Уилям Дийл
Владетелят на Ада (28)

28.

Къщата беше двуетажна, от червени тухли, с широка предна веранда. Намираше се на една тиха уличка в малко селце, известно с местния си хотел, „Странноприемницата на краля“, който сега предлагаше легло и закуска, но навремето бе дал приют на Джордж Вашингтон. Това беше къща извън времето и пространството, от ера, когато хората никога не са заключвали вратите си и никой не е чувал за стрелба по хора от бясно движещи се коли. Пощенската кутия беше с грижливо направен надпис:

Полковник Скот и Г-жа Барбара Граймс.

Хоторн Авеню, № 424.

Латимор паркира колата, излезе и закрачи по дългата алея към входната врата. Отвори му приятна жена към петдесетте.

— Госпожа Граймс? — попита Латимор.

— Госпожа Граймс почина преди две години — каза тя.

— Аз съм Алис, икономката на полковника.

Латимор й показа удостоверението си за самоличност.

— Казвам се Харисън Латимор, от кабинета на генералния прокурор на САЩ. Имам уговорена среща с полковника.

— Да, господин Латимор, той ви очаква. Заповядайте.

Тя го поведе през тесен коридор, който извеждаше в обляна от слънце стая. С вътрешна стълба към втория етаж. Една френска врата водеше към терасата. Стените бяха покрити с фотографии на Граймс — добре сложен мъж с кестенява коса, в компанията на войници и група офицери в джунглата.

Жената отиде до прозореца и спусна дантелените завеси; пръстените издрънчаха по бронзовите пръти.

— Полковникът има проблем с очите — каза тя. — Ярката слънчева светлина е много болезнена за него, а той абсолютно отказва да носи слънчеви очила вкъщи. Казва, че не бил филмова звезда.

Латимор се усмихна учтиво. Тя отиде до стълбата, дрънка едно звънче и извика:

— Полковник! Имате гостенин.

— Да не е Джери? — попита изтънял дрезгав глас.

— Не, полковник, непознатият е.

— Непознатият! Добре, веднага слизам.

Латимор се смая при вида на Граймс. Полковникът слезе бавно по стълбите, като се държеше за перилата и от двете страни и правеше по една стъпка на десетина секунди. Беше облечен в износен халат и чехли, лицето му бе разядено от времето. Несресаната му коса беше мръсносива, по бузите му бе набола бяла четина, на ден или два. Очите му, навремето сини, бяха избелели и безжизнени. Ръцете му представляваха крайници на мумия, кожата му беше мъртвешки бяла, а вените бяха толкова подути, че човек можеше да види как бие пулсът му. Беше сложил само горната си, пожълтяла вече изкуствена челюст, а долната му устна бе хлътнала навътре; от време на време попиваше устните си с бяла кърпичка с избродирани инициали.

— Имате гостенин, полковник Чарли — каза учтиво икономката. — Господин Латимор е бил път чак от Вашингтон, за да се срещне с вас.

— О — продума полковникът немощно, — благодаря ви. Много мило от ваша страна. В последно време нещо гостите ни намаляха, нали, Алис? Я да си спомня, кой идва последен, аха, онзи от някаква застрахователна компания. Помислили, че отдавна съм пукнал. — Той се изкикоти. Протегнатата му ръка беше като на скелет и трепереше силно. — Вашингтон значи? Да не сте от армията?

— Не, сър — отвърна Латимор. — Спомняте ли си когато разговаряхме по телефона? Аз съм от кабинета на генералния прокурор.

— Аха, много важна клечка значи.

— Не съвсем, сър — отвърна с усмивка Латимор.

— Седнете ей там, до прозореца — каза старецът и му посочи една малка маса с два стола близо до един еркерен прозорец.

— Благодаря, сър.

— Колко е часът, не бихте ли ми казали?

— Три и петнадесет.

Граймс се обърна към Алис.

— Вече мога ли?…

— Щом желаете.

— Може би господин, ааа…

— Латимор. Харисън Латимор.

— Нещо за пиене, господин Латимор? — попита полковникът.

