Джаки Колинс
Холивудски мъже (29)

28

Като влязоха в къщата, Силвър успя по-подробно да огледа Уес и това, което видя, й хареса. Беше висок, а тя предпочиташе едри мъже. Косата му беше дълга, кестенява, без фризура и помади, каквито ползваха повечето мъже напоследък. Очите му бяха необикновени — лешникови, с тъмнозелени отблясъци. Беше подчертано мъжествен и тя усети как хормонът я удря — нещо, което отдавна не й се бе случвало. Особено не й се случваше с Денис Денби, който беше възбуждащ и непредсказуем като яйцата с шунка за закуска.

— Налей си нещо за пиене — рече тя и насърчително го побутна към бара в нишата. — Ще се върна веднага.

— Да приготвя ли и нещо за теб? — вежливо запита Уес.

— „Столи“ — подхвърли му тя през рамо, докато се изкачваше по парадната стълба. — С лимон и без лед.

Вероятно си беше спомнила, че е барман. Поне така прозвуча.

Той взе кристална чаша, сипа два пръста водка, добави още един за мярка, взе резен лимон от малка сребърна чинийка и майсторски го изви от вътрешната страна на чашата. За себе си наля студена бира. Трябваше да е сигурен, че всичко ще тръгне добре.

 

 

Блаженстващият в центъра на огромната вана Владимир представляваше необичайна гледка. Седеше като глътнал бастун, гол, с перука и пълен грим, а водата бълбукаше и се въртеше около него. Надянал беше на главата си слушалките на малък уокмен. Музиката, която се изливаше в ушите му, беше ранен албум на Силвър Андърсън и той пееше с нея, като съвършено имитираше гласа й.

Толкова беше унесен, че не забеляза как самата Силвър влезе в спалнята и се вцепени.

— Какво, по дяволите, става тук? — възкликна тя поразена.

Не я чу. Пристъпи напред, издърпа слушалките от главата му и ги запрати на другия край на банята.

— Госпожо! — пропищя той ужасен и се изправи.

— Владимир? — Не можеше да повярва на очите си. Той се опита да закрие с ръце най-интимните части на тялото си, като бълваше потоци руски ругатни, без да постигне някакъв забележим успех, защото беше надарен като бик.

— Боже мой! — Силвър му подхвърли една хавлия и каза ледено: — Излез от ваната ми и се покрий.

— Госпожо! Госпожо! — виеше той. — Ще ми простите ли? Какво да направя, за да заслужа прошката ви?

— Като начало можеш да свалиш перуката ми. И да се махнеш оттук.

Владимир ридаеше.

— Уволнява ли ме госпожата?

Силвър случайно улови отражението си в едно огледало и веднага го забрави. Беше се качила в спалнята да се подготви за това, което се надяваше да прерасне в интересна вечер, а не да спори с очевидно шантавия си иконом.

— Утре ще говорим — заяви хладно. — Имай добрината да изчистиш банята. Веднага! След това върви в стаята си и да не си мръднал оттам!

Той се измъкна покрай нея с наведена от срам глава.

* * *

Уес остана разочарован, като видя, че Силвър не се е преоблякла. Представял си я беше черно-прозрачна, неглиже, с копринени чорапи, колан за жартиери (Спокойно, момче, спокойно. Още не. Не разваляй всичко.) и чехли с високи токчета. Вместо това тя се появи със същия моден червен костюм и строгата дантелена блуза.

— Фу! — възкликна тя. Лицето й бе порозовяло. — Току-що изживях много чудновата случка. Подай ми чашата. Трябва да пийна нещо.

Подаде й водката и зачака обяснението. Тръшна се на дивана и отпи от алкохола.

— Икономът ми Владимир се е побъркал — заяви тя. — Очевидно клиничен случай.

Уес добре го помнеше — надут „болшой“, който се зазяпваше по сервитьорите.

— Какво се е случило? — запита с интерес.

Тя изрита обувките си и се наслади на момента.

— Заварих го в собствената си вана. Нахлупил една от перуките ми. Наплескан с гримовете ми. Запял моя песен, с моя глас!

Уес избухна в смях.

— Какво?

Не можа да не се усмихне.

— Чу ме добре.

— Облечен ли беше?

— За жалост не!

Заляха се в смях.

