Джаки Колинс
Холивудски мъже (83)

82

„Базар“ със снимката на Хевън заля щандовете сутринта, а на следващия ден Хевън заля нищо неподозиращата публика с това, на което беше писано да стане най-търсената малка плоча на годината.

Комбинацията от рожден ден и купон за представяне на „Довечера ще те изям“ се превърна в експлозия, отразена от едно от най-гледаните телевизионни предавания за шоубизнеса „Ентъртейнмънт Ту найт“ и множество други информационни средства, тъй като тази вечер просто нямаше други събития. Купонът бе организиран в частния клуб „Трамп“. Гигантски фотоувеличения на снимките на Антонио покриваха стените, бели и златисти балони с надписи „Хевън“ и „Довечера ще те изям“ украсяваха таваните.

Хевън се открояваше в тълпата на купона — смесица от невинност и прелъстителност, на която никой не можеше да устои. Облечена бе в бяло дантелено боди, черна кожена микропола, златни ботушки с връзки и дълъг до земята златист шлифер.

Линди — отговорничката по рекламата в „Колидж Рекърдс“, я беше завела на пазар в „Мелроуз“ и резултатът бе леко чудноват, подчертано индивидуален и стилно ефектен.

— Наричаме го „стила на Хевън“ — обясни Линди на група трескаво заинтригувани журналисти, винаги нащрек за появата на нова тенденция. — Мадона ще прилича на начинаеща пред това хлапе. Само почакайте да я чуете.

Разговорите с журналисти бяха нещо съвсем ново за Хевън. Майка й цял живот се оплакваше от тях, но Хевън не намираше нищо лошо в това да говори непрекъснато за себе си. Прокарваше ръце през разноцветната си коса и отговаряше на въпросите за дрехите, стила, модата, училището и средата си.

— Прекарах детството си в Европа с родителите си — полуизлъга тя. — А сега живея при дядо си в Долината.

— Шири се слух, че си дъщеря на Силвър Андърсън — заяви пълна жена в селска блуза и с мънистени гердани.

Хевън сърдито я погледна.

— Тъй ли? А дали няма да се окажа сестра на Синди Лопър?

Всички се засмяха и Линди я избута да се подготви за дебюта на плочата.

— Знаеш ли — каза й тя съчувствено, — няма да можем да крием дълго.

— Кое?

— Това, че си дъщеря на Силвър Андърсън. Знам, че искаш да го запазиш в тайна, но никак не е лесно при положение, че менажерът ти го тръби наляво и надясно.

Тя се сепна.

— Кой? Роки?

— Боя се, че да.

— Ще го убия.

Линди философски сви рамене.

— По един или друг начин истината ще изплува. Тъй че по-добре да им кажеш сега, за да приключиш с този въпрос.

— Защо? — заинати се тя.

— Защото, ако журналистите решат, че криеш, ще го раздуят до небето. Не е нужно да правиш изявления, просто не отричай. Разбра ли?

Кимна примирено. Дълбоко в себе си чувстваше, че няма да може дълго да опази тази тайна.

Дебютът на плочата й беше определен за осем часа и тя трябваше да пее на плейбек. Разтреперана от нерви, се преоблече в екстравагантен костюм тип „леопардова кожа“ и навлече отгоре дълго черно кожено палто, което остави разгърнато. „Стилът на Хевън“.

Някои от шефовете на „Колидж Рекърдс“ се скупчиха около нея и й пожелаха „На добър час“.

Това бе той. Случаят, който чакаше.

Чу началните тонове на песента, пусната от дисководещ, и се напрегна. Линди леко я побутна към мястото на дисководещия, където я заслепи прожектор.

О, не! Усети, че ще повърне! Всички я гледаха очаквателно. Чакаха, наблюдаваха, надяваха се на велики неща!

И тогава музиката я обгърна и тя започна да движи устните си, най-напред сковано, уплашена от тълпата и прожекторите. Не беше като пеенето по ученически забави в съпровод на Еди. Това бе истинско. Голямото щастие.

„Отпусни се, каза си тя, успокой се.“ Като по чудо нещо прищрака и внезапно славно и прекрасно се озова в музиката.

Когато свърши, беше напомпана с адреналин и се чувстваше невероятно. Тълпата гости я прие с екстаз. А вуйчо й каза, че се гордее с нея.

— Фантастична беше — прошепна й Линди и я хвана за ръка, щом Джак се отдалечи. — Ела, фотографите искат да те снимат с Пен Съливан.

Хевън се опита да прикрие възторга си. Пен Съливан! Актьорът! Беше страхотен!

Нещата определено се нареждаха добре.

 

 

Някъде в Ню Йорк…

Някъде през седемдесетте години…

Един заснежен съботен следобед момичето пристигна в Ню Йорк. Стоеше на автогарата, облечено в тънка памучна рокличка, евтино найлоново яке, стиснало здраво малко куфарче, и се чудеше къде да отиде.

Когато за първи път мътеше плановете си за пътуване до големия град, Ню Йорк и се стори прекрасно убежище. Сега, когато тръгна по Западна четирийсет и втора улица, не беше толкова убедена. Улиците бяха мръсни, пълни с прах и боклуци. Край нея бързаше налудничава жена и буташе пазарска чанта на колелца, пълна с кафяви книжни пликове и вестници. Кльощав тъмнокож с розово яке й подвикна „Здрасти, сладур“. Двама съмнителни типове измериха с очи куфарчето й, явно възнамеряваха да го грабнат и избягат. Щяха да останат много разочаровани, ако го стореха, защото всичките й придобивки се състояха от два стари пуловера, малко износено бельо, чифт джинси, разкривени маратонки и две пакетчета бисквити.

