Джаки Колинс
Холивудски мъже (49)

48

Уес не обичаше преките сблъсъци. Открай време ги мразеше. Особено когато видът му не беше в най-добрата си форма и знаеше, че околните го смятат за говно.

Силвър го гледаше, без да мига. Беше сърдита — искрици светлина се отразяваха в очите й и отскачаха в него. Но се владееше. Не се поддаваше на външен натиск и се държеше на висота.

— Здравей, Уес — рече спокойно тя, обърна се към Нора и добави: — Не знаех, че имаме късна среща.

Нора, която познаваше настроенията й по-добре от всеки друг, се приготви да изчезне незабавно.

След това Силвър прикова Владимир с леден поглед.

— Какво правиш тук? Не съм ти звъняла.

— Госпожо Силвър… — започна сърцато Владимир. — Този човек е натрапник. Аз…

— Лека нощ, Владимир. Можеш да се оттеглиш в стаите си. Тази вечер няма да си ми нужен.

Той се измъкна от стаята.

Нора се изкашля.

— И аз май ще си тръгвам.

— Добре — отсече Силвър.

— Владимир ме извика — започна да обяснява Нора. — Смяташе, че е възникнал проблем.

Силвър я прекъсна с махване на ръка.

— Подсети ме да добавя съответната сума към чека ти.

Нора се обиди. Искаше само да бъде полезна.

— Ще съобщя в телевизията — изхриптя тя. — Плащат ми те, не ти.

Взе си чантата и последва Владимир навън. Силвър Андърсън се движеше по тънък лед. Нищо чудно, че не искаше да показва Уес пред хора. Оказа се дребен авантаджия, барман! Като се разчуеше, а това беше въпрос на време, целият град щеше да се смее.

Денис Денби пристъпи напред, решен да отстоява позициите си.

— Силвър, кой е този човек?

Беше забравила, че стои зад нея, следвайки я като гладно пале.

— Денис, скъпи — каза царствено тя. — Знам, че те поканих да влезеш, но сега те каня да излезеш. Моля те, прояви разбиране. Ще ти се обадя утре, обещавам ти.

И взе да го изблъсква от стаята, без да спира да говори.

— Какво става тук? — изскимтя той. — Мислех, че между нас има нещо.

Целуна го леко по бузата, като продължи да го избутва.

— Кой е казал, че няма?

Остави се неохотно да го изпъдят.

— Има ли нещо между теб и този човек? — прозвуча последният му плачлив крясък.

— Не ставай глупав — твърдо отсече тя и затвори вратата под носа му.

Спря във вестибюла, преди да се върне в библиотеката при Уес, и се постара да събере мислите си. Думите на Нора не бяха й убягнали. На рождения ден на Силвър… един от барманите. И възбуденото потвърждение на Владимир.

По дяволите! Защо не й беше казал?

Ами ако й беше казал?

Поклати глава. Ако й беше казал, щеше да му даде пътя, без да се замисли.

Тръгна решително към библиотеката и остана на четири очи с последния си любовник. Сложи ръце на кръста и го измери с подчертано хладно изражение.

— Е? — Гласът й бе леден.

Той запали цигара преднамерено бавно, без да става от креслото.

— Наистина ми писна да се отнасят с мен като с последна дрипа.

— Не него му било писнало! — Заразхожда се нервно напред-назад. — А как според теб се чувствам аз?

— В какъв смисъл?

— Господи! Не се прави, че нищо не е станало.

Той духна дим към нея и се изправи.

— Смятам да си тръгвам. Чувал бях за сърдечно посрещане, но това надмина всичко.

Огледа го от главата до петите и просъска:

— Приличаш на скитник.

— Съжалявам, госпожо Силвър — отвърна саркастично той. — Не бях планирал да ме бият, преди да дойда тук.

Изгледа го уморено. Дори в този вид не беше загубил магнетизма си. Силен, мъжествен. Знаеше, че трябва да го прогони — от къщата и от живота си.

Но защо? Само защото беше барман? Кой е казал, че Силвър Андърсън трябва да се ръководи от някакви правила? Можеше да прави каквото си иска.

— Бих предпочела да беше по-откровен с мен.

