Джаки Колинс
Холивудски мъже (17)

16

Градската телевизия пое разноските по приема на Силвър Андърсън. Силвър бе пословично стисната и нямаше сила, която да я накара да изхарчи трийсет-четирийсет хиляди долара дори за самата себе си, въпреки че можеше да си го позволи.

Телевизията планираше голямо празненство за състава на „Палм Спрингс“ преди лятната ваканция, когато Нора им пошушна, че може би ще е по-добре да направят купон по случай рождения ден на Силвър.

— Имам нещо специално за вас — им беше казала тя. — Блясък. Стил. Звезди. Сензационно събитие за пресата с обилна информация.

Веднага прегърнаха идеята и след като се хванаха на въдицата й, Нора се зае със Силвър.

Не беше трудно да я убеди. Особено когато разбра, че Градската телевизия ще плати всичко.

— Съгласна съм да бъда домакиня. Но когато купонът свърши, искам да ми сменят килимите в цялата къща. Скромно подаръче. Те могат да си го позволят. — Последва драматична пауза. — Нора, не забравяй, че тази година официалната ми възраст е четирийсет и пет. И нито секунда повече.

Нора не възрази. Предположи, че Градската телевизия положително ще смени килимите. Коя друга актриса би им осигурила световна реклама срещу едно дребно мошеничество? А отзвукът щеше да е сензационен. Без проблеми. Нора Карвел знаеше всичко за рекламата. Беше прегледала лично списъка на поканените, като добави внимателно подбрана група от филмовата индустрия, смесица от известни актьори, актриси, спортни звезди и добре обмислени важни особи от други области.

Облечена в костюм от меко люляково кадифе, с груби перли, които никак не отиваха на късата й чорлава побеляла коса, Нора побърза да се върне в къщата на Силвър. Обвита от уханието на „Ма Гриф“ и цигарен дим, тя паркира в задния двор до Уес Мъни, който тъкмо се измъкваше от стария си линкълн.

— Ти кой си? — запита го остро, винаги нащрек за неканени шпиони от скандалните вестници и списания.

— Барманът. А ти коя си?

— Рекламата. Кажи на персонала, че ако някой пророни дума за видяното и чутото тук, няма да си намери място в този град. Ясно?

Уес кимна. Старата току-що му беше подхвърлила прекрасна идея да избичи някой допълнителен долар. Тя забърза към къщата, а той лениво се потътри по градинската пътечка към задната врата, която го въведе в огромна, гъмжаща от народ кухня.

— Барманът — представи се на възрастна китайка, която го смрази с погледа си.

— Барът? — Обърна се към ципесто момиче в бяла униформа, което неопределено махна към една врата.

Мина през нея и се озова в къщата. Биваше я. Мраморни подове. Пухкави дивани. Луксозни стаи, водещи към други луксозни стаи. И накрая цяла стена от стъкло, гледаща към басейн с черно дъно. В отсрещния му край имаше кръгъл бар от черен мрамор.

Силно притесненият Роки му помаха.

— Слава Богу, че дойде, човече — обърна се към него през рамо, защото беше зает с разтоварването на кашони с алкохол. — Къде се мота досега?

— Едва намерих къщата — оплака се Уес. — Проклетият Бел Еър е като лабиринт. Ти ми каза „Беладжио“, а тя върви точно в двайсет шибани посоки. Имаш късмет, че изобщо стигнах дотук.

— Ще ме убиеш — заяви Роки, който приличаше на Силвестър Сталоун и тази прилика му беше дала името. — Само задник като теб може да се загуби в Бел Еър.

— А само задник като теб може да даде такова шибано упътване — не му остана длъжен Уес. — Що бензин изхабих, докато карах насам-натам.

— Направи ми услугата да се хванеш за работа — изсъска Роки и бутна към него тежък кашон. — Остава само един час до взрива. — Понижи глас. — Това е смесен кашон. Приготвих го специално. Отнеси го в колата си, но без да те видят. Утре ще дойда да си го разделим.

— Защо пък в моята кола? — заядливо запита Уес.

— Защото ще дебнат мен.

Естествено. Много по-добре щеше да е да хванат добрия стар Уес Мъни да краде алкохол.

