Джаки Колинс
Холивудски мъже (86)

85

В Пуерто Валарта беше горещо от всяка гледна точка. Ако дните бяха напрегнати, докато актьорите и екипът снимаха последните сцени на „Убийство“, нощите бяха направо взривоопасни. Всички бяха изнервени. Знаеха, че филмът е специален. Искаха да го свършат преди Коледа и да се приберат при семействата си. Почивката между снимките в Аризона и Пуерто Валарта беше само три дни.

— Какво ще правим? — обърна се Клариса към Манън.

— Скъпа — отговори той със съжаление, — трябва да видя Мелани-Шана и бебето. Няма начин да не отида.

Мелани-Шана роди в деня, когато Попи Соломан даде обяд в чест на Джейд Джонсън. Щом научи, Манън поиска да отлети за Лос Анджелис, но Клариса го спря.

— За първи път в кариерата си на актьор играеш добре — беше му казала тя. — Ако сега се разсредоточиш, ще развалиш всичко. Повярвай ми.

Повярва й. Клариса беше безподобна. Не познаваше друга като нея. Настойчивостта й го беше вкарала в някаква паяжина, от която не искаше да се измъкне. Редом с Клариса Браунинг не беше супермъжкар със смайващо сини очи и подход към жените. Беше истински мъж, с почтени чувства. И дяволски добър актьор.

Напереният, секси, добродушен Манън Кейбъл се беше изпарил. Клариса го научи да центрира чувствата си и да се грижи повече за себе си.

— Прекалено добър си към всички — втълпяваше му тя. — Всички те тъпчат и се отнасят с теб като с глупак.

Досега не беше го съзнавал. Позатвори се в себе си, стана по-мълчалив и спря да бъде непридирчив добряк.

— Храниш се като див звяр — информира го тя. — Повече никакво недопечено месо, захар, сол и алкохол.

— Но… — понечи да възрази той.

— Повярвай ми — търпеливо настоя тя. Беше любимият й израз.

Повярва й и разбра, че е права, защото не беше се чувствал в такава форма, откак се помнеше. Но по никой начин не можеше да му попречи да види сина си. Нямаше ли право на възторг от факта, че за първи път стана баща? Което не му пречеше да възнамерява да поиска развод от Мелани-Шана веднага щом получи зелена светлина от адвоката си. Така че напук на възраженията на Клариса замина за Лос Анджелис. Не й стана приятно.

— Какво ще правиш? — запита я той, преди да тръгне.

— Не се грижи за мен — ледено отвърна тя.

— Не искам да се сърдиш.

— Не се сърдя.

Знаеше, че е сърдита, но реши, че ще оправи нещата в Пуерто Валарта. Клариса беше влязла в съюз с Норман Гузбъргър, пристигнал в Аризона да се погрижи за Уитни Валънтайн. Но когато Клариса откри, че много си разбира от работата, го поиска за себе си. Обади се по телефона на Хауард Соломан и настоя Норман да работи изключително за нея, докато свърши филмът. Хауард се слиса.

— Но ти винаги си отказвала да имаш рекламен агент — натърти той. — За какво ти е тогава Норман?

Не му обясни, че й е скимнало да го отнеме от Уитни. Отговори му кратко:

— Защото.

Хауард знаеше какво значи „защото“ в устата на една звезда.

— Твой е — съгласи се примирено и се зачуди как ли ще приеме новината Уитни.

Норман беше очарован. Клариса Браунинг беше негов идол. Смяташе я за една от най-великите актриси на своето поколение — по негово мнение можеше да се нареди до Мерил Стрийп и Ванеса Редгрейв. Хауард Соломан му се обади лично да му предаде добрата новина.

— Уредих всичко с Бърни. Прави каквото иска и бъди подръка.

Кори не остана очарован. Норман беше заминал за събота и неделя, а при това положение можеше да отсъства седмици.

— Искаш да кажеш, че няма да се върнеш ли? — попита разтревожено.

— Не се притеснявай — отговори Норман. — Ще уредя да дойдеш за няколко дни в Пуерто Валарта. Но преди това ми подреди един куфар и го прати с първия самолет.

Клариса и Норман прекараха трите дни почивка в уточняване на сексуалните предпочитания на Норман.

