Харолд Робинс
Първи умират мечтите (18)

Глава осемнадесета

Разбрах, че съм направил грешка в момента, в който излязох на паркинга и видях двамата мъже до ролса. Зарекох се друг път да слушам Лонерган. Можех да им избягам, ако не ме бяха видели в момента, когато и аз ги забелязах. Ако се бях затичал, щях да получа куршум в гърба. Продължих към валианта, все едно че нищо не се е случило. Наблюдаваха ме как се качвам в малката кола, вадя ключа и запалвам мотора.

По-високият от двамата заобиколи ролса и сложи ръка на полуотворения ми прозорец.

— Знаеш ли чий е този ролс?

— Не.

— Търсим един тип, висок колкото теб. Той кара ролса. Да си го виждал в болницата?

— Ченгета ли сте?

— Частни. Не си е плащал редовно.

Погледнах ролса, после него.

— За двайсет долара ще ти помогна да запалиш колата.

Идеята не му хареса.

— Не се прави на много умен — изръмжа. — Виждал ли си го?

— Не. Не съм срещал човек с такава външност.

Дръпна си ръката.

— Добре. Сега се разкарай.

Включих на задна и потеглих.

— Чакай! — извика след мен другият.

За момент се изкуших да натисна газта и да изчезна. После видях сребристосиньото дуло на магнум 357, снабден със заглушител, и промених решението си. Не можех да избягам от куршума. Спрях.

Едва сега забелязах, че от другата страна на ролса е паркиран седан. Вратата му се отвори. Видях, че отзад някой лежи на пода.

— Ей, ти! — заповяда мъжът. — Излизай!

Фигурата бавно се изправи. Видях кой е, но се постарах да запазя самообладание. Втренчих се в лицето на Дениз и наум зачетох молитва.

— Познаваш ли го? — изръмжа онзи.

На едната й буза огромна синина, очите й бяха подпухнали. Вкопчих се в кормилото, за да скрия треперенето на ръцете си. Тя примигна.

— Не — промълвиха изранените й устни.

Мъжът отново се обърна към мен. Затаих дъх. Той кимна.

— Махай се оттук.

Запалих пак мотора и тръгнах, а той набута Дениз обратно в колата и хлопна вратата след нея. Двамата се приближиха към ролса и се облегнаха на купето му.

В огледалото забелязах, че ме проследиха с поглед, докато изляза от паркинга и завия към изхода. После ми обърнаха гръб. Може би щях да продължа, ако не бях видял лицето на Дениз, втренчено в мен през задното стъкло на седана.

Това ми стигаше. В гърлото ми се надигна горчилка. Невинните. Защо все невинните? Същото чувство бях изпитал във Виетнам, когато след една битка открихме в селото разкъсаните от куршуми тела на жени и деца.

Бях почти на изхода, когато го направих. Беше рефлекс, лишен от всякаква мисъл. Обърнах колата обратно, включих на ниска предавка и натиснах газта до край. Малкият валиант едва не се откъсна от паважа.

Мъжът с пистолета понечи да се изправи и вдигна ръка. Видях изуменото му лице, рязко завъртях кормилото и колата ми ги прикова към ролса.

Чух пращене и болезнени стонове, а малкият валиант се отдели от ролса, както се разминават количките от лунапарк. Отново завъртях кормилото, обърнах колата, спрях я и изскочих навън.

Лежаха проснати на земята. Краката им изкълчени и счупени образуваха странен ъгъл спрямо телата им. Въоръженият беше мъртъв, с глава, забодена в бронята на ролса. Другият се опитваше да седне, плъзгайки ръка по автомобила. По пребледнялото му от болка лице бяха избили капчици пот. Оръжието му се търкаляше до него.

Прибрах го, докато Дениз се измъкваше от седана. Плачеше. Не й оставих време за обяснения.

— Влизай в колата.

Стоеше като замръзнала. Грубо я блъснах.

— Всичко е наред. Качвай се.

Не помръдна. Наведох се над ранения.

— За кого работиш?

— Разкарай се, мръсник такъв.

Дръпнах предпазителя на пистолета и насочих дулото между краката му.

— Един изстрел и си импотентен.

Сви устни.

Забих дулото в слабините му. Почти изпищя.

— Не знам!

— Лъжеш — престорих се, че ще натисна спусъка.

— Не! — изскимтя той. — Изпратиха ни поръчката от източните щати. Един бон, за да те очистим.

Вгледах се в лицето му. Няма човек, способен да лъже с пистолет в слабините.

— Джони искаше да те очисти още когато се приближаваше към паркинга. Аз го спрях.

— Той казва истината, Гарет — намеси се неочаквано Дениз. — Чух го.

— Влизай в колата — наредих й, продължавайки да го държа на прицел.

— Спасих ти живота — пищеше той. — Нейния също.

Изправих се и спуснах предпазителя.

— Ще ти изпратя картичка с благодарности.

Хванах ръката й и я бутнах към валианта. Вратата от другата страна беше смачкана, затова я прехвърлих през седалката на шофьора и влязох след нея. Излязохме от паркинга, точно когато на вратата на болницата се появи човек.

