Джаки Колинс
Холивудски мъже (43)

42

Уес знаеше, че попада в някакъв капан, но не можеше да разбере какъв.

Обади се на Роки да го подпита.

— Не ме забърквай — отсече Роки. — Аз само ти посочих човека колкото да ти помогна. Съветвам те да си пазиш задника и да си отваряш очите на четири от начало до край.

Това силно го успокои.

После се обади на Силвър в студиото.

Хриплив глас нелюбезно обяви:

— Гримьорната на Силвър Андърсън. Какво обичате?

— Бих желал да говоря с нея.

— В момента е на снимки. Кой се обажда?

— Уес Мъни. Трябва да й съобщя нещо важно.

— Ще го запиша и ще й го предам.

По дяволите! Искаше да говори лично с нея.

— Хайде, казвайте — изхриптя гласът.

— Бихте ли й предали, че възникна нещо важно и довечера ще закъснея? Ще направя всичко възможно да бъда при нея към десет и половина.

— Разбрах.

— Кажете й, че съжалявам, но е неизбежно.

— Добре.

— Кажете й, че ако можех, щях да го отменя.

— Какво е това? Роман с продължения? Записвам съобщение, а не пиша книга.

— Извинете. А, да, казвам се Уес Мъни. М, Ъ, Н…

— Знам как се пише Мъни.

— Благодаря.

— Ще й предам съобщението.

Потърка хрущяла на носа си. Смешно, винаги когато беше притеснен или напрегнат, усещаше тъпа болка между веждите.

Беше запечатал хилядарката в плик и сега трябваше да реши къде да го скрие, докато свърши работата.

Изчака да чуе, че Юнити се връща от работа, и почука на вратата й. Когато му отвори, препасваше престилка около детската си талийка.

— Подранил си — предупреди го тя. — Вечерята ще е готова най-рано след един час. Ще правя задушено.

Обичаше задушено. Всъщност това беше единственото ядене, което майка му готвеше.

— Няма да мога да дойда на вечеря — заяви със съжаление той, като се сети за бележката на вратата си.

Избягна погледа му.

— Няма нищо. — Усети разочарованието й.

— Много късно ме извести.

— Поканих те. Нямаш възможност да дойдеш. Разбрах. — Гласът й бе безизразен.

— Не ме забравяй следващия път — настоя той.

— Няма — унило го увери тя.

Появи се кучето и размаха опашка. Уес се наведе и го потупа.

— Как е лапата? — Хвърли поглед към апартамента й. Същите мебели под наем, същите потискащи шарки по стените, същата тясна кухничка. Вкусът на Реба бе като задника й. Какво работиш?

Беше се заела да чисти моркови.

— Сервитьорка в бар.

— Сериозно? И аз понякога работя в барове.

— Тъй ли? — Изглеждаше напълно незаинтересувана.

— Къде?

— Където сваря. Търся и намирам. А ти?

— На булевард „Холивуд“ в бара на Тайто.

— Не го знам.

— Защото не искаш да го знаеш.

Извади плика с парите от джоба на коженото си яке с надеждата, че може да й се довери. Нямаше избор, тъй че се налагаше да се обърне към нея.

— Мога ли да оставя това при теб за няколко часа?

— Какво е то? — запита подозрително.

— Спестяванията ми — отговори саркастично. — Какво друго може да бъде?

Поглади престилката и го погледна ядосано. Леко кривогледите очи й придаваха безпомощен вид.

— Това са важни документи, които не мога да оставя вкъщи. Тъй че, ако не възразяваш…

— Ще си лягам рано — каза тя и взе плика. — Ако се прибереш след десет, ще трябва да си го прибереш утре сутринта, преди да тръгна за работа.

— Кога излизаш?

— Утре смяната ми е от единайсет до три. Ще изляза в девет и петнайсет.

— Чудесно. — Силвър обикновено го изритваше в седем, преди да тръгне за студиото. Щеше да прибере парите към осем, ако довечера закъснееше. — Много съм ти благодарен за услугата.

Тя кимна, сложи плика настрани и продължи да чисти морковите.

— Добре — рече той и тръгна към вратата. — Приятна вечеря… И още нещо, Юнити.

— Какво?

— Направи ми още една услуга. Не изпускай плика от очи.

 

 

— Обади се твоят приятел — рече Нора. — Звучи като истински чаровник.

— Какво искаше? — запита Силвър, като се стараеше да прикрие внезапния си интерес.

— Тялото ти. Каза, че не е спал с жена като теб!

— Благодаря ти, Нора. Знам това. Какво искаше?

— Ще закъснее. Няма да може да те посети преди десет вечерта.

— По дяволите!

— Моля?

— Мразя да чакам. Знаеш го добре.

Нора запали четирийсет и петата си цигара за деня.

— Каза, че е свързано с някакъв бизнес.

— Какъв е този бизнес посред нощ?

Нора сви рамене.

— Не питай мен, аз съм пощенска кутия.

— Ще питам него. — Разрови се в огромна чанта, извади тефтерчето с телефоните и го подаде на Нора.

— Свържи ме, моля те.

Нора възрази.

— Аз съм тук да се грижа за рекламата, не за любовниците ти. Къде е асистентът ти?

— За Бога, Нора. Всеки от тях е по-трагичен от предишния. Знаеш, че го уволних.

Нора недоволно намери телефона на Уес Мъни.

— За двойна работа трябва да ми плащаш две заплати.

— Ще ти купя подарък — великодушно заяви Силвър.

— Например луксозен апартамент в Маями. Смятам да се пенсионирам.

