Джаки Колинс
Холивудски мъже (15)

14

— Искаш ли да купонясаме? — запита Хевън Еди по телефона.

Той се засмя мръснишки.

— Не си ли направихме купона следобед?

— И още как — изкиска се тя.

— Бомба беше, нали?

— Страхотна бомба.

— Искаш ли да повторим?

Тя замълча.

— Имах друго предвид.

— Оо — проточи Еди, — не обичам купоните. Винаги гъмжи от хлапета, а и мразя да не ме пускат в къщата и да ме третират като отрепка, пък и…

— Това е истински купон — прекъсна го тя. — В Бевърли Хилс, с кинозвезди, страхотно ядене и вероятно някакъв тъп оркестър.

— Ядене ли? Истинско ядене? — не повярва на ушите си Еди.

— Ами да.

— Кой ни е поканил? — запита подозрително той.

— Теб никой — сряза го тя. — Само аз мога да те заведа, и то ако поискам и ако колата ти може да ни пренесе през хълма.

— Кой го организира?

— Майка ми най-сетне се сети, че съм жива.

— Силвър Андърсън?

— Линда Евънс не ми е роднина, глупако!

Последва кратка пауза, докато Еди смилаше информацията. Накрая проговори:

— Как трябва да съм облечен?

— Както искаш — отговори игриво и си представи каква сензация ще предизвика с червената кожена микрополичка и рибарското, дълго до глезените палто, което току–що беше купила с парите, спечелени от песните й.

— На теб ходи ли ти се? — заинтересува се Еди, като се сети за отношението й към майката звезда.

— Не знам — поколеба се тя. — Не виждам защо да не отида. Все пак съм й дъщеря.

— Ъхъ… Ами тогава да отидем.

— Ох, не знам — отново промени решението си.

— Е, стига де, решавай нещо и се придържай към него.

— Добре. Ще ти се обадя.

Затвори бързо телефона, за да не му даде време да спори. Обичаше да го разиграва. Особено сега. Във всеки случай не можеше да реши иска ли да отиде на тъпия купон на майка си. От една страна, щеше да е интересно да поогледа холивудските знаменитости. От друга — кого ли толкова щеше да покани Силвър? Положително не Роб Лоу или Шон Пен. Вероятно куп треперливи дърти пръдльовци.

Сякаш да й подскаже решението, на вратата на стаята се появи дядо й Джордж. Беше висок, слаб старец с перчем от гъста бяла коса и залисано изражение, което не слизаше от дълбоко набръчканото му лице. Не приличаше на Силвър, а още по-малко на Джак. Видът му беше на изкуфял професор. Хевън много го харесваше. За дядо беше истинско бижу. И най-важното, не й се бъркаше.

— Вкъщи ли ще вечеряш, мила? — попита той, като въртеше в ръце очилата си, провесени на синя връвчица на врата му.

— Май ще излизам, деденце.

— Добре, добре — рече той разсеяно. — Значи мога да освободя госпожа Гънтър.

Беше готова на всичко, само и само да се отърве от госпожа Гънтър, която им беше едновременно икономка и готвачка, вреше си носа навсякъде и вбесяваше Хевън.

— Аз няма да си правя труда да вечерям — добави едва чуто Джордж. — Ще бъда цяла нощ в работилницата. — Очите му се задържаха върху плакат на полугодия Стинг, залепен на гардероба. — Къде ще ходиш?

— Ще излизам с Еди. — Реши, че, по дяволите, ще иде на купона. Защо да не иде? — Имаме изпълнение.

— Знаеш, че трябва да се прибереш преди дванайсет — напомни й Джордж.

— Разбира се, деденце — съгласи се тя. Можеше спокойно да се върне и в четири сутринта, без той да забележи. Влезеше ли в работилницата, нищо не можеше да го отвлече. Обикновено работеше по цяла нощ и губеше представа за времето.

Не спомена и дума за купона на Силвър. Само щеше да го разстрои и може би щеше да успее да я разубеди. Джордж и прочутата му дъщеря не си говореха вече трийсет години.

Е… Хевън не можеше да го упрекне. Може би и тя трябваше да спре да й говори. Силвър се държеше, сякаш дъщеря й не съществуваше. Не й се обаждаше. Не се интересуваше за живота й, когато се виждаха. Това ставаше два пъти в годината на вечеря в „Ла Скала“, винаги в присъствието на Нора. Не жена, а кучка.

Голяма работа! На кого ли му дремеше?

На нея.