Джаки Колинс
Холивудски мъже (35)

34

Двайсет минути бяха достатъчни на Уес да се върне в реалността. Толкова траеше пътят между имението на Силвър в Бел Еър и съборетината на плажа в квартал „Венеция“. Силвър му беше дала „резервната кола“, както я наричаше. Лъскав червен спортен мерцедес 350 SL, класически модел.

— Никой не я използва — заяви небрежно тя, когато го изпрати сутринта след страстната любовна нощ. — Ако искаш, можеш да я докараш довечера и да останеш за вечеря.

Не можеше да се нарече потайна по отношение на желанията си. Хареса му, че не го остави в неведение. Очевидно беше свикнала да командва парада, и то с удоволствие.

— Не знам дали съм свободен за вечеря — лениво отвърна той.

Очите й го предизвикаха.

— Ами освободи се.

— Току-що го направих.

По нейна молба й остави телефонния си номер и отпраши с червения мерцедес. Какво пътуване! Имаше усещането, че е попаднал в романтичен филм. Но как да остане там? Когато разбереше, че е само безработен барман, едва ли щеше да изпадне във възторг. В момента нямаше представа кой е и какъв е. Как ли да задържи това положение?

Паркира мерцедеса в странична уличка и забърза към къщи. Силвър очевидно му се доверяваше. Все пак му даде колата си. Въпреки че една кола положително нямаше значение за нея. Ако той изчезнеше с нея, щеше да получи застраховката. Всички богати хора се застраховаха. А тя положително не си знаеше парите.

Почувства нарастващо въодушевление. Може би накрая късметът му беше проработил и беше на прага на съвсем друг начин на живот?

На външната врата намери забодена бележка. Кратка и по същество.

„Плащай или се махай до утре до обяд!“

Реба беше бясна, задето я заряза снощи. Дали е успяла да прибере драгоценното си кожено палто, номерчето за което още беше у него? Горката стара Реба, сигурно кипеше от злоба.

— Това куче ваше ли е?

Уес се обърна и видя съседката си, скованата жена, която го подлудяваше с класическата си музика посред нощ. Беше дребно кокалесто същество, грозновата, с опъната назад кафява коса и бабешки очила. Нямаше грим и изглеждаше към дванайсетгодишна в торбестите панталони и тениска. Няколко пъти се беше опитвал да я заговори, просто така, по съседски, но тя всеки път го бе отминавала.

— Трябва да се засрамите — продължи ядосано, без да изчака да разбере негово ли е кучето или не. — Бедното животно стоя и скимтя пред вратата цяла нощ. Тоест докато аз го прибрах. Предната му лапа е порязана и аз я промих и превързах, доколкото можах. Трябва да го заведете на ветеринар.

Уес погледна кучето, което кротко седеше до момичето. Беше същото, което го следваше по петите от известно време насам, след като го видя на плажа. Помияр с глупави доверчиви очи. Хвърляше му от време на време по някой кокал, колкото да го остави на мира.

— Кучето не е мое — отрече енергично той. — Никога не съм го виждал. — Нямаше намерение да хвърля пари по ветеринари.

— Лъжец — обвини го тя. — Виждала съм ви често заедно.

— Колко често?

— Какво?

— Добре, добре. Мъкне се понякога подире ми, но не е мое. Можете да го задържите. Безстопанствено е.

Момичето се задъха от ярост.

— Негодник! Как може да се отказвате от кучето си? Как може да сте толкова… толкова… безотговорен?

Видя, че зърната на гърдите й се заострят под фланелката. Ако направеше стария секретарски номер — да махне очилата и да пусне косата си, можеше да стане хубавичка.

— Кой, аз ли съм безотговорен? А какво да кажем за вас с идиотската музика, която пускате нощем и никой наоколо не може да мигне?

Изгледа го злобно и рече:

— Последното нещо, което ви вълнува, е сънят. Та вие въобще не се прибирате.

— Да не би да ме следите?

— Имам по-интересни занимания.

Кучето трогателно изскимтя и вдигна бинтованата си лапа.

Тя се успокои.

— Разберете, не отидох на работа, за да ви чакам. Мислех, че кучето е ваше, а вие казвате, че не е. Защо не обединим усилията си и не го заведем на лекар?

— Ами заведете го, не ви преча. — Посочи бележката на вратата. — Имам свои грижи.

Погледна бележката, сетне него.

— Е, вие можете да укротявате нашата свирепа хазяйка. Често сте го правили.

— Изглежда, знаете много повече за мен, отколкото аз за вас.

— Наблюдателна съм.

— Забелязвам.

