Харолд Робинс
Първи умират мечтите (50)

Глъва двадесет и четвърта

Следващият ден също не ни донесе нищо хубаво. Заглавието на първа страница на „Лос Анжелос Таймс“ гласеше: „ПОЛИЦИЯТА ТВЪРДИ, ЧЕ ВИЦЕПРЕЗИДЕНТКАТА НА «ГАРЕТ БРЕНДЪН ПЪБЛИКЕЙШЪНС» СЕ Е САМОУБИЛА“.

И подзаглавието не беше по-добро. „Верита Веласкес, братовчедка на мексиканския крал на гангстерите Хулио Веласкес, застрелян вчера.“ Самият разказ се състоеше от сполучливо съчетани факти, които създаваха измамното впечатление, че Верита е действала вътре в компанията по нареждания от Хулио.

Отне ни цели два часа да изгоним журналистите от фоайето и да разработим система, с която да ги задържим на разстояние. Спряхме четири от шестте асансьора и проверявахме всеки посетител още при влизането в сградата.

Най-накрая в канторите настъпи тишина, но сега те приличаха повече на мавзолей, отколкото на място, където се върши работа. Всички ходеха на пръсти и говореха шепнешком.

Дори Шана и Дана изглеждаха потиснати. Отказаха се от обичайните си номера. Днес, изглежда, успявах да ги разпознавам.

— Търси ви господин Сондърс от разпространението.

— Благодаря ги, Шана — вдигнах слушалката. — Слушам те, Чарли.

— Имаме неприятности, господин Брендън — осведоми ме той тревожно.

Нямаше нужда да ми го казва. Запазих спокойствие.

— Какви?

— Някои продавачи и пласьори отказват да разпространяват новия брой на „Махо“, а други ни връщат пратките.

Този път бяхме загазили. Ако списанието не стигнеше до будките, нямаше как да го продадем.

— Какъв е тиражът?

— Четири милиона и петстотин хиляди.

— Колко ще можем да пласираме?

— Според изчисленията ни, между петстотин и седемстотин хиляди.

Значи губехме два милиона чисти пари, без да броим възможната печалба. Сърцето ми се сви. Поех си дълбоко дъх. Засега бяхме безсилни. Спомних си старата поговорка, че лъжата ще обиколи половината свят, преди истината да успее да се обуе, за да я настигне. Може би ако бях на тяхно място, щях да постъпя по същия начин. Не бих искал да си имам нищо общо с човек, когото смятат за едър наркотрафикант.

— Не се тревожи, Чарли — опитах се да го успокоя. — Щом нещата се изяснят, работата пак ще потръгне.

Прекъснах връзката. Чу се сигналът на уредбата.

— Боби иска да ви види.

— Пуснете го.

Боби влезе със зачервени от плач очи.

— Гарет — простена той, — не мога да повярвам, че е мъртва.

Заобиколих бюрото и го прегърнах. Отпусна глава на гърдите ми и се разхълца като дете. Нежно го погалих.

— Успокой се.

— Защо се е самоубила? Нищо не разбирам. Нали смяташе да се омъжва?

— Не се е самоубила.

Отстъпи.

— Но полицията твърди, че е самоубийство. В апартамента нямало следи от присъствие на друг човек.

Изобщо не ме интересува мнението на полицията.

Отново седнах зад бюрото.

— Щом не се е самоубила, кой я е убил?

— Вероятно същите хора, които са убили и Хулио. Имам чувството, че е била по-близка с него, отколкото мислехме.

Гледаше ме изумено.

— Мафията ли?

— Не знам — отвърнах. — Но бъди сигурен, че ще се опитам да разбера. — Извадих цигара от кутията на бюрото и запалих. — Баща ти в града ли е?

— Той си е у дома.

Натиснах копчето.

— Свържете се с Преподобния Сам на домашния му телефон. — Пуснах копчето. — Смятах, че се е отървал от брат Джонатан още преди две години.

— Познаваш баща ми. Вижда само доброто у хората. Брат Джонатан го убедил, че Дениз е пристрастена наркоманка. Той се опитвал да я излекува, но не успял.

Уредбата избръмча:

— Преподобния Сам на телефона.

Гласът му изразяваше неподправено съчувствие.

— Ужасно нещо, Гарет, ужасен край. Тя беше чудесно момиче.

— Така е, Преподобни Сам. Но аз ви търся във връзка с брат Джонатан.

— Потресен съм. Никога не съм вярвал, че този човек е такъв измамник.

— Откога го познавате?

Замисли се.

— Нека пресметна… може би от седем или осем години. Дойде в мисията, веднага след като се пенсионира.