— Ти не си истински обратен — дразнеше го тя вечерта, когато Манън и екипът заминаха. Бяха в апартамента й, лежаха облечени на леглото и поглъщаха смъртоносната смес от сок от грейпфрут, водка и джин.

— Истински съм — настоя той. Много малко хора бяха обсъждали този въпрос с него.

— Хайде, хайде — лениво рече Клариса. — Откъде знаеш?

Гласът му прозвуча неочаквано сухо.

— Винаги е било така.

— Винаги ли?

Той кимна.

— Да не искаш да кажеш, че никога не си спал с жена? — Прокара деликатните си пръсти по бузата му.

Той поклати глава и си спомни гръмкия глас на майка си, когато откри под възглавницата му списанието „Пентхаус“. Беше на тринайсет години. „Радост!“, проеча като тътен гласът на Кармел. „Порнография! Да не искаш да заприличаш на баща си и да го завираш на всяка дашна старлетка?“

Не. Не искаше да прилича на Орвил. Беше свидетел на скандалите в голямото имение, в което живееха тримата, заедно с четирима филипински прислужници. Бе виждал гнева и обидите, които изливаха един върху друг. Тъй че един ден, когато във високата част на Бевърли Хилс едно по-голямо момче му направи съответно предложение, той реши, че това е безопасна алтернатива. Ако не искаше да стане като Орвил, трябваше да смени резбата. А обратната резба му донесе неочаквани удоволствия.

На седемнайсет години напусна училище, отиде в Ню Йорк и няколко години волно си поживя сред непрестанно сменящи се партньори. Родителите му, макар и ужасени, че синът им е това, което Орвил наричаше „духач“, а Кармел — „извратен“, бяха очаровани от перспективата да порасне далеч и невидим за тях. Даваха му щедра издръжка и имаха чувството, че са по-щастливи, когато го няма. Когато реши да започне работа и да уреди живота си, Орвил му издейства работа в клона на „Брискин и Бауър“ в Сан Франциско. Оказа се, че призванието му е да бъде рекламен агент.

Когато срещна Кори, реши, че е крайно време да се върне у дома, и без отлагане купи къща в Холивуд Хилс с част от неприкосновените пари, които беше наследил. Създаването на домакинство с Кори бе истинско предизвикателство. Норман беше скакалец — наслаждаваше се на трепета от много сексуални партньори. Засега беше успял, макар и с усилие, да остане верен на Кори.

— Не знаеш какво губиш — продума тихо Клариса и пръстите й се плъзнаха надолу към копчетата на ризата му.

Той неловко се засмя и се помъчи да разбере какво иска тя. Клариса Браунинг беше звезда, носителка на „Оскар“. Какво би могла да иска от него?

— Много си хубав, Норман — рече тя и леко докосна зърната на гърдите му. — Струва ми се такава загуба…

— Кое? — Гласът му спадна. Знаеше точно за какво ставаше дума. Напук на всичко усети, че се втвърдява в панталона. „Божичко, но тя ме възбужда!“, помисли си той.

— Никога ли не си се питал какво представлява женското тяло? — дрезгаво продължи Клариса. — О, знам, че можеш да гледаш снимки, но снимките не говорят за допир, вкус и мирис, нали?

Не спираше да гали зърната му и когато започна да разкопчава блузата й, знаеше, че е готов да направи всичко, каквото тя поиска. Възбудата от неизвестното пулсираше в тялото му. Норман Гузбъргър беше на двайсет и шест години и никога не беше имал секс с жена.

— Съблечи се — изкомандва го тя.

Той започна да сваля дрехите си с треперещи ръце. Клариса разкопча блузата си, без да спира да го наблюдава. Не носеше сутиен — гърдите й бяха малки, с изхвръкнали зърна. Очите й не се откъсваха от него. Докосна се разсеяно.

Той беше гол, а тя — полуоблечена. Ерекцията му се налагаше в атмосферата на стаята.

— Много добре — промърмори тя. — Искам да ме възседнеш и да докоснеш с него гърдите ми.

Едва дишаше, когато изпълни искането й.

— Спокойно — рече Клариса, взе в ръце мъжествеността му и я прекара нагоре-надолу, като връхчето докосваше изпъкналите й зърна. — Само бавно и спокойно.

Как? Единственото му желание беше да свърши и просто не можеше повече да се сдържа.

— Клариса, ще… — Преди да произнесе думата, то стана. Пронизваща, пулсираща експлозия. Докато спермата му се изливаше на вълни върху нея, тя се усмихна загадъчно.

