Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dreams Die First, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Sindicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2013)

Издание:

Харолд Робинс. Първи умират мечтите

Американска. Първо издание

ИК „Зодиак“, София, 1992

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

— Ти си пиян — в гласа му прозвуча неодобрение.

— И какви са другите новини? — смотолевих аз.

— Докато си в това състояние, не можем да обсъждаме нищо.

— Точно така — взрях се в очите му. — Наистина ли искаш да изтрезнея, чичо Джон?

— Много е важно.

— Добре. Поръчай ми кафе. Веднага се връщам. — Влязох в личната му баня и пъхнах два пръста в гърлото си. Усещах парливия вкус на алкохола два пъти по-силно, отколкото докато го пиех. После си пъхнах главата под чешмата и останах така, докато болката в слепоочията ми премина. Избърсах се и се върнах в кабинета му.

Лонерган ми побутна кафето.

— Приличаш на мокър плъх.

Преполових чашата на една глътка и я оставих на бюрото.

— Трезвен мокър плъх. За какво искаше да говорим?

— Какво става със списанието?

— Много добре знаеш. Защо ме питаш?

— Искам да го чуя от теб.

— Затварям. Провалих се. Разорен съм. Имаш ли други въпроси?

— Да. Защо?

Преди да отговоря, допих кафето. Дълго време бях обмислял този проблем.

— Извинение ли търсиш или искаш да научиш истината?

— Истината.

— Бях глупак. Най-накрая го разбирам. Опитвах се да издавам „Плейбой“ или „Пентхаус“. Само че тази игра не е за мен.

— А коя е за теб?

— Аз съм уличен издател. Затова „Холивуд Експрес“ имаше успех. Онова, което правя, се харесва на момчетата от улицата. Не мога да хвана буржоата с бели якички, както го правят Хефнър и Гучоне. Мога да уцелвам в слабините, а не в главата.

Той помълча, после попита:

— Мислиш ли, че ще изкараш списанието от задънената улица?

— Да.

— Какво ти трябва.

— Преди всичко пари. Освен това — пласьори. Няма да е лесно след този провал. Трябва да намеря някой, склонен да рискува.

— Ако имаш списание и пари, ще се върнеш ли при Ронци?

— Този мръсник не ми харесва. Освен това пласира само в града, а аз искам да разпространявам списанието в цялата страна.

— А ако го разпространява той?

Вече бях изтрезнял. Лонерган не предприемаше нищо, без да има определена причина.

— Признай си, чичо Джон. Какво става с Ронци?

— Пърски е провалил „Експрес“ и Ронци ще си има неприятности. Иска да се захване с нещо, което си струва труда, иначе съдружниците му от източните щати ще го изхвърлят.

— Той ли ти каза да ме потърсиш?

— Не беше толкова многословен. Но успя да ми внуши, че не би имал нищо против.

— Нямам намерение пак да издавам „Експрес“.

— Не съм те молил за това. Говоря за списанието. За твоето списание. „Махо“. На италианците ще им хареса.

— Няма да се сдружавам с жабарите. Никакви дялове. Никакви съдружници.

— Списанието си е твое. Те само ще го пласират.

Замислих се.

— Ще ми трябват пари, за да измъкна списанието. Дължа петдесет бона, никой няма да ми даде кредит.

— Може би ще успея да ги убедя да ти дадат сто бона аванс срещу изключителното право на разпространение за две години.

— За една година. И без лична отговорност, ако списанието фалира. Губят си парите и точка.

— Не си сговорчив за човек, притиснат в ъгъла.

— А защо трябва да съм? — усмихнах се. — Нямам какво да губя.

— Трябваше да си стоиш пиян. Щяхме да се разберем по-лесно.

— Защо? Да не си съдружник на Ронци? — опитах се да отгатна.

— Не. Но той продължава да мисли, че съм твой съдружник. Не вярва на никого, но италианците смятат, че от кръвта вода не става.

Изведнъж проумях всичко. Онова, което ми беше отнемал Лонерган, си беше негово. Никога не бе докосвал нищо мое. Беше ме използвал, но и аз му се отплащах със същото. И в крайна сметка, ако не ме беше защитил, сега щях да съм мъртъв. Очите ни се срещнаха.

— Чичо Джон, току-що промених решението си.

— Кое точно?

— Искам съдружник. Теб.

