Харолд Робинс
Първи умират мечтите (22)

Глава двадесет и втора

Забелязах кафявия хартиен плик на съседната седалка, едва когато спрях пред една бензиностанция на шосето към Сан Франциско. Продавачът провря глава през прозореца.

— Напълни я догоре — наредих.

Заобиколи колата, а аз отворих плика. Намерих хиляда долара в банкноти по един и сгъната бележка.

„Отървах те от пистолета. Иди в мисията «Мир и любов» на Преподобния Сам, на Норт Бийч в Сан Франциско и потърси брат Хари. Ще ти даде билет за утрешния полет до Хонолулу и ще ти каже към кого да се обърнеш там. Мир и любов.“

Нямаше подпис. Не беше необходим. Напъхах парите в джоба си, прочетох бележката още веднъж и я скъсах. Излязох от колата и хвърлих парченцата в кофата за боклук.

— Да проверя ли мотора? — попита продавачът.

— Огледай всичко — рекох и се запътих към тоалетната.

Когато излязох, ме чакаше с лист харния.

— Сипах бензин и налях вода в радиатора. Шест и петнайсет.

Дадох му седем долара и влязох обратно в колата. Беше пет и половина сутринта и вече съмваше, когато спрях пред мисията в края на Норт Бийч. Беше старо сиво здание, което приличаше повече на работилница, отколкото на жилищна сграда. Над празното място висеше табела: „Паркирането забранено, освен за посетители на мисията“. Спрях точно до зданието. Излязох от колата и се запътих към входа.

Още преди да успея да почукам, на прага се появи среден на ръст човек в кафяв костюм.

— Брат Гарет? — запита с тънък глас.

Кимнах.

— Аз съм брат Хари — представи се той и ми протегна ръка. — Мир и любов.

— Мир и любов — отвърнах. Ръката му беше нежна.

— Влезте. Чакам ви от четири часа сутринта. Бях започнал да се притеснявам.

Усмихнах му се.

— Валиантът не е най-бързата кола на света.

— Вече сте тук. Това е най-важното — отбеляза той, повеждайки ме по коридора. — Приготвил съм ви стаята. Може да подремнете, докато дойде време за самолета.

— В колко часа излита?

— Три и четирийсет и пет. Но не се тревожете. Ще ви заведа на летището навреме. — Отвори вратата и ме въведе в стаята. — Бихте ли ми дали ключовете от колата си?

Изгледах го учудено.

— Разбрах, че я търсят. Няма как да не я забележат на паркинга.

Подадох му ключовете.

— Какво ще правите с нея?

— Наредиха ми да я откарам на автомобилното гробище.

Нямах какво да кажа. Щом трябваше да се отърва от колата, това беше най-добрият начин. Заедно бяхме свършили добра работа.

Огледах оскъдно обзаведената стая. Имаше тясно легло, тесен стол, тесен гардероб и тясно прозорче. Прекрасна стая за слаб човек. Обзе ме внезапна умора. Не можех да мисля. Исках само да спя.

— След няколко часа ще ви донеса закуска. Няма да е лошо да не излизате от стаята. Не искаме никой да ви види.

Кимнах. Бях прекалено изтощен, за да говоря. Той затвори вратата след себе си и аз се проснах на леглото, без дори да се събличам. Успях само да си изхлузя обувките и потънах в дълбок сън.

Проспах закуската, но брат Хари ме събуди за обяд.

— Трябва да бъдете на летището един час преди полета — каза той, сякаш се извиняваше и постави таблата на стола.

— Добре. — Погледнах към подноса. Говеждо задушено. Трябваше да се досетя. — В момента не съм гладен. Ще хапна нещо на летището.

— Банята е там. Съветвам ви да се избръснете. Русата ви брада не се връзва с тъмните коси — и посочи съседната врата. — В медицинския кабинет има бръснач.

Бръсненето и душът ми помогнаха. Усетих прилив на сили. Излязох от банята. Той беше още в стаята, задушеното говеждо също ме чакаше. Не ми се стори по-привлекателно.

— Имате ли нещо против да отидем на летището по-рано?

— Не. Веднага ли искате да тръгнем?

— Да. — Изведнъж ми дойде до гуша от тесни легла и малки стаи.

Той спря стария си форд феърлейн пред летището на Юнайтед Еърлайнс, бръкна в джоба на сакото си и ми подаде някакъв плик.

— Вътре е билетът ви. В Хонолулу ще ви посрещне брат Робърт. Той ще ви отведе в мисията.

— Как да го позная?

— Той ще ви намери.

— Благодаря.

— Няма защо — отвърна. — Мир и любов.