Отминахме поне четири къщи, преди да проговоря.

— Как те хванаха? — запитах.

— Бяха спрели пред редакцията, когато излизах. По-високият ме попита дали си вътре. Обясних им, че си в болницата. Интересуваха се дали още караш ролса. Нещо ме накара да ги излъжа, че си тръгнал с него. После поискаха да разберат адреса на болницата. Отвърнах им, че не го зная. Тогава ме вмъкнаха в колата и ме пребиха. — Избухна в сълзи. — Не исках да им го казвам, но те не спираха да ме удрят.

Прегърнах я и я притеглих към себе си.

— Всичко е наред. Не се тревожи.

След малко се поуспокои.

— Кои бяха тези хора? Защо те търсеха?

— Бившите приятелчета на Боби стават груби. Не им е харесало как се държах миналата нощ.

— Това, което направи току-що, също няма да им хареса.

Хвърлих поглед към нея, за да видя дали се шегува. Говореше сериозно. Усмихнах се. Имах право.

— Какво смяташ да правиш?

— Трябва да се махна от града за известно време. Лонерган ще оправи нещата. Още не съм решил къде да отида.

— Знам едно място — предложи тя. — Никога няма да ни намерят.

— Нас ли?

— Без мен няма да те пуснат. Трябва да те доведе някой член.

— Какво е това място?

— Фермата на Преподобния Сам във Фулъртън.

— Там не живеят ли някои от момчетата от работилницата?

— Да.

— Тогава не мога да отида. Търся място, където никой няма да ме познава.

Погледна ме.

— Ако си боядисаш косата в черно, няма да те познае и собствената ти майка.

Около седем часа същата вечер седях в една мотелска стая край магистралата. По лицето ми имаше фон дьо тен, а боядисаната ми коса беше скрита под найлонова шапка. Обадих се в редакцията, вдигна ми Верита.

— Къде си? — попита. — Звъняхме в болницата, но казаха, че си излязъл преди два часа.

— Имам неприятности. Лонерган ме посъветва да замина за няколко дена. Не мога да ти обяснявам по телефона, но всичко ще се нареди.

— Сигурен ли си?

— Да. Само трябва да се погрижиш списанието да излезе навреме. Там ли са Пърски и Ейлин?

— Да.

— Нека вдигнат слушалките на дериватите. — Чух изщракване. — Ейлин, ще те помоля за една голяма услуга. Искам да подготвиш следващия брой.

— Гарет, не знам…

— Много е важно списанието да излиза редовно. Разбра ли?

— Разбрах.

— Благодаря ти. Как върви статията?

— Било по-сложно, отколкото си мислех.

— Добре. Гледай да стане. Можем да отворим такава рубрика. Пърски?

— Да, Гарет.

— Внимавай с печатницата. Искам Ронци да получи седемдесет и пет хиляди екземпляра.

— Току-що ми се обади. Искаше да говори с теб. Мисля, че се тревожи за поръчката.

— Ще му се обадя веднага щом свършим. Важното е работата да не спира. Ако пропуснем дори един брой, ще се провалим.

— Да търся ли репортери — попита Ейлин.

— Прави каквото сметнеш за нужно. Докато ме няма, ти си редактор. Поверявам ти списанието.

— Какво да правим със сметките? — намеси се Верита.

— Ще ги плащаш. В банката имат образец от твоя подпис — огледах се. Дениз ми правеше знаци. Вече трябваше да изплакна боята. — Между другото, потърси си нова кола. Тази я направих на салата.

— Ранен ли си? — разтревожи се тя.

— Нищо ми няма. Не се притеснявай. Ако следващият брой излезе, можем да си позволим да ти купим нова кола. — Дениз подскачаше около мен и сочеше главата ми. — Трябваше да затварям. Ще ви се обадя след няколко дни.

Прекъснах връзката.

— Имам още един разговор — обясних на Дениз и набрах номера на Ронци.

— Гарет — представих се, когато вдигна. — Какво става?

— Обадиха ми се от източните щати. Имаш врагове.

— Какво от това?

— Изпратили са по петите ти наемни убийци.

— Знам. Лонерган ще се оправи. Станала е грешка.

— Ако умреш, никой няма да пита дали е било грешка.

— Какво искаш да кажеш?

— Приятелите ми обещаха, че ако станем съдружници, няма да ти се случи нищо. Никой не се заяжда с членове на семейството!

— Кога трябва да ти отговоря?

— До двайсет и четири часа.

— Ще ти се обадя пак. Уговорката за седемдесет и пет хиляди екземпляра си остава, нали?

— Разбира се. Сделката си е сделка.

— Това исках да чуя — рекох и затворих телефона. Погледнах Дениз. — Какво ще правим сега?

— Ще ти изплакнем косата — поясни тя, нахлузвайки чифт гумени ръкавици.

Влязох в банята и си пъхнах главата под умивалника. Два пъти ме насапуниса и ме изплакна. Когато вдигнах глава и се видях в огледалото, трябваше да призная, че е имала право.

Не знам какво би помислила майка ми, но аз самият не се познах.