Тя не се усмихна, но свали очилата и той забеляза, че очите й са леко кривогледи, което й придаваше затрогващ вид. Беше съвсем млада. И при по-внимателно взиране доста хубавичка, точно както бе предположил. Накара го да се почувства старец. Загледа се как върти очилата в детските си ръце.

— Ако заведа кучето на лекар, ще платите ли половината? — попита тя нерешително. А ако решим да го запазим, можем да делим разходите за храната му.

— Нещо ми подсказва, че не сте твърде разточителна — отбеляза той.

— Ами не, не съм — притеснено призна тя.

— Нямах намерение да вземам куче.

— Половин куче — поправи го.

По дяволите! Защо се държи като говедо?

— Добре, добре — предаде се той. Лицето й светна от облекчение. — Как се казвате? Сега, като сме партньори по куче, мога да знам.

— Юнити.

— Уес. — Протегна дружелюбно ръка. — А как ще наречем помияра?

Сянка от усмивка освети лицето й.

— Ами така.

— Как така?

— Помияр. Подхожда му идеално.

Той се засмя. Беше забавно малко същество и доста храбра.

— Съгласен. Докато живея тук, ще делим куч… Помияр. Разбрахме ли се?

Тя кимна. Не подозираше, че той скоро ще се изнесе.

 

 

Силвър поздрави хората от екипа с необичайна приветливост. Седна на стола за гримиране, наклони глава назад, притвори очи и промърмори:

— Направи ме божествена!

— Хмм — изкоментира личният й художник гримьор Раул.

— Някой е прекарал забележителна нощ и това не съм аз.

Изкикоти се като младо момиче.

— Изтощена ли изглеждам?

— Точно обратното.

Нов кикот.

— Добрият секс е винаги за предпочитане пред съня.

— Господин Денби заслужи репутацията си, така ли?

— Да не се шегуваш?

— Нима е някой нов?

— Истински мъж.

— Ох, как харесвам истински мъже.

— Кой не ги харесва? Само че рядко се срещат. — Разказвай!

До обед новината за новия любовник на Силвър Андърсън обходи студиото. Всички искаха да узнаят кой е, но след първоначалния си разговор с Раул тя млъкна.

— Толкова съжалявам за снощи — преживяваше Фернандо, докато решеше косата й. — Тълпата щеше да се изтрепе. Бойс много се разстрои.

— Все пак оцелях — сухо отбеляза Силвър.

— Чух за това. — Фернандо я сондираше за информация. — Познаваме ли го?

— Ох! — Отдръпна се от четката в ръката му. — Внимавай, моля те!

— Съжалявам!

— Има за какво.

Загледа лицето си в огледалото, докато Фернандо пърхаше около нея като екзотична перната птица. Уес Мъни. Необикновено име. Необикновен мъж. Изобщо не изпитваше страхопочитание към нея. Обожаваше такова отношение. Не приличаше на Денис Денби, който се оказа чиста загуба на време.

Уес Мъни. С какво ли се занимава? Откъде беше? Дали е женен? Или разведен? Имаше ли деца?

Миналата нощ не бе подходяща за разузнаване на биографии. Беше нощ на бурен сладострастен секс. Усмихна се на все още пресния спомен.

Сутринта нямаха време за разговори. Обадиха й се рано и трябваше да бърза. Тази вечер щеше да го поразпита.

Появи се Нора да обядват заедно.

— Май съм пропуснала новата страница в живота ти — кисело процеди тя.

Силвър примигна.

— За какво става дума?

— Не се превземай. Кой е той? И какво иска?

Силвър изискано хапна от салатата.

— Нищо ли не ти убягва? Няма ли вече тайни на този свят?

— По-добре да публикуваш тайните си на цяла страница във „Варайъти“, отколкото да ги споделяш с Раул. Всички знаят, че снощи си мърсувала. А големият въпрос е с кого. Защото е публична тайна, че клетият стар Денис е в немилост.

Силвър се усмихна. Обожаваше вниманието и догадките, които предизвикваше интимният й живот.

— Нека се чудят. Запознах се с един мъж, и то какъв.

— А, с голям хуй!

— Нора!

— Не ми се прави на шокирана. И аз навремето си съм видяла туй-онуй… разбира се, преди да сменя резбата.

— Казва се Уес Мъни.

— А има ли ги въпросните пари, които афишира с името си?

— Не знам.

— Да пусна ли по следите му адвокатите?

— Нямам намерение да се омъжвам за него.

— Актьор ли е?

— Не се излагай.

Нора запали цигара от фаса си.

— Какво да кажа на новинарите?

— Нищо.

— Ще те побъркат.

— Не ми е за първи път.

— Харесва ти, нали? — Задави се в пристъп на кашлица. Силвър се усмихна сияйно.

— Бях стигнала до дъното. Сега съм отново на самия връх. Защо да не ми харесва?