— Как се запознахте с него?

— Изпрати ми го чичо ти Джон. От известно време бях започнал да получавам заплашителни писма и го наех като телохранител. След това получи прозрение и започна работа в мисията. Когато вече нямах нужда от телохранител, той беше подготвен за второ ниво.

— Разбирам. Благодаря ви, Преподобни Сам.

— Няма защо, Гарет. Ако мога да ти помогна с още нещо, не се колебай да ми се обадиш.

— Още веднъж ви благодаря. Довиждане, Преподобни Сам.

— Довиждане, Гарет.

— Имаше право за характера на баща ти, Боби. Той вижда само доброто у хората.

Успя да се усмихне:

— Последният наивник.

— Не е последния — възразих аз. — Той е първият.

Боби си тръгна, а аз седях и мислех. Брат Джонатан продължаваше да ме притеснява. Изведнъж ми хрумна да разпитам Дениз.

Тя също плачеше.

— Горката Верита. Наистина я обичах. Аурата й беше толкова чиста.

— Беше добра жена — съгласих се аз. — Виж, имам нужда от помощ. Ако въпросите ми ти причиняват прекалено много болка, просто не ми отговаряй. Не искам да те разстройвам.

— Обичам те, Гарет. Бих направила всичко, за да ти помогна.

— Когато брат Джонатан те накара да осъществим прехода в Убежището, само мен ли се опитваше да заличи от съзнанието ти?

— Така ми се стори. — Поколеба се. — Преходът винаги започва по един и същи начин. Първите му думи бяха да те залича от съзнанието и плътта си.

— Дали не е споменавал и нещо друго?

— Може би. Не си спомням. След като ме попита за теб, изпаднах в унес.

— Защото ти е бил инжекция „пентотал“! Откриха го в кръвта ти, когато те доведохме в болницата. Иглата е била замърсена. Оттам си хванала хепатит.

— Това да не би да е „серумът на истината“?

— Точно така. Но може да се използва и като средство за хипноза. Искал е съвсем да изключиш, да забравиш нещо, за което си знаела.

— Не знам какво би могло да бъде. Но всъщност, през първата година му бях секретарка и бях в течение на всичко. Дори му пишех отчетите.

— Отчети ли? До кого бяха адресирани?

— До най-различни хора. Религиозните бяха до Преподобния Сам. А другите… другите… — погледна ме недоумяващо. — Странно. Изобщо не си спомням.

— За какво ставаше дума в другите отчети?

Замисли се, после поклати глава.

— И това не помня.

Изгледах я мълчаливо.

— Съжалявам.

Усмихнах се.

— Няма нищо.

— Време е да се връщам на работа.

Изчаках да стигне почти до вратата и едва тогава изиграх коза си.

— Лоренган. — Казах рязко.

Не се обърна.

— Знам. Първият екземпляр е за него — отвърна автоматично тя и продължи към вратата, сякаш нищо не се беше случило. Обърна се.

— Довиждане, Гарет.

— Довиждане, Дениз.

Изчаках да затвори вратата след себе си и се обадих в „Личен състав“. Слушалката вдигна някакъв мъж.

— Ериксън на телефона.

— Имате ли копия от трудовите договори на служителите в клубовете и хотела?

— Те са в компютъра, сър.

— Мога ли да ги прегледам?

— Да, сър, но трябва да знаете кода.

— Трябват ми някои данни. Бихте ли се качили в кабинета ми?

— Веднага, господин Брендън.

Две минути по-късно се изпъна до бюрото ми с тетрадката с кодовете в ръце. След десет минути получих всички сведения, които търсех.

Преди да бъде назначен, всеки служител трябваше да представи три лични препоръки. Всички управители и главни снабдители на клубовете и хотела имаха препоръка от Джон Лонерган.

Всичко си идваше по местата.

Когато ме прибра в колата си след експлозията на булевард „Санта Моника“, той фактически ми разкри всичко. Ако не ме беше закрилял, Хулио щеше да ме предаде.

Дитер намекна същото, когато разговаряхме в Мексико. Каза, че единственият човек, който може да забрани на Хулио да използва пистата е Лонерган, и че без съгласието на Лонерган, Хулио не би могъл да управлява Лос Анжелос.

Хулио изобщо не беше спрял да използва пистата. Всеки ден е имало полети. И когато се спазарих за хотела, Лонерган е сложил ръка върху всичко. Сигурно е било най-успешното еднолично предприятие за търговия с наркотици в света. Триста милиона долара годишно и печалба на всеки етап от производството до пласирането.

И не му беше коствало нито цент. Беше направил всичко с мои пари.