— Благодаря, нищо не искам.

Алис тихо се измъкна от стаята. Старецът присви очи и се загледа през тънките завеси.

— Прилича ми на хубав ден каза той.

— Да, сър.

— Вие сте добре възпитан, млади човече.

— Благодаря ви. Майки ми щеше да е истински щастлива, ако можеше да чуе думите ви.

Алис се върна с бутилка бира и цигара, положена върху салфетка. Полковникът взе бутилката с две ръце, загледа я с почти религиозно чувство, облиза устни, надигна я бавно и отпи дълбока глътка, притвори очи и въздъхна щастливо.

— Снощи гледах един филм по видеото — каза той. — Как се казваше, Алис?

— „Ейс Вентура“.

— Тъп, обаче ме разсмя здравата — каза полковникът и отпи следваща дълбока глътка. — Да ви се намира кибрит?

— Съжалявам, не пуша — отвърна Латимор.

— Браво на вас. Алис?

Тя му запали цигарата със запалка „Зипо“. Той пое много бавно дима, задържа го известно време, после го издуха рязко.

— Полковник Граймс, бих искал да хвърлите един поглед на тази снимка и да ми кажете нещо за хората на нея.

Латимор плъзна фотографията на „Спектър“ по масата. Старецът извади очила без рамки и бавно и грижливо ги закачи върху ушите си. Когато най-после успя да фокусира погледа си върху снимката, целият се разтрепери и я плъзна обратно на Латимор.

— Не — каза той и пое дълбоко от цигарата си.

— „Не“ какво, сър?

— Не мисля, че си спомням.

— Погледнете още веднъж, полковник. Важно е.

Старецът се усмихна и поклати глава.

— Нищо вече не е важно за мен, синко. А онова, което все пак означава нещо за мен, бих предпочел по-скоро да не си го спомням.

— Моля ви, погледнете още веднъж.

Старецът го изгледа през помътнелите си очи.

— Защо ви е да разравяте всичко това сега? Нека почиват в мир, ако въобще могат.

— Налага са де разберем колко души от тези на снимката са преживели войната, сър.

— Даже и да са останали живи, аз не бих нарекъл това оцеляване.

— Моля ви, опитайте.

— Синко, аз съм алкохолик — започна старецът, като си поемаше болезнено дъх на всяко изречение. — На ден ми дават само по една бира и всяка глътка е екстаз. Имам емфизем. Четири цигари на ден, повече, ако успея да си отмъкна. Навремето бях атлет. Сега всяко стъпало на стълбата е смъртоносно препятствие. Навремето пишех стихове, не че бяха кой знае какво, но ми доставяше удоволствие. Сега ръцете ми са толкова разядени от артрит, че едва държа молива. Всяка дума е борба. Навремето обичах една много красива жена, сега съм импотент, а тя е мъртва. Защо ми е да съм жив, млади момко? Тялото ми е изгнило, мозъкът ми, дробовете ми, топките ми, всичко ми отнеха, и ето остатъка пред вас. И всички онези млади мъже. Всички онези млади мъже, мъртви в блатата и мръсните реки, или още по-лошо, развратени от мен и такива като мен. Дали съм познавал тези мъже? Аз бях майор в щаба на дивизията, разбира се, че ги познавах всички. Те идваха при мен, някои още деца, и аз ги изпращах в джунглата и никога повече не ги виждах. О, до ушите ми стигаха истории, всички чуваме разни истории.

Словесни кошмари. Какво са вършили. Какво са им правели на тях. Енгстрьом винаги връщаше мъртвите си войници. Защо го е било толкова грижа? Ние изпращахме младите си войници на Енгстрьом и след това служебните им регистри отиваха някъде другаде, после на друго място, после на трето, и накрая свършваха някъде в някакъв кашон, който отиваше в огъня. Млади мъже, воюващи за страната си и после предадени. Изтрити, все едно че не са съществували. Казваха, че това се прави, за да били защитени. Какъв майтап! Това се правеше, за да се сложи най-дебелата ламарина под задника на правителството. Под задника на армията. Да се укрие какво искаше армията от Енгстрьом и какво правеше той в името на патриотизма и любовта към Родината. Какво правеше с душите им. Какво правехме всички ние с душите им.

