Харолд Робинс
Първи умират мечтите (40)

Глава четиринадесета

„Лайфстайл дайджест“ се появи на бял свят в деня, когато ни напусна Дениз.

Тиражът на първия брой беше двеста и петдесет хиляди. На външен вид списанието приличаше повече на „Коронет“, отколкото на „Рийдърс дайджест“, но с това приликата свършваше.

В средата имаше десет страници с цветни снимки на мъже, жени и любовни двойки — хетеросексуални и хомосексуални. Бяхме събрали статии от най-различни списания по света. Едва когато се заехме с подбор, разбрах колко е разпространен този вид списания. Всяка страна имаше поне едно подобно издание на собствения си език. Открихме, че статиите се пишат съобразно специфичните вкусове на всяка страна. При превода те добиваха особена привлекателност. Включихме и теми, които не засягахме в „Махо“, „Лайфстайл дайджест“ си постави за цел да възхвалява стойностите и неосъществимата мечта — скъпи коли, вградени уредби, камери и необикновени пътешествия. Много снобски и лесни за намиране. Специализираните издания ни предоставяха материали почти на безценица. Освен това открихме „Рубрика на читателя“, където мъже и жени изливаха своите сексуални и други проблеми, „Рубрика за съвети“ и рубрика „Как да го направим“, която даваше подробни обяснения по всички теми — от противозачатъчните средства, до преждевременното еякулиране. Сто и петдесет страници за седемдесет и пет цента.

Надписът беше прост. „ЛАЙФСТАЙЛ ДАЙДЖЕСТ. СПИСАНИЕ ЗА ХОРАТА, КОИТО ОБИЧАТ ЖИВОТА“. На корицата имаше бял кръг, в който се открояваха черните профили на мъж и жена с докоснати устни.

В деня, когато излезе първият брой, Ейлин си тръгна рано, но на мен ми се наложи да остана. Трябваше да подписвам чекове и да прегледам някои документи. Кантората ми беше в апартамента, от който се изнесохме. Беше напълно променен. Превърнахме спалнята в кабинет с дървена ламперия и скъпи мебели от бяла кожа. Дневната беше преградена на две със стъклена стена. До външната врата седяха секретарките, в задното помещение провеждахме съвещания. Обзаведохме го с голяма кръгла маса, удобни столове и плътни завеси, които спускахме, щом започвахме да работим. Кухнята беше скрита зад плъзгащи се врати. Всичко се отопляваше с локално парно.

Пръстите ми започваха да се схващат от писане, когато една от близначките на Боби влезе с последния куп чекове.

— Привършваме, господин Брендън.

— Благодаря ти, Дана.

Усмихна се.

— Аз съм Шана.

Близначките работеха при мен от шест месеца. Пол Гитлин ми се обади в момента, когато разбра, че са позирали, въпреки нарежданията му.

— Ако намекнеш дори с една дума, че момичетата са работили при мен, ще те осъдя — заплаши той.

— Минало време ли употреби? — попитах.

— Точно така.

Затворих и се свързах с Боби, на следващия ден в кантората ми се появиха близначките. И досега не се научих да ги различавам.

— Трябва да направим нещо. Отсега нататък ще си закачате табелки с имената си.

— Да, господин Брендън — отвърна момичето и излезе.

Бях сигурен, че няма да го направят. Не ги молех за първи път. Доставяше им някакво извратено удоволствие да ме заблуждават. Бих ги уволнил, но се справяха прекалено добре. И бяха твърде красиви. Руси, синеоки и абсолютно еднакви — с тях кантората изглеждаше по-добре.

Подписах и последния чек и натиснах копчето. Тя се върна. Бутнах й купчината чекове.

— Занеси ги в счетоводството, Шана.

Пое ги и се усмихна.

— Аз съм Дана.

Нямаше смисъл да се старая. Пак се бяха разменили.

— Как се разпознавате една друга сутрин? — запитах саркастично.

— Много е лесно, господин Брендън — запази тя сериозно изражение. — Аз спя от лявата страна.

— Ами ако ти се случи да легнеш от дясната?

— Значи през този ден съм Шана — отвърна тя без сянка от усмивка.

За пръв път чух нещо разумно. Бяха взаимозаменяеми. Смених темата.

— Приключихме ли?

— Да, господин Брендън.

— Тогава ми сипи уиски след и виждали Боби може да ме откара до хотела. — Извади бутилката от вградения бар, наля и ме остави. Отпих. Телефонът звънна, вдигнах слушалката.

— Господин Ронци на първа линия — съобщи гласът А.

Натиснах кончето.

— Да?

— Просто исках да ти кажа, че засега списанието върви добре. Купуват го точно толкова, колкото и „Рийдърс дайджест“.

— Не е лошо — забелязах.

— Мисля, че до края на седмината ще имаме още по-добри резултати. Ще те държа в течение.

— Чудесно. — Натиснах друго копче и набрах номера на Верита. — Колко ни струва първият брой на „Дайджест“?

— Петдесет и пет хиляди. За да покрием разноските, трябва да продадем сто и седемдесет хиляди екземпляра.

— Ще го направим — рекох. — Искаш ли да се видим и да пийнем по нещо?

— Няма да мога, но все пак благодаря. Бързам за среща.

