Харолд Робинс
Първи умират мечтите (39)

Глава тринадесета

„Махо“ заля будките през третата седмица на април. Рекламната ни кампания се развихри с пълна сила: появи се по петдесет и пет независими телевизионни канала, четиристотин и девет радиостанции и сто и шейсет вестника в най-големите градове на страната. Беше доста наситена и трябваше да продължи цяла седмица, но нещата се развиха по друг начин.

В средата на седмицата вече бяхме отпаднали от телевизията. Само двайсет и един вестника не отказаха да публикуват рекламите ни, а съобщенията ни се излъчваха в ефир от сто и четирийсет радиостанции. До петък ченгетата бяха конфискували списанието от деветдесет и три будки и бяха арестували четирийсет и двама продавачи. Вестниците на Хърст из цялата страна излязоха със статия, в която порицаваха факта, че подобно списание може изобщо да бъде рекламирано, но пропуснаха да отбележат, че самите те поместиха рекламата ни в понеделник и вторник. В събота двама детективи от полицейското управление на Лос Анжелос ми връчиха призовка за следващия петък. Обвиняваха ме в нарушение на общественото спокойствие и обществения ред. Информационните служби подхванаха новината и я разпространиха из всички средства за масово осведомяване, телевизионни канали, радиостанции и вестници. Така че в сряда, два дена преди явяването ми в съда, Ронци вече ме натискаше да пусна допълнителен тираж. Редовният беше разпродаден. Един милион броя. Продадени.

В четвъртък вечерта Филис Дилър, която заместваше Джони Карсън в телевизионното му шоу, се яви на откриването с бяла каубойска шапка и с пистолети в ръце. Роклята й беше обвита в найлон, върху който се мъдреше жълт бански на тъмни точки. Усмихна се предизвикателно в едър план и изрече с рязък дрезгав глас: — Докажете, че сте истински мъж. Опитайте се да ми свалите банския.

Публиката се побърка, а на заден план Док Северинсън свиреше „Мама си прибра пищовите“.

Един от пласьорите в източните щати вече беше гледал шоуто и ни се обади да ни предупреди. Вечерта всички се събрахме пред телевизора.

— На всяка цена, трябва да пуснеш допълнителен тираж — настояваше конци. — Като нищо ще продам още петстотин хиляди списания.

— Няма да стане. Вече съм изпратил в печатницата следващия брой.

— Даваш ли си сметка какво означава това? Списанието ни няма да се мярка по будките цели две седмици.

— Тончо така.

Обърна се към Лонерган.

— Защо не му налееш малко ум в главата?

Лонерган се усмихна.

— Той издава списанието, не аз.

— Господи! — простена Ронци. — Триста бона сами ни се пъхат в ръцете, а ти ще позволиш да ни се изплъзнат.

— Едва ли. Просто ще им раздразня апетита. Следващия път ще си купят списанието само и само, за да разберат какво са изпуснали.

— Не мога да спечеля срещу теб — предаде се Ронци.

— Напротив, вече си спечелил. Пет процента премия от продажбата на първия брой.

— Дай ми същите условия и за следващия. Ще пласирам по будките двоен тираж.

Ухилих се.

— Миналия път го направих, за да ти покажа как става. Край на премиите. Обаче ще те улесня. Тиражът е само един милион и двеста и петдесет хиляди.

— Вече съм сигурен, че си откачил. Защо мислиш, че ще успееш да го разпродадеш?

— Защото и ти мислиш така. Иначе нямаше да ми искаш премия.

— Какво си сложил на корицата?

— Основната идея е същата. Само че този път момичето е в гръб. Навела се е с ръце на коленете. На главата й има шапка като на мажоретка и се е озърнала през рамо. Облечена е в червена минипола, която едва й покрива задника. Полата е прикрепена с отлепващо се лепило и ако я дръпнеш, пада. Надписът е горе-долу същият. „Докажете, че сте истински мъж. Опитайте се да ми свалите полата.“

Кимна със задоволство:

— Харесва ми.

— Благодаря. Какво стана с арестуваните продавачи?

— Освен двама, всички са се отървали. Някои са платили малка глоба, при останалите са оттеглили обвинението. Общо ни струваше около единайсет бона, включително разноските по делата.

— А тези двамата?

— Делата са насрочени за другата седмица. Ще се оправим.

— Добре. Пратете по сто долара на всеки, в знак на благодарност за подкрепата.

— Глупости. Ако се разчуе, всички продавачи ще хукнат да се предават на ченгетата.

Разсмях се.

— Все пак го направи.

— Както искаш. Парите са си твои.

След като си тръгна, се обърнах към Лонерган:

— Дано и аз утре да се измъкна толкова лесно, както продавачите.

— Няма за какво да се притесняваш — отвърна спокойно той. — Ще оттеглят обвиненията.

Така и стана.

Явих се пред съда с адвокат, но можех спокойно да ида и сам. Не му се наложи да си отвори устата. Прочетоха обвинението и още преди да поискам думата за възражение, съдията даде знак на прокурора и на адвоката да се приближат.