Той дръпна от цигарата си и продължи.

— Знаете ли, в началото, всеки път, когато изпращах поредното момче там, пишех стихове. Мислех си, че когато всичко свърши, ще се превърне в епична поема за младите мъже, изпълняващи дълга си към Отечеството. И тогава започнаха да се носят историите. И тогава започнах да изпивам по бутилка скоч, докато напиша стиховете. Накрая спрях да пиша и остана само бутилката скоч. И когато един ден дойдоха за кашоните с данните за момчетата, захвърлих поемите в кашона. И ето ме пред вас, млади Харисън, безсилен дори да пусна и куршум в черепа си. Всичките ми спомени са изчезнали, освен най-лошите, и аз си живея с тях, спя с тях, прекарвам си дните с призраците на всички онези млади мъже. Виж ме, синко, не ми е останала дори и една сълза да пророня за тях.

Латимор, зашеметен от ужасяващото признание на стареца, се вгледа в разяденото му лице и си спомни защо беше дошъл и плъзна фотографията обратно.

— Опитайте още веднъж, сър.

Граймс го изгледа втренчено и дръпна отново от цигарата. Беше изпушил около половината; угаси я, внимателно докосна върха, за да се увери, след което я пъхна в джоба на халата си. После се приведе към фотографията.

— Значи не обичаш думата „не“, а?

— Генералният прокурор не обича тази дума, сър.

— Ха, нищо не се е променило.

Той почна да потропва с пръст по лицата от фотографията.

— Шрак. Енгстрьом го наричаше Черния Боби. Това е Мец… Мен…

— Мецингер?

— Да, Мецингер. Този тук е Джордан. Това тук са Енгстрьом и Дженингс. Този е… а, Уейн. Уейн… Уейн кой беше… Не мога да си спомня фамилията му.

Той продължи да гледа втренчено снимката.

— Един умря — каза Граймс, без да отделя поглед от фотографията.

— Искате да кажете, че някой от тях е бил убит?

— Това беше специалният отряд на Енгстрьом. Спектър Едно. Нищо не можеше да ги убие. Туни, да, сетих се, Уейн Туни. Корав пич от Ню Йорк Сити.

— Този, който не е оцелял ли?

— Вече ви казах, никакви доклади не се пишеха, никаква официална информация не се съхраняваше.

— А какво ще кажете за този? Нали споменахте, че името му е Дженингс? — Харисън посочи мъжа, когото Джордан бе нарекъл Оз.

Полковникът се загледа.

— Оскар Дженингс.

— Оскар. Оз — повтори Латимор.

— О, да. Така го наричаха. Някъде от Средния запад беше. Да не беше Уисконсин?

— И не са го убили?

— Нищо не знам със сигурност, но онова, за което мога да гарантирам, е, че Енгстрьом не върна нито един човек от Спектър Едно в найлонов чувал. Страшно много се гордееше с това.

— А аз си мислех, че всички бойни групи са били отряди „Спектър“.

— Те бяха номерирани. Номер Едно беше личният отряд на Енгстрьом, това бяха неговите момчета. Енгстрьом загуби много хора през онези години. Но не и от Спектър Едно. Тази снимка вероятно е правена някъде… в края на шейсетте, да, точно тогава.

— Значи нека още веднъж уточним какво съм разбрал. На снимката са Черния Боби Шрак, Дейв Мецингер, Гари Джордан, Енгстрьом, Оскар Дженингс и Уейн Туни.

Старецът кимна и протегна снимката на Латимор.

— Какво се случи с Дженингс и Туни? — попита Латимор.

— Един Господ знае. — Полковникът отпи от бирата си и попи устните си с кърпичката. — И така, какво прави Хар… ааа…

— Харисън, сър.

— Каква работа върши Харисън Латимор за генералния прокурор на Съединените щати?