— Мир и… — не довърших. — Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Защо правите всичко това? Дори не съм член на църквата ви. И все пак е била достатъчна само една дума на брат Джонатан?

— О, не — прекъсна ме той. — Не беше брат Джонатан. Той няма такава власт.

— Кой тогава? — разбрах отговора, още преди да съм изрекъл въпроса.

— Преподобния Сам — отвърна тихо. — Нищо в църквата не се случва без негово знание. Той се грижи за всички ни. Господ да го благослови. Мир и любов.

— Мир и любов. — Излязох от колата и го проследих с поглед, докато не се включи в движението по посока към града. В залата за пътници проверих разписанието. Беше едва два и половина. Оставаше час и четвърт. Запътих се към най-близкото заведение.

До бара нямаше места, така че се настаних на малка масичка. Сервитьорката ми донесе поръчката — двойно уиски с лед.

Доколкото разбирах, брат Джонатан веднага беше уведомил Преподобния Сам за пристигането ми в мисията. Джонатан не би могъл да уреди всичко сам. Имаше си нужда от организация.

Но защо Преподобния Сам е решил, че имаш нужда от закрила?

— Още едно двойно, сър?

Изненадано вдигнах поглед. Не бях усетил как изпразвам чашата. Сигурно разреждаха уискито, изобщо не почувствах вкуса му. Кимнах.

Оставих питието на масата. Погледнах към часовника зад бара. Три без петнайсет.

— Имате ли телефон? — попитах.

— На входа, сър.

Платих сметката.

— Веднага се връщам — предупредих и си оставих чашата на масата. Взех дребни от касиерката и се обадих на Преподобния Сам.

Беше си у дома.

— Как е Боби? — попитах.

— По-добре. Според лекарите, в края на седмицата ще може да яде нормална храна. — Сниши глас. — Къде си?

— На международното летище в Сан Франциско.

В гласа му прозвуча облекчение.

— Значи заминаваш за Хонолулу?

— Самолетът тръгва след час.

— Чудесно. Когато Лонерган ми каза, че положението става опасно, разбрах, че трябва да ти помогна.

— Той ли те посъветва да ме изпратиш толкова далеч?

— Не. Казах му какво мога да направя и той го одобри. Дължа ти прекалено много, за да не ти помогна.

Мълчах.

— Уредил съм всичко. Ще се грижат добре за теб.

— Благодаря ти — рекох.

— Няма нужда да ми благодариш. Забърка се в тази история заради Боби. — За миг се поколеба. — Ако ти потрябва нещо, само ми се обади.

— Добре съм.

— Тогава не се тревожи. Лонерган скоро ще оправи нещата. Тогава ще можеш да се върнеш.

— Разбира се.

— Лек полет. Бог да те пази.

— Мир и любов. — Затворих телефона.

Опитах се да се свържа и с Лонерган, но не успях да го открия. Нито в дома му, нито в кантората му, нито в „Силвър Стъд“. Нямаха представа къде е. Никой не вдигна и телефона в колата му.

Разтревожих се. Имаше нещо гнило. Лонерган знаеше, че не искам да заминавам. И все пак ме отпращаше все по-далеч и по-далеч от мястото, където исках да бъда. Дори не знаех дали списанието е стигнало навреме в печатницата. Сложих в автомата друга монета и се обадих в редакцията.

— „Холивуд Експрес“ — чух гласа на Верита.

Бях сигурен, че ще ме познае, затова не се представих.

— Добре ли си?

— Да. А ти?

— Горе-долу. Можеш ли да говориш? Има ли някой при теб?

— Сама съм. Останалите си тръгнаха.

— Успяхте ли да занесете броя в печатницата?

— Всичко е наред. Приятелката ти е много способна. Работи цяла нощ и подготви всичко.

— Радвам се.

— Ще се връщаш ли?

— Странен въпрос. Разбира се, че ще се върна. Защо питаш?

— Лонерган твърди обратното. Беше тук с Ронци. Говориха с Пърски насаме. Когато се върнаха, Лонерган заяви, че продаваш списанието на Ронци, а Пърски ще поеме управлението вместо теб. Когато Лонерган и Ронци си тръгнаха, Пърски ме предупреди, че от другата седмица няма да има нужда от мен.

Чувствах, че ме обзема ярост. Чичо ми въртеше обичайните си номера и се правеше на Господ Бог.

— Няма да стане — изръмжах. — Няма да им позволя.

— Какво можеш да сториш? Ако се върнеш, ще те намерят и ще те убият. Тези хора не си поплюват.

— Върви си у дома и чакай да ти се обадя. — Затворих телефона и се запътих към разписанието. В три и половина имаше полет за Лос Анжелос.

Отлетях с него.