Наведох се, за да се опитам да чуя за какво говорят. Прокурорът промърмори нещо за издаване и разпространяване на порнография. Съдията му отвърна. Долових само няколко думи. „Не можем да го подведем под определенията за нарушаване на обществения ред и спокойствие.“ Освободи ги и още преди да са заели местата си, удари с чукчето.

— Обвинението се оттегля, поради неподходяща формулировка.

В коридора ме чакаха журналисти и телевизионни камери. Наобиколиха ме от всички страни.

— Доволен ли сте от решението на съдията?

— Разбира се.

— Как смятате, какво го е накарало да стигне до това решение?

Хвърлих поглед към адвоката. Най-накрая имаше възможност да се изкаже.

— Съдията оттегли обвиненията срещу господин Брендън, тъй като разбра, че те са единствено плод на завист към неговия успех.

— Това означава ли, че списанието ви отново ще се продава?

— Продажбите изобщо не са спирали — уточних аз.

— Опитах се да го купя, но по будките го няма — обади се един от журналистите.

— Тиражът е разпродаден изцяло.

— Към кого да се обърна, ако искам да си намеря екземпляр?

— Най-добре към съседа си. Ако не ви го продаде, поне ще можете да го разгледате.

— Ще продължавате ли да издавате списанието?

— Да. Вторият брой е под печат. Ще го намерите по будките след две седмици.

— Дали корицата на следващия брой е също толкова предизвикателна?

— Преценете сами. — Отворих кожената си папка и извадих макета на корицата. Вдигнах го, за да могат да го разгледат. Заблестяха светкавици и се чу бръмченето на камерите.

Така корицата на следващия брой се появи по телевизията. Тиражът се разпродаде още през първата седмица и всеки месец го увеличавахме с петдесет или сто хиляди екземпляра. Шест месеца по-късно средният тираж на „Махо“ стана милион и петстотин хиляди. Чистата ни печалба от всеки брой възлизаше на половин милион долара.

През август ми стана ясно, че се разрастваме. Помещенията на долния етаж вече не ни побираха, затова наехме и други на същата улица, накрая дори и на съседната. Помещението, в което бяхме започнали, сега се раздели на редакция и счетоводство. Верита разполагаше със седем чиновника и две секретарки. Ейлин беше наела дванайсет репортери и коректори и четири секретарки. На друго място обзаведохме фотографско студио за Боби. Той беше шеф на четирима фотографи, трима асистенти, реквизитор, художник — оформител, дизайнер по костюмите, монтажист и две секретарки. Производственият отдел и поддръжката с техните дванайсет служители заемаха отделно помещение. В последната си придобивка настанихме отдела за писма, комикси и илюстрации. Заедно с двете телефонистки, набутани в пространството под стълбата в редакцията, персоналът ни наброяваше шейсет и четири души.

Дениз не успяваше да поддържа ред в жилището. По цял ден, а понякога и през нощта беше пълно с хора. Беше пълна бъркотия, въпреки че нощем идваха чистачки.

 

 

Парливото августовско слънце сякаш бе сгряло и нощта. В апартамента беше задушно, въпреки усиленото бръмчене на кондиционерите. Редакционното съвещание беше към своя край. Минаваше полунощ, а бяхме започнали в девет.

— Има ли още нещо, преди да се разотидем? — попитах.

Младият негър, началник на отдела, който се занимаваше с пощата, се изправи.

— Мисля, че имам нещо, господин Брендън — рече нерешително.

Идваше на събранията от три месеца, но за пръв път чувах гласа му.

— Казвай, Джек.

Огледа притеснено останалите.

— Не зная дали въпросът ми е уместен, но помните ли поредицата статии за помощните и възбуждащите средства в брачния живот, които поместихме преди няколко месеца?

— Да.

— Откакто започнахме да ги публикуваме, получавам по петстотин-шестстотин писма на седмица с въпроси, откъде могат да си купят тези неща.

— Напиши стандартен отговор да се обърнат към най-близкия сексмагазин — посъветвах го аз.

— Повечето писма са от затънтени градчета, където не са и чували за сексмагазини. Дори да попаднат в такова място, няма да разберат за какво става дума, а ако разберат, няма да посмеят да влязат.

Усещах, че има нещо предвид.

— Имаш право — насърчих го.

— Хрумна ми една идея — гласът му стана малко по-уверен. — Свързах се със собственика на сексмагазина до театър „Пусикет“. Идеята му допадна и ми предложи да публикува по две страници реклама във всеки брой. Съобщих му, че не сме склонни към такива сделки. Тогава каза, че ще отвори отдел за поръчки по пощата и ще ни плаща двайсет процента комисионно възнаграждение от общата сума на продажбите.

— Интересно — имах усещането, че не съм чул всичко.

— И аз така си помислих — продължи той. — Така че проверих как стоят нещата. Можем да си набавим повечето стоки. Търговската им надценка е между двеста и хиляда процента. Така, че двайсетте процента, които той ни предлага, са нищо.

— Имаш ли някакво предложение?