— Защо?

— Защото нямаше да допусна да бъда унижавана пред хората, които работят за мен.

— Унизена ли се чувстваш?

— Да.

Той опипа почвата.

— Колко унизена?

Усети закачливостта в гласа му, но не се поддаде.

— Върви по дяволите, Уес Мъни — рече и се отправи към барчето.

Изпревари я и застана преди нея до напитките.

— Какво ще обича госпожата? Чаша от любимото й шампанско? Едно „Столи“? Разрешете да ви предложа един от специалитетите си — дайкири с ягоди и капка бенедиктин. Ще ви дам и ядки.

Успя да я спечели с представлението си и не можа да прикрие сянката на усмивка.

— Изглеждаш ужасно — каза троснато.

— Преживях ужасна вечер.

— Един душ ще те оправи.

— Това покана ли е?

— Знаеш, че не ми е приятно да се явяваш неканен тук.

— Но ти ме покани.

— А ти отмени срещата.

— Отложих я.

— Не обичам да ме карат да чакам.

— Понякога си струва.

— Кога понякога?

— Да ти покажа ли?

Много по-късно, след разгорещения секс и студения душ, Уес се промъкна долу, докато Силвър спеше, и включи телевизора в кухнята. Отвори хладилника и се нахвърли върху плато студени колбаси, без да спира да търси с дистанционното управление канала за новини.

Когато го намери, едва не се задави. Убийствата бяха новина номер едно. Хубава руса говорителка разказа случката:

„Звездата на хевиметъла Чърнел Луфтханза и петнайсетгодишната му приятелка Гунила Сакс късно снощи са били открити мъртви — застреляни в отдалечено жилище в Лоръл Каньон. Оръжието, с което е извършено престъплението, не е открито. Засега полицията не подозира никого. Чърнел Луфтханза стигна до върха на славата си в края на шейсетте години със своя състав «Рам Бам Уам». Известен е с…“

Изключи рязко телевизора. Щом името му не се споменаваше, подробностите не го интересуваха.

Вдигна бързо слушалката и набра телефона на Роки. След няколко позвънявания чу уникалния му боксьорски глас.

— По дяволите, къде се губиш, човече? — запита той. Откъде ли знаеше, че не си е вкъщи?

— Вкъщи съм — отвърна предпазливо.

— Не може да бъде!

— Защо?

— Защото онези те тър… — Роки си прехапа езика.

— Търсят ли ме? — довърши изречението Уес.

— Предполагам. — Гласът на Роки беше неприветлив. Не искаше да води този разговор.

— Какво се е случило, приятел? — Уес знаеше, че няма да получи пряк отговор.

— Тъпанар нещастен — избухна Роки, — що ти трябваше да ги трепеш?

— А?

— Много добре ме чу, кретен такъв.

— Хайде де — реагира недоверчиво Уес. — Да не мислиш, че аз съм ги очистил?

— Разнесе се слух, че не само си ги очистил, но си и избягал с петдесет хилядарки в брой и много бял прах.

— Каква глупост!

— Това се говори. Сега те търсят.

— Къде?

— Навсякъде.

— Кой ме търси?

— Яки момчета.

— По дяволите!

— А… ти къде си?

Опитът на Роки да звучи непринудено беше трогателен. Не само че го търсеха, но вероятно бяха определили и цена за главата му. Роки не би имал нищо против да прибере сумата.

— В Аризона — бързо реагира той. — Дойдох да се лекувам.

— Най-добре не мърдай оттам. — Роки замълча и след малко рече бързо: — А какъв е телефонът ти? Ще ти се обадя, ако чуя нещо.

— Няма нужда, аз ще те потърся.

Остави замислен слушалката. Ако се беше прибрал вкъщи, вероятно вече щеше да се е присъединил към Чърнел Луфтханза и Гунила Сакс в райската градина. А не беше готов да служи за тор на доматите. Още не.

Отвори пак хладилника и извади една студена бира. Избърса кутията, преди да я доближи до устата си, защото беше чувал, че кучетата обичат да пикаят върху бирени кутии.

Добре. А сега? Какво да прави оттук нататък?

С какви алтернативи разполагаше?

