Харолд Робинс
Първи умират мечтите (8)

Глава осма

— Пласьорите изобщо не искат да разговарят с мен, преди да са видели макета — осведоми ме Пърски. — Предупредиха хич да не ги търсим, ако нямаме хубави снимки.

— Какво разбират под хубави снимки? — поинтересувах се аз.

— Момичета — поясни той. — Вече си имат цици и задници. Искат снимки на влагалището.

— Обясни ли им нашата концепция?

— Не ги интересува. Клиентът чете статиите чак след като си купи вестника или списанието, а снимките му привличат окото веднага.

— Тогава ще намерим снимки.

— Не е толкова лесно. Ако тръгнеш по агенции и по фотографи, ще се разориш. Нямаме шанс да получим уникални снимки. Не можем да си ги позволим.

— Ще направим собствени снимки.

— Познаваш ли някой фотограф? — усъмни се той.

— Ще си намерим. Свържи се с филмовите компании и ми донеси проспектите им. Обикновено публикуват снимки на начинаещи актриси.

— Нямах предвид такива снимки.

— Знам, но трябва да започнем отнякъде. Може и да открием нещо.

— Имам една идея — предложи той.

Приближи се до бюрото си и си взе дипломатическото куфарче. Извади оттам някакви списанийца и ги нареди пред мен.

Заглавията направо ме побъркаха. „Анална любов“, „Орална любов“, „Любов между лесбийки“, „Сексуално празненство“. Взех едно и го прелистих. Напълно отговаряше на названието си.

— Откъде ги намери?

— От пласьорите на Ронци. Разпространили са ги из целия град. Продават ги под щанда, по пет долара парчето. Направиха ни едно предложение. Даваме им изключително право да разпространяват вестника ни, а те си затварят очите, ако решим да свием някоя снимка. Разбира се, ще ги ремонтираме, за да не личи откъде сме ги взели.

— Ако поместим такива снимки, за нула време ще се окажем зад решетките.

— Ще ги монтираме така, че да се виждат само момичетата.

— Кой стои зад Ронци? — попитах.

Погледна ме с известно неудобство.

— Нямам представа. Някакви момчета от източните щати.

— Мафията?

— Казах ти вече — не знам.

— Какво ще искат, освен изключително право на разпространение?

— Не сме обсъждали това.

— Уреди среща. Искам да говоря с тях.

— Добре. Веднага ще… — гласът му затихна.

Проследих погледа му към главния вход. Пред редакцията тъкмо спираше черен мерцедес 600-пулман. Отвътре изскочи униформен шофьор и отвори задната врата.

Веднага познах човека, който излезе. Често го бях виждал по телевизията. Учуди ме само високият му ръст. Беше над шест фута, а раменете му бяха толкова широки, че трябваше да се обърне настрани, за да влезе.

Децата спряха да чистят. В гласовете им прозвуча стаено уважение.

— Мир и любов, Преподобни Сам.

Той благосклонно вдигна ръка.

— Бог е любов, деца мои — отвърна с топла усмивка.

— Бог е любов — повториха в един глас.

Запъти се към бюрото ми. Изправих се. С неговата поява кантората ми сякаш изведнъж се смали.

— Господин Брендън?

— Да, Преподобни Сам.

Протегна ми ръка.

— Бог е любов. Радвам се да те видя, момче.

Поех ръката му. Беше не само необикновено силна, но и като че ли излъчваше някакъв енергиен заряд.

— Аз също се радвам. Какво мога да направя за вас?

Хвърли поглед към Пърски.

— Можем ли да поговорим някъде насаме?

— Разбира се. Последвайте ме.

Поведох го по задните стълби към апартамента и затворих вратата след нас.

— Така добре ли е?

Кимна. Посочих му стол до малката кухненска масичка.

— Искате ли кафе или нещо друго?

— Не, благодаря — гледаше ме с преценяващ поглед. — Дойдох, за да ви благодаря лично.

— За какво?