— Да, сър — отвърна. — Над помещението ни в съседната сграда има голям таван, мога да го напълня с най-търсените стоки. Ако задоволяваме дори само поръчките от писмата, ще взимаме по трийсет-четирийсет хиляди на месец и поне половината ще бъде чиста печалба.

Кимнах. Нямах представа дали ще се заемем с тази работа, но Джек със сигурност нямаше да се задържи на сегашния си пост. Беше прекалено умен.

— Добре измислено — обобщих аз. — Обсъдете въпроса с Верита и вижте колко ще ни струва. Щом подготвите цифрите, ще реша какво да правим.

— Благодаря ви — рече той.

Огледах се.

— Има ли още нещо?

Нямаше. Събранието свърши. Останахме Боби, Верита, Ейлин, Дениз и аз. Ейлин и Дениз започнаха да раздигат чашите и да почистват пепелниците.

— Как ти се струва идеята на Джек? — попитах Верита.

— Интересна е. Сподели я с мен преди две седмици. Казах му да проучи нещата.

— Не си ми го споменала.

Усмихна се.

— Идеята си беше негова.

Ейлин и Дениз се върнаха и се отпуснаха на столовете.

— Изглеждате съсипани — забеляза Боби.

— Безкраен ден! — оплака се Ейлин.

Боби извади от джоба си ампула с кокаин и малка златна лъжичка.

— Едно смръкване няма да ни навреди. Бедата е, че работим прекалено много и вече сме забравили да се веселим.

Смръкнах по веднъж с всяка ноздра и подадох ампулата на Ейлин. Взе си една лъжичка. Дениз и Боби също, но Верита отказа.

Поосвежи ме, но не особено много. Кокаинът беше разреден.

— Какво ще снимаш утре? — запитах Боби.

Ухили се.

— Този път ще направя голям удар.

— Така ли?

— Виждал ли си близначките в кантората на Пол Гитлин? Те са му секретарки. Страхотни мацета. На по деветнайсет-двайсет години. Убедих ги да ми позират.

— Пол в течение ли е?

— Разбира се, че не. — Боби се изкикоти. — Знаеш го какъв е сериозен. Ако му кажа, ще ме убие. Така е наплашил близначките, че им обещах да ги снимам маскирани.

— Как ще стане това?

— Имам чудесна идея. Ще им сложа слънчеви очила и рошави перуки. А на плаката ще ги снимам двете — едната на колене, а другата по гръб с разкрачени крака. Първите супергаджета близначки.

Ухилих се.

— Би било странно, ако Пол все пак ги познае.

Усмихна се.

— Ако успее, значи не е толкова сериозен, колкото си мислех. Но не ми се вярва. Обещах на момичетата да ги назначим на работа, ако ги изгони.

— Добри секретарки ли са?

— Пол твърди, че никога не е имал по-добри.

— Значи всичко е наред. Имаме нужда от хора. Може би няма да е лошо Пол все пак да ги разпознае.

Боби се изправи.

— Време е да си вървя. Ще се отбия в Силвър Стъд да видя как върви веселбата. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не, благодаря. За днес ми стига.

— И на мен — стана Верита. — Отивам у дома и си лягам. Утре сутринта ще дойдат ревизорите. Приключват проверката за първите шест месеца.

— Как вървим?

— Страх ме е да ти кажа. Прекалено е хубаво. Още не мога да повярвам.

— Само ми намекни.

— Можеш ли да си представиш, че в момента имаш да плащаш милион и половина данъци? И няма къде да ги скрием. Може би е най-добре да си ги платим.

— Може и да не се наложи — усмихнах се аз.

— Значи знаеш нещо, което аз не знам.

— Предлагам да открием още едно списание.

— По дяволите! Прекали! — избухна Ейлин. — Опаковам си багажа и веднага си тръгвам.

— Какво те притеснява?

— Ти, ти негодник такъв! — сопна се тя. — Настъпваме се в това мръсно малко жилище, живеем като прасета, нямаме нито миг спокойствие, а ти още не си успял да проумееш, че си богат и можем да живеем както си искаме. Не си си купил кола, продължаваш да караш другите да те возят и непрекъснато им искаш цигари.

Връхлетя в спалнята и тръшна вратата след себе си. Миг по-късно я последва и Дениз. Обърнах се към Верита. Изобщо не ми беше хрумвала подобна мисъл.

— Истината ли говори? Богат ли съм?

Верита кимна.

— Богат си.

— Колко?

Пое си дълбоко дъх.

— След като си платиш данъците, ще ти останат около два милиона долара, а както е тръгнало, до края на годината ще имаш двойно повече.

— Господи! — промърморих. Запалих цигара и продължих да седя, дори след като тя си тръгна. После си сипах уиски с лед и влязох в спалнята.

Вратата на гардероба зееше широко отворена, а по пода бяха пръснати дрехите на Ейлин. Седяха на ръба на леглото, Ейлин плачеше в обятията на Дениз.

— Миличка, съжалявам.

— Махай се — изплака Ейлин. — Мразим те.

На следващия ден се преместихме в бунгало в хотел „Бевърли Хилс“.