Ню Йорк. Там имаше доста приятели. Но беше много студено. Е, не толкова, колкото на дълбочина два метра.

Флорида и Вики.

Нямаше връщане назад. Вероятно бе станала дебела омъжена жена с две деца и уютен дом, за който така мечтаеше.

Добре. Нямаше семейство. Тъй че какво, по дяволите, да прави?

Силвър тихо влезе в кухнята. Движеше се плавно на чехлите с високи токчета, голотата й бе покрита с пеньоар в прасковен цвят.

— Хмм… — промърмори тя. — Какво виждам? Среднощен гладник ли ме е посетил?

Автоматично посегна към извивката на задника й и напълни шепата си.

— Страхотна си — отбеляза. Чарът му работеше на автопилот.

— И други са ми го казвали.

— Тъй ли? Кои други?

— Половин Америка.

— Глупаци.

— Внимавай, барманче!

— Не, ти внимавай.

Придърпа я към стола си и разгърна пеньоара й. Притисна уста към храстчето й и вмъкна езика си.

Тя послушно разтвори крака, за да улесни достъпа му.

Близането на Силвър Андърсън не беше тежка работа. Половината от удоволствието му идваше само от мисълта, че е вкарал езика си на една от най-известните жени в Америка.

Тя ловко изви ханш, като се наслаждаваше на всяка секунда от специалното му и опитно внимание. След крайно задоволителния оргазъм се усмихна и рече:

— Беше сефте, господин Мъни. Никой досега не ми го беше правил, докато съм права.

— Водила си затворен живот — отбеляза той и си взе парче шоколадова торта от мразилното.

— Ще си счупиш зъбите — предупреди го тя. Той се хвърли в един стол.

— Щом не ги счупих в путката ти, шоколадът не може да ме уплаши.

— Грубиян!

У старата Силвър Андърсън имаше нещо момичешко. Не можа да не се засмее.

— Пошегувах се.

Тя бързо се озова на колене пред него и започна да го гали с устни. Ако някой му бе казал, че тази нощ ще може да го вдигне още веднъж, щеше да го сметне за луд! А той стана. И то бързо като на младо момче. Тя си знаеше работата. Уес едва не проби тавана на кухнята. Беше забравил всичките си грижи. Временно. Когато свърши, тя му се усмихна и рече лаконично:

— Държиш ме будна.

— Не знам кой кого — ухили се той.

— Влияеш ми зле. Имам нужда от сън. Както знаеш, не съм на деветнайсет години.

— Ами, не може да бъде!

— Много смешно. Утре на снимките ще приличам на дърта вещица.

— Можеш да изглеждаш само красива.

— Ласкател.

— Но ти харесва.

— Не отричам, барманче.

— Искаш ли да се оженим? — Изрече го, преди да помисли какво говори.

Тя вдигна насмешливо вежди.

— Моля?

Щом бе започнал, по-добре да довърши.

— Можем да скочим в самолета до Вегас и да го направим там.

Тя се уви плътно в пеньоара и избухна в смях.

— Защо, за Бога, да се омъжвам за теб?

Светът се сгромоляса отгоре му. Беше твърде уморен за разни игрички.

— Да — заговори горчиво. — Защо ли би поискала да се омъжиш за мен? Добър съм да те чукам до посиняване, но за брак? Права сте, богата госпожо, аз съм просто един нехранимайко. Ще задигна парите ви и ще изчезне яко дим. Върви по дяволите!

Стана и тръгна чисто гол из кухнята. Обърна се гневно към нея и продължи:

— Никога в живота си не съм предлагал брак на жена. А ти какво направи? Изсмя се в лицето ми, сякаш съм някакъв палячо. Добре, ще ти кажа едно нещо — не ми трябват парите ти. Не ме интересува славата ти. Просто ми се стори, че двамата си допадаме. На теб ти е добре с мен. На мен ми е добре с теб. Защо да не извървим пътя до края?

Не беше подготвена за такава реакция. Това бе последното нещо, което бе очаквала. Уес беше бесен като огромно животно, затворено в клетка. И толкова смешен — носеше се из кухнята, а внушителните му препоръки се вееха насам-натам.

