Харолд Робинс
Първи умират мечтите (41)

Глава петнадесета

Мексиканското слънце ме събуди рано. Навлякох си джинсите и се запътих към централната сграда, за да закуся с Лонерган. Ейлин още спеше, Мариса също не бе помръднала от леглото си. Звъннах на Лонерган от вътрешния телефон във фоайето.

Не отговори. Погледнах си часовника; Осем. Сигурно вече закусваше и е в ресторанта. И там го нямаше. Верита беше сама на масата.

Отидох при нея.

— Добро утро. Защо си станала толкова рано?

— Вече си свърших работата тук. Смятам да хвана сутрешния полет. Ревизорите са приключили доклада за клубовете, искам да го прегледам.

— Закъде си се разбързала? — поинтересувах се, отпускайки се на стола срещу нея. Сервитьорът ми донесе чаша кафе. — Тук е чудесно. Защо не останеш да полежиш на плажа? Ревизорите ще почакат.

— Лесно ти е да го кажеш. Нали не се занимаваш с тези купища цифри.

Отпих от кафето. Беше горещо и горчиво. Намръщих се.

— С това кафе съвсем ще изгонят посетителите.

— Мексиканците го харесват.

— Хотелът не е за мексиканци. — Погледнах я. — Какво мислиш за мястото?

— Великолепно е. Само че не ни трябва. Дори да успеем да спечелим, ще си имаме големи главоболия.

— Мислиш ли, че можем да спечелим?

— Quich sabe? — Вдигна рамене. — Ако плановете ти наистина се осъществят.

— А дали можем да загубим?

— Не, ако вложиш по-малко от четири милиона. Вложиш ли повече, нищо не се знае. — Отпи от кафето. — Промените, които искаш да направиш, ще струват около един милион. Значи не можеш да им предложиш повече от три.

— Няма да се съгласят.

— В такъв случай, аз бих се отказала.

— На стари години ставаш консервативна.

— Не ми плащаш, за да поемам рискове. Това си е твое право. Мога само да отговарям честно на въпросите ти.

— Не се засягай — прекъснах я. — Знам.

Не отговори.

— Виждала ли си Лонерган?

— Излезе няколко минути, преди да дойдеш.

— Знаеш ли къде е отишъл?

— Не. Но го видях да се качва в колата на Хулио.

Втренчих се в кафето си. Верита забеляза израза на лицето ми и повика сервитьора.

— Cafe americano рог el senor. — После се обърна към мен. — Струва ми се, че Лонерган започва да ме харесва.

— Защо мислиш така?

— Сутринта пихме кафе заедно. Разпита ме какво мисля за хотела и аз му казах.

— Той отговори ли нещо?

Поклати глава.

— Познаваш го. Не промълви и дума. Просто си седеше и кимаше. Имам чувството, че се съгласи с мен. Когато си тръгна, дори ми се усмихна и ми пожела приятен полет.

Сервитьорът се върна с каничка гореща вода и буркан американско нес кафе. Обслужих се и го опитах. Този път беше по-добре.

— Какво смяташ да правиш? — запита Верита.

— Още не знам. — Потърсих в джобовете си цигари. Тя ми протегна пакета си. — Лонерган не спомена ли къде отива?

Драсна клечка и ми я поднесе.

— Не.

Спомних си думите на Дитер. Само Лонерган можел да накара Хулио да се откаже от пистата. Чудех се за какво ли си говорят.

— Успя ли да говориш с Хулио.

— Всъщност не. Но съм сигурен, че много ще се радва, ако купиш хотела. Знае, че ще успееш да привлечеш посетители.

Разсмях се.

— Обзалагам се, че е така. Вярно ли е, че семейството му е тук?

— Es vero. — Кимна. — Мисля, че по един или друг начин всички в околността са му роднини. И всички печелят от хотела. Или работят тук, или го снабдяват с храна. Те са земеделци. Хотелът изкупува цялата им продукция.

— И ти ли си роднина с тях?

— Не. Те са campesonos. Хулио ми е роднина по майчина линия. Баща ми е преподавал в университета в Мексико Сити. Срещнах Хулио едва в Лос Анжелос.

На прага на ресторанта се появи Муртаг. Забеляза ни и се насочи към нашата маса.

— Как върви? — запита с типичното въодушевление на продавач на недвижими имоти.

— Чудесно — отговорих.

— Предоставиха ли ви необходимата информация?

— Да.

— Ако ви трябва още нещо, само ми кажете.

— Мисля, че вече разбрах всичко.

— Кога смятате да се срещнете със семейство фон Халсбах?

— Ще ви съобщя довечера. — Не исках да предприемам нищо, преди да разбера какво е обсъждал Лонерган с Хулио.

— Чудесно — отвърна той. — Дитер току-що излезе, но ме помоли да ви предам, че довечера ще бъде на ваше разположение.

— Къде отиде? — полюбопитствах.

— Спомена нещо за Убежището. Нали е любител фотограф, може би му е интересно как работят професионалистите.

Щом излезе, обърнах се към Верита. Усмихваше се. Ясно й беше за какво мисля. Два дни поред Боби беше снимал точно пред хотела, а Дитер дори не погледна през прозореца.

— Кинг Донг набира точки — забелязах аз. — Дали Дитер не се е влюбил в него?

Разсмя се и стана.

— Трябва да си събера багажа, иначе ще изпусна самолета.

— Ще те изпратя до пистата.

— Какво ще кажат Ейлин и Мариса?

Знаех кога се заяждат с мен, но предпочетох да си премълча.

