Харолд Робинс
Първи умират мечтите (49)

Глава двадесет и трета

Потомствените богаташи се отличават от новозабогателите. Последните купуват старинни мебели и старателно ги реставрират, за да изглеждат като нови. Сякаш всеки момент ще се отвори вратата, ще влезе Луи Петнайсети и ще настани царствения си задник върху лъскавата кушетка. Потомствените богаташи купуват старинни мебели и ги оставят така, както са ги намерили. Със захабено дърво, протрита дамаска и възглавници, които напомнят за купчинка павета.

Мартин Кортлънд беше потомствен богаташ. Но в кабинета му на „Уолстрийт“ 70 не го притесняваха павета. Единственото модерно нещо в стаята му беше неговият стол. Усмихна ми се, докато се отпусках на ръба на моя и подписа последните документи. После натисна някакво копче и секретарката отнесе папките.

— Свърши — отбеляза със задоволство. — Отсега нататък всичко ще върви от само себе си.

Размърдах се на стола и хвърлих поглед към Ейлин. И на нея не й беше по-удобно.

— Какво означава това?

— Подписът ви под тези документи означава неотменима поръчка към гарантите да прехвърлят по вашите сметки цялата сума от стойността на акциите — обясни той. — Помолих ви да дойдете в Ню Йорк по-рано, точно, за да уредим формалностите. Сега, когато произнасяте речта, ще знаете, че парите са ви в джоба. И само вие можете да разполагате с тях.

— Само аз?

Кимна.

— Само вие можете да отмените поръчката. — Изправи се. — Мога ли да улесня с нещо престоя ви в Ню Йорк?

Явно срещата вървеше към своя край. Точно както в търговията с печатни издания. За него вече бяхме прочетен брой.

— Не, благодаря — отвърнах.

— Жалко, че не можем да обядваме заедно. Но ще имаме време да пийнем по нещо. — Без да изчака съгласието ни, вдигна слушалката на телефона. — Донесете едно шише „Глен Моренджи“. — Погледна ме през бюрото. — Това е уискито, което пазя за специални случаи.

След това ни изпрати до вратата на кабинета си, качихме се в асансьора и излязохме на улицата, където ни очакваше лимузината. Колата потегли, още преди да сме казали къде отиваме.

Улиците гъмжаха от хора. Нищо общо с Калифорния. Всички се движеха нанякъде. Грееше слънце, но сградите бяха толкова високи, че ми се струваше, че се здрачава.

— Лунапарк — рекох. — Голямата Ябълка. Какво ще кажеш, ако излезем и се позабавляваме?

— Не можем ли първо да идем в хотела и да се наспим? — простена тя. — Митничарите в Калифорния съвсем ме изтощиха.

Кацнахме в шест и четирийсет и пет сутринта и имахме точно толкова време, колкото да се регистрираме в хотела, да вземем по един душ и да се преоблечем, преди да тръгнем за Уолстрийт, където имахме среща в девет. Погледнах си часовника. Показваше десет. Можехме да дремнем два часа преди обяд.

Спуснах прозореца, който ни отделяше от шофьора.

— Обратно към хотела, моля.

Отговорът беше типично в стила на Ню Йорк.

— Точно натам сме тръгнали — рече. — Веднага разбрах, че сте решили да се върнете.

Стори ми се, че съм задрямал само за няколко секунди, когато стаята се огласи от телефонен звън. Посегнах и вдигнах слушалката.

— Да?

— Гарет?

— Да?

— Обажда се Мартин Кортлънд — гласът му звучеше напрегнато. — Гледа ли новините в дванайсет часа?

— Току-що се събуждам — отвърнах.

— Във фоайето на хотела ще намериш телекс, по който се предават новините — каза Кортлънд. — Прочети ги и ми се обади.

Рязко прекъсна връзката. Оставих слушалката. Ейлин не помръдваше. Тихичко се измъкнах от леглото, облякох се и слязох. Излязох от асансьора и се запътих към телексния апарат до входа.

Машината потракваше ритмично. Никой не и обръщаше внимание. Хората като че ли се интересуваха само от собствения си свят и не ги интересуваше какво става наоколо. В момента излизаха цифри от Федералната банка. Повдигнах дългата книжна лента, която висеше отзад и зачетох. Удари ме като юмрук между очите.