Брак. Хмм… Всичките й опити в тази насока се бяха оказвали фатална грешка. Брак. Хмм… Може би щеше да е забавно. И, разбира се, новина за първите страници.

Уес грабна още една кутия бира от хладилника и я отвори толкова яростно, че фината пяна опръска пода.

— Не знам нищо за теб — разумно изтъкна тя.

— Ще ти кажа всичко, което трябва да знаеш.

— Колко мило.

Не обърна внимание на сарказма.

— Аз съм свободен и пълнолетен. Нямам пукнат грош и съм потънал в неприятности с едни типове, които смятат, че им дължа пари, които не им дължа. Не съм свързан с нищо и никого. Не страдам от венерически болести. Няма да ти бъда бавачка, но ще се грижа за теб и за интересите ти. Не съм някакъв шибан гений, но знам много хватки и ми сече пипето — можеш да научиш много от мен.

Тя отвори уста да каже нещо, но той я спря с вдигане на ръка.

— Не искам нищо от теб. Не ми трябват нито къщите ти, нито колите ти, нито парите ти. Нищо не ми трябва. Ще подпиша всяка проклета хартийка, която адвокатът ти сложи пред мен.

— Щом нямаш пукнат грош, може би ще ме осветлиш по въпроса: с какви средства смяташ да се издържаш? — запита кисело тя.

Изгълта бирата.

— Не възразявам да плащаш сметките ми. Нямам никакви мъжкарски комплекси на тази тема.

Избухна в смях.

— Е, благодаря и за това!

Отиде до нея, грабна я за талията и я притегли към себе си.

— Не мислиш ли, че ще бъдем ненадмината двойка?

— Но аз губя всичко и не печеля нищо — запротестира отпаднало тя.

Той потърка белега под лявата си вежда с една ръка и притисна задника й с другата.

— Не, печелиш. Печелиш мен. И знаеш ли какво, богата госпожо?

Беше абсурдно, но усети топлината на желанието отново да пълзи по тялото й. Гласът й бе пресипнал.

— Какво?

— Ще те направя най-щастливата жена в Холивуд.

 

 

Някъде В Средния запад…

Някъде през седемдесетте години…

Момичето оплака баща си и приятелката му, както беше редно. Прибра я семейството на фермер съсед, докато цялата околност недоумяваше кой ли би могъл да извърши такова отвратително престъпление — да подпали къщата на човека и да изгори всичко и всички в нея.

— Говори се, че се е ронел като прегоряло пиле — чу момичето стопанката на къщата да споделя с една приятелка. — Добре, помисли си. Надявам се, че дълго се е мъчил. Надявам се, че е умрял хиляди пъти.

Никой не я заподозря. Точно обратното, за първи път в живота си беше обградена със симпатия и съчувствие от страна на повечето хора, които я заобикаляха.

Фермерът и жена му имаха четири деца и уговорката, че остава временно при тях, беше напълно разбираема. Спеше в една стая с дъщерите му, но се държеше настрана от тях. Сестрите, едната на седемнайсет, другата почти на осемнайсет години, гледаха на нея като на натрапница. Въпреки че беше по-малка от тях и в по-долен клас, бяха чули, че е затворена в себе си и необщителна, и им се струваше особена. Имената им бяха Джесика-Мей и Сали и мислеха и говореха единствено за момчета.

— Джими Стюбън е голям сладур — казваше Джесика-Мей.

— На мен ми харесва Гормън — присъединяваше се Сали. След това с часове обсъждаха качествата и недостатъците на двете момчета.

От време на време се взираха в нея и войнствено питаха:

— На теб харесва ли ти някой?

Тя не отговаряше, а те се заливаха в кикот и започваха да си шушукат нещо.

Жената на фермера беше добросърдечна. Съпругът беше груб и безцеремонен, с червена коса и съответстваща брада. Двамата им синове — на десет и дванайсет години, бяха малки разбойници, които ден и нощ вършеха пакости. Момичето се нагоди към семейния им живот и зачака шерифът да открие някой от братята и сестрите й, за да я приберат. Не изпитваше никакви угризения във връзка с извършеното. Баща й и намацаната му с грим курва го заслужаваха.

