Винаги си бил една крачка пред мен, Лари. Какъв е проблемът?

— Трябва ми съвет.

— Аз да ти дам съвет? Та ти ми беше шеф. Какво е това, което го знам, а ти — не?

— Ела да ти покажа нещо.

Той поведе Джеймс към бюрото си, отвори едно чекмедже, измъкна последните кадри, заснети от АУАКС над Яхве, и ги разгъна на масата.

Джеймс се приведе над тях и ги заразглежда от около тридесетина сантиметра.

— Това е онзи комплекс в Монтана?

Пенингтън кимна.

— Онази дама от WWN вдига страшна врява на тая тема — каза Джеймс. — Снощи го сравняваше с Уейко, като го изкарваше още по-лошо. — Той вдигна глава. — Мислиш за обсада ли?

— Бюрото и СКТАОО не могат да направят обсада на областта. Това би означавало да изтеглят почти всичките си агенти от цялата страна, и въпреки това пак не биха могли да съберат достатъчно жива сила. А на Националната гвардия в този район изобщо не можем да се опрем. Повечето от тях членуват в Светилището.

— Тая планина сякаш гъмжи от хора.

— От тази сутрин специалисти от АУАКС ги изчисляват от седемстотин до осемстотин.

— Боже Господи! — Джеймс се върна на фотографиите.

— И това на каква площ? Три квадратни мили? Та това е истинска навалица!

— Седем квадратни мили, ако броим и другата страна на планината.

Джеймс взе една лупа и отново се приведе над снимките.

— Тия да не минират планината?

— И прокарват тел-бръснач. Според нас имат много модерни оръжия. „Стингър“, „Дракон“, М-16, вероятно автомати „Калашников“ и 50-калиброви карабини. И цял тон С-4.

— Доста работливи копелета, а?

— Те са на месечен бивак. Обикновено се събират в петък и заминават в неделя. Започнаха да се събират преди два дни. Ако в понеделник не си отидат по домовете, вече става страшно.

— А Енгстрьом го знае — каза Джеймс.

— Има си хас!

Пенингтън отвори една кутия върху бюрото си и извади две кубински пури. Отряза краищата и на двете, връчи едната на Джеймс и ги запали със златна запалка „Зипо“ специална изработка. Седнаха на дивана.

— Ако Енгстрьом планира да остане така — продължи Пенингтън, — нещата стават зловещи. Те могат да изпращат терористични отреди нощем, да всяват хаос и след няколко дни да си ги прибират.

— Имаш ли някакви законови положения, които да ти развързват ръцете срещу тях?

— Вейл работи върху това. Вече е свършил доста работа, а пое задачата едва преди три седмици.

— Това случай по РИКО ли е?

— Да. Но може да ни отнеме и месеци.

Джеймс изпусна дим от пурата си, втренчи се в очите на Пенингтън и каза:

— Какво си намислил, Лари?

— Какво мислиш, че ще ни струва да ги елиминираме?

— Много жертви и от двете страни, ако те са наистина толкова добре подготвени, както си мисля.

— Какво ще кажеш за блокада?

— Пфу! — изрази отвращението си Джеймс. — Продължителна и отегчителна обсада, свързана с ангажирането на голям брой бойни части. Ще ни струва цяло състояние.

— Това е като рак, Джеси. Един голям тумор там пуска своите метастази, докато през това време данъкоплатците броят похарчените долари. — Той се поколеба, после добави: — Какво ще кажеш за превантивен удар?

— Мислиш да използваш армията ли?

Пенингтън не отговори. Само пафна с пурата си и издуха пушека към тавана.

— Не можеш да го направиш, Лари.

— От една година използваме армията на южната ни граница.

— Срещу нелегални мексикански емигранти. Ония момчета в Монтана са американски поданици.

— Ако предположим, че обявят война на Съединените щати?

— Аз съм военен човек, Лари. Не мога да взема решение по въпроса. Какво казва генералният прокурор?

— Не съм обсъждал проблема с никого, освен с теб. Ако предположим, че атакуват първи? Там имаме два хеликоптера „Найтхоук“. Ако решат да свалят единия?

— Направо ще ми се вдигне кръвното. Но не знам дали това няма да е провокация, която да предизвика нападение върху неколкостотин американски граждани. Мислил ли си за обществената реакция?