— Съдията дали ще те посрещне?

Изчерви се.

Усмихнах се.

— Сериозно ли е?

— Гарет — рече тя. — Ние сме просто приятели, нищо повече. Уважавам това, което е постигнал. Малко мексиканци се издигат до такъв пост.

— Естествено — подразних я. — Той пък се възхищава от ума ти.

— Точно така.

— Ами тогава му пусни нещо и от тялото, за да се влюби окончателно.

— Винаги ли мислиш само за това, Гарет?

Ухилих се.

— Разбира се. В крайна сметка, това ми е работата.

Свърнахме по страничен път на около петнайсетина мили от хотела.

— Убежището е на две мили оттук — обясни Мариса. — Зад онази горичка.

— Доста е усамотено. — През последните десет мили не бяхме срещнали жив човек.

Погледна ме иззад волана, докато се опитваше да вземе един остър завой.

— Точно това искат. В дъждовно време оттук изобщо не може да се мине.

Вярвах й. Колата подскачаше по неравния път. Хванах се за дръжката на вратата и се озърнах към Ейлин. Явно не беше във възторг.

Улови погледа ми и направи гримаса.

— Не е добро лекарство срещу махмурлук.

Разсмях се.

— Не можеш да имаш всичко.

Прекосихме гората и излязохме в ярката палеща слънчева светлина от другата страна. Пред нас се простираше Убежището. Ниските сгради в американски стил ми се сториха познати. После се сетих. Изглеждаха точно като фермата на Преподобния Сам във Фулъртън. Същата централна сграда и пръснати около нея дървени бараки, които служеха за спални. В оградата имаше порта, подминахме я и се насочихме към централната сграда.

Не забелязахме признаци на живот. Слязох от колата и си погледнах часовника. Минаваше единайсет.

— Чудя се къде ли са хората?

— Работят на полето — поясни Мариса и заобиколи колата. — Мисля, че не се връщат дори за обяд.

Ейлин също слезе. Попиваше лицето си с хартиена салфетка.

— Горещо е — оплака се тя.

Изкачих стъпалата към терасата и натиснах дръжката на вратата. Беше отворено. Влязох. Вътре беше по-хладно. И отново познато. Обстановката напомняше за фермата във Фулъртън. Запътих се към кабинета. И той не беше заключен. Бутнах вратата. Човекът зад бюрото вдигна поглед.

— Мир и любов, братко Джонатан — поздравих аз.

— Мир и любов — отвърна автоматично. Миг по-късно ме позна. Изправи се. — Гарет! — рече с усмивка.

Протегнах му ръка. Ръкостискането му беше силно и топло.

— Появяваш се на най-неочаквани места.

— Ти също. — Представих му момичетата. Вече познаваше Мариса.

— Какво ви води насам? — попита.

Обясних му, че съм отседнал в хотела и съм тръгнал да проверя как върви работата на Боби.

— О, да. Сутринта ги видях. Снимат до старото индианско селище.

— Знам къде е — обади се Мариса.

— Да ви предложа нещо освежително или кафе? — запита брат Джонатан.

— Не искаме да те затрудняваме. Ще отидем в селището.

— Изобщо няма да ме затрудните. Ще ви заведа в столовата.

Последвахме го по коридора. От кухнята се чуваше тракане на прибори. Още не бяхме успели да се настаним и се появи млад брадат мъж. Поръчахме си кафе.

— Чувам, че работата ги върви добре — поде брат Джонатан. — Наистина се радвам за теб.

Благодаря. — Младежът ни донесе кафетата. — Откога си тук?

— Вече две години. Помагах при строежа на мисията. Използвахме материалите, които останаха от хотела.

— Не ти ли липсват родните места?

— Не. Домът ми е там, където ме води работата ми. Ако Преподобния Сам смята, че тук мога да му служа по-добре, приемам решението му с радост.

Опитах кафето. Една глътка ми стигаше. Оставих го, без да продумам.

— Това тук училище ли е?

— Не точно. По-скоро прилича на семинария. Кандидатите за второ ниво се обучават, за да могат самите те да станат учители.

— Колко трае това?

— Зависи. Някои не могат да се откъснат лесно от външния свят. Две, три години, кой знае? Когато са готови, напускат мисията. Нямаме ограничения във времето.

— А Дениз?

Поколеба се, преди да ми отвърне.

— Да. Тук е.

— Можем ли да я видим?

— Да. Но предпочитам да не го правите. Заради нея — добави бързо. — Знаеш колко беше привързана към теб. Раздялата й се отрази много тежко. Ако те види, състоянието й може да се влоши.

— Все едно, че говориш за заразна болест.

— Извинявай, не исках да прозвучи така. Дениз е постигнала голям напредък. Старая се да й помагам. Вече започва да се успокоява.

— Разбирам. Но когато сметнеш за добре ще й кажеш, че сме питали за нея, нали?

Стори ми се, че прочетох облекчение в погледа му.

— Разбира се. Ще й кажа.

— Време е да вървим. Благодаря ги за кафето.

Изправи се.

— Радвам се, че ви е харесало.

— Ако има нещо, което мога да направя за теб в Америка, само ми се обади.

— Благодаря ти, Преподобния Сам се грижи да не ни липсва нищо.

Изпрати ни до колата. Махнах му през отворения прозорец.

— Мир и любов.

Вдигна ръка, сякаш за благословия.

— Мир и любов.

Не помръдна, дори когато колата се отдалечи и зави по пътя към индианското селище.