— Надявам се, възможно най-добрата, сър.

Полковник Граймс отметна глава и се изсмя от сърце.

— О, да! Не се ли надяваме всички на това, синко?

— Ние подозираме, че един от тези мъже, или Дженингс, или Туни, е станал наемен убиец, сър. Много опасен човек.

— Какво му е толкова чудното на това? Те всички бяха опасни мъже.

— Но той убива за пари.

Граймс се втренчи в него. Очите му се насълзиха от напрежението. Той извади остатъка от цигарата си и повика Алис, която тихо влезе и му я запали. Полковникът си допи бирата и запуши цигарата.

— Имаме подозрения, че съвсем наскоро един от тях може да е убил човек под закрилата на програмата за защита на особено важни свидетели.

— А — изрече разсеяно Граймс.

— Това не ви ли изненадва?

— Трябва ли? Ако убива за пари, няма значение кой е целта. Предполагам, че който и да е бил, играта е била честна.

Латимор прибра снимката в джоба си.

— Изненадан сте, че не съм шокиран ли? Никога ли не ви е хрумвало кой наема тези хора? Не ви ли е минавало през ума, че вашето собствено правителство може от време на време да им е давало поръчка? Някоя дребна работа в Южна Америка. Да убият някой диктатор в Африка. Все някой трябва да свърши тази работа, синко. И когато не са ангажирани с държавната поръчка, те си продават работната сила. Човек трябва да си изкарва прехраната.

— Кой би могъл да знае как да влиза във връзка с тях?

— Това не мога да ви кажа.

— А кой би могъл?

— Този, който го наема. Може би извършителят е получил ново име, нова самоличност, хубава сума и да са го изпратили да им свърши работата. Може би е свършил някъде нещо и после се е прибрал в Щатите. След като искате да се свържете с него, намирате един телефонен номер. Това е някакъв телефонен секретар някъде в някоя мухлясала канцелария в някоя затънтена сграда. Той звъни на номера си от някой уличен автомат и прослушва съобщенията, записани на секретаря, след което си избира кои поръчки може да поеме. Никакви имена, никакви адреси. Парите се депозират в някаква офшорна сметка някъде на майната си. Всичко е много кратко и делово.

— Това направо ми звучи като достоверна информация, полковник. Сигурен ли сте, че не можете да ми кажете нищо повече?

— Не мога да ви кажа онова, което не знам. А аз не знам какво се е случило. Проектът „Фантом“ никога не е съществувал. Никога не е имало отряди „Спектър“. И армията ги е погребала грижливо завинаги, за да е сигурна, че никога няма да възкръснат.

— Но защо тогава се съгласихте да разговаряте с мен?

— Оттогава минаха повече от тридесет години, синко. Някои вероятно са загинали в далечни земи, застреляни или измъчвани до смърт. Или може би просто са прегорели и когато са проумели, че вече не ги бива за нищо, са извадили стария служебен 45-и калибър и са захапали дулото.

— Все някой би трябвало да има номера на този телефонен секретар.

— Е, това беше просто начин на изразяване. Тия дни начинът сигурно е много по-модерен, с всички тия компютри и какво ли още не.

Латимор се опита да подреди всичко чуто до този момент от полковника. Само един човек от Спектър Едно беше умрял, но двама бяха изчезнали. Дженингс и Туни. Но онзи, който бе умрял, не е бил убит. Господи, Граймс беше като всички останали — те никога не даваха пряк отговор. Питай ги какво е времето навън и ще ти кажат името на метеороложката от Канал 6.

— Е, благодаря ви — каза той. — Предполагам, че ще направя проверка с погребалната служба във Вашингтон.

Старецът го гледаше усмихнат. Цигарата му бе изгоряла до филтъра. Той я сложи нежно в пепелника и я загледа тъжно, все едно че виждаше приятел в ковчега му в погребален дом.

Миг преди Латимор да дръпне дръжката на вратата, полковникът го повика.

— Млади Харисън…

— Да, сър?

— Само не забравяйте, че това, което е, не съществува. А това, което не е, съществува.