— Пак ли със съдията?

— Да.

— Харесва ми. Предай му много поздрави. — Затворих и се върнах към питието си. Откакто се настаних в самостоятелен кабинет, нещата се промениха. Чувствах се изолиран. Хората не се отбиваха просто така. Записваха си час.

Пак звънна телефонът, Боби щял да ме вземе след няколко минути. Писваше ми да седя в кабинета, зарязах си чашата и слязох в редакцията.

Почти всички си бяха тръгнали. Видях само Джек, който разговаряше с една от деловодителките. Изправи се, щом ги наближих.

— Добър вечер, господин Брендън.

— Как върви, Джек?

— Великолепно, господин Брендън. Миналия месец общата ни печалба беше седемдесет хиляди, чисто — петдесет.

— Невероятно! Добре се справяш, Джек.

— Благодаря ви, господин Брендън. — Погледна ме нерешително. — Дали не бихте могли да дойдете и да хвърлите един поглед върху работата ни?

— Разбира се. Може би след няколко дена, когато се уталожат нещата около новото списание. — Чух клаксона на автомобила пред вратата. — Колата ми. Трябва да вървя.

— Разбирам. Успех с „Дайджест“!

Бях се запътил към вратата, но спрях и се извърнах. Разбрах какво ми беше липсвало. Той беше първият човек, който ми пожелаваше успех с новото списание. Останалите не се бяха сетили.

— Благодаря ти, Джек — казах. — Утре ще се опитам да дойда.

Настаних се в ролса и Боби запали.

— Имаш ли цигари?

— В жабката — посочи ми той. — Ако искаш, имам и с марихуана.

— Ще си взема обикновена. — Запалих и се загледах през прозореца.

— Искам да те запозная с едно момче — обади се Боби. — Знам, че ще ти хареса. Прекрасен човек.

— Добре.

Хвърли поглед към мен.

— Случило ли се е нещо?

— Не. Защо?

— Не изглеждаш добре.

— Сигурно съм уморен.

— Не се учудвам. Затрупан си с работа.

— Мислиш ли, че съм се променил?

— Не — рече той бързо. После замълча. — Да.

— Как точно?

— Изглеждаш ми по-отдалечен — сякаш търсеше подходяща дума. — Далечен. Недостижим. Отчужден.

— Не се чувствам различен. Не съм се променил.

— Напротив. Само че не си го направил целенасочено. Станало е от само себе си. Постепенно. Разбрах го още през онази нощ, когато Ейлин ти се разсърди. Изведнъж ми напомни за баща ми. Ти беше властен. В началото не беше така. Тогава всички работехме заедно. Сега работим за теб. В това е разликата.

— Но, Боби, аз продължавам да те обичам.

— И аз те обичам. Но баща ми обясни всичко. Хората трябва да следват собствените си пътища, а те са различни, това е всичко.

Спря колата.

— Пристигнахме.

Учудено вдигнах поглед. Намирахме се пред входа на хотела. Излязох и се облегнах на колата.

— Ще влезеш ли да пийнем нещо?

— Не, благодаря — отклони той поканата. — Трябва да се преоблека. Довечера има голямо тържество. Кандидатирал съм се за швестер на годината.

Разсмях се.

— Приятно прекарване. Благодаря ти, че ме докара.

Махна ми и потегли. Изчаках да се отдалечи и влязох в хотела. Спрях във фоайето и реших да пийна нещо, преди да се прибера. Обърнах поне три питиета, докато си изясня нещата.

Аз не се бях променил. Оставах си същият. Просто те бяха променили отношенията си към мен. Само че не можех да направя нищо.

Не се почувствах по-добре, но поне разбрах докъде съм стигнал. Подписах чек и се запътих към бунгалото. Почуках, после си отключих сам.

Ейлин се беше свила на канапето, по бузите й се стичаха сълзи.

— Какво се е случило? — запитах.

— Дениз си отиде.

— Отиде ли си?

— Да. — Подаде ми лист хартия. — Остави ти тази бележка. Каза, че ще я разбереш.

Втренчих се в листчето.

„Мили Гарет,

В живота на всеки човек рано или късно настъпва момент за раздяла. Току-що ме призоваха за обучение на второ ниво. Когато го завърша, ще стана учителка, а по-късно ще се изкача на първо ниво и ще бъда достойна за монахиня. За да успея да го направя, трябва да прекъсна всички връзки, освен с Господа и с моята работа. Трябва да се отделя от теб духовно, за да освободя тялото си от плътските му желания. Винаги ще ви помня и ще ви обичам и двамата.

Мир и любов, Дениз“

— По дяволите! — изругах. — Не можа ли да я спреш?

— Както виждаш, не — рече Ейлин. — Опитах се, но беше непреклонна. Аз също я обичам, ще ми липсва.

Отпуснах се до нея. Облегна глава на рамото ми.

— Преди да си тръгне, каза, че ще съжалява само за едно.

— За какво?

Вдигна поглед с особена усмивка.

— Не мога да ти кажа — рече и изведнъж избухна в смях.

— Няма ли да ми кажеш защо се смееш? — изръмжах аз.

Пое си дъх и избърса сълзите от очите си.

— Съжалява, че никога няма да разбере какво значи да ти принадлежи изцяло.