Адамовата му ябълка подскочи, докато си поемаше дълбоко дъх. Примигна, избърса очилата си с позлатените рамки и отново ги постави на носа си.

— Поласкан съм — каза дрезгаво. — Колко ще ми струва това?

— Дължа петдесет. Дори да ги изплатя, ще ми трябват още сто, за да вдигна списанието на крака. Авансът от Ронци няма да ми стигне. Ако ми дадеш петдесет, отстъпвам ти десет процента.

— Десет процента са нищо — прекъсна ме той. — Толкова взимат за посредничество, без да дават пукната пара.

— Това са моите условия.

Изгледа ме.

— Ще ти направя по-добро предложение. Давам ти сто срещу двайсет процента. Пак ще контролираш всичко. Така ще имаш по-добри възможности.

— Ами ако се проваля?

— Ще си поплача. Няма да ми дължиш нищо.

Гледах го изумено. Собственото ми решение ме учудваше. Бях сигурен, че няма да постъпя така, след онова, което се беше случило с баща ми. Били са съдружници и баща ми се самоуби, защото чичо Джон не е искал да му помогне.

Сякаш прочете мислите ми.

— Баща ти беше слаб човек. Извърши нещо, което не трябваше да прави. Когато го хванаха, направи опит да се измъкне като обвиняваше други хора. Невинни хора, които не бяха сторили нищо лошо. Когато дойде при мен, вече бях безсилен. Никой не можеше да му помогне. Посъветвах го да си признае и да понесе вината си. Обещах му да му помогна, когато излезе от затвора. Но той не можа да понесе истината. Мислеше за доброто си име, а не за теб или за майка ти. Затова остави бележка, в която хвърляше вината върху мен. Поместиха я на първа страница във всички вестници. Имах достатъчно врагове, готови да повярват на всяко обвинение. Но никога ли не си се питал защо не са възбудили процес срещу мен, ако думите му са били верни?

Оставих го да продължи.

— Проведоха подробно разследване. И местните, и федералните власти. Не намериха доказателства. Ако бяха открили поне едно, с радост щяха да ме обесят на най-близкото дърво. — Свали си очилата и отново ги изтри. — Съжалявам. Не знам защо се сетих за това. Никога не съм искал да говоря така за баща ти. И все пак, той винаги е стоял между нас. Тогава ти беше дете и целият ти живот е минал под сянката на самоубийството му. Дори промени отношението към майка си, защото не разбираше как можем да продължаваме да живеем, сякаш нищо не се е случило.

Гледах го, без да продумам. Нямах какво да кажа. Всичко беше минало и не можеше да се промени. Изглежда пак прочете мислите ми.

— Това е минало. И няма нищо общо с днешните ни проблеми.

Кимнах.

— Споразумяхме ли се? — попита колебливо, сякаш се страхуваше да не му откажа.

Протегнах му ръка.

— Да, партньоре.

Сграбчи дланта ми с две ръце и я стисна. Очите му примигваха зад стъклата.

— Ще успеем. Ще видиш.

Дори аз трябваше да примигна.

— Знам. Ще направя всичко възможно да не те разочаровам.

— Е, синко, щом сме партньори, смятам да заявя на онова морско свинче, че искаме поне двеста бона за изключителното право.

— Чичо Джон, нали помниш какво се разбрахме? Аз контролирам всичко.

— Не ти се меся. Но ти ще бъдеш прекалено зает със списанието. Освен това, аз най-добре мога да се оправя с този мошеник. Ясно му е, че ако поискам, по улиците на Лос Анжелос няма да остане нито един негов камион.

Нямаше смисъл да споря. Чичо ми говореше единствения език, понятен за жабарите.

— Добре, чичо Джон. Ти започна с Ронци, ти го довърши.

Внезапно почувствах глад. Изправих се.

— Къде отиваш?

— Умирам от глад. Вече е два часът сутринта, а не съм хапвал от обяд.

Бръкна в джоба си.

— Пари ли нямаш?

Разсмях се.

— Имам нари. Просто нямах време. Бях прекалено зает.

— Къде ще идеш?

— В закусвалнята на Багел на „Феърфакс“. Отворена е до късно.

— Нека Бил те откара и да те изчака. После да те закара у вас. Не искам да се разхождаш нощем сам.

— Аз съм голямо момче, чичо Джон, а и преди никога не си се тревожел за мен.

— Тогава не бяхме партньори — рече той. — Сега влагам в теб нещо повече от кръв.