Харолд Робинс
Първи умират мечтите (3)

Глава трета

Горещината изсмукваше от бетона дъждовните капки и над паважа се издигаше тежка влажна миризма. Навлизах в източната част на Лос Анжелос и улиците ставаха все по-тесни. Овехтелите сгради се гушеха една до друга, сякаш се подкрепяха, за да не паднат. Вече бяха изгасили осветлението и улиците тънеха в почти непрогледен мрак. Дори в тъмнината долавях живот и движение. Не виждах нищо, но ги усещах. Изведнъж се намерих по средата на улицата с очи, втренчени в мрака. Сякаш се бях върнал във Виетнам.

Почувствах, че полудявам. Тук е Лос Анжелос, казах си, вървя по улиците на града, а не по пътека в джунглата.

Не го видях, не го чух. Просто усетих, че е там и се метнах встрани. В тъмнината покрай главата ми профуча чорап, пълен с пясък.

Когато се изправих, той ме гледаше с глупава усмивка на шоколадовото си лице. Чорапът се поклащаше в ръката му. В другата си ръка държеше неизбежната бутилка портокалов сок.

— Ще те цапна, Белоснежко — заяви той.

Очите му бяха замъглени и леко се поклащаше в такт с някаква музика, която звучеше в главата му.

— Ще те цапна, Белоснежко — повтори със същата безумна усмивка.

Вперих поглед в него, опитвайки се да проникна през хероиновата мъгла.

— Направи го и ще те убия — изрекох тихо.

Музиката в главата му спря. Вече не се поклащаше, погледът му се проясни. Гласът му прозвуча обидено.

— Защо ще го правиш? Не съм ти сторил нищо, нали?

Иззад ъгъла се зададе кола и в светлините на приближаващите фарове успях за пръв път да го видя ясно. Беше дете. Седемнайсетгодишен. Може би осемнайсет. Редките мустаци и брадата не можеха да скрият младежките пъпки по лицето му. Разделихме се бавно, вървейки заднешком към противоположните страни на улицата, докато колата преминаваше между нас.

Когато колата отмина, той беше изчезнал в сенките, откъдето се беше появил. Огледах улицата, но не видях нищо. Не помръднах, докато радарът в главата ми не отбеляза, че наистина си е тръгнал. Върнах се пак в средата на улицата и продължих да вървя.

Ставаш стар и глупав, Гарет, упрекнах се аз. Нямаш право да съжаляваш тази отрепка. Пълният с пясък чорап можеше да ти счупи главата. И все пак го съжалявах. Ако никога не сте изпитвали сладката болка, която може да ви причини иглата, може би няма да ме разберете. Но ако познавате това усещане, ще съжалите за пропиляното. Повечето хора във Виетнам пропиляваха живота си заради иглата, а не под куршумите.

Беше три и половина, когато се облегнах на звънеца пред вратата й. След малко дочух изплашения й глас. Месинговият домофон му придаваше металически оттенък.

— Кой е?

— Гарет. Мога ли да се кача?

— Добре ли си?

— Напълно. Трябва да говоря с теб.

Бравата забръмча, бутнах вратата и изкачих стълбите. Чакаше ме на прага. Последвах я и тя заключи вратата след нас.

— Извинявай, че те събудих.

— Няма значение. И без това не можех да заспя.

От спалнята се чуваше телевизорът. Извадих от джоба си десетдоларовата банкнота и й я подадох.

— Не ми потрябва — обясних й аз.

— Нямаше нужда да идваш чак дотук, за да ми я върнеш.

— Вземи я. Ще се почувствам по-добре.

Тя я прибра.

— Искаш ли кафе?

— Нямам нищо против.

Последвах я в стаята и се настаних на масата, докато тя приготви нес кафе и го сложи пред мен. Извади чаша за себе си и седна насреща ми. В очите й се четеше въпрос.

Отпих от кафето. Беше горещо и силно. Срещнах погледа й.

— Може би съм пипнал някаква болест и съм те заразил.

Мълчеше, но когато накрая проговори, в гласа й нямаше упрек.

— Защо не ме предупреди?

— Не знаех.

— Как разбра?

— Лонерган. Посъветва ме да отидем да си бием пеницилин.

Тя преглъщаше кафето си.

— Имаш ли цигара? — попитах.

Кимна, извади един пакет от шкафа и го бутна към мен.

— Съжалявам — рекох й. — Ако искаш, ще си вървя.

Тя се възпротиви.

— Не. Не ти се сърдя. Повечето мъже, които познавам, биха си премълчали. Утре ще отида на лекар.

— Ще ти върна парите за инжекцията, веднага щом мога.

— Няма да ми струва нищо. Лекарят ми работи в клиника.

Тя отново млъкна.