— Изглеждаше невероятно — продължи тя през смях. — А когато се изправи във ваната, целият покрит с мехурчета…

— И с грим и перука — продължи Уес.

— Да! Да! Ще го помня, докато съм жива! Поддаде се на настроението й. Представи си Владимир като герой на подобна сцена.

— А ти какво направи?

— Бях твърде смаяна да направя каквото и да било. Божичко! Беше толкова… толкова… нелепо!

Смехът й беше заразителен. Не можеха да спрат да се смеят. Това не беше хладната кучка богиня, която вестниците описваха с такова страхопочитание. Беше една сърдечна и забавна жена.

— Предполагам, че от утре ще си търси работа — най-сетне успя да проговори Уес.

— Не се знае — отговори тя. — Може би ще го оставя да се навърта наоколо и да ме забавлява.

Продължиха да се смеят, докато чуха звънеца на външната врата.

Силвър се намръщи.

— Кой ли може да е? Ще попиташ ли вместо мен? — Вдигна слушалката на домофона и му я подаде.

— Резиденцията на Силвър Андърсън — изрече равно той.

— Денис Денби — изрече разтревожен глас.

Прикри слушалката с ръка.

— Денис Денби.

— Само той ми липсваше! Май ще е по-добре да му отвориш.

Загледа я настойчиво.

— Трябва ли?

— Смятам, че ще е по-добре да го поканим.

Заговори в множествено число. Значи не смяташе да го гони. Натисна послушно копчето, а тя надяна обувките. След минута зачервеният Денис Денби стоеше пред вратата. Прегърна Силвър, изгледа свирепо Уес и каза:

— Слава Богу, че си добре!

Освободи се от прегръдката му.

— Чувствам се отлично, Денис. — Посочи Уес. — Благодарение на господин…

— Мъни — услужливо се обади Уес. Силвър повдигна учудено вежди. — Стара английска фамилия — непринудено обясни той.

— Твърде необичайна — отбеляза тя.

— Е, да. Не само името ми е необичайно.

— Тъй ли? — усмихна се тя.

— Поне така твърдят. — Тази жена имаше огнени очи — от погледа й бликаше неудържима сексуалност. Уес беше сигурен, че правилно разчита посланията.

Денис също забеляза подмолния им диалог и бързо се намеси:

— Да, наистина, много мило от страна на господин… ъъ, Мъни, че те е докарал вкъщи. Въпреки че не беше необходимо. Всичко беше под контрол.

— Под чий контрол, Денис? — Тонът на Силвър беше язвителен. — Ти ли контролираше тълпата, когато беше на път да ме стъпче до смърт?

— Не преувеличавай, скъпа — рече Денис снизходително. Допусна две груби грешки. Първо, беше я нарекъл „скъпа“ — покровителствено обръщение, което тя не понасяше, и, второ, беше поставил под съмнение способността й да прецени ситуацията.

— Наистина си много тъп, Денис, скъпи. Признай, че въобще не можа да разбереш какво стана.

— Бях на телефона — обясни той, без да обърне внимание на оскърблението. Погледна часовника си. — Имаме маса в „Спаго“. — Обърна се към Уес и добави: — Тъй че… господин Мъни ще трябва да ни извини.

— Господин Мъни няма да ни извини — отчетливо пророни Силвър. — Защото ние, ти и аз, Денис, скъпи, няма да ходим никъде. А по-точно — взе Денис под ръка и го изведе от стаята — ти си отиваш вкъщи, а аз довършвам чашата си с господин Мъни, който с поразително присъствие на духа прецени какво става и ме изведе, преди да бъда стъпкана!

— Силвър — запротестира Денис. — Защо се сърдиш?

— Не се сърдя — отвърна тя и продължи да го избутва към външната врата. — Просто ми писна от теб.

— Но ти не можеш да останеш сама в къщата с този… с този човек — не се предаваше той. — Кой е той? Знаеш ли нещо за него?

— Знам, че е храбър, Денис, скъпи, нещо, което не мога да твърдя за теб! Лека нощ!

Затвори вратата, без да слуша възраженията му, и се върна при бара.

Уес я погледна.

— Значи се справихме с чалнатия руснак и с нафукания приятел? Какво ли следва сега?

Тя се усмихна бавно и прелъстително. Усмивка, която Америка обичаше да мрази.

— Все ще измислим нещо, нали?

Кой беше той да й противоречи?