Агенция Ю Пи Ай, Ню Йорк, 12 часа:

„Днес на обед Министерството на финансите обяви залавянето на най-голямата пратка контрабандни наркотици в историята на борбата с наркоманията. В три големи града в Съединените щати и две чужди страни бяха проведени масови обиски, сходни по организация с военните операции по време на Втората световна война. ФБР и отделът за борба с наркотиците към Министерството на финансите със съдействието на Скотланд Ярд и новосформираната група «Кондор» на мексиканската национална полиция започнаха обиските точно в единайсет часа сутринта. Бяха претърсени клубовете «Лайфстайл» в Ню Йорк, Чикаго, Лос Анжелос и Лондон, Убежището — религиозна мисия в Мацатлан, хотелът «Лайфстайл» в Мацатлан и имението на сеньор Естебан Карило — пръв братовчед на кмета на Мацатлан, клубовете и хотелът «Лайфстайл» са собственост на «Гарет Брендън Пъбликейшънс» — издатели на списанието «Махо» и др. Бяха проведени редица арести. Иззети са големи количества хероин, кокаин, марихуана и амфетамини на обща стойност между двеста и триста милиона долара. Клубовете «Лайфстайл» са затворени до провеждане на по-нататъшно разследване.“

Продължение — Мексико Сити:

„Мексиканската полиция съобщи за трима убити и двама ранени при провеждането на акция срещу наркотрафиканти. При ожесточена престрелка, в която са били разменени над двеста изстрела, са загинали двама души от личната охрана на сеньор Карило и брат Джонатан — мисионер от Убежището. Ранени са двама мексикански полицаи. Брат Джонатан е идентифициран като Джон Сингър — бивш сержант от полицейското управление на Лос Анжелос. Той се е пенсионирал, докато е бил подследствен по дело за изнудване на пласьори на наркотици. По-късно обвиненията са били оттеглени.“

Продължение — Ню Йорк и Вашингтон:

„Министерството на правосъдието обещава експедитивно разследване по делата на задържаните управители на клубовете «Лайфстайл» и останалите арестувани по време на акцията срещу наркотрафикантите, в резултат на която са иззети наркотици за триста милиона долара. Висш служител на Министерството смята, че мексиканската връзка вероятно е ликвидирана. Мексиканската връзка е заместила френската връзка, ликвидирана преди около три години. До този момент Франция е била основният доставчик на наркотици за Съединените щати.“

Продължение — Ню Йорк:

„Собствениците на клубовете «Лайфстайл» — затворени след акция за залавяне на наркотрафиканти «Гарет Брендън Пъбликейшънс» провеждат изключително успешна подписка за акции. Разпродадени са два милиона акции, на обща стойност сто милиона долара. Гарет Брендън държи три милиона акции и продължава да контролира компанията. Той е президент и главен изпълнителен директор. Акциите ще излязат за пръв път на борсата през следващия понеделник…“

Откъснах листовете от телекса и се качих в стаята. Ейлин вече беше будна.

— Какво става? — попита. — Непрекъснато звънят по телефона. Всички настояват да говорят с теб.

Подадох й съобщенията.

— Прочети това.

— Верита помоли да й се обадиш — продължи тя. — Било спешно.

Кимнах, приближих се до телефона и набрах директния номер на Верита.

— Гарет — рекох.

— Разбра ли какво се е случило? — отдавна не я бях хващал да говори с акцент.

— Току-що научих.

— Прибирай се колкото се може по-бързо. Забъркахме се в страшна каша.

— Пристигам със следващия полет. — В главата ми светна лампичка. Преди да стане съдия, годеникът на Верита беше един от най-известните адвокати по криминалните дела. — Твоят приятел, съдията, дали ще може да ме посрещне на летището.

— Сигурно.

— Добре. Ще направя резервациите и ще ти съобщя номера на полета. — Не можах да прикрия горчивината в гласа си. — Хулио ни прецака.

— Нищо ли не знаеш? — изненада се тя.

До гуша ми беше дошло от новини.

— Какво да знам?

— Преди по-малко от час двама мъже са паркирали пред гаража на Хулио и са го застреляли, когато е излязъл. Полицията се е готвела да го арестува. Твърдят, че са го убили, за да не свидетелства.

— По дяволите! — Значи Хулио не е управлявал сам, както смятаха мексиканците. Сигурно е поддържал връзки с жабарите. Така можеха да те пречукат само гангстери.

— Добре, след малко ще ти се обадя за номера на полета.

Прекъснах връзката и набрах номера на Кортлънд. Докато го чаках да вдигне, наредих на Ейлин да запази места за полета за Лос Анжелос и да се обади на Верита.

— Как се е случило това? — Заинтересува се Кортлънд.

— Нямам представа. Отивам да разбера.

— Ако работата не се изясни до понеделник, управителният съвет на борсата няма да ни позволи да продаваме акциите ти.

— Значи ще трябва да ви върна парите? — попитах.

— Никога не постъпваме по този начин — ужаси се той. — Поели сме задължението да ти изкупим акциите и не можем да се откажем.

Защото ще вземете седемнайсет милиона долара комисионно възнаграждение, помислих си аз, но премълчах.

— Все пак ще ни бъде неприятно — добави той.