Гадняр е този Роки. Мисли го за формен идиот. Е, какво толкова? Ще пренесе кашона. Животът беше пълен с рискове и по някакъв свой перверзен начин той им се наслаждаваше.

Силвър отхвърли пет тоалета, преди да се спре на яркочервени копринени шалвари, свободно падащо горнище, бродирано със златни конци, и дълга перука в стил „Клеопатра“. Беше екзотична като египетска царица, особено като надяна върху ръкавите плътни златни гривни, окачи на ушите си гигантски кръгли обици и си сложи няколко пръстена с огромни брилянти.

Не беше близвала алкохол от месеци, но не защото се страхуваше от него като лекуваща се алкохоличка. Обичаше да изпива чаша ледено шампанско „Кристал“, което повишаваше настроението й за вечерните изяви. Вдигна решително слушалката и по вътрешния телефон се обади в кухнята.

Икономът й Владимир изблъска с лакът китайката, която се беше запътила да се обади. Тя едва не падна и изпсува на китайски грубите американски свини. Владимир, който разбираше малко китайски (благодарение на петгодишната си любовна връзка със сервитьор китаец, който за нещастие падна от кея в Санта Моника и се удави), не обърна внимание на обидата и изгука в телефона:

— Да, госпожо? — Английският му беше почти безупречен, с изключение на склонността му да произнася „в“ вместо „у“. — С какво мога да ви бъда полезен?

— С шампанско, Владимир. Много студено. Веднага.

— Да, госпожо. — Задържа за лакътя Уес, който тъкмо минаваше покрай него, устремен към задната врата с кашона задигнат алкохол, внимателно подбран от Роки. — Ей, ти! — кресна Владимир.

— Кой, аз ли? — отзова се невинно Уес и си помисли: „Край, пипнаха ме.“

— Шампанско. За госпожата. Pronto. (Pronto-то идваше от сервитьор италианец, който се радва на ласките му в продължение на две нощи и скимтеше: Pronto! Pronto!, всеки път, когато свършваше, а то ставаше доста често.)

— За коя госпожа? — търпеливо запита Уес, останал с впечатлението, че руският педал има предвид госпожа Вонг, която свирепо ги гледаше, и Уес се зачуди за какви ли заслуги й се полага шампанско.

— За госпожа Силвър — простена Владимир и укоризнено вдигна вежда пред невежеството на кретена. — „Кристал“. В кристална чаша. И провери дали е добре изстудено. Бързо, бързо!

— Сега се връщам — весело заяви Уес, щом осъзна, че още не го подозират. Отиде до колата си и остави кашона в багажника.

Като се върна в кухнята, Владимир изквича:

— Къде е?

— Кое?

— Шампанското за госпожата.

— А, шампанското… Сега отивам.

— Хайде де! — Владимир подскочи нервно. На младини беше учил балет, дълго преди да избере Запада и свободата.

Уес подигравателно изкозирува.

— Тъй вярно, капитане. Чашата е на път.

 

 

Мустангът, модел хиляда деветстотин шейсет и пета година, закашля и спря насред Колдуотър Каньон.

— Не мога да повярвам! — изврещя Хевън.

— Божичко! — изстена Еди.

— Не може да бъде! — Хевън изскочи от колата.

— Божичко — повтори Еди и последва примера й. — Когато те взех, работеше прекрасно.

— И какво ще правиш сега? — запита го със злоба в гласа.

— Какво ще правим — поправи я той.

— Ти си виновен — настоя тя. — Идиотската кола е твоя. — Ритна мустанга с острия връх на ботуша си.

— Недей — предупреди я Еди.

— Ще правя каквото искам — отвърна Хевън с детински инат в гласа и за потвърждение ритна отново колата.

— Я, стига — ядоса се той. — Какво ти стана изведнъж?

— Вкиснах се. Страшно се вкиснах.

— Да не мислиш, че на мен ми се танцува?

Вгледаха се с омраза един в друг. Хевън с щръкнала разноцветна коса. Еди с пригладена назад с брилянтин фризура в ретро стил.

— Това е гаф на гафовете — заяви тя безизразно.

Еди се запъти към капака.

— Не се тревожи. Ще я поправя. — Гласът му бе по-обнадеждаващ от мислите.