Парите в дома на фермера не достигаха и скоро й казаха да си намери работа, за да внася по малко в домакинството. Започна да работи в събота и неделя като касиерка в единствения супермаркет в градчето. Шестнайсетият й рожден ден дойде и отмина. Не каза на никого. Никой не се интересуваше от това.

Нощем лежеше в стаята на двете сестри и час подир час гледаше тавана и се чудеше какво ще стане с нея. Нямаше намерение да остава в града и започна тайно да пести бакшишите, които получаваше. След като навърши шестнайсет години, тялото й започна най-сетне да разцъфва. Гърдите й наедряха, талията се очерта. Внезапно заприлича на жена, а момчетата в училище започнаха да й обръщат много повече внимание от преди. Особено едно момче — Джими Стюбън, започна да я преследва навсякъде. Беше на седемнайсет години, с черна коса и атлетично тяло. Момичето се стараеше да не му обръща внимание, защото знаеше, че Джесика-Мей го харесва. Но беше много настойчив — непрекъснато я канеше на срещи и се мотаеше около супермаркета, когато беше на работа.

Една вечер му разреши да я изпрати. Сграбчи я в храстите близо до къщата на фермера и се опита да я целуне. Тя се разпищя толкова силно, че той избяга.

Но не се предаде и въпреки че интуицията й подсказваше, че греши, започна да го харесва и тя и не след дълго станаха неразделни. Джесика-Мей беше бясна. Всеки ден настояваше пред майка си да изгони нежеланата квартирантка.

— Няма къде да отиде — изтъкваше добрата женица. — Никой не може да открие роднините й. Ние сме богобоязливи хора. Трябва да я задържим поне докато стане на седемнайсет.

Джесика-Мей правеше всичко възможно да й трови живота. Слагаше умрели мишки и хлебарки в леглото й, драскаше по страниците на тетрадките й, режеше копчетата на дрехите й и я хулеше. Викаше на помощ сестра си Сали, която се отзоваваше с удоволствие. И двете искаха да й видят гърба.

Джими Стюбън беше единствената й утеха. Отнасяше се добре към нея. Водеше я на кино и на пикници и говореше с нея, сякаш бе нормално човешко същество. Накрая, когато поиска да правят любов, не можа да му откаже. Една студена вечер в старата ръждива кола на баща му тя му позволи да смъкне блузата и тънкия й сутиен. Той докосна благоговейно гърдите й и заговори колко много я обича. След това вдигна полата й и вкара в нея мъжествеността си.

Беше вцепенена от страх и безпокойство. Очакваше да е същото, както с баща й, само че, кой знае защо, с Джими се получи по-различно и изведнъж усети, че се отпуска и му отвръща с повече чувство, отколкото беше изживявала през целия си живот.

— Страхотна си — пъхтеше той. — Много те обичам!

И тя го обичаше. През следващите няколко месеца правеха любов и планове за нещо по-сериозно.

— Ами ако забременея? — запита го притеснено тя една вечер въпреки дълбокото си убеждение, че след преживяното с баща си никога няма да забременее отново.

— Ще се оженим — заяви галантно той. — Ще живеем в замък и аз ще бъда твоят принц!

След шест седмици разбра, че наистина е бременна. Каза на Джими, а той на баща си. Два дни по-късно Джими напусна града и повече не й се обади.

Джесика-Мей и Сали разтръбиха новината. Изпратиха я в дом за самотни майки на осемдесет километра от градчето. Домът се поддържаше от монахини — строги, неусмихващи се жени, които изискваха непрестанно уважение и подчинение. Шейсетте бременни момичета ставаха в пет сутринта, разкайваха се два часа на колене в невероятно студената църква с бетонен под и вършеха домакинска работа до обяд, когато им даваха по паница супа, филийка сух хляб и чаша мляко. Следобедите бяха време за учение, тъй като повечето не бяха навършили осемнайсет години. Лягаха си в седем вечерта.

