Харолд Робинс
Първи умират мечтите (2)

Глава втора

Лонерган се върна около един. Мина край масата, без дори да ни погледне, и пое по стълбите, следван от телохранителя си.

Понечих да стана. Бирника ме спря.

— Когато поиска да те види, ще те повика.

— Мина толкова бързо, че едва ли ни е забелязал.

— Забелязал те е. Лонерган вижда всичко. — Той направи знак на сервитьора да донесе още едно питие.

Вдигнах чаша и погледнах към бара. Започваше да става оживено. Швестерите от Бевърли Хилс и Бел Еър се отбиваха тук след официалните вечери. Приличаха на хора, които са изпълнили обществения си дълг и нямат нищо против да се позабавляват. Един от тях прие погледа ми като покана и направи няколко крачки. Видя Бирника и побърза да се оттегли.

Бирника се изсмя.

— Хубавичък си. Ако решиш да си играеш на каубой, с тази руса коса ще изкараш добри пари.

— Това ли смята да ми предложи Лонерган? — поинтересувах се.

— Откъде да знам, човече? Да не смяташ, че ми се изповядва?

След половин час на стълбищната площадка се появи телохранителят и ми направи знак да се кача. Оставих чашата на масата и го последвах по стълбите. Отвори вратата на кабинета, затвори след мен и остана навън в приемната.

Звукоизолацията и тихото бръмчене на кондиционера заглушаваха шума от заведението. Най-внушителната вещ в оскъдно мебелираната стая беше едно огромно бюро. Кръгла затулена флуоресцентна лампа осветяваше книжата върху писалището.

Лонерган седеше зад бюрото. Лицето му беше в сянка. Вдигна поглед към мен.

— Здравей, Гарет — гласът му не подсказваше нищо, също както и вратовръзката му, бялата му риза и сакото с три копчета от магазина „Братя Брукс“.

— Здравей, чичо Джон. — Не направих опит да се приближа към стола пред бюрото.

— Седни — подкани ме той.

Мълчаливо се отпуснах на неудобния стол.

— Не си се обаждал на майка си от два месеца.

Не отговорих.

— Безпокои се за теб. — В гласа му нямаше упрек.

— Предполагах, че я държиш в течение.

— Грешиш — глухо отвърна той. — Познаваш навиците ми. Не се намесвам в семейни свади. Тя е моя сестра, ти си неин син. Ако ви е трудно да общувате, това е ваш проблем.

— Тогава защо го обсъждаме?

— Тя ме помоли.

Понечих да се изправя. Той вдигна ръка.

— Не сме свършили. Ще ти предложа нещо.

— Бирника ми спомена, че ставало дума за работа.

Той поклати глава.

— Хората са глупави. Сбъркал е.

— Добре — съгласих се аз.

Очите му проблясваха зад малките старомодни очила със златни рамки.

— Не се ли чувстваш остарял за ролята, която изпълняваш? Хипитата на по трийсет години вече не са на мода.

Не отговорих.

— Керуак, Гинсбърг, Лиъри — всички принадлежат на миналото. Дори младежите не се интересуват от тях.

Извадих от джоба си последната цигара и я запалих. Не разбирах какво цели.

— Какво стана с хората, от които се възхищаваше?

— Не съм се възхищавал от никого, освен от теб. Но и това чувство се изпари през прозореца, от който скочи баща ми.

— Баща ти беше слаб човек — прозвуча безизразният му глас.

— Баща ми не е искал да влезе в затвора вместо теб. Избрал е по-прекия път.

— Нямаше да лежи повече от четири или шест години. Щеше да излезе богат човек.

— Ако е било толкова просто, защо не отиде ти?

Устните му се изкривиха в мрачна усмивка.

— Трябваше да се грижа за работата си. Баща ти го знаеше, когато сключихме сделката.

Вдишвах дима на цигарата и мълчах.

Той взе от писалището си лист хартия.

— Знаеш ли, че дори ФБР са се отказали от теб? Сметнали са, че няма смисъл да те следят.

Усмихнах се.

— Май не говори много добре за мен.

— Искаш ли да разбереш защо? — не изчака да му отговоря. — Бил си прекалено голям интелектуалец, за да станеш добър революционер. Винаги си виждал двете страни на проблема и за всяка си намирал оправдание.

— Затова ли проваляха всичко, с което се опитвах да се захвана?

— Било е, преди да разберат що за човек си. Вече не ги интересуваш.

— Едва ли ще ми е от полза. Злото е сторено. Всеки, който реши да ме наеме, ще го прочете в досието ми.