— Тепърва ще те направим мъж, нали, Норман?

 

 

Първата работа на Манън, когато пристигна в Лос Анджелис от Аризона, беше да нареди на шофьора на таксито да спре пред първото заведение за хамбургери и да си купи два двойни с всичко възможно. Здравословната диета, на която го бе подложила Клариса, беше добра, но имаше нужда от почивка. Правеше всичко, каквото можеше, но не биваше да очаква от него чудеса.

Излапа сандвичите в лимузината и се почувства два пъти по-добре.

Когато пристигна, се втурна в къщата — герой завоевател, завърнал се от войните на снимачната площадка да види сина си. Не го посрещна жива душа.

— Къде са се дянали всички? — кресна той.

Отнякъде се появи прислужницата мексиканка.

— Госпожа Кейбъл излязла.

— А бебето?

— И той излязъл.

Прекрасно! Беше се юрнал специално към дома и семейството, а всички бяха излезли. Какво посрещане!

Не само че бяха излезли, но се прибраха след цели два часа. Дотогава Манън бълваше огън и жупел.

— Къде ходиш? — извика той, когато Мелани-Шана влезе в къщата. Зад нея стоеше униформена медицинска сестра и носеше триседмичния му син Джейсън. Без да чака отговор, се втурна към сестрата и разгледа мъничкия й товар. — Исусе! Колко прилича на мен!

Късно вечерта, след като прекара дълго време в съзерцание на своя син и наследник, изяде огромна вечеря с говеждо печено и изпи две чаши уиски, обърна внимание и на Мелани-Шана. Трябваше да признае, че изглежда великолепно. Разбира се, Клариса го беше научила, че великолепието не е всичко на този свят, и тя вече му липсваше, но Мелани-Шана все още му беше жена и може би… докато стане време да й съобщи за развода, нямаше да е зле да й обръща по малко внимание.

Щом легнаха, посегна към нея.

— Как си, красавице?

Тя се отдръпна от докосването му.

— Благодаря, добре съм.

— Ти си добре, бебето е добре. Хубаво е човек да се прибере вкъщи.

— За колко време?

Усети враждебност в гласа й. Възможно ли бе да е чула за Клариса? Отричай, отричай и пак отричай.

— Само за три дни, но остатъкът от снимките ще мине като сън.

— Манън, искам развод.

Какво? Какво каза? Да не би да имаше слухови халюцинации? Би разбрал „Искам огърлица от брилянти“, „Искам пръстен с изумруд“, но „Искам развод“?… Не, не, това беше негова реплика. А не беше готов да я произнесе. Не още.

— Ъ?

— Казах — гласът й беше ясен и спокоен, — че искам развод.

— Да не си полудяла?

— Не. Разсъдъкът ми е нормален.

— Защо?

— Знаеш защо.

— Да не си чула нещо за мен и Клариса?

Никакъв отговор.

— Слушала си оная путка Попи Соломан, нали? Е, добре, дойдох да ти кажа, че всичко това е лъжа, от начало до край.

— Срещнах се с адвокат.

— Каквооо?

— Посъветва ме да не те пускам в къщата, но му обясних, че все пак имаш право да прекараш поне първата нощ под един покрив със сина си.

Обзе го ярост.

— Кой е тоя шибан кучи син?

— Искам да се махнеш, Манън. Ще се разведа с теб и каквото и да кажеш, няма да ми попречиш.

Беше гърмял и трещял, блъскал и тръшкал. Накрая замина за Пуерто Валарта. Но преди това се срещна със своя адвокат, който му каза, че това е най-доброто, което би могло да се случи.

— Тя те зарязва. Не виждаш ли колко на добре вървят нещата?

Не. Изобщо не виждаше. Беше много сърдит.

Клариса го поздрави с хладна усмивка и нов компаньон — Норман Гузбъргър, който вървеше подире й като послушно влюбено паленце.

— Ако не беше педал, щях да помисля, че ти е хвърлил око — отбеляза един ден Манън.

— Може и да не е — загадъчно отговори тя.

— Ха-ха! Каква шега!

И тъй, снимките продължиха, а Манън се постара да забрави Мелани-Шана и подлите й действия.

Клариса му помогна да се вживее в ролята си. Скоро отново беше напълно омаян от нея.