— Ще ви държа в течение — успокоих го аз и затворих телефона.

Ейлин се върна в стаята.

— Има един полет в три часа и един в пет. Няма да успеем да хванем този в три. Трябва да си съберем багажа.

— Зарежи багажа — отсякох. — Ще летим в три.

Трябваше да пристигнем в Лос Анжелос в пет и петдесет и две. Не в пет и петдесет, и не в пет и петдесет и пет. Но летищата си имаха свой начин да отчитат времето. Самолетите винаги излитаха в „и пет“, но винаги се приземяваха в „и две“. Може би си имаха причини, но те не важаха за този полет. Попаднахме в буря и кацнахме в шест и четиридесет и една. Погледнах си часовника и се зачудих какво ли ще правят сега компютрите им.

На вратата ме очакваше тълпа от журналисти от вестниците, радиото и телевизията и двама униформени. Единият ми връчи призовка за заседанието на Федералния върховен съд на Лос Анжелос, а другият призовка за явяване пред Комисията за борба срещу организираната престъпност. И двете бяха за един и същи ден и едва ли не по едно и също време.

Зад униформените надзърташе съдията Алфонсо Морено. Годеникът на Верита беше висок строен мексиканец с широка челюст и пясъчно кафява коса. Всъщност приличаше на каубой от Тексас и наистина беше такъв. Родният му град беше Ел Пасо и беше играл във футболния отбор на Тексас.

Не губеше време.

— Съветвам ви да отговаряте на всички въпроси с „Без коментар.“ После ще обсъдим каква позиция да заемете.

Срещнах погледа му.

— Бих искал да направя едно кратко изявление, което подготвих в самолета.

— Дайте да го видя — взе листчето, прегледа написаното и ми го върна. — Добре — съгласи се той. — Но нито дума повече.

— Благодаря.

— Дай те ми призовките — нареди Морено.

Дадох му ги. Пъхна ги във вътрешния джоб на сакото си, обърна се към журналистите и вдигна ръце. Настъпи тишина.

— Господин Брендън ще направи изявление.

Зачетох от листчето:

— Върнах се в Лос Анжелос, за да съдействам на властите в тяхното разследване. Вярвам, че когато следствието приключи, ще бъде доказана пълната невинност на моята компания и нейните служители.

Журналистите се разкрещяха. Един глас се извиси над останалите.

— Знаете ли, че Комисията по хазарта в Невада е отложила разглеждането на разрешителното ви за хазарт в хотела, който смятате да строите?

Отвърнах, без дори да погледна към съдията:

— Без коментар.

Друг журналист:

— Наистина ли сте прекарали няколко дни в хотела „Лайфстайл“ в Мацатлан заедно с Хулио Васкес, който беше застрелян тази сутрин?

— Без коментар.

Съдията ме хвана под ръка. Улових здраво Ейлин и започнахме да си пробиваме път през тълпата. На всичките им въпроси упорито твърдях: „Без коментар“.

Най-накрая стигнахме до лимузината, паркирана зад ъгъла до летището. Едва успяхме да хлопнем вратата и Тони потегли.

— Накъде, шефе? — попита, след като се включихме в движението.

— Верита предложи да отидем в нейния апартамент. Там ще бъде по-спокойно и ще можем да поговорим — изпревари ме съдията.

— Добре — казах на Тони адреса и се обърнах към съдията. — Истина ли е това, което казаха за Комисията по хазарта в Невада?

— Верита ми каза, че са й изпратили телеграма в три и половина следобед.

Поклатих глава. Ставаше все по-лошо.

— Верита настояваше да се прибере колкото се може по-бързо. Какво иска да ми съобщи?

— Не ми каза. Първо искаше да говори с теб.

Само че така и не успя. Защото, когато спряхме пред високата сграда на булевард „Уилшайър“, където Верита се премести, за да бъде по-близо до редакцията, там вече имаше линейка и две полицейски коли. На ръба на бордюра лежеше тяло, покрито с одеяло.

Със съдията изскочихме от колата почти в движение. Проправихме си път в тълпата около полицаите. Едно от ченгетата си записваше разказа на малко момченце, с куче в ръце.

— Изведох Шнапси на разходка и чух писък. Погледнах нагоре и видях как тази жена прелетя над перилата от петнайсетия етаж и започна да пада.

— Забеляза ли още някой на балкона? — попита полицаят.

— Не. Избягах, за да не падне върху мен.

— Господи! — сподавеният стон на съдията заседна в гърлото му. Проследих погледа му към малката ръка, която се подаваше под одеялото. На безименния пръст блещукаше брилянт.

— Подарих й го едва миналата седмица.

Лицето му придоби особен зеленикав цвят и той залитна към бордюра. Сграбчих го за раменете, за да не падне и го задържах, докато той плачеше и повръщаше на паважа.