— Затова ли искаше да те види Лонерган? Няма ли работа за теб?

— Не е точно работа. Иска да купя вестник.

— Вестник? Да го купиш? Да не би да се е побъркал?

— Побъркан е, но не е там работата.

— Откъде ще вземеш пари?

— Ще ми уреди войнишки заем.

— И каква му е далаверата? — запита тя подозрително.

— Рекламата ще минава през неговата компания.

— Не знам кой вестник би могъл да купиш.

— „Холивуд Експрес“!

— Този ли? — гласът й прозвуча особено.

— Знаеш ли нещо за него? Разкажи ми.

— Нищо хубаво — тя поклати глава. — Само неприятности.

— Защо?

— В бюрото имаме списък на работодателите, които отказват да плащат данъци и осигуровки. „Експрес“ дължи около трийсет хиляди, като не броим лихвите. Ако го купиш, ще поискат парите от теб.

— Мислиш ли, че Лонерган знае това?

— Щом знае всичко останало…

Кимнах. Беше прекалено очевидно, за да го пропусне. Чудех се какво е намислил. Не би имал полза да ме накисне в такава каша.

— Прие ли предложението му?

— Казах му, че ще помисля. Утре сутринта трябва да разгледам редакцията.

Тя протегна ръка към цигарите.

— Бих искала да дойда с теб.

— Защо? С какво ще ми помогнеш?

— Може би с нищо. Но все пак поне ще разбера за какво става дума в счетоводните книги.

— Имаш диплома за експерт-счетоводител?

Кимна.

— Тогава какво правиш в бюрото за безработни? — В момента, в който попитах, разбрах, че въпросът ми е безсмислен. Едва ли имаше много работни места за счетоводители мексиканци. — Ще се радвам, ако дойдеш с мен.

Тя се усмихна.

— Добре. Кога?

— Бирника ще дойде да ме вземе сутринта. Сега си тръгвам, за да можеш да се наспиш.

— Минава четири. Остани тук. Сутринта ще те откарам.

— Не си ли на работа?

— Днес е събота. — Прибра чашите и ги сложи в умивалника. — Бюрото е затворено.

Когато в десет часа сутринта спряхме пред дома ми, Бирника вече ме очакваше в червения си ягуар. Приближих се до колата и проврях глава през прозореца.

— Никога ли не спиш? — попитах.

Той се ухили.

— Когато ми плаща Лонерган — не. — Погледна в огледалото към колата на Верита. — Как прие пиленцето лошата новина?

— Не ми се сърди.

— И аз така си помислих, щом ви видях да се запътвате към клиниката в Седърс. Биха ли ви инжекции?

Кимнах.

— Само не разбирам защо Лонерган не ти намери някоя по-свястна работа, вместо да се влачиш след мен по цял ден.

— Правя, каквото ми наредят. — Извади цигара и я захапа. — Тръгваме ли?

— Ще се кача да се преоблека. Няма да се бавим.

— Да се бавите?

Кимнах към Верита, която бавно се приближаваше.

— Тя ще дойде с нас.

— Защо? Лонерган не ми е споменавал за нея.

— Тя е моят счетоводител. Дори Лонерган знае, че никой не купува предприятие, преди счетоводителят му да е прегледал сметките.

За пръв път ми се стори неуверен.

— Не знам.

Посочих към телефона под таблото.

— Обади му се и го попитай. Ще чакам горе. Ако се съгласи, натисни клаксона и ще сляза. Ако не, забрави го.

Той вдигна телефона, а Верита ме последва в сградата. Изкачихме стълбите и влязохме в апартамента ми. Отворих вратата. Не можах да повярвам на очите си. Жилището ми никога не беше изглеждало по този начин.

Някой беше почистил толкова старателно, че дори прозорците и захабените мебели светеха. В спалнята открих, че всичките ми дрехи са изгладени, а ризите — изпрани и спретнато подредени.

— Ти си чудесен домакин — отбеляза тя. — Никога не съм предполагала.

Преди да успея да й отговоря, от банята излезе момчето. Беше гол, ако не смятаме престилката около кръста му. В едната си ръка държеше „Хлорокс“, в другата — четка. Изгледа ни стреснато.

— Кои сте вие?

— Аз съм Гарет — отговорих. — Живея тук.

На лицето му разцъфна неочаквана усмивка.

— Гарет, обичам те — заяви той. — Искам да готвя, да чистя и да гладя за теб. Искам да бъда твой роб.

В този момент чух клаксона на ягуара. Местех поглед от Верита към момчето. Вече нищо не разбирах.

В гласа на Верита прозвуча нотка на смях.

— Най-добре да го изпратиш в болницата за инжекция. Но, разбира се, след като приключи с банята.