Нора набра номера и зачака. Обади се телефонен секретар. Подаде слушалката на Силвър.

— На телефона е Уес. Няма ме. Ще се върна. Оставете името, номера и времето на обаждането си. Давайте… сега!

Сигналът изписука веднага.

— Уес — мразеше телефонните секретари, чувстваше се глупаво, докато говореше на машината, — ъъ… Защо ще закъснееш? Много ми е неприятно. Моля те, обади ми се, преди да дойдеш.

— Така му се пада — отбеляза саркастично Нора.

— Скъпа, имай добрината да млъкнеш — величествено изрече Силвър и се върна на снимките.

 

 

Уес подкара по „Сънсет“ от плажа до другия му край. Беше с мерцедеса на Силвър и се придържаше към дясното платно със скорост доста под разрешената. Нямаше защо да го спират, докато е въоръжен. Самата мисъл за това го караше да се изпотява.

Исусе! В какво се беше забъркал и защо?

Знаеше добре правилото, че пистолет се носи, за да се използва. Но нямаше намерение да го прави. Където и да било. Това беше твърдото му намерение. Ако младежът започнеше да му създава ядове, щеше да отстъпи и бързо да се измъкне.

Лоръл Каньон се виеше покрай „Сънсет“, обграден от хълмове, и се простираше чак до Долината. Къщата, която търсеше Уес, заедно с още няколко имения се намираше на частен път между магистралата и върха на хълма. Номерата бяха изписани на пощенските кутии. Имаше и надпис „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ. ДОСТЪП ЗАБРАНЕН. ВЪОРЪЖЕНА ОХРАНА! ЗЛО КУЧЕ!“

Сърдечно посрещане, няма що!

Нагоре по хълма беше тъмно и трябваше да си свети с фенерче от страничния прозорец на колата, за да се увери, че е попаднал където трябва.

Зави по страничен път, като караше бавно и търсеше номера. Когато го видя, го подмина, за да огледа обстановката. След него имаше само една къща, отвъд която хълмовете представляваха стръмен пущинак.

Обърна с усилие колата, като през цялото време мислеше и кроеше планове. Не искаше да отива с колата до вратата, да паркира и да застане като удобна мишена, ако нещата тръгнеха на зле. Трябваше да може, ако се наложи, да си тръгне бързо, което никак не му се искаше, но човек трябва да е готов на всичко.

Отмина номера и следващите два. Всички имаха собствени алеи за коли, които се виеха нагоре по хълма. От частния път не се виждаше нито една къща.

Инстинктивно подкара по алеята на друг номер. Не беше от грижливо гледаните алеи на Бевърли Хилс, а с надвиснали дървета и гъсти храсталаци като в дивата провинция.

Приближи се до къщата в стил ранчо с няколко коли, паркирани отпред. Угаси светлините, обърна и подкара обратно към частния път. Като стигна до средата, отби мерцедеса зад някакви храсти, изгаси мотора и се измъкна. Прибра ключовете в джоба си и погледна часовника. Беше девет без пет. Тъмнокожият му бе казал да се яви точно в девет. Нямаше да закъснее.

Тръгна бързо и безшумно, беше съобразил да си обуе маратонки. Надолу по пътеката, после нагоре по частния път до номера, който му трябваше, и поредния надпис предупреждение за въоръжена охрана и зло куче.

Възхити се от собствената си предвидливост и се закатери по стръмния баир към къщата. По дяволите! Тези действия в стил „стражари и апаши“ го караха да се чувства като във филм за Джеймс Бонд!

Стигна къщата, но не чу нито звук. Само един прозорец на горния етаж светеше. Отвън зърна сребристо мазерати, черен джип и стар син микробус. Някъде из хълмовете взе да вие койот.

Доближи с трепет входа. Путкава работа, помисли си той. Настръхналите косъмчета по врата му подсказаха, че е нещо доста по-сложно. Посегна към оръжието. Беше на мястото си в джоба му. Не че щеше да му потрябва. Както каза тъмнокожият, просто мярка за сигурност в случай на неприятности.

Какви неприятности?

Натисна уверено звънеца. Беше точно девет часът.

Тишина. Нищо. Никой не отваряше.

Позвъни отново.

Същото.

Отстъпи крачка назад и погледна към осветения прозорец. Никакво движение.

По дяволите!

Като притеглен с магнит, протегна ръка и натисна дръжката. Вратата се отвори. Просто така. Дълбоко в себе си го знаеше. Вътрешният му глас крещеше: „Не влизай, глупако. Размърдай си задника и изчезвай!“

Някъде отдалеч се чу вой на полицейски сирени. Хармонираха с тъжния плач на самотния койот.

Като влезе в къщата, се сети за Силвър. За гърления й смях, поддържаната кожа, горещото й пулсиране…

Исусе! Знаеше, че е капан.

По средата на стълбището беше проснато тялото на мъж. Кръвта шуртеше като чешма и беше образувала локва на килима във вестибюла. Беше прострелян в главата.

Против волята си, Уес пристъпи в къщата; по тялото му пробягваха тръпки.

Тялото на млада жена лежеше на прага на една стая. Лицето й бе обърнато към пода, а ветрилото от руса коса — опръскано с кръв.

Усети как в гърлото му се надига жлъчка и докато се обръщаше да избяга, мярна сянка с вдигната ръка и оловна тръба, насочена към него.

— Исусе Христе… не… — простена той и вдигна дясната си ръка да се предпази.

Твърде късно.

Мракът го погълна.

Уес Мъни временно остана извън играта.