— Точно затова те повиках — направи пауза. — Може би е време сам да се заловиш с нещо.

Зяпнах от учудване.

— Ти ми се подиграваш.

— Не — гласът му не издаваше нищо.

— Трябва да има някакъв номер.

— Само един. Рекламните страници са мои. Прави каквото искаш с останалата част от вестника. Пиши каквото ти хрумне. Изобщо не ме интересува!

— Рекламата носи пари. От какво ще печеля аз?

— От продажбата. Ще прибираш приходите, а аз ще ти отпускам десет процента от постъпленията за реклама.

— Чий ще бъде вестникът?

— Твой.

— Кой ще даде пари за създаването му?

— Вече е създаден — поясни той. — Може би ти е попадал. „Холивуд Експрес“.

Загасих цигарата. За момент бях изпитал въодушевление, но то се изпари. „Холивуд Експрес“ беше пълен боклук. Понякога намирах някой негов брой в пощенската си кутия.

Сякаш прочете мислите ми.

— А ти какво си очаквал? „Лос Анжелос Таймс“?

— „Експрес“ не е вестник.

— Въпрос на гледна точка — отвърна. — За мен осем печатни страници са вестник.

Претършувах джобовете си за друга цигара, но не намерих. Той побутна към мен кутията от писалището. Извадих една и запалих.

— Вече няма да получаваш помощ за безработни. Знаеш, че не можеш да си намериш работа нито във вестник, нито в списание. Не си достатъчно добър писател, за да се изхранваш на свободна практика. Всички издатели, дори най-големите сноби, единодушно отказаха романа ти.

— Защо точно аз, чичо Джон? — запитах. — Нямаш ли по-добри кандидати?

Очите ни се срещнаха.

— Приеми, че го правя от самолюбие — той си позволи почти незабележима усмивка. — В теб има нещо. Може би начинът, по който гледаш на себе си и на обществото. И все пак вярваш в хората. Не те разбирам. — Изведнъж рязко смени темата. — Кога се уволни от армията?

— Преди пет години. Задържаха ме една година след като се върнах от Виетнам. Сигурно не им се искаше някаква „зелена барета“ да се мотае наоколо и да плюе войната.

— Мога да ти уредя войнишки заем, за да купиш вестника — каза той.

— Значи говориш сериозно? — не можех да скрия удивлението си.

— Винаги говоря сериозно за работа — успокои ме той.

— Какво ще спечелиш?

Свали си очилата, избърса ги и ги постави обратно на носа си. Погледът му беше студен и ясен.

— Четири страници за реклама, по хиляда долара всяка. Това прави четири хиляди долара седмично.

— Няма да стане. Този парцал не може да събере и десет реда реклама на месец.

— Това е моя работа. За да си получиш десетте процента, ще трябва само да пишеш текстовете на рекламите.

— Искаш да кажеш да си ги измислям? Просто така?

Той кимна.

— Кой ще ги плаща?

Сви рамене.

— Ще получаваме парите в брой. По един долар на ред, между четири и десет долара на реклама. Прокарваме ги през рекламната ми агенция и си получаваш десетте процента.

Започвах да разбирам. Чичо ми искаше да пере пари.

Този начин не бе по-лош от всеки друг. Уличният курс за превръщане на черните пари в бели беше петдесет към четирийсет. Той си го уреждаше само срещу десет процента.

— Трябва да помисля — рекох най-после.

— Помисли. Утре сутринта Бил ще дойде да те вземе и ще те заведе да огледаш редакцията.

— Бил?

— Бирника.

— О! Не подозирах, че имал име. — Изправих се.

— Ще се срещнем утре по същото време, за да ми съобщиш решението си.

— Добре — запътих се към вратата.

— Между другото… онова момче в апартамента ти. Иди да ти бият пеницилин. Болен е. — Извади една двайсетачка от джоба си и я хвърли на бюрото. — Ако нямаш пари, това ще стигне за теб и мексиканката, с която вечеря.

Погледнах първо парите, после него.

— Имам достатъчно — отговорих и затворих вратата след себе си. Спуснах се по стъпалата, прекосих бара и излязох на улицата.

Съжалих, че не накарах Верита да ме изчака. Бавно поех към търговската част на града. Трябваше да вървя поне час, за да се върна при нея. Но й дължах това.

Не можех да си спомня какво се бе случило миналата нощ. Ядосано разтърсих глава.

Имах подобни моменти, след като се върнах от Виетнам. Моменти, когато губех представа за времето. По-късно престанах да губя съзнание. Чудех се дали не започвам пак.