Веднъж на две седмици идваше да ги прегледа лекар с цветущо лице и врат на бик. Имаше си кабинет в сградата. Някои от обитателките й го наричаха килия за изтезания. Момичето трепереше от посещенията му. Не мигваше по цяла нощ преди дните на пристигането му. Караше прашна затворена кола и обикновено го придружаваше медицинска сестра с кисело лице, която предпочиташе да прекарва времето си в пиене на билков чай с монахините. Докторът нямаше нищо против. Когато момичетата едно след друго му се представяха, той ги посрещаше с неизменното:

— Съблечи се. Легни на стола. Сложи краката в халките.

Не ги поглеждаше в лицето и не знаеше имената им.

Извикваше ги по номера и когато някоя постъпваше в болницата да ражда, той я зачеркваше в списъка си и добавяше към освободения номер ново име. На момичето се падна номер седем. Седмицата не й носеше щастие. Не беше ходила досега на гинеколог, дори не знаеше какво значи това, но една дебела червенокоса й каза, че истинските гинеколози не са като този.

Докторът най-напред нахлузваше гумени ръкавици на кокалестите си ръце. После пъхваше показалеца си в буркан с вазелин и го забиваше в легналото на масата момиче. Не го махаше по пет, а понякога и по десет минути. Ровеше, бъркаше, причиняваше болка — не беше никак внимателен. Понякога навеждаше глава, вземаше фенерче и надничаше вътре безкрайно дълго. Веднъж пристигна с шапка, която напомняше миньорските, с прикрепено отпред фенерче. Това изобретение му даде възможност едновременно да гледа и да пипа. Понякога забравяше да си сложи ръкавиците. Най-лошо беше, когато им вкарваше дървен спекулум и го разтваряше широко. Момичето спря да диша, за да не изпищи от болка, а когато му го каза, той отсече:

— Не ставай глупава. Позволила си на гаджето си да проникне в теб и да си прави удоволствието. Ако не беше го направила, нямаше да си тук сега.

Следваше преглед на гърдите. Дълга процедура на опипване, пощипване и извиване. Когато свършваше, казваше деловито:

— Слизай от стола. Дай да те видя.

Момичетата трябваше да изтърпят развратния поглед на кървясалите му очи. Веднъж в месеца им правеше снимка с „Полароид“.

— За архивите — обясняваше той.

— Ако разберат какво прави дъртият мръсник, ще му отнемат разрешителното или ще го накажат по друг начин за гадни перверзии — каза една осемнайсетгодишна. Но всички бяха единодушни, че няма смисъл да се оплакват. Монахините имаха добрия доктор за светец и не искаха да чуят и дума против него.

Момичето изтърпя бременността, както беше търпяло целия си живот. Държеше се настрана и мълчеше.

— Тъпа, надменна кучка — рече й кокалеста брюнетка. — Да не се смяташ за нещо повече от нас?

Не се смяташе. Знаеше. Един ден щеше да остави мизерното начало на живота си далече зад гърба си и щеше да постигне нещо.

Когато се роди бебето, малко след седемнайсетия й рожден ден, веднага го взеха за осиновяване. Кърми го шест дни и й го отнеха.

— Подпиши тук — заповяда огромна сестра с изпъкнали очи и косми по брадичката.

— Мисля да не…

— Нямаш избор.

Тя подписа и беше изпратена от болницата в дом за кърмачки. Докато беше там, научи, че Джесика-Мей е забременяла от Джими Стюбън и щели веднага да се оженят. За Джесика-Мей не му се полагаше изгнание. Сватбата беше весела, с четири шаферки и торта на два етажа. Момичето прочете описанието в местния вестник. Имаше и снимка на щастливата двойка. Джесика-Мей в бяла рокля, която майка й беше ушила. Джими Стюбън също изглеждаше добре, макар и малко недодялан в наетия официален костюм.

Момичето изчака да навърши осемнайсет години, преди да предприеме нещо. Чакаше тихо и търпеливо. Една нощ, когато луната беше пълна и светеше като фар, взе велосипед от дома за кърмачки, открадна бидон с бензин от местната бензиностанция и въртя педалите единайсет километра до къщата, в която живееха Джесика-Мей и Джими Стюбън с новороденото си бебе.

Безшумно и внимателно разля бензина около дома им. Драсването на първата клечка не беше трудно…