— За сина ми Боби — рече той. — Направихте нещо, което не успях да сторя. Помогнахте му да стане нормален.

Вероятно изглеждах смутен и той се поправи.

— Исках да кажа в някои отношения.

Разсмях се.

— Не искам да ме надценявате.

Продължи да се усмихва.

— За пръв път в живота му някой го накара да работи.

— Може би никой досега не му е предлагал работа.

— Много пъти съм му предлагал. Не искаше дори да опита.

— Вие сте му баща — отвърнах. — Може би точно заради това.

— Сигурно сте прав. Така или иначе, сега е променен. Вече не се носи по течението.

Мълчах. Нямах какво да кажа за Боби. Смятах, че всичко тепърва му предстои.

— Знаете ли, че Боби е хомосексуалист?

Кимнах.

— И вие ли сте такъв?

Усмихнах се.

— Не ми се вярва.

— Не сте сигурен?

Свих рамене.

— Навремето бях сигурен във всичко. Вече не е така.

Огледа тесния апартамент.

— Тук ли живеете?

— Ще се преместя, след като Боби го стегне. В момента обикаля магазините за употребявани мебели.

— Той сподели с мен, че засега смятате да се издържате от реклама.

— Така е.

— Успяхте ли да си намерите?

— Имам четири сигурни страници.

— Имате ли нужда от още?

— Разбира се.

— Моята църква редовно дава реклами във вестниците, по радиото и телевизията. Бих могъл да откупя малко място и да посъветвам деловите хора от паството ми да сторят същото.

— Ще ви бъда много благодарен — заявих аз. — Но не бихте ли искали първо да разберете за какво ще става дума във вестника ми.

— Имате ли нещо против реклами, свързани с религията?

— Не, но вие бихте могли да имате нещо против вестника.

— Боби ми обясни всичко. Смятате да помествате снимки на голи жени и да пишете за секс и наркотици. Нямам никакви възражения. Те са част от живота. Аз съм проповедник, не съм светец или моралист. Стремя се да помогна на хората да открият себе си и да заживеят щастливо. Мисля, че по свой собствен начин и вие се стремите към същото.

— Така беше преди. Вече изгубих идеалите си. Просто искам да спечеля много пари.

— И в това няма нищо лошо — той се подсмихна, — както виждате, аз успешно съчетавам и двете.

Нямаше нужда да ми обяснява. Вече бях чул как се стичат мангизите.

— Бих искал да купя дял от вестника ви.

— Съжалявам, но още когато го взех, се зарекох да нямам партньори.

Изгледа ме проницателно.

— Чух, че Лонерган имал дял.

— Погрешно са ви осведомили. Сключихме договор за четири страници с реклами, които ще прокарва през собствената си рекламна агенция. Това няма нищо общо нито с притежанието, нито с управлението.

— Хитро е постъпил. — От начина, по който го каза, пролича, че се е сетил каква е далаверата на Лонерган.

— След две-три седмици ще издадем първия брой. Защо не го разгледате, а после ще решите какво искате да направите.

— Вече знам какво искам. Колко взимате на страница?

— Още не знам. Нямаме тарифа.

— Колко ви плаща Лонерган?

— Осемстотин.

— Достатъчно ли е?

Кимнах.

— Ще взема една страница седмично за година напред — заяви той. Бръкна си в джоба, извади пачка банкноти и започна да отброява хилядарките на масата.

Когато преброи до четирийсет, прибра пачката.

— Щом ви предплащам за цяла година, смятам, че имам право на две безплатни седмици.

— Имате право дори на повече.

— Това ми стига.

— Не се налага да ми давате предплата. Ами ако не се задържим цяла година?

Усмихна се.

— Предплатата ще ви помогне. С тези пари можете да си позволите по-добро издание.

— Това също не е гаранция.

Той стана.

— Тогава ще се направя на дявол. Ще поискам душата ви. Ако фалирате преди годината да е изтекла, ще ми се издължите, като посетите една от моите служби.