— Разбира се. Не знам как ще изплувам, ако започнат да създават неприятности.

— Не съм специалист и в тази област. Мисля, че трябва да поговориш с някоя от онези новоизлюпени фирми за пъблик рилейшънс в Ню Йорк.

— Говоря с теб, Джеси. Искам да ми направиш услуга.

— Разбира се.

— Разработи ми план за атака, оценка на загубите в жива сила, знаеш си работата. Просто за да знам какви са ми вариантите. Разбира се, това си остава само между мен и теб.

— Между теб и мен.

Пенингтън кимна.

— Ще трябва да се консултирам с някои от хората си. Със Страйкър, шефа на рейнджърите, Джо Рингер от специалните части и с Норис от тиловото обезпечение.

— Кажи им, че това е учение на карта. Дай му максимална секретност. Те работят за теб, Джеси.

— Те работят за теб, господин президент. Ти си техният главнокомандващ. Колко скоро го искаш готово?

— Днес е четвъртък. Как ти звучи неделя?

 

 

Олбъни, Джорджия, четвъртък, 11 часът и 46 минути, източно стандартно време

— Просто ми казвайте Лаверн — изрече тя с широка усмивка. Беше розовобузеста, палуваща жена около четиридесетте и изобщо не се впечатли от документите му за самоличност от ФБР. Казваше се Бъди Харис и бе прелетял до Олбъни от Атланта.

— Добре, аз съм Бъди, Лаверн. Можете ли да ми помогнете?

— С огромно удоволствие — каза тя — Тук ли ще прекарате нощта? Мога да ви заведа в най-добрата бира-скара в Южна Джорджия.

— Съжалявам, трябва да хвана самолета в два.

— Тогава един обяд?

— Ами… да, може.

— Добре, агент Харис, какво искате да научите?

— Търся свидетелството за раждане на един човек на име Илайджа Уелс. Просто искам да му хвърля едно око.

Тя беше искрено изненадана, после вдигна рамене.

— Няма проблеми.

Върна се след минута или две с една дебела книга, прелисти я, намери регистъра, извъртя книгата към агента и почука с пръст по страницата.

„Илайджа Джон Уелс, дата на раждане 12 март 1962 година. Родители: Франк и Хелън Уелс. Роден в местната болница.“

— Отдавна ли живеете в Олбъни, Лаверн?

— Откакто се помня. Започнах работа в деня, в който завърших колежа. Известно време работих и в офиса на шерифа. Страааашна скука. Прехвърлих се оттам в Архивите преди година. Страааааашна скука.

— Случайно да познавате Франк и Хелън Уелс?

— Разбира се. Живеят на Оук Стрийт.

— Познавате ли децата им?

— Ама разбира се. Познавам ги още от деня, в който са родени.

— Тук ли са сега?

— Хейзъл отиде в Атланта, след като се дипломира. Франк Младши работи с баща си в една дърводелница.

— А Илайджа? И той ли е тук?

Тя го изгледа с любопитство.

— Мога да ви кажа точно къде е в този момент.

— Настина ли?

— Аха. Там си е от над тридесет години.

— Тук в града?

Тя кимна.

— Предлагам ви следното, господин ФБР: аз ви завеждам до Илайджа, а после вие ме завеждате на обяд.

— Звучи ми достатъчно честно.

Излязоха от сградата на съда и се качиха в колата. Тя му показваше къде да кара.

— Завийте тук — каза му тя, сочейки към един арковиден вход.

— Но това е гробището! — възкликна Харис.

— Аха. Минете отдясно, ето там.

Пътят криволичеше между одеяло от зелена трева и дъбове, покрай елегантни гробници, обкичени с мраморни ангели и кръстове.

— Спрете тук — каза тя накрая.

Слязоха от колата и тя го поведе през широката поляна до един голям надгробен камък. Отгоре с красиви букви пишеше „Уелс“, а отдолу бяха имената на Джеремая и Едит, и двамата починали в края на седемдесетте. До големия монумент имаше един по-малък.

Илайджа Уелс

Любим син на Франк и Мери.

Роден на 12 март 1962.

Повикан обратно в скута на Господ на 14 март 1962.

Почивай в мир, наш мъничък ангеле.

Илайджа Уелс бе починал два дни, след като се бе родил.