Това бяха земните и притежания. В джоба на найлоновото яке носеше осемдесет и четири долара. Нищо повече.

Полицейска кола мина с надута сирена точно когато бял мъж с остър нос, облечен в кожух, се приближи към нея.

— Здравей, сладур.

Тя продължи да върви бързо по улицата, без да му обръща внимание. Той общително тръгна редом с нея.

— Имаш вид на човек, който се нуждае от приятел — започна той.

— Добре съм си — отвърна и потрепери от пристъпа на ледения вятър, пронизал леките й дрешки.

— Откъде си?

— От Калифорния — излъга тя.

— Тъй ли? Бил съм там. Хванах тен и русо маце.

Тя спря и се обърна към него.

— Какво искате? — запита направо.

— Да демонстрирам приятелски чувства — отвърна той стреснато.

— Какво искате? — повтори тя.

— Секс — рече той с надежда. — Ще ти дам десетачка и ще ти посоча връзката.

— Връзката ли?

— Ами да, ще се запознаеш с полезни хора. Не търсиш ли работа? И място, където да си паркираш задничето.

Тя въздъхна уморено.

— Махай се.

Мъжът вдигна яката на топлото си палто.

— Гониш ли ме?

— Точно така.

— Върви на майната си — злобно изплю думите той. — Ще видим докъде ще стигнеш без помощта ми.

— Разкарай се.

Той отмина, като си мърмореше нещо под носа.

Изчака, докато го загуби от поглед, и несръчно отвори куфарчето. Извади и двата пуловера, свали якето, навлече ги един върху друг и веднага се стопли. Сложи си пак якето, попита как да се добере до площад „Сералд“ и тръгна бързо нататък, докато стигна до „Мейси“ — известния универсален магазин, за който толкова беше чела. Говореше се, че е един от най-големите магазини в света, простиращ се върху територията на цял квартал.

Вътре кипеше трескава дейност, купувачи се смесваха с туристи, всички бързаха напред-назад, изгарящи от нетърпение да изхарчат парите си. Приближи се до червенокосо момиче със скучаещ вид зад щанда за козметика и запита:

— Бихте ли ми помогнали? Къде да се обърна, за да получа работа тук?

Червенокосата отвърна:

— Търсиш работа с куфар в ръка? Изключено.

— Какво е изключено?

— Изключено е да ти дадат работа.

— Защо?

— Имаш вид, сякаш току–що си слязла от автобуса.

— Вярно е.

Жената подигравателно се засмя.

— Майчице! Предполагам, че си изпаднала, без квартира и вероятно бременна.

— Две от трите. Имате ли някакво предложение?

— Дано да са правилните две. Иди да спиш в приют за една нощ, а после вземай автобуса и се прибирай у дома.

Момичето не направи нито едното, нито другото. Беше решило, че в Ню Йорк нещата ще бъдат по-различни и по някакъв начин ще се издигне от трагичното начало на жизнения си път. Това, че нямаше работа и жилище, бяха дребни грижи. Умееше да оцелява. Не го ли беше доказало толкова пъти?

Нямаше късмет в „Мейси“, но успя да намери стая, където остави багажа си, и се поразходи по площад „Таймс“. Оглеждаше се наоколо и накрая видя табелка: „Търсим мияч на чинии“, на витрината на „Редс Дели“ — огромен, шумен ресторант. Беше сигурна в едно — нямаше да се поддаде на лесното печелене на пари чрез продажба на тялото си. Дори миенето на чинии изглеждаше по-привлекателно.

Непрекъснатото миене в продължение на седем часа беше убийствена за гърба работа. Момичето енергично се зае с нея, напук на враждебността на другите трима миячи мъже. Дори на такова ниско ниво мъжете ненавиждаха намесата на жените. Пробутваха й най-мръсната работа. Огромни тигани, покрити с клеясала мазнина. Кофите за боклук. Възложиха й дори борбата с хлебарките — един път дневно чистеше най-долните шкафове от следите, оставени от плъхове и мишки, преди да е минал инспекторът по хигиената. Работеше неуморно и се държеше настрани, отблъсквайки дружелюбието на някои сервитьори и готвачи на аламинути. Момичето знаеше, че всякакъв вид отношения ще я вкарат в беля.

Така и не почувства вина за извършеното досега — всичките й жертви си го заслужаваха. Но не искаше да продължава да наказва хора и все да бяга… да бяга…

Имаше един сервитьор, който се казваше Ели. Беше тъмнокож, обратен и неизменно усмихнат. Разговаряше с нея, независимо от неохотните й отговори.

— На четвърта маса седи Уди Алан — споделяше той. — А вчера дойде Лайза Минели — страшно обича нашия щрудел с ябълки. Не е честно, че не можеш да видиш никого. Защо не поискаш работа като сервитьорка? Стела напуска и мястото й се освобождава. Защо не го грабнеш?

— Повече ли плащат?

— Разбира се!

Изпълни съвета му и поиска работата. Получи я.

— Добре — рече Ели. — Сега можеш да дойдеш да живееш при мен. Имам отчаяна нужда някой да плаща половината наем.

Любезността му я настройваше подозрително. Никой досега не беше се отнасял любезно с нея, без да поиска нещо в замяна. Премести се в тясното му апартаментче в Гринич Вилидж, но беше нащрек. Плащаше половината наем и търпеливо чакаше да види какво ще поиска той.

— Аз съм актьор — довери й се Ели. — И танцьор, и певец. Какви са твоите амбиции?

Едва не отговори „да оцелея“. Но Ели нямаше да я разбере. Никой не би я разбрал. Трагедията на живота й си беше нейна тайна и тя нямаше да я разкрие на никого.

 

 

Пета книга