С пресилена въздишка Хевън седна на тревата и промърмори под носа си:

— Как ли не ти повярвах.

 

 

Силвър мразеше да чака. Когато искаше нещо, го искаше веднага. От обаждането й за шампанското бяха минали десет минути и вече нямаше търпение да го опита. С известно раздразнение позвъни повторно в кухнята и Владимир, зает до гуша с китайските доставчици на храна, грабна слушалката.

— Да не би да ме караш да чакам, Владимир? — прозвуча стоманен глас.

— За нищо на света, госпожо.

— Тогава защо си още в кухнята?

— Барманът вече е тръгнал да ви го носи, госпожо — излъга Владимир.

— Искрено се надявам. — Тя тръшна слушалката.

Владимир измърмори под нос цветисти руски псувни.

Връщането към майчиния език винаги му помагаше в тежки моменти.

— Барман! — изкрещя неистово.

След пет минути успяха да открият Уес. Владимир му връчи сребърен поднос, кристална чаша, догоре пълна с ледено шампанско, и го изпрати горе да посрещне гнева на госпожата. Знаеше кога да се изтегля на задна линия.

Като си подсвиркваше песен на „Бийтълс“ и преодоляваше извитата стълба, Уес размишляваше върху странностите на съдбата. Сутринта се беше събудил в някаква къщичка в Долината с евтина изкуствена блондинка. А сега, с поднос в ръка, отиваше към спалнята на една от най-големите телевизионни звезди на Америка, която живееше в шибан дворец! Жалко, че нямаше да сподели и нейното легло. Въпреки че би предпочел Уитни Валънтайн Кейбъл. Парче и половина! Не че гледаше много телевизия — само спорта и някой нощен филм, ако имаше настроение за това. Всъщност дори не можеше да си спомни как точно изглежда Силвър Андърсън. В паметта му изплува неясен спомен за едра мургава жена, взираща се в него от безброй корици на списания.

Във всеки случай го чакаше изненада. Силвър Андърсън се оказа наистина мургава, с дълга гарвановочерна коса и бадемови, силно изрисувани очи. Но не беше едра. Дори обратното — имаше дребна и крехка фигура, почти миньон. А красотата й беше драматична и властна. Когато му отвори със замах вратата, преди да чукне втори път, той я огледа от главата до петите.

Изгледа го студено и рече хладно:

— Колко време е необходимо да се налее чаша шампанско и да се качи един етаж?

Мина покрай нея, влезе в приказна лилава спалня и започна да търси къде да остави подноса.

— Признавам, че не знам — весело обясни той. — Следващия път ще си взема хронометър.

— Моля? — Силвър не повярва на ушите си.

Той забеляза тоалетка с огледало и реши, че е подходящо място за подноса. Докато го оставяше, очите им се срещнаха в огледалото и за стотна от секундата погледите им се вкопчиха един в друг.

Силвър видя непокорен, привлекателен мъж, излъчващ известно безпокойство, с поза на непукист.

Уес се вгледа в хубава, малко по-възрастна от него жена и с непривична интуитивност усети призива и самотата, които излъчваше като аромат на парфюм. В комбинация със зрялата й красота ефектът беше затрогващ.

Във въздуха се понесе силен полъх на сексуалност.

Знаеше, че не бива да изпуска момента, но първата крачка трябваше да е нейна. Ако не я направеше, той не смяташе да се изложи на риска да бъде отблъснат от някаква супертелевизионна звезда. Всичко можеше да се окаже плод на неговото въображение.

Все пак реши да я улесни и да провери как стоят нещата.

— Мога ли да сторя още нещо за вас? — Думите му бяха изпълнени с двусмислие.

Силвър не беше глупава. Последното нещо, от което имаше нужда в момента, беше да попадне в лапите на изпаднал барман. Набързо го охлади с леден поглед и рязко „Не!“.

Моментът отлетя. Той излезе от спалнята на звездата и се върна долу.

Владимир го сондира:

— Остана ли доволна госпожата?

— Да — отвърна незабавно Уес. — Защо?

Руският педал очевидно бе очаквал, че тя ще му се накара. Големи